Северно сияние

Из-куп-ле-ние

Когато Томи Хъбард се появи на кухненската врата на „Гленмор“ в седем часа сутринта, усетих с всяка частица на тялото си, че се е случило нещо много лошо. Режех маслото на бучки за закуската, когато го чух.

— Ехо! Мати тук ли е? Тук ли е? — провикна се той.

— Кой е? Стига си викал! — кресна готвачката.

— Аз съм Томи Хъбард. Трябва да видя Мати.

— Да не си пристъпил в кухнята ми, Том!

— Не съм крастав, кълна се, аз…

— Остани навън! Аз ще я намеря.

— Тук съм — казах и отворих стъклената врата.

Сълзите бяха оставили светли следи по мръсното лице на Том. Беше се задъхал като пресилен кон.

— Тичах бързо колкото можах, Мати… колкото можах… — изхлипа той.

— От къде? От къщи? — Разстоянието през гората от къщата на Томи до Биг Мус Роуд беше километър и половина и още осем до „Гленмор“.

— Трябва да си дойдеш у дома — каза той и задърпа ръката ми, — трябва да дойдеш, сега…

— Работя, Томи, не мога! Успокой се и ми кажи какво се е случило.

— Татко ти и сестрите ти, Мат. Ужасно болни са…

Изпуснах ножа, който държах.

— Наминах рано да видя дали Лу иска да дойде за риба и тропах ли тропах, но никой не се показа. Кравите мучаха, затова отидох в обора. Дейзи не беше добре. Не беше издоена. И другите също. Не знаех какво да правя, Мат. Влязох в къщата…

Не чух нищо повече, защото вече тичах. Спуснах се по задните стълби към алеята на „Гленмор“ и после по Биг Мус Роуд. Томи ме следваше. Не бях изминала и сто метра, когато видях каруца насреща.

Изтичах към нея, виках и размахвах ръце. Човекът спря. Беше Джон Денио, идваше на работа от дома си в Биг Мус Стейшън.

— Моля ви, господин Денио, татко е болен. Цялото ми семейство… Трябва да отида вкъщи…

— Качвай се — каза той, протегна ръка и ме вдигна до себе си. Томи се покатери отзад. Господин Денио обърна конете и плесна с повода. — Една жена от Лейквю се разболя онзи ден — подхвана, — имаше треска. Татко ти доставяше мляко там и управителят го попита дали ще я закара до доктор Уолас. Тя обеща да му даде два долара за това. Явно му е дала нещо повече.

Господин Денио караше бързо, но каруца с четири коня не можеше да стигне у дома толкова скоро, колкото бих искала. Бях уплашена както никога в живота си. Томи каза, че кравите мучали, защото не били издоени. Татко никога не би допуснал да останат неиздоени. Никога. Устата ми пресъхна. Кръвта ми, костите ми, всичко в мен се смрази. Не и татко, молех се аз. Моля те, боже, не и татко.

Щом завихме по пътя за вкъщи, чух, че зад нас има и друга каруца. Беше Ройъл.

— Карах доставка на Валдхайм — викна той, — по пътя на връщане видях госпожа Хенеси. Тя ми каза какво се е случило. Ти влез вътре. Аз ще погледна кравите.

Бях скочила от каруцата на господин Денио, преди още да е спрял. Чух Ройъл да вика на Томи да върже конете. Чувах как кравите мучат от болка, а телетата им пригласят, изпълнени със страх. Те бяха в обора, по местата и, което означаваше, че татко ги е доил… но кога? Вчера? Преди два дни? Млякото се събира само за ден, а понякога и по-малко и после вимето се издува и се възпалява.

Ще ги изгубим, помислих си трескаво. Всичките до една.

— Татко! — викнах и се затичах през пристройката. — Аби!

Никой не отговори. Влетях през кухненската врата и ме посрещна задух и зловоние на болест. Барни вдигна глава, като ме чу, и лекичко помаха с опашка. Мивката беше пълна с мръсни тенджери, на масата имаше чинии с недоядена храна. Над засъхналите остатъци кръжаха лакоми мухи.

— Татко! — изкрещях.

Излязох от кухнята и се отправих към стълбите, а в горния им край видях сгърчена фигура.

— Лу! О, мили боже… Лу! — викнах.

Тя вдигна глава и примигна. Очите й бяха оцъклени, а устните й напукани. Горната част на гащеризона й беше покрита със засъхнало повръщано.

— Мати… — промълви тя дрезгаво. — Жадна съм, Мати…

— Всичко ще се оправи, Лу. Тук съм, дръж се. — Повдигнах я, преметнах ръката й през врата си и я поведох към спалнята ни, а въздухът натежаваше все повече с всяка крачка. Отворих вратата и си запуших устата от отвратителната воня. Вътре беше тъмно, а сенките размазани.

— Бет? Аби? — прошепнах.

Не последва отговор. Сложих Лу да легне в леглото ни, прекосих стаята и дръпнах завесите. Тогава видях Бет. Тя лежеше в леглото, което деляха с Аби, неподвижна и бледа. По нея лазеха мухи. По лицето, ръцете и краката.

— Бет! — проплаках и се втурнах към нея.

Клепачите й потрепериха и аз заридах от облекчение.

Тя отново затвори очи и заплака, тогава видях, че се е изходила. Пипнах бузите и челото й. Горяха.

— Шшшт, Бет, всичко е наред. Ще те излекувам, обещавам… — казах. Но тя не ме чу. Върнах се при Лу. — Къде е Аби? — попитах.

Тя навлажни устните си с език.

— При татко.

Изтичах от нашата стая по малкия коридор към спалнята на татко. Баща ми лежеше скован в леглото си, бълнуваше и трепереше. Сестра ми се беше свлякла върху него.

— Аби! — извиках я — Аби, събуди се.

Тя вдигна глава. Очите й приличаха на тъмни дупки. Скулите й бяха изпъкнали.

— Той е много зле, Мати — промълви тя.

— Откога?

— От два дни. Температурата му се покачи много тази сутрин.

— Иди да си легнеш, Аби. Аз ще се погрижа за него.

— Ще ти помогна, Мат…

— Върви да си легнеш — казах рязко.

Тя стана и тръгна към вратата, вървеше бавно и тътреше крака като старица. Пипнах лицето на татко. Кожата му беше суха и гореща.

— Татко — извиках го нежно, — тате.

Той отвори очи и погледът му мина през мен. Ръцете му заопипваха завивките.

— Татко, чуваш ли ме? — попитах.

— … убих я, аз я убих… — ломотеше той. — Аз съм виновен…

Закрих очите си с ръце и изплаках от страх. Не знаех какво да правя. Бяха толкова зле. Можеха да разчитат само на мен, а аз не знаех какво да предприема.

— Равнец, Мати — обади се с пресипнал глас Аби откъм вратата. — Дай му да пие чай от равнец. Има температура, тресе го и има дълбока кашлица. Опитай с лук…

— … гъша мас и терпентин… — добавих, внезапно спомнила си как мама лекуваше кашлицата. Тонът на Аби беше спокоен и мил дори и в този момент и това ми помогна да се успокоя и да помисля. — И обтриване. Ще пробвам да го обтрия с гъба със студена вода — казах.

— Бет и Лу имат диария. Пробвах със сироп от къпини, но не помогна. Дай им корени.

— Корени? Какви корени? — почти изкрещях.

— От къпини, Мат. Накълцай една шепа и ги свари, докато водата стане кафява. Накарай ги да я изпият.

Краката на Аби се разтрепериха и се наложи да се хване за дръжката на вратата, за да не падне. Помогнах й да си легне до Лу. Тя стисна ръката ми, затвори очи и останах сама. Съвсем сама.

Изтичах надолу и излязох навън с намерението да взема лопата от обора и да извадя корени от къпина. Спрях по средата на пътя. Къпините бяха нагоре, чак след царевичното поле. Това бяха цели петнайсет минути пеша. Трябваше да дам вода на Лу. И чая от равнец на татко. И да се погрижа за Бет, която лежеше в собствените си нечистотии… Изтичах обратно вътре и сложих чайника да заври. После сипах вода в голям емайлиран леген, върнах се бързо горе и съблякох Бет. Издърпах я от леглото на голия под и я измих.

Тя трепереше в ръцете ми и мрънкаше да спра.

— Студено е, Мати, боли — хленчеше и се опитваше да се освободи от мен, а тъничките й крайници се тресяха.

— Тихо, Бет, знам — успокоявах я аз, — стой мирно, стой мирно. — Опитах се да се съсредоточа върху думата си за деня — „изкупление“, — за да прогоня страха от съзнанието си. Спомних си, че означаваше „изплащане, възмездие, жертва“, и осъзнах, че не ме е грижа.

Когато Бет беше вече чиста, облякох й нова нощница и я сложих при Аби и Лу. Нейното легло не беше оправено, но то щеше да почака. После съблякох изцапаната дреха на Лу и ги покрих трите с юргана. Аби се потеше. Долните й дрехи бяха подгизнали, а косата й се беше сплъстила и залепнала за главата. Щях да я обтрия с гъба. Веднага след като сложех някаква супа да ври. Спомних си, че мама винаги правеше пилешка супа, когато някой не беше добре. Ужасявах се от мисълта да заколя кокошка, но нямах избор.

Изтичах долу, напълних една кана с чиста вода, грабнах чаши и се върнах обратно горе. Дадох на всички да пийнат, като придържах главите им, за да могат да преглъщат. Беше истинска битка, докато накарам Бет да пие вода, но Лу, Аби и татко пиха жадно. Мръсните неща воняха ужасно, а знаех, че не е добре да се диша мръсен въздух, затова събрах всички мръсни дрехи и изцапаните завивки на Бет и постелята й и ги изнесох. Докато бях на двора, вдигнах поглед към обора. Имаше три телета на пасището. Друго се беше отправило към пътя. Имаше още две в царевицата, които газеха крехките растения. Сърцето ми се сви. Нужни ни бяха всяко стъбълце и стръкче за храна през зимата. Някакво движение привлече погледа ми. Беше Томи. Стоеше близо до кошерите и се опитваше да избута друго теле — Болдуин — към пасището, но Болдуин му се опъваше. Той се закова на място, вдигна глава и измуча жално. От задника му бликнаха изпражнения и изпръскаха Томи. Томи изруга и взе да налага с юмрук телето по муцуната отново и отново. Мученето премина в пронизителен врясък. Предните крака на горкото животно се подгънаха.

— Спри, Томи! — викнах и изтичах към тях.

Томи ме погледна, сви се и бузите му поаленяха от срам. Очите му бяха зачервени и пълни със сълзи. Под едното имаше подута резка.

— Уплаших се — изхлипа той, — не исках да ги пускам всички навън… те ми налетяха…

— Томи, кой те удари… — понечих да попитам и протегнах ръка към него. Той се извърна и тръгна след телето на пътя. Мученето на Болдуин беше станало тихо и жално. Имаше кръв под окото. — Хайде, Болдуин. Хайде, тръгвай — подканих го аз и внимателно го изправих на крака.

Дадох му да смуче пръстите ми, за да се успокои, и го поведох полека към пасището. Щом го прибрах, тръгнах към телетата в царевицата. Бяха се надвесили над младите стръкчета.

— Хайде, Бърти. Хайде, Али — викнах им. Бяха близнаци и знаех, че ако накарам едното да дойде при мен, другото ще го последва. Но щом ме чуха, те хукнаха в различни посоки, оставяйки дълбоки следи в ценната царевица. — Бърти, Бърти, хайде, Бърти — заповтарях напевно с пресекващ глас, — моля те, Бърти. — Той спря, погледна ме и пак хукна.

Бет ги беше нарекла Албърт Едуард и Александра на краля и кралицата на Англия, след като беше видяла тяхна снимка в списание „Харпърс“. Шумната необуздана Бет, чието гласче сега приличаше повече на скимтене. Чиито ръчички пърхаха като птички срещу мен, докато я миех. Очите ми се насълзиха. Бързо ги избърсах.

Когато исках да подмамя някоя от кравите, взимах шепа трева и я размахвах пред нея, но близнаците още не се хранеха с трева. Татко им даваше мляко, смесено с ленено семе и овесено брашно. Изведнъж се сетих какво да направя. Изтичах до мандрата, грабнах металните кофи, в които татко им разбъркваше храната, и започнах да дрънкам с тях. Бърти наостри уши. Заприпка към мен. Али го последва и успях да ги заведа в пасището.

Измучаха, като разбраха, че няма да ги храня. И двамата бяха изгладнели. Бог знае кога бяха яли за последно. И дали щяха да ядат. Ако кравите бяха заболели от мастит, млякото щеше да е примесено с гной и кръв. Откъде щях да намеря прясно мляко за телетата? Как щях да лекувам възпалението? Не знаех как се лекуват крави. Само татко знаеше.

Едно по едно, Мати, едно по едно, казах си аз, като се борех с паниката, напираща у мен.

Върнах се бързо в кухнята. Чайникът вреше силно. Взех шепа равнец от кутията, в която го държеше мама, сложих го в каничка за чай и сипах гореща вода. Мама се беше научила да ползва равнец от госпожа Травърси, жена от племето абенаки, когато страдала от родилна треска след раждането на Бет и госпожа Травърси я беше излекувала. Тя остана при нас, докато мама си възвърне силите, и ни разказа много неща за лечителството. Искаше ми се да я бях слушала.

Когато чаят потъмня, сложих каничката, чаши и кана студена вода върху поднос. Само дано успеят да го изпият, казах си, докато се качвах по стълбите. Щом заспяха, щях да нахраня прасетата и пилетата, да запаля огън, за да стопля вода за миене, и да разбера от Ройъл и господин Денио колко зле са кравите. Съставянето на план ми вдъхна някаква увереност.

И последната капчица от нея изчезна в мига, в който се качих горе. Татко трепереше толкова силно, че леглото му тракаше. Жилите на врата му бяха изпъкнали и не спираше да бърбори как бил убил някого. Беше от треската. Направо го изпичаше жив.

Оставих подноса на шкафчето и налях чай.

— Татко? — прошепнах и докоснах бузата му. — Татко, трябва да изпиеш това. — Той не ме чу, дори не разбра, че съм там. — Татко? — казах по-силно този път. — Татко!

Той отвори очи. Ръката му се стрелна към мен; пръстите се вкопчиха в блузата ми. Изпищях, когато ме придърпа към себе си. Усетих горещия чай по краката си и чух как чашата се пръсна на пода.

— Робъртсън, ти, кучи сине! — викна той и продължи на френски: — Какви ги приказваш? Че не съм стока? Това ли й говориш? Ти, негоднико… Слушай… чуй ме само…

Освободих се от него, запрепъвах се към шкафчето и налях нова чаша чай.

— Изпий това, татко! — изкрещях му. — Веднага! Престани с това безумие и си изпий чая.

Той примигна и изведнъж погледът му стана благ.

— Къде е Лотън, Мати? — попита ме — Още ли не се е върнал? Чувам кравите…

— Върна се, татко. Той е… в обора е, дои — излъгах.

— Добре. Радвам се, че си е тук — отговори той. После по бузите му се търкулнаха сълзи и аз се ужасих. Баща ми никога не плачеше. — Той избяга, Мати. Избяга, защото аз я убих.

— Тихо, татко, не говори така. Никого не си убил.

Той не спираше да бръщолеви несвързано, но колкото повече говореше, толкова повече се разстройваше. Уплаших се, че пак ще започне да буйства.

— Нея убих аз, Мати — каза той и повиши глас. — Не съм я убил!

Реших, че е най-добре за всичко да се съгласявам с него.

— Разбира се, че не си, татко. Никой не твърди противното.

— Лотън го каза. Аз съм бил виновен. Съсипал съм я от работа. Трябвало да се преместим в Инлет и да работя в дъскорезницата. Каза, че съм убил майка ви, но нямало да се остави да убия и него. — После лицето му се сгърчи и той заплака като малко дете. — Не съм я убил. Аз я обичах…

Наложи ми се да се хвана за шкафчето, защото краката ми се подкосиха. Затова значи са се карали, помислих си. Затова татко замахна на Лотън с канджата и той избяга. Затова татко спря да се усмихва. Ето защо беше толкова гневен. Ето защо ни гледаше, без да ни вижда. О, Лотън, помислих си, има неща, които не бива да се изричат. Това са просто думи, би казал Ройъл. Но думите са по-силни от всичко.

— Лотън не го е мислил, татко. Ракът уби мама, не ти.

Той кимна, но погледът му беше насочен другаде и аз знаех, че вярва на брат ми, а не на мен. Беше изтощен от мислите си и аз реших да се възползвам и да го накарам да отпие от чая. Усетих, че кожата му пари, когато повдигнах главата му. Съблякох го и покрих с чаршаф онова, което не беше редно да виждам. Обтрих го със студена вода, като задържах хавлията на китките му, под мишниците и от задната страна на коленете, за да се охлади кръвта му.

Никога не бях виждала баща си гол. Не ни беше позволено да влизаме в кухнята, докато се къпе. Кожата на гърдите му беше мека и леко обрасла с черни косъмчета. По гърба му имаше белези от раменете до кръста — плътни моравочервени резки от токата на колана на пастрока му. Притиснах ръка до ребрата му и усетих как бие сърцето му. И там имаше белези. Знаех това, въпреки че не можех да ги видя. Започна да трепери ужасно, докато го миех, стисна зъби, но поне не се опита да ме души. И това беше нещо. Щом приключих, покрих го със завивката, сложих още два юргана отгоре и го накарах да пийне още от чая. Не бях много наясно с температурата, но знаех, че трябва да се изпоти. Потта щеше да изкара болестта от него.

— Ще ми липсваш, Мати — каза той изненадващо.

— Ще бъда само в другия край на коридора, татко — уверих го аз.

Той поклати глава.

— Кравата си пасва с бика. Не с овните. Нито с козлите. Козлите не четат, Мати, не четат книги…

Пак беше започнал да бълнува.

— Тихо сега, татко — казах му, — опитай се да поспиш.

Когато затвори очи, вдигнах подноса с чая, за да го занеса на сестрите си. Изхвърлих от съзнанието си думите на Лотън. Не исках да мисля за тях. Вече бях станала много изкусна в умението да не мисля за разни неща.

Когато влязох в спалнята ни, видях, че Лу е повърнала водата, която й бях дала, а Аби е станала от леглото и се опитва да почисти Бет, която отново се е изцапала. Аз бях виновна. Бях им дала прекалено много вода.

— Мати! Мат, къде си? — викна ме някой от долния етаж.

— Тук, горе!

Чу се трополене по стълбите и Ройъл се появи на вратата. Потрепери от вонята.

— Какво става? — попитах аз, щом се показах в коридора.

— Една от кравите е много зле. Онази със звездата на челото…

— Това е Дейзи. Не е звезда, а цвете — рекох глупаво аз.

— Тя страда, Мат. Много. Джон пита… пита къде стои пушката на татко ти.

— Не, Мати, не! Не му позволявай! — изкрещя от леглото си Лу.

Аз поклатих глава.

Той хвана раменете ми.

— Мат, много е зле… нека проявим милост.

— В пристройката. Над вратата.

Той се върна долу, а аз си представих големите тъмни очи на Дейзи и мустакатите й мляскащи бърни. Помислих си как никога не ме риташе, докато я доях, и ми позволяваше да подпра буза на мекия й корем. Помислих си и за бедния Болдуин. И за страшния черен бик в ливадата на семейство Лумис. Как плашеше Дейзи и Болдуин, но въпреки това те се промушваха през оградата при всеки удобен случай, за да са близо до него.

Чух гърмежа от пушката, чух Лу да крещи името ми, а после да ругае. Чух изтракването на нощното гърне в стаята на баща ми, чух го да казва на някой си Арман да застреля най-после проклетата мечка.

После чух звука на приглушени ридания от собствените си гърди, когато седнах на най-горното стъпало и заплаках.