Северно сияние

Свет-ло-но-сец

— Какво ти става, Мати Гоуки? Тази вечер си бавна като муле и почти толкова глупава! Взимай това за осма маса! Взимай! — кресна готвачката.

Бяхме посред сервирането на вечерята. Трапезарията беше пълна до пръсване и готвачката беше изпаднала в едно от свадливите си настроения. Точно бях занесла една поръчка и се връщах с нова. Джон Денио седеше на работната маса на готвачката и вечеряше, докато аз диктувах поръчката си.

— Хенри — чух го да казва. Беше се загледал в хапката, бодната на вилицата му.

— Какфо?

— Има ли пипер в бисквитките ти?

Хенри беше готвил яхнията и бисквитките за вечерята. Всички се бяхме нахранили преди час, но Джон беше пропуснал вечерята, защото отиде да посрещне вечерния влак. Хенри беше запазил каквото бе останало и му го беше притоплил.

— Какъф пипер?

— Ами черен пипер. Подправката.

— Не разбирам какфо гофориш. Не слагал пипер ф бискфити.

Джон пусна вилицата си. Покри вечерята си със салфетка.

— Тогава бъди така добър, Хенри, и дръж проклетите мишки далеч от чувала с брашното.

Уийвър се засмя от сърце. Присъединих се.

— Не знам на какво се смеете. И вие сте яли същото — изръмжа Джон.

Спряхме да се смеем. Леко ми призля. Но не ме оставиха да размишлявам дълго.

— Мати, взимай за седма маса. Взимай! — ревна готвачката.

Понесох четири купички супа, които се плискаха, докато отивах към масата си. Протегнах глава да видя хангара за лодки през прозорците на трапезарията. Всички лодки бяха прибрани за през нощта. Пристанът беше празен.

— Трябваше вече да са се върнали — промълвих със затаен дъх — Трябваше. Къде са тогава?

Ръбчетата и външната страна на купичките бяха изцапани с кремсупа от целина, когато я поднесох. Крутоните бяха потънали. Гостите от седма маса май не останаха много доволни.

— Да не би да имаш олово в краката тази вечер? — попита ме готвачката, като се върнах в кухнята.

— Не, госпожо.

— Ами размърдай се тогава!

Вратата на кухнята се отвори със замах.

— Трябва ми кана чай за дванайсета стая, госпожо Хенеси — каза господин Морисън забързано — И попара от препечен хляб с мляко. Едно от момчетата на семейство Питърсън не се чувства добре.

— Да не би вече да управлявам и амбулатория, освен кухнята? Мати, отрежи две филии бял хляб.

— Госпожа Питърсън помоли вие да я приготвите, госпожо Хенеси. Каза, че вашата попара излекувала малкия й Теди от стомашни болки миналото лято.

— Дайте на малкия Теди от бисквитите с миши лайна на Хенри. Те ще го излекуват — изръмжа Джон.

— Още нещо? Да разбухна възглавницата на малкия Теди? Да му изпея песничка? — промърмори готвачката и извади агнешките пържоли от тавата. — Мати, ще приготвиш ли един чайник с чай? Или може би лейди Питърсън предпочита аз да кипна водата — измърмори тя зад гърба на господин Морисън. — Вечеря за осемдесет и пет души, като петдесет от тях са тук едновременно, специално меню за рожден ден за дванайсет души, а сега съм и медицинска сестра…

Вечерята трябваше да е за осемдесет и седем души. Не осемдесет и пет. Двама от гостите не се бяха появили — от четирийсет и втора и четирийсет и четвърта стая. Карл Греъм и Грейс Браун. Те трябваше да седят на девета маса. Бях я приготвила, но вече беше осем часа, а те не се бяха върнали от езерото.

Бях им сервирала днес на обяд. Бяха поръчали супа и сандвичи и спореха, докато се хранеха. Чух, когато им поднесох храната.

— … ами онази църква, точно до хотела в Утика? — каза Грейс Браун. — Можем да го направим там.

— Може да го направим и тук, Били. Ще питам дали има църква — отговори Карл Греъм.

— Днес, Честър. Моля те. Ти каза, че ще го направим. Обеща ми. Не мога да чакам повече. Не очаквай това от мен.

— Добре, не се разстройвай. Нека първо да поплаваме, какво ще кажеш? Денят е прекрасен. Веднага след това ще попитаме за църква.

— Не, Честър! Не ми се плава.

Появих се още няколко пъти, за да проверя дали нямат нужда от нещо. Мъжът изяде целия си обяд, недокоснатата супа на момичето и поиска десерт. Каза ми да запиша сметката на стаята му.

— Греъм — каза той, — Карл Греъм. Четирийсет и втора стая. — Бях чула името му по-рано от госпожа Морисън. Спомена ми, че е пристигнала една двойка без резервация, господин Греъм и госпожица Браун, и тя ги е настанила на последния етаж, та трябвало да им оправя леглата.

Вдигнах чиниите им, след като приключиха. По-късно бях видяла Грейс на верандата и тя ми беше дала писмата си, аз ги пъхнах под дюшека си и бях забравила за тях и за самата нея и Карл Греъм, защото готвачката запълни следобеда ми с белене на картофи.

Не се бях сещала за тях, докато не дойде време да сервираме вечерята и видях, че масата им е празна. Оттогава не можех да си ги избия от главата.

— Мати, водата ври! — викна готвачката — Приготви подноса за дванайсета стая.

Грабнах една каничка и сипах листенца чай в нея, като внимавах да не й се пречкам. Взех чайника от огъня и налях водата. В този момент в кухнята влезе господин Морисън да си вземе чаша кафе.

— Не те видях днес на вечеря, Анди — каза готвачката. — Добре ли си?

— Пропуснах я. Трябваше да чакам двама глупаци да ми върнат лодката.

Готвачката изсумтя.

— Кои глупаци точно? „Гленмор“ гъмжи от такива.

— Греъм. Четирийсет и втора стая. Имаше и една жена с него. Взеха лодката следобед, а така и не се върнаха.

Изпуснах каничката за чай. Тя се пръсна и навсякъде плисна гореща вода.

— Виж какво направи! — кресна пронизително готвачката. Плесна ме отзад с дървената си лъжица. — Какво те прихваща, за бога? Разчисти тази бъркотия.

Сетих се за „светлоносец“, думата ми за деня, докато събирах парчетата от счупената каничка. Означава „някой, който носи светлина“, в превод на латинското „луцифер“. Знаех всичко за Луцифер благодарение на добрия си приятел Джон Милтън. Луцифер бил прекрасен ангел, но Господ го изгонил от небето, защото бил твърде непокорен. Бил заточен в Ада, но вместо да се разкае, задето е разгневил Господ, и да се поправи, той започнал да крои нови планове. Отишъл в Райската градина и примамил Ева да хапне плод от Дървото на познанието и така целият човешки род бил изгонен завинаги от Рая.

Беше постъпил ужасно, но точно в този момент разбирах мотива му. Дори малко ми дожаля за него. Вероятно просто е имал нужда от компания, защото е ужасно самотно да знаеш разни неща.

Ставам тихо от леглото, обличам се, оправям косата си и си събирам багажа. Не знам точно колко е часът, но мисля, че е към пет. Когато съм готова, преброявам спестяванията си. Общо с парите, които имах в началото, заплатите, бакшишите, допълнителните приходи от разхождането на Хамлет и петте долара, които ми даде госпожица Уилкокс, разполагам с трийсет долара и двайсет и пет цента.

Слизам от тавана, като внимавам да не шумя, и тръгвам надолу по главното стълбище. Стигам в кабинета на господин Морисън точно когато започва да се развиделява. Оставям писмата на Грейс на бюрото и пиша бележка върху бланка на „Гленмор“, в която обяснявам как са се озовали у мен.

Написвам още три бележки, адресирам ги и ги оставям в кошничката за писма. Първата е за баща ми. В нея има два долара — остатъка от дължимото за мулето Ликърис — и обещание, че ще пиша. Втората е за майката на Уийвър. В нея има дванайсет долара и седемдесет цента и указания да използва парите, за да плати данъците на Еми. В третата има пръстен — малък издраскан пръстен с опал и два граната. Адресирана е до Ройъл Лумис и вътре пише да види, дали в „Тътълс“ ще го приемат обратно, че съжалявам и се надявам да се сдобие с мандрата си един ден.

На излизане от кабинета минавам покрай закачалката, направена от усукани клони и еленови копита. В сумрака на преддверието ми заприличва на зловещо приказно дърво и за миг ми се струва, че иска да ме сграбчи с възлестите си израстъци. На нея е закачена дамска сламена шапка. Ръбовете й са разръфани; черната й панделка е протрита. Грейс Браун я сложи там, когато пристигнаха с Честър. Взимам шапката от закачалката и се боря с желанието да я смачкам. Отнасям я в салона и я оставям до тялото на Грейс.

Хващам ръката й. Тя е мека и студена. Знам, че обещанията не трябва да се нарушават, но сега мисля, че е по-лошо да позволиш обещанието да разруши теб.

— Няма да го направя, Грейс — прошепвам й. — Ако искаш, ме преследвай, но няма да го направя.

От задната страна на „Гленмор“, малко навътре в гората, има бунгало, в което спят мъжете от персонала. Тихо и тъмно е. Взимам шепа камъчета и хвърлям едно по прозореца на втория етаж. Нищо не се случва; никой не се показва, така че аз хвърлям второ, трето и накрая прозорецът се отваря и Майк Бучард показва съненото си лице.

— Ти ли си, Мати? Какво има?

— Викни Уийвър, Майк. Трябва да го видя.

Майк се прозява.

— А?

— Уийвър — изшептявам, — викни Уийвър!

Той кимва. Скрива се и след миг Уийвър се появява.

— Какво искаш? — пита, явно сърдит.

— Заминавам.

— Какво?

— Заминавам, Уийвър.

Прибира главата си от прозореца и минута по-късно вратата на бунгалото се отваря, той излиза и вдига тирантите си върху наполовина закопчаната риза.

— Къде отиваш?

Бръквам в джоба на полата си и слагам в ръката му седем долара.

— Това за какво е?

— Да си купиш билет за влака до Ню Йорк. Използвай парите, които си изкарал тук, да се настаниш в пансион в града за няколко месеца. Ще трябва да си намериш работа, когато свършат, но ще имаш за начало.

Уийвър поклаща глава.

— Не искам парите ти. Няма да ги приема — подава ми ги той.

Аз ги хвърлям на земята.

— По-добре ги вдигни — казвам, — иначе някой друг ще го направи.

— Мати, не става въпрос само за пътните разходи и наема. Знаеш добре. Ами мама? Не мога да я оставя.

— Тя ще се оправи.

— Не, няма. Няма къде да иде, след като продадат имота на Еми.

— Данъците на Еми са платени. Търгът е отменен. Ти не си ли разбрал?

Уийвър ме поглежда изпитателно.

— Не, не съм — казва той.

— Ще чуеш.

— Мати…

— Сбогом Уийвър. Трябва да тръгвам. Веднага. Преди готвачката да е станала.

Уийвър се навежда и взима парите. После ме хваща и ме прегръща толкова силно, та имам чувството, че ще ме скърши на две. Аз също го прегръщам, стискам силно врата му с ръце и се опитвам да попия малко от силата и безстрашието му.

— Защо, Мати? Защо тръгваш сега? — пита ме той.

Поглеждам към „Гленмор“ и виждам меката светлина от малката стая до салона.

— Защото Грейс Браун не може да го направи — отвръщам.

Отдалечаваме се един от друг. От очите му текат сълзи.

— Недей, Уийвър. Иначе няма да мога да го направя. Ще изтичам вътре, ще си сложа престилката и това ще бъде краят.

Той кимва и преглъща мъчително. Вдига ръка подобно на пистолет и я насочва към мен.

— До смърт, Матилда Гоуки — изрича.

Усмихвам се и се прицелвам към него.

— До смърт, Уийвър Смит.

Точно десет часът е. Утрото настъпи и слънцето изгря в прекрасната лятна утрин. Стоя уплашена, но твърдо решена на перона в Олд Фордж.

Има ли дума за това? Да се страхуваш от предстоящото, но в същото време да нямаш търпение да се случи? Ужасохота? Трепеликуване? Страхонетърпение? Ако има такава, ще я намеря.

Пътната чанта ми тежи. Почти всичките ми вещи са вътре. Освен това вътре са билетът за влака, адресът на госпожица Анабел Уилкокс от Ню Йорк и два долара и двайсет и пет цента. Само толкова ми останаха от спестяванията ми. Ще трябва да си намеря работа веднага.

Тъкмо се беше развиделило, когато тръгнах от „Гленмор“, но имах късмет Бил Джарвис, който беше собственик на хотел „Джарвис“ в Биг Мус Стейшън, да ме закара. Беше тръгнал при доктор Уолас. Болеше го стомахът и не беше особено разговорлив. Това ме зарадва. Не исках да ме разпитват.

Когато пристигнахме, „Клиъруотър“ още беше на кея и успях да се възползвам да ме откара до Олд Фордж. Бях решила да не се качвам на влака, за да не се налага да давам обяснения на господин Пулинг. А водачите на корабчетата постоянно се менят. Притесних се, щом видях да се задава туршиената лодка, но се свлякох на седалката си и Чарли Еклър така и не ме забеляза. Погледнах още веднъж назад, преди Игъл Бей да изчезне от полезрението ми, и се почувствах самотна и уплашена както никога през живота си. Замислих се дали да не се върна, когато стигнах до Олд Фордж, но не го направих. Няма връщане назад, щом си тръгнал веднъж.

Сега, докато чакам влака, думите на Грейс отекват в паметта ми.

Сбогувах се с някои места днес. Има толкова кътчета, които са ми скъпи. Прекарала съм тук по-голямата част от живота си… О, мили, не разбираш какво означава това за мен. Знам, че вече няма да ги видя…

Пристига влак, пътуващ в северна посока. Експрес. В него има съвсем малко хора. Слизат няколко туристи и работници, следвани от двама мъже в сака и вратовръзки.

— Това е той. Остин Клок. Той е помощник-шерифът — казва един човек до мен на спътника си — Не ти ли казах, че това не е обикновено удавяне?

Вадят бележници. Решавам, че са репортери.

— Кой е този с него?

— Местният следовател. Айзък Кофин.

— Кофин? Като „ковчег“? Шегуваш се, нали?

— Не, братко. Хайде. Да видим дали ще получим изявление преди онзи от вестник „Уотъртаун“.

Помощник-шерифът вдига ръце, когато те приближават към него.

— Господа, знам толкова, колкото и вие. В „Гленмор“ се е удавило момиче. Тялото й е открито. Това на спътника й не…

Скоро ще знаете повече, мисля си аз. Много повече. Скоро ще узнаете, че името на момичето е Грейс. И че през последните седмици от живота си е била бременна и уплашена и е умолявала мъжа, отговорен за това, да дойде и да я отведе. Но на него му е хрумнало нещо друго.

Затварям очи и виждам Честър Джилет. Разписва се в книгата за гости на „Гленмор“. Изяжда обяда си и отива на разходка с лодка. Виждам го да гребе чак до Саут Бей. Може с Грейс да са слезли и да са поседели малко на брега. Той оставя куфара си там. Продължават. Той изчаква, за да е сигурен, че няма никой наоколо, и удря Грейс. Преобръща лодката и плува до брега. Грейс не може да плува. Той знае, защото тя му е казала. Щеше да се удави, дори и да не беше в безсъзнание, но така е по-тихо. Не може да вика за помощ.

По-късно, когато откриват лодката, нещата изглеждат така, сякаш и Грейс Браун, и придружителят й са се удавили. Никой няма да разбере, че Грейс е била бременна или че бащата на детето й е Честър Джилет. За смъртта й ще е виновен Карл Греъм, а Честър ще може спокойно да се върне в Кортланд и да се забавлява.

Представям си Честър днес. Закусва някъде. Може би в Севънт Лейк. Може да е в „Неодак“ в Инлет или пък в „Ароухед“. Върти ракетата си за тенис. Усмихва се. Изобщо не е мъртъв. Не и той. Залагам последния си долар.

Представям си и Грейс Браун. Вдървена и студена в стаята в „Гленмор“ с мъничкия живот в нея, който няма бъдеще.

В този момент чувам свирка, остра и пронизителна. Отварям очи и виждам релсите и влака в южна посока, който се носи по тях. Чудовищната машина спира със скърцане и кълба пара. Не мога да помръдна. Кондукторът скача и помага на пътниците да слязат. Носачи разтоварват сандъци и багаж. Хора се тълпят наоколо ми. Големи платнени чанти се приземяват на перона до мен.

— Всички да се качват — виква кондукторът — Това е влакът „Ню Йорк Сентръл“ в десет и петнайсет за Утика, Хъркимър и всички точки на юг! Билетите, моля! Приготвихте ли си билетите?

Хората се качват във влака. Майки с деца. Работещи. Летовници на път за вкъщи. Двойки. А аз още не мога да помръдна.

Мисля за семейството си. За песните на Бет. За перченето на Лу. За нежния глас на Аби. Представям си татко, който седи пред огъня. И Еми, и майката на Уийвър, които берат боб. Представям си Ройъл да оре семейното поле, загледан в земята на баща ми с любов и копнеж, каквито не беше показал към мен. Представям си слепите очи на Барни, насочени към моите. Също и горката мъртва червеношийка на гроба на майка ми.

Кондукторът се хваща за стоманения парапет и се качва на металната стълба.

— Последно повикване! Последно повикване! Всички да се качват! — гръмко обявява той.

Локомотивът изпафква. Вдига се огромен облак пара. Колелата изскърцват върху релсите.

— Чакайте! — проплаквам и се препъвам напред.

Кондукторът ме вижда.

— Хайде, госпожичке — виква той. — Повече лае, отколкото хапе. — Протяга ръка към мен. Оглеждам се, сърцето ми бие до пръсване от тъга, страх и радост. Заминавам, но ще отнеса това място и всичките му истории със себе си, където и да отида.

Протягам се да хвана ръката му и я стискам. Той ме издърпва и се качвам на влака в десет и петнайсет в южна посока. За Утика и Хъркимър. И всички точки на юг. За Амстердам, Олбъни и отвъд. За Ню Йорк. Към моето бъдеще. Моя живот.