Северно сияние

Че-ти-нест

— Бил Мичъл, знаете го, дето държи бивака за секачи. Човек проклет и злобен, все нещо грачи…

— Недей да ругаеш, Бет!

— Не бе, Мат, песента си е такава. По цял ден из бивака намръщен обикаля и сам търси кого в калта да изтъркаля.

— Не можеш ли да пееш някоя по-хубава песен? Ами онази, на която те научи преподобният Милър? „Напред, воини на Христа“?

Тя сбърчи нос.

— „Участък деветнайсет“ ми харесва повече. Дърварите са по-забавни от Исус. Не съм го виждала да сече дърво. Нито пък би могъл да въргаля трупи с крака по водата. Особено с тази нощница, която винаги носи.

Най-близката църква беше в Инлет и ние не бяхме я посещавали, откакто мама почина. Тя беше тази, която ни караше да ходим; татко не си падаше много по религията. Чудех се дали не е редно да заведа сестрите си на неделната служба.

— На Джим Лу му причерня пред очите веднъж. Бил Мичъл той очисти, такъв ми ти храбър мъж…

Въздъхнах и оставих Бет да си пее. Двете бяхме тръгнали към Еми Хъбард. Вървяхме плътно една до друга под стария черен чадър на мама. Ръмеше ситен дъждец, от онзи, който правеше всичко наоколо — тревата, калния път, цъфналите дървета, теменужките и дивите момини сълзи — по-ярко и уханно.

Бет довърши песента си.

— Еми заминава ли, Мат? — попита ме. — Заедно с децата си? Томи така каза.

— Не знам. Сигурно тя ще ни обясни.

Томи и Джени бяха дошли отново за закуска и Томи беше много разстроен. Каза ни, че пристигнало писмо от Арн Сатърлий. Това било второ писмо от него. В първото — онова, за което знаех благодарение на леля Джоузи, но трябваше да се преструвам, че не знам, когато Еми дойде на вратата ни, за да пита татко какво означава — пишеше, че земята й ще бъде обявена за публична продан. Томи каза, че във второто е определена датата на търга — двайсети август. Заради писмото майка му се съсипвала от плач, а майката на Уийвър не била вкъщи, защото слязла до гарата да продава пилета, и ако можело да дойда.

Нямаше как да тръгна веднага. Сутрините бях много заета с кравите, които даваха толкова мляко. Освен това беше време за сеитба и трябваше да засадя зелето. Предната вечер беше пълнолуние, а нещата, които растяха на глави, се садяха при пълнолуние, за да станат големи и кръгли. Веднага след вечеря увих курабиите, които бяха останали, и тръгнах. Нарочно бях изпекла повече, заради децата на Хъбард. Можехме да си позволим да бъдем щедри с приходите от млякото.

Бет бърбореше по целия път. За автомобила на госпожица Уилкокс, за това, че всички в семейство Бърнап ги е тръшнал грип, че железопътният вагон „Пулман“ на Дж. П. Морган минал през Игъл Бей вчера. Разправяше още как Джим Лумис си правел шеги с децата на туристите, които искали да плават с лодка в езерото Форт, като ги карал да влязат в хотел „Игъл Бей“ и да попитат управителя за Уорнек Браун, той щял да ги повози. Те го послушали, колко били глупави децата от града, та нали всеки знаеше, че Уорнек Браун е име на тютюн за дъвчене, не на човек. Бет имаше склонност да прескача от една тема на друга по-бързо от колибри.

— Мати, коя е думата ти за деня? — попита накрая тя.

— „Четинест“.

— Какво означава?

— Покрит с къси косъмчета. Бодлив.

— Стъкми ли изречение с нея?

— „Състави“, не „стъкми“, и не съм. Не мога да се сетя за нещо, което е четинесто.

Тя се замисли за малко, после възкликна:

— Лицето на татко, когато има брада. И прасетата също.

Засмях се.

— Права си — отговорих.

Тя ми се усмихна и ме хвана за ръка.

— Радвам се, че няма да ходиш в колеж, Мат. Доволна съм, че ще останеш тук. Няма да ходиш, нали? Ще останеш и ще се омъжиш за Ройъл Лумис, нали така? Аби казва, че бил хлътнал по теб.

— Никъде няма да ходя, Бет — казах и се насилих да се усмихна. Все по-често така гледах на мечтата си да отида в колеж — само като на една мечта. Не можех да замина. Знаех го. Дори и да я нямаше искрата към Ройъл. Дори и да спечелех достатъчно пари от работата си при госпожица Уилкокс, че да си купя билет за влака и татко лично да ме изпрати до гарата. Бях обещала на мама да остана.

Опитах се да мисля за бъдещето. Истинското бъдеще, не мечтаното. Замислих се какво ли ще правим с Ройъл за Деня на падналите във войната — можехме да послушаме градските музиканти в Олд Фордж или да отидем на пикник в Инлет. И дали да си позволя да похарча част от трите долара, които спечелих при госпожица Уилкокс, и да си купя плат за нова пола, или да ги запазя за домакински нужди.

Щом стигнахме при Еми, изненадана видях, че всички деца са навън. Томи и Сузи бяха под бора с бебето Лушъс. Джени, Били, Мъртън и Клара стояха в калния двор с подгизнали дрехи и сплъстени мокри коси. Погледнах комина, стърчащ от неприветливата къща на Еми. От него не излизаше дим. Изглежда, беше съвсем изстинал и нямаше да могат да се сгреят край горящата печка, като влязат. Веднага щяха да се разболеят. У мен се надигна гняв. Обикновено ми беше мъчно за Еми, но понякога ужасно й се ядосвах. Беше родила седем деца, а още имаше нужда някой да се грижи за нея.

Щом ни зърнаха с Бет, наобиколиха ни, както котенца се скупчват край ведро с мляко. Всеки път когато ги видех, ми се струваха повече.

— Деца, защо сте вън на дъжда? — попитах.

— Мама ни прати вън. Тя има работа — съобщи Мъртън и си избърса носа с ръкав.

— Каква работа има? — попитах.

— Господин Лумис е тук. Помага й да оправи печката. Тя каза, че е опасно и не иска да сме в къщата, докато не приключат — каза Томи.

— Това е нелепо. Сигурна съм, че може да се влезе — казах. Не виждах опасност в поправката на печка, работеща на дърва.

— Не можеш да влизаш, Мати. Недей. — В тона на Том се долавяше гняв. — Разглобили са цялата печка, подът е покрит с части.

— По дяволите, Том, та това е просто печка. Ще внимавам — отвърнах раздразнена. — Бих толкова път в дъжда, защото ти ме помоли, и няма да си отида, преди да съм се видяла с майка ти.

Изприпках по изпочупените стъпала към верандата. Единственият прозорец на къщата, който гледаше напред, беше точно до вратата. Надникнах, преди да потропам, за да се уверя, че пред вратата няма части от печката, и гледката ме накара да се закова на място.

Еми се беше навела над печката с вдигната около кръста пола. Господин Лумис стоеше зад нея със смъкнати около глезените панталони. И двамата не поправяха нищо.

Обърнах се, сграбчих Бет за ръката и я повлякох обратно по верандата.

— Ох, Мати, боже! Пусни ме, чуваш ли? — виеше тя.

— Томи… кажи на майка ти… кажи й, че ще мина по-късно, чу ли? Нали, Том? Ето… ето ви малко курабии. Дайте й ги… когато е възможно.

Томи не отговори. Крехките му рамене бяха отпуснати под тежестта на това, което знаеше. Аз също почувствах товара и се ядосах. Не го исках. Не желаех да го нося. Томи взе храната, но не ме погледна. Зарадвах се, че не се наложи да срещна очите му.

— Няма ли да влезем, Мат? Мислех, че искаш да се видиш с Еми.

— По-късно, Бет. Еми е заета. Поправя печката. Опасно е.

— Но ти каза…

— Няма значение какво съм казала. Тръгвай!

Бет мрънкаше и разтриваше ръката си по целия път към дома. Опитвах се да си внуша, че не съм видяла това, което видях, защото изглеждаше толкова грозно и грубо, та имах чувството, че съм станала свидетел на сношение между животни в обора, а не между мъж и жена. Не приличаше на правене на любов; по-скоро отговаряше на циничните думи, с които съм чувала да го наричат. Зачудих се дали и бебетата на Мини са се появили вследствие на същото. Дали и мама се е сдобила с нас по този начин? Чудех се дали ще е така и между мен и Ройъл, когато се оженим. В такъв случай бих му казала да стои далеч от мен, защото не исках да участвам в такова нещо.

Горкият Томи. Братята и сестрите му, изглежда, нямаха представа какво се случваше, но той — да. Надявах се госпожа Лумис никога да не узнае. Или Ройъл и братята му. Това ужасно би ги наранило. Бет нищо не видя, а Томи беше толкова засрамен, че нямаше да каже на никого. Щеше да остане тайна. Никой нямаше да разбере.

Когато най-сетне стигнахме до отбивката, водеща към дома, с подгизнали обувки и кални поли, осъзнах, че знам как да използвам думата си за деня. Ризата на господин Лумис не покриваше изцяло задните му части и ги видях, макар че ми се искаше да не съм — белезникави, отпуснати и ужасно четинести.

Остави тези писма, Мати, казвам сама на себе си.

Не, отново си отговарям сама.

И ти си като леля Джоузи. Тя чете чужди писма. Слухтиш.

Не ме е грижа.

Престани. Заспивай. Знаеш достатъчно.

Но не е така. Знам, че Грейс е била бременна. Знам също, че Честър Джилет е отговорен. Струва ми се, че са дошли в „Гленмор“, за да се оженят тайно. Но има нещо, което не ми е ясно, и ако открия отговора, ще оставя писмата и ще заспя. Не знам защо Честър Джилет се е подписал в книгата за гости като Карл Греъм и няма да спра да чета, докато не разбера.

Продължавам да чета, но в писмото не се споменава Карл Греъм. Може би не търся на точното място. Оставям писмото на Грейс и ровя из купчинката, докато намеря това, което търся — няколко писма, писани от Честър. Отварям първото.

В писмото пише още за пътуване, което негови приятели планират, и че не може да напусне Кортланд по-рано от седми юли, но изобщо не се споменава Карл Греъм. Отварям следващото.

Сега разбирам защо Грейс звучеше толкова разтревожена в писмата си. Имало е други момичета. Не е била единствена. Имало е момичета, с които вероятно е искал да бъде повече, отколкото с нея. Боже, в каква каша се е забъркала. Забременяла е от Честър и е искала той да се ожени за нея, но си личи, че не е горял от желание. Не и щом е трябвало да му се моли да дойде да я вземе и почти не й е пишел, а в случаите, когато го е правел, е разказвал за момичетата, с които излиза.

Не и щом се скара с нея на вечеря, задето тя искаше да потърсят църква.

Не мога да си представя дори колко уплашена е била Грейс, сама с ужасната си тайна, в очакване Честър да дойде за нея. Припомних си предупрежденията на татко за мъжете и единственото, което искат, и изтръпнах при мисълта какво би ми се случило, ако се сдобия с бебе, преди да съм си намерила съпруг. Успокоявам се с мисълта, че Честър накрая беше отишъл при нея. Той дойде да я вземе и я заведе в Норт Удс да се оженят тайно, нали така? Какво, като са се карали за църквата? Защо би я довел, ако не за да се оженят тайно?

Толкова съм объркана. Не знам какво да мисля. Чувствам се като перцето в играта бадминтон, която играят гостите, подхвърлено от едната страна, после от другата.

Има още едно писмо на Честър. Не е сложено на мястото си в купчинката. Датата му е по-ранна от тази на предишното. Може би в него ще намеря това, което искам да разбера.

Спирам да чета. Осъзнавам, че Честър винаги си прекарва екстра на някое езеро. В кану.

По-рано днес, когато донесоха тялото на Грейс, всички си мислехме, че придружителят й, Карл Греъм, също се е удавил и е само въпрос на време да намерят трупа му.

Обаче нямаше никакъв Карл Греъм. Никъде не можах да го открия. Имаше само Честър Джилет. А Честър Джилет знаеше как се управлява лодка. Честър Джилет умееше да плува.

Намери отговора си, нали, казвам си. Заради това любопитстваше.

Вътрешното ми „аз“ обаче не слуша. Отказва. Взема следващо писмо, следващо и следващо в търсене на различен отговор.

Зле му е. Толкова му е зле, че му се повръща.

Защото подозира, че знае защо Честър е довел Грейс тук.

Не е било, за да се оженят тайно.