Северно сияние

Гра-вид-на

— Последния път, когато видях госпожица Уилкокс, тя каза, че „Селско погребение“ на Емили Дикинсън било съвършенство в осем реда.

Тези редове ме изумиха. Бяха прекрасни и чисти като молитва. Повтарях си стихотворението безмълвно, докато Ройъл ми разказваше за новия сорт царевица, която имали в магазина за фураж на Бекър.

Беше сряда следобед и имах половин почивен ден. Ройъл ме возеше към къщата на Мини на път за Инлет. Беше дошъл да ме вземе от хотела, при което Фран и Ейда се разкикотиха, Уийвър извъртя очи, готвачката се подсмихна, но аз не им обърнах внимание.

Ройъл не спираше да говори по целия път. Кимах и се опитвах да го слушам, но си мислех колко по-добре звучеше „Широка таз постеля направете“, от „Направете широко легло“, както бих го написала аз. Мислех си също, че Емили Дикинсън е била страховита жена. Пърхаше и се криеше кокетно сред думите си като пеперуда в градина. Подмамваше те да мислиш, че просто говори за погребение, легло, рози и шев. Спечелваше доверието ти. После се промъкваше зад гърба ти и те цапардосваше яко по главата. В „Гробът на Шарлот Бронте“. В „Колесницата“. В „Съпругата“. И в „Апокалипсис“.

— … а Том Лесперанс казва, че новите семена покълвали два пъти по-бързо от тези, които използваме ние, и че…

Въпреки че имах книгата от седмици, подхващах някое стихотворение с чувството, че съм способна да го понеса — готова за битка, — а после, преди дори да се усетя, вече бършех сълзите си от страниците, та влагата да не попие в тях. Понякога възприемах смисъла със съзнанието си и от това се чувствах зле. Друг път тя беше по-завоалирана и успявах да я схвана само със сърцето си, което беше още по-лошо. Провокираше толкова чувства с внимателно подбраните си думички. Правеше толкова много със съвсем малко. Като Еми Хъбард и боите, които изработваше от плодове и корени. Или Мини, която успяваше от нищо да стъкми вечеря за Джим и наемните работници. И майката на Уийвър, която му беше помогнала да измине целия път от Игъл Бей до Колумбийския университет с миене на чинии и гледане на пилета.

— … което значи, че имаш по-голям добив от същата площ. Направо не мога да повярвам! Това е като да засееш двайсет акра, а получената продукция да е сякаш си засял трийсет…

Емили Дикинсън ме тормозеше, но никога не успявах да й се сърдя дълго, тъй като знаех, че е била с крехко здраве. Госпожица Уилкокс каза, че имала труден живот. Татко й бил много властен и не й позволявал да чете книги, които той не е одобрил. Живеела в отшелничество и към края на живота си не излизала извън бащината си къща. Не беше имала нито съпруг, нито деца, никой, на когото да отдаде сърцето си. Това беше тъжно. От стиховете й си личеше, че е имала голямо и щедро сърце. Аз се радвах, че имам човек, на когото да даря сърцето си. Независимо че нямаше никакво понятие от поезия и не спираше да говори за сеене на царевица.

— … семената са по-скъпи, като се има предвид, че това е съвсем нов сорт, но Том казва, че парите се възвръщат стократно. Освен това ще е нужен по-малко тор…

Защо Емили Дикинсън не бе напуснала дома на баща си? Защо не се бе омъжила, чудех се. Госпожица Уилкокс ми беше дала да взема и друга книга със стихове в „Гленмор“ — „Априлски здрач“ от госпожица Уила Катър, както и роман — „Страната на островърхите ели“ от госпожица Сара Орн Джует. Защо Джейн Остин не се беше омъжила? Или Емили Бронте? И Луиза Мей Олкът? Дали защото никой не би искал да вземе читанка за съпруга, както казваше леля Джоузи. Мери Шели се беше омъжила, Едит Уортън също, но госпожица Уилкокс ме осведоми, че и двата брака били катастрофа. А и самата госпожица Уилкокс се вписваше в правилото с нейния злобен съпруг грубиян.

— … вече е доста късно за сеитба, но татко каза да купя кило и половина, да го засея и да видим колко ще изкараме. Спри! Спри тук! — подвикна Ройъл и спря конете на кръстопътя към дома на Мини. — Мат, ще те оставя тук, защото пътят на Джим е твърде неравен за тази стара каруца. Ще се върна да те взема след два часа. Мислех си да идем да видим земята на Дан и Белинда. Имат четирийсет акра. Тъкмо ги купиха от Клайд Уелс с парите, дето им ги даде бащата на Белинда.

„Които им даде“, Ройъл, „които“, помислих си.

— Добре — казах и скочих внимателно, за да не повредя букетчето, което носех на Мини.

Той обърна конете, без да спира да говори.

— Добра цена им поискаха, но това са четирийсет акра все пак.

— Ройъл! — прекъснах го внезапно. Твърде високо.

— Какво?

— Просто… да не забравиш. Да не забравиш да ме вземеш.

Той ми се намръщи.

— Казах, че ще се върна след два часа. Не ме ли чу?

Кимнах. Чух те, Ройъл, помислих си, но не ти вярвам. Още не мога да повярвам на това. На плаването с лодка в Биг Мус Лейк. Нито на разходките и возенето с каруцата оттогава. Нито на обещанието ти за пръстен. Ти ще ме забравиш, а аз ще трябва да си тръгна пеша от Мини, ще те видя по пътя, как возиш Марта Милър, а погледът ти ще мине през мен, ще се събудя и ще разбера, че това е било сън. Моля те, върни се за мен, казах наум, докато го гледах да се отдалечава. Моля те, повози ме. Харесва ми другите да се взират в нас, като ги отминаваме. Харесва ми да седя до теб в колата, а кракът ти да е притиснат в моя. Не ми пречи да слушам всички подробности за новия сорт царевица, защото искам единствено да ме докосваш и да ме целуваш, нищо че съм безлична читанка. Особено заради това.

Каруцата се скри зад завоя, а аз се отправих по пътя към къщата на Мини. Помахах на наемните работници. Те правеха ограда от дърветата, които бяха отсекли, за да отделят земята на Джим. Видях Тистъл, една от кравите, да пасе наблизо. Беше огромна, щеше да се отели всеки момент. „Гравидна“ е думата ми за деня. Означава бременна. Когато я прочетох сутринта, ми се стори, че е странна дума за бременност. После прочетох още за нея и разбрах, че означава също обременен или натоварен. Като гледах Тистъл с наедрелия й корем и клюмнали уши, терминът ми се стори много логичен.

Помирисах цветята, които бях набрала за Мини. Надявах се да ги хареса. Не я бях виждала от толкова отдавна — от седмици — и имах много да й разказвам. Последния път, когато й гостувах, точно бях получила писмото от „Барнард“, но така и нямах възможност да й го покажа, защото тя раждаше близнаците си. После аз бях заета във фермата и в библиотеката на госпожица Уилкокс, след това отидох в „Гленмор“ и ми се струваше, че не сме имали възможност да си поговорим от векове. Исках да й кажа за писмото, независимо че нямаше да замина. Исках също да й разправя за Ройъл и пръстена, който идеше да ми даде. Може би щеше да ми помогне да измисля как да се омъжа за Ройъл и да бъда писател едновременно — подобно на онези изискани палта от каталозите на „Сиърс и Роубък“, които изглеждат като съвсем друго палто, като просто го обърнеш наопаки.

Входната врата се отвори с трясък, щом стигнах до верандата. Джим ме поздрави намусено, натика последните залъци от сандвич в устата си и затича да се присъедини към наемните работници.

— Мини? — извиках и влязох вътре. Лъхна ме неприятна миризма. Кисела воня на стара манджа и мръсни пелени.

— Мат, ти ли си? — чух уморен глас.

Мини седеше на леглото и кърмеше близнаците си. Беше толкова слаба и изпита, че едва я познах. Русата й коса беше мазна. Дрехите й бяха изпоцапани. Бебетата сучеха лакомо и издаваха звуци, подобни на грухтене. Огледа стаята набързо. Беше притеснена и засрамена.

— Да, аз съм. Донесох ти това — казах и й подадох цветята.

— Толкова са красиви, Мати. Благодаря. Ще ги натопиш ли?

Тръгнах да търся чаша или буркан и чак тогава забелязах колко е мръсно. По масата и плотовете имаше чаши и чинии със засъхнала храна, мивката беше пълна с прибори. Печката беше затрупана с мръсни тенджери. Подът явно не беше мит от векове.

— Съжалявам за бъркотията — каза Мини. — Тази седмица четирима души помагат на Джим. Имам чувството, че докато сготвя, е дошло време за следващото ядене. А и бебетата са постоянно гладни. Ето, ще ги вземеш ли за малко? Ще направя по чаша чай.

Подаде ми едното бебе, което измрънка, когато го отдели от набъбналата си, покрита със сини вени гърда. Зърното беше възпалено от сукането на бебето. Беше напукано и от него се стичаха капчици кръв. Тя видя, че съм се втренчила, и се покри. Подаде ми и другото бебе и двете се разреваха на мига. Въртяха се и ритаха. Кривяха личицата си и отваряха розовите си устички като писукащи пиленца. Пелените им бяха подгизнали. Бузките им бяха изприщени. Имаха корички по главичките. Воняха на мляко и напишкано. Опитвах се да ги хвана удобно, за да престанат да врещят, а и полата ми да не подгизне и в следващия миг Мини се озова надвесена над мен, отпуснала ръце край тялото си, а дланите й бяха стиснати в юмруци.

— Дай ми ги! Върни ми ги! Не ги гледай така! Не гледай и мен! Махай се! Тръгвай! Махай се от тук! — крещеше тя.

— Мини… Извинявай! Аз не съм… Не исках…

Обаче беше твърде късно. Мини беше изпаднала в истерия. Притисна бебетата към себе си и заплака.

— Мразиш ги, нали, Мати? Нали?

— Мини! Какви ги говориш?

— Знам, че е така. И аз ги мразя. Понякога. Така е. — Гласът й премина в шепот. Погледът й беше измъчен.

— Успокой се сега. Не искаше да кажеш това.

— Исках. Ще ми се да не бях ги раждала. Да не се бях омъжвала.

Бебетата се въртяха и виеха. Тя седна на леглото, разкопча блузата си и изкриви лице, щом се вкопчиха в нея. Облегна се на възглавниците и затвори очи. Сълзите рукнаха от бледите й клепачи и в този момент си спомних нещо, което веднъж ми разказа Лотън, след като се върна от оглед на капаните с Луис Сиймор Французина. Луис беше хванал мечка в един от стоманените си капани. Майка на две мечета. Капанът беше счупил предната й лапа. Когато Луис и Лотън стигнали до нея, вече била обезумяла от болка и страх. Тя плачела, легнала на една страна. Другата й страна я нямало. Козината липсвала, месото също, имало само синьо-черна маса от кръв и кости. Изгладнелите й до безумие малки я били оглозгали.

— Просто си изтощена, Мини — казах и помилвах ръката й, — това е.

Тя отвори очи.

— Не съм сигурна, Мат. Всичко изглеждаше толкова вълнуващо, докато се ухажвахме, а и веднага след сватбата, но сега не е така. Джим постоянно ми налита…

— Сигурно и той е уморен. Разчистването не е лесна работа…

— О, не бъди глупачка, Мати! Имам предвид… налита ми. Но аз не мога. Ужасно ме боли долу. А и не мога да гледам още едно бебе. Не и веднага след близнаците. Не мога да изживея това отново. Госпожа Крего каза, че докато кърмя, няма опасност да зачена, но толкова ме боли, та имам чувството, че ще полудея. Съжалявам, Мат… Съжалявам, че ти се развиках. Толкова се радвам, че дойде… нямах намерение да ти говоря така… само че съм ужасно изморена…

— Знам. Легни си за малко и си почини. Нека аз да направя чай.

След няколко минути Мини беше заспала, а и бебетата също. Аз се захванах за работа. Стоплих вода и измих всички тенджери, тигани и чинии. Стоплих нова и накиснах кърпите за съдове и престилките. Напълних големия черен казан с вода, изсипах в него кофа мръсни пелени, които намерих в кухнята, и го сложих на огъня в задния двор. Нямаше скоро да заври, но поне нямаше да й се наложи да мъкне вода. После избърсах масата и измих пода. Наредих масата наново, защото мъжете скоро щяха да се върнат за вечеря, и сложих букета, който донесох, в средата. Когато приключих, къщата имаше далеч по-приятен вид и аромат, а моят вид и аромат бяха далеч по-лоши. Тогава чух шума от колелата на каруца в края на пътя. Погледнах през прозореца и видях Ройъл. Вече. Говореше си с Джим, но очакваше да се появя незабавно. Така и не можах да разправя на Мини за него.

Докато оправях набързо косата си, ме връхлетя прозрение: Емили Дикинсън е била истински гений в находчивостта си.

Останала бе в къщата на баща си, никога не се бе омъжила и беше живяла като отшелник — отначало ми се бе струвало, че се е предала, но колкото повече мислех за това, виждах, че се е борила чрез отказ от битка. След като така добре познавах стиховете й, не исках да я виня в подобно подмолно поведение. Може и да е била самотна понякога, да се е страхувала от баща си, но се обзалагам, че посред нощ, когато лампите са били угасени, а баща й вече е спял, тя се е спускала по парапета и се е люлеела на полилея. Обзалагам се, че е била опиянена от свободата си.

Бях прочела към сто от стиховете на Емили и бях запомнила десет. Госпожица Уилкокс каза, че била написала почти хиляда и осемстотин. Погледнах как спокойно спи приятелката ми Мини. Преди година тя беше момиче като мен, стояхме в кухнята на мама, кискахме се и хвърляхме обелки от ябълки през рамо, за да разберем инициалите на любимите си. Вече не можех да позная това момиче. Него го нямаше. Осъзнавах, че Емили Дикинсън нямаше да напише и едно стихотворение, ако имаше две виещи бебета, съпруг, който копнее да я зареди със следващо, къща и градина за гледане, три крави за доене, двайсет пилета за хранене и четирима наемни работници, на които да готви.

Вече знаех защо не са се омъжвали. Емили, Джейн и Луиза. Разбрах го и това ме уплаши. Разбирах също и какво означава да си самотен и не исках да съм самотна до края на живота си. Не исках да се откажа от думите. Не исках да избирам едното пред другото. На Марк Твен не му се е налагало. И на Чарлс Дикенс. На Джон Милтън също, въпреки че, ако се бе отказал, можеше да улесни живота на безчет поколения ученици.

В този момент Ройъл ме извика и трябваше да събудя Мини, за да се сбогувам. Когато излязох, следобедът ми се стори ярък и слънчев, Ройъл хвана ръката ми и поехме към земята на брат му. Сподели, че и той се кани да има своя земя с къща, крави, пилета и стария дъбов скрин, който баба му била обещала, както и чамово легло. Каза, че имал малко спестени пари, а аз гордо му доверих, че съм прибавила десет долара и шейсет цента към парите, които бях спестила, преди да отида в „Гленмор“, двуседмична заплата (минус четирите долара, които бях дала на татко) и бакшиши. Той заяви, че това било почти достатъчно за хубава печка. Или може би за теле. Толкова се радваше дори само като говореше за това, че се усмихна и ме прегърна. Усещането беше невероятно. Чувствах се щастлива и сигурна. Както когато успееш да прибереш всичките си животни в обора точно преди да се разрази страшна буря. Сгуших се в него и се опитах да си представя какво ли щеше да е да лежа до него в тъмното на чамовото легло и изведнъж всичко останало изгуби смисъл.