Северно сияние

Екс-пан-зи-вен

Видях я, когато почиствах масата. Монета. Беше точно до пепелника за пури. Взех я и хукнах след жената, която я беше оставила.

— Госпожо? Извинете, госпожо! — извиках.

Тя се спря на вратата.

— Оставихте това — казах и й подадох монетата.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Да. За теб е.

После се обърна и излезе от трапезарията, а аз не знаех какво да правя. Готвачката ни повтаряше от сутрин до вечер, че трябва да връщаме всичко, което сме намерили — пари, бижута, копчета, каквото и да е. Но как да върна нещо, ако собственикът му не го иска?

— Сложи я в джоба си, глупачке — прозвуча глас зад мен. Беше Уийвър. Носеше огромен поднос с мръсни чинии. — Това е бакшиш. Оставят го, ако обслужването е добро. Можеш да го задържиш.

— Наистина ли?

— Да. Но ако не разчистиш масата си и не се скриеш бързо в кухнята, ще останеш само с този. — Той тръгна, но се обърна и изрече: — Необуздан.

— Непокорен — отговорих и забързах да разчистя масата.

На път за кухнята ми се наложи да спра пред вратите и да си припомня коя беше навътре и коя навън. Вече ми се бяха скарали, че съм излязла през тази за влизане.

Отворих правилната и докато се опитвах да придържам тежкия поднос с рамо, готвачката ми се развика, че съм била по-бавна и от охлюв с патерици.

— На десета маса чакат вода, масло и кифлички! Размърдай се, Мати! — изкрещя тя.

— Съжалявам — отвърнах.

Минах забързано покрай другите момичета, през дима и парата, които бълваше огромната черна печка, и стоварих подноса си до мивката.

— Не го тръшвай така — извика Бил, миячът на чинии. — О, погледни, това, виж! Трябва да почистиш всичко от чиниите и тогава да ги оставяш на купчината. Виж само каква бъркотия.

— Съжалявам — смотолевих.

Изтичах към фурната за притопляне, подхлъзнах се на парче домат и точно когато се изправях, се блъснах в Хенри, новия помощник-готвач, който беше пристигнал в „Гленмор“ предишния ден, също като мен, и носеше кош с омари. Хенри, както ни беше информирала госпожа Морисън, беше учил занаят в най-изисканите кухни в Европа и за „Гленмор“ беше истинско щастие, че е тук.

— Майн гот! Фнимафай — викна той.

— Съжалявам — прошепнах.

— Сигурен съм — каза Уийвър, профучавайки покрай мен.

— Уийвър, Ейда, Фран, вдигайте! Вдигайте! — кресна готвачката.

Взех чист поднос, купичка с масло от охладителя и кана с вода.

— Неконтролируем — изстреля Уийвър на път към трапезарията.

— Темпераментен — отвърнах. Провеждахме словесен дуел, основан на думата ми за деня — „експанзивен“. Стана ми ясно, че тук ще ми е трудно да си играя на думи. Едва имах време да си измия лицето и да си сплета косата сутрин, да не говорим за ровене в речника.

Бях предизвикала Уийвър на дуел, щом разбрах, че получава цял долар повече от мен седмично. Попитах го как го е постигнал, а той ми отговори:

— Никога не се примирявай с това, което ти предлагат, Мат. Винаги искай повече.

Свали си шапката и протегна ръка.

— Моля ви, сър, може ли още малко? — изимитира той Оливър Туист.

— Нали знаеш докъде стигна Оливър с това — скастрих го, изумена от способността на Уийвър да извърта нещата както му изнасят. Просто, защото имаше достатъчно кураж.

Забързах към фурната за притопляне, свалих един панер и го застлах с чиста кърпа. Изгорих си пръстите, докато вадех горещите кифлички. Очите ми се навлажниха, но успях да не пророня и сълза.

— Хенри! Ще затоплиш ли тези, моля те? — викна готвачката.

В този момент над главата ми профучаха три метални консерви една след друга.

— Кфо е? — попита Хенри.

— Подсладено мляко. За карамеления сос — кресна в отговор тя.

— Поривист — рече Уивър, внезапно озовал се до мен, и със замах напълни панера си с кифлички. Натъпка устата си с царевична питка и изскимтя, когато готвачката на път от сандъка за лед към фурната го плесна по главата.

— Неистов — казах с кискане.

Уийвър беше готов да ми отговори, но не можеше, защото устата му беше пълна.

— До смърт, господин Смит — припомних. Плюх си на пръста, сякаш беше дулото на пистолет, вдигнах подноса и се запътих към трапезарията.

Това беше първият ми пълен работен ден в „Гленмор“ и въпреки че беше само на десет километра от дома ми, се чувствах като в друга страна, в съвсем различен свят — света на туристите. Туристите са хора, които имат достатъчно пари, за да ходят на почивка за седмица-две, понякога за цял месец, а дори и за цялото лято. Не можех да си го представя — да не работиш цяло лято. Някои от тях бяха наистина приятни, други — не. Госпожа Морисън беше шефката, а готвачката беше отговорник, но това не ме притесняваше. Всичко ми се струваше като невероятно приключение. Не бях толкова стъписана, колкото очаквах. Фран, главната сервитьорка, ми обясни нещата.

Занесох кифличките и маслото на десета маса. На нея вечеряше семейство. Майка, баща и три малки деца. Говореха и се смееха. Таткото потърка нос в този на момиченцето си. Аз се втренчих в тях, но отместих поглед, когато майката ме забеляза.

На девета маса имаше четирима едри атлетични господа от Ню Йорк. Бяха отишли на риболов сутринта и бяха планирали да се върнат по здрач. Имах чувството, че ще изядат цялата кухня. Донесох им кремсупа от грах. Три панера кифлички. Чиния краставички, репички, маслини и туршия. Пъстървата, която бяха уловили, беше изпържена и поднесена с картофи „Сара Бернар“. Задушени пилешки дробчета с бекон. Телешки ребра. Плата със спанак, задушени домати, цвекло и карфиол. За десерт — торта с кокос, гарнирана с яйчен крем и покрита със захарна глазура.

На осма маса седеше сама жена. Седеше кротко, отпиваше от лимонадата си и четеше. Не можех да сваля поглед от нея.

— Бих убила за такава рокля — каза Фран, като мина покрай мен.

Но аз не копнеех за роклята, а за свободата й. Можеше да си седи до прозореца и да чете и нямаше кой да я попита „Пилетата нахранени ли са? Какво има за вечеря? Изчистено ли е на прасетата? Прекопана ли е градината? Кравата издоена ли е? Намазана ли е печката с вакса?“.

Струваше ми се най-голямата щастливка. Тя нямаше голям апетит и не поръча предястие, а само пъстърва. Но я искаше задушена, не пържена.

Готвачката се размрънка, но задуши рибата. Когато й я занесох, тя сбърчи нос.

— Вмирисала се е. Може ли да предадеш на готвачката си, че обичам рибата да е прясна?

Върнах се в кухнята и приближих готвачката с чинията в ръце, убедена, че ще ме убие на мига, но тя само промърмори, махна украсата от домат и маруля, сложи нова от спаначени листа и кръгчета морков и ми нареди да изчакам пет минути, преди да я занеса отново. Така и направих. Жената каза, че е чудесна.

На седма маса седяха две млади семейни двойки. Носеха карти и обсъждаха разходка с кабриолет из околността. Мъжете бяха облечени в леки вълнени костюми, ръцете им бяха гладки и чисти, без липсващи пръсти. Жените носеха поли за каране на велосипед и раирани блузи с копринени панделки на якичката.

— Попитай, Мод, вероятно малката ни сервитьорка знае — каза единият от господата, щом отидох да взема поръчките.

— Знаеш ли къде можем да намерим индианци? — попита ме жената, която се казваше Мод. Дошла съм в Хо-де-рон-да и искам да видя индианци.

— Извинете ме, госпожо — продумах неуверено, — но това тук е „Гленмор“.

Цялата маса избухна в смях. Почувствах се като глупачка, а дори не разбрах защо.

— Хо-де-рон-да е индианска дума, скъпа. На езика на ирокезите. Означава „ядящ дървесна кора“. Така ирокезите наричали враговете си, планинците. Планинците ловували тук, в планината, но когато не успявали да уловят нищо, се хранели с корени и клонки. На ирокезите това им се струвало ужасно. Белите хора произнасят думата А-ди-рон-дак. Това говори ли ти нещо? Къде живееш?

Живея в Норт Удс, казах си наум. Туристическите брошури използваха името Адирондак, за да привлекат туристи през лятото. Бе красиво и притегателно като натруфените примамки за риболов, които Чарли Еклър продаваше на летуващите. Водачите за нищо на света не биха ги използвали.

— Е, кажи — подкани ме жената — къде да намеря индианци?

Прочистих гърло притеснена. Не ми се искаше да изрека още някоя глупост, че да ми се смеят отново.

— Госпожо, доколкото знам, семействата Травърси и Денис са индианци абенаки. Плетат кошници от сладка трева и ги продават в Игъл Бей. Близо до гарата са…

Жената сбърчи нос.

— Тези са лъжеиндианци. На мен ми трябват автентични. Величието на дивото в тази пустош. Примитивният човек в целия му блясък.

— Съжалявам, госпожо, не зная… — замънках неловко.

Уийвър се появи неочаквано до масата, за да допълни чашите с вода. Нямах представа откъде изникна и ми се искаше да не е тук. Видях палавото пламъче в очите му. Онова, което ми беше така познато.

— Значи трябва да видите Мос Лавоа, госпожо — намеси се приятелят ми. — Той е чиста проба мохикан. Живее недалеч от Биг Мус Стейшън в истинско типи сред гората.

Зяпнах от изумление.

— Ето, Модси, уреди се! — възкликна господинът.

— Колко вълнуващо! — зарадва се жената. — Как ще го познаем?

— Няма да го пропуснете, госпожо. Ходи облечен в еленови кожи. Когато е студено обаче. По това време на годината носи само препаска. Също и огърлица от мечешки нокти. И пера в косата. Отидете в хотел „Съмит“ и попитайте за индианеца Мос.

Едва не се задавих. Мос Лавоа беше индианец, но не живееше в типи. Живееше в дървена къща и носеше риза, панталони и тиранти като всеки друг мъж. Не беше лош, като го опознаеш, но имаше избухлив нрав и това си проличаваше, като пийнеше. Би влязъл в бой и с локомотив, ако му се стори, че го гледа накриво. Бяха го изхвърляли през прозорците на „Съмит“ неведнъж, а той беше цапардосвал глупави туристи, които го наричаха индианеца Мос вместо господин Лавоа.

— Истински червенокож! Представете си! Той би бил идеалният водач до Хо-де-рон-да!

Уийвър се ухили широко.

— Да, госпожо, със сигурност — увери я той.

Засякохме се при каните с кафе.

— На съвестта ти ще лежат четири убийства, Уийвър Смит. Дано можеш да го понесеш.

— Не биваше да ти се смеят — отговори той — и не биваше да ме наричат цветнокож.

— О, Уийвър, не са го казали. — Мразеше да го наричат цветнокож. Казваше, че е човек, а не великденско яйце.

— Казаха го. Снощи, още щом пристигнаха, и сутринта след закуска. Виждала ли си Мос Лавоа побеснял?

— Само от разстояние.

— И аз. И смятам, че с това изравняваме резултата.

Седма маса беше зле, но шеста беше най-фатална от всички. Беше ужасна. Там седеше един мъж. Господин Максуел. Беше дребен и слаб. Оплешивяващ. Потеше се обилно, въпреки че не беше горещо. Държеше менюто на масата, навел глава напред, присвиваше очи и бършеше челото си с носна кърпа, докато го изучаваше.

— Боя се, че съм забравил очилата си в стаята — рече най-сетне. — Може ли да ми прочетеш предястията? — Реших, че зрението му наистина е много слабо, защото гледаше в деколтето ми вместо лицето ми.

— С удоволствие — отвърнах, позеленяла като жаба. Наведох се към него и започнах да изреждам: — Печена шунка, пилешки крилца на жар, варен език…

Точно когато стигнах до желираното телешко, той дръпна носната кърпа от скута си. Под нея имаше нещо, което приличаше на кренвирш. Но не като кренвиршите, които бях виждала.

— Ще взема желирано телешко — съобщи той и се покри отново.

Лицето ми пламтеше, когато се върнах в кухнята. Така се бях изчервила, че готвачката веднага забеляза.

— Какво си направила? — започна с обвиненията тя. — Изпусна ли нещо?

— Не, госпожо, аз… само се спънах, това е всичко — излъгах. Не се осмелявах да си призная какво се беше случило. Пред никого.

Фран взимаше поръчка и ни чу. Дойде при мен.

— Шеста маса? — прошепна.

Кимнах, забила поглед в земята.

— Мръсното псе! Вчера направи същото с мен. Изпусни нещо, разбра ли? Кана студена вода. Право в скута му. Не се връщай, Мат. Ще накарам Уийвър да поеме тази маса.

— Фран, къде си? — ревна готвачката — Взимай, взимай…

Тя не успя да довърши изречението си, защото в този момент кухнята беше поразена. Раздаде се експлозия. По-шумна от фойерверките в Олд Фордж за Четвърти юли. По-силна от всичко, което бях чувала. Ейда изпищя. Аз също.

— О, майн гот! — викна Хенри.

Шрапнел профуча във въздуха и счупи газена лампа. Газта потече. С Ейда се свихме зад охладителя, вкопчени една в друга. Прогърмя още една експлозия и още една. Чуваха се писъци и навред се посипаха стъкла. Успях да вдигна поглед; таванът беше надупчен на няколко места. Повечето лампи бяха изпотрошени. Един прозорец беше счупен.

Усетих влага по лицето си. Беше нещо топло.

— Ейда! — викнах ужасена — Ейда, май ми тече кръв.

Ейда вдигна глава и ме погледна. Докосна бузата ми. Погледнах пръстите й и очаквах да са алени, но те бяха бели. Ейда ги подуши.

— Мирише на мляко — заяви. Станахме предпазливо, като още се държахме една за друга.

Фран и Уийвър надничаха иззад сандъка за лед. Бил се беше свил под мивката. Две от другите сервитьорки и помощникът се бяха скрили зад вратата на избата. Видях как я открехват и очите им примигват в мрака. Кухнята беше в пълна разруха. От бъркотията можеше да ти се завие свят. Лепкавото нещо по лицето ми капеше и от тавана. Имаше стъкла навсякъде — по чиниите, по приборите, по подносите, по целия под. Една смачкана торта, три пая, купа с бисквитено тесто, тиган с желатин, тенджера супа, четири плата с бисквитки и мусът от раци бяха напълно съсипани.

Чух стон изпод голямата дървена работна маса пред печката. Беше готвачката. Лежеше по лице на пода. С Ейда изтичахме да й помогнем. Тя се оглеждаше и клатеше глава от отчаяние.

— Къде е Хенри? — промълви задъхано — Къде е този дявол?

Хенри излезе от килера. Беше пребледнял и треперещ.

— Ти сложи тези консерви до печката, нали така? — развика му се тя.

— Ти… ти опита мен убиеш! — изкрещя й Хенри. — Ти казва да топли мляко, а после… Бам! Бам! Бам!

— В тенджера, магаре такова! В тенджера! Не може да топлиш консерви, те гърмят. Не знаеше ли? От кое затънтено място идва пещерен човек като теб? — изрева тя.

— Ти опита мен убиеш — настояваше Хенри. Експанзивно.

— Не се постарах достатъчно — изръмжа готвачката и грабна сатъра. Хенри се изстреля през вратата. Тя се втурна по петите му.

След половин час тя беше отново пред печката, попиваше и я чистеше, а Хенри изобщо не се мяркаше. Останалите бяхме заети с търкане и миене. Стоях пред мивката и изцеждах парцала си, твърдо убедена, че съм попаднала в приют за душевноболни. Само дето тук лудите се разхождаха свободно, развяваха разни неща или заплашваха да се убият един друг. Спомних си думите на татко: ще дойде да ме вземе или ще изпрати Ройъл, ако реша, че искам да се прибера. Спомних си също какво ми каза за подлеците, които наемат стая в хубав хотел, и ми се прииска да му кажа какво беше направил онзи от шеста маса. Татко би му дал да се разбере, но тогава, независимо дали исках, или не, щях да тръгна за вкъщи и да слушам „нали ти казах“ по целия път. В този момент Уийвър дойде при мен и пъхна нещо нагънато в ръката ми. Банкнота от цял долар.

— Какво е това? — попитах го.

— Бакшишът ти. От шеста маса.

Поклатих глава.

— Не го искам — отговорих и се опитах да му я върна — Не от този.

— Не бъди глупачка. Това ще са най-лесно изкараните ти пари за цялото лято. По дяволите, за цял долар съм съгласен да ми го покаже и на мен.

Фран се появи с кофа мръсна вода в ръце.

— За четвърт долар бих хвърлила още един поглед — изкикоти се тя.

Фран и Уийвър ме развеселиха, накрая и тримата се разсмяхме дружно, аз прибрах долара в джоба си при монетите от пет и десет цента, които събирах от масите, а в този миг готвачката ни видя да бездействаме, насочи ножа си към нас и каза:

— Стига хилене, а се хващайте на работа, преди да съм казала на господин Морисън да изкопае още три гроба при този, който копае за Хенри.

Ние това и направихме.