Северно сияние

Чин-чи-ла

— Уийвър, Уийвър? Къде е той? — попита ме готвачката. — Все се опитва да ми измъкне парче торта с кокосов крем. Сега искам да му дам, а той изчезна. Мати, върви да го намериш.

Не беше в стила на готвачката да пази парчета торта за когото и да било, но се тревожеше за Уийвър. Всички се тревожехме. Предполагах къде може да е и бързо го открих. Седеше на пристана. Беше навил крачолите си и беше натопил крака във водата.

— Защо истинският живот не е като този в книгите? — попитах и се настаних до него. — Защо характерите на хората не са прости и ясни за разбиране? Защо не постъпват както очакваш от тях, също като героите в романите? — Събух си обувките и чорапите и потопих стъпала във водата.

— Какво имаш предвид?

— Ами Бил Сайкс е лош. Също и Фейгън. Откровено лоши. Оливър и господин Браунлоу са добри. Също и Пип. И Дорит.

Уийвър поразсъждава известно време, а после каза:

— Хийтклиф е и двете. Дори нещо повече от двете. Както и Рочестър. Никога не знаеш какво да очакваш от тях. — Той ме погледна. — Казваш го заради Еми, нали? Не знаеш какво да мислиш за нея.

— Не, не знам.

Еми Хъбард беше озадачила всички ни. Прибра майката на Уийвър при себе си, без да дава да се обели дума тя да отседне при госпожа Лумис или госпожа Бърнап, или пък някъде другаде. Намести я в собственото си легло и пое грижите за нея. В деня, когато изгоря къщата на семейство Смит, дори имаше достатъчно здрав разум и веднага накара децата си да оскубят и изчистят убитите от траперите пилета. От една част направи яхния, друга част опържи, а останалото продаде на хотел „Игъл Бей“. С парите плати на доктор Уолас, за да намести ръката на майката на Уийвър.

— Не разбирам, Уийвър — промълвих. — Сутринта видях татко, докато доставяше мляко. Каза, че децата на Хъбард не са се появявали за закуска от пожара насам.

— Готвачката каза, че онзи ден видяла Еми на гарата. Продавала пайове и бисквити. Обяснила, че мама я напътства какво да прави и тя изпълнява.

— Не знам. Може би й допада веднъж за разнообразие тя да е силната. Може би никога не е имала шанса за такова нещо — предположих, докато подритвах във водата. — Или пък може да й е дошло до гуша да бъде местната луда. Вероятно това уморява с течение на времето.

Уийвър се засмя, но смехът му не беше весел. Усещах го.

Майка му беше изгубила къщата си. И някои хора твърдяха, че вината била негова, защото тръгнал да търси справедливост. Казваха, че нищо от това не би се случило, ако поначало беше стоял настрана от онези трапери и си беше държал голямата уста затворена.

Помощник-шерифът господин Остин Клок пристигна от Хъркимър, за да разследва пожара. По времето, когато си тръгна, срещу тримата мъже вече имаше цял нов списък с обвинения като добавка към повдигнатите по-рано от Уийвър. Никой не мислеше, че в действителност някога ще им се потърси отговорност. Не бяха забелязвани наоколо от деня, в който изгоря къщата на Уийвър. Самият господин Клок потвърди, че ще е почти невъзможно да бъдат заловени трима трапери, които познаваха всяко дърво, скала и скривалище в Норт Удс. Според него вече бяха на средата на пътя си за Канада, решени добре да се позабавляват с парите за колеж на Уийвър.

Уийвър не ядеше почти нищо след пожара. Нито говореше. И въобще не се усмихваше.

— Готвачката ти е запазила парче торта. С кокосов крем. Любимата ти — съобщих му.

Той не каза нищо.

— Казах ли ти думата си за деня? „Чинчила“. Това е порода заек.

Той подритна във водата с върха на пръстите си.

— С нея можеш да наречеш някой, който има големи предни зъби. Или пък носът му потрепва. Интересна дума е. Чинчила.

Не последва отговор.

— Е, може би не е чак толкова интересна.

— Ще остана тук, Мат — заговори най-накрая. — След Деня на труда. Говорих с господин Морисън и той каза, че има работа за мен.

— Защо ще правиш такова нещо? — попитах. — Трябва да си в Ню Йорк далече преди Деня на труда. Занятията ви не започват ли през първата седмица на септември?

— Няма да заминавам.

— Какво? — Почудих се дали съм чула правилно.

— Няма да ходя в Колумбийския университет. Не и преди мама да се възстанови. Не мога да я оставя така, съвсем сама.

— Тя не е сама. Еми се грижи за нея.

— За колко дълго? Остава само месец, докато обявят земята на Еми на търг. А и вече нямам парите, нужни за стая, билет и учебници.

— Ами заплатата ти? Не я ли спестяваше?

— Ще ми трябва, за да платя за квартира за мен и мама. Нали помниш, че къщата ни изгоря?

— Но, Уийвър, ами стипендията? Няма ли да я изгубиш?

— Винаги мога да опитам другата есен. Сигурен съм, че ще ги убедя да я запазят за една година — каза той, но долавях в гласа му, че и сам не си вярва.

Не плаках, когато си тръгна госпожица Уилкокс. Или когато Марта Милър ми наговори онези грубости. Не плаках, когато татко ме събори от стола, и вечер не плача в леглото си, щом се замисля за „Барнард“. Но в този момент заплаках. Като бебе. Плаках така, все едно някой е умрял.

Някой беше умрял.

Можех да си го представя — висок и гордо изправен черен мъж в костюм и вратовръзка. Изпълнен с достойнство и вдъхващ респект. Мъж, който беше способен да накара всички други в помещението да замълчат само със силата на думите си. Виждах го как върви по улиците на големия град, енергичен и сериозен, с куфарче в ръка. Хвърли поглед към мен, изкачи се по няколкото каменни стъпала и изчезна.

— О! — проплаках аз. — О, Уийвър, не!

— Мат, какво има? Какво не е наред? — попита.

Изправих се с мъка на крака. Не можех да го понеса. Не можех да понеса мисълта за това как ще остане тук завинаги. Ще работи като сервитьор в някой хотел или в работилница за щавене на кожи, или пък из някой от дървосекаческите биваци. Ден след ден. Година след година. Докато не остарее, не се изхаби, не бъдат погубени всичките му мечти.

— Замини, Уийвър, просто замини! — изплаках. — Аз ще се грижа за майка ти. Аз и Ройъл, Мини и Джим, татко, госпожа Лумис. Всички до един. Наистина ще го направим. Само замини. Преди да си се закотвил тук завинаги. Като мравка в смола.

Като мен.

Сигурно вече минава четири часа. Не мога да заспя отново. Не и след посещението на Грейс. Небето отвън още е тъмно, но аз успявам да чуя шумоленето на нощните твари и първото чуруликане на птиците.

Прочетох всички писма на Грейс, с изключение на едно.

Знаела е. Някак си Грейс Браун е била наясно, че никога няма да се върне. Надявала се е Честър да я отведе и да стори каквото е редно, но дълбоко в себе си е била наясно. Именно затова е написала, че вече няма да види обичаните от нея предмети, места и хора. Поради тази причина си е представяла, че ще се върне мъртва. И затова е искала писмата й да бъдат изгорени.

Плъзвам писмото обратно в плика. Събирам цялото снопче, намествам панделката и внимателно я завързвам. Успявам да чуя гласа на Грейс. Долавям мъката, отчаянието и тъгата. Не с ушите си, а със сърцето.

Според госпожица Уилкокс гласът на човек не е само онова, което излиза от гърлото, но и чувствата, които съпътстват думите. В началото не я разбрах.

— Но, госпожице Уилкокс, за да напишете разказ, използвате думи, а не гласа си — бях казала.

— Не, използваш онова, което е у теб — отвърна тя. — Това е твоят глас. Истинският ти глас. Именно той кара Остин да звучи като Остин и като никой друг. Иейтс звучи като Йейтс и Шели звучи като Шели. Точно това е причината Мати Гоуки да звучи като Мати Гоуки. Имаш прекрасен глас, Мати. Знам, че е така, защото съм го чувала. Използвай го.

— Вижте само докъде ви докара вашият глас, госпожице Уилкокс — прошепнах. — И вижте докъде стигна Грейс Браун.

Стоя напълно неподвижна много дълго време, просто държа писмата и гледам през прозореца. След около час ще изгрее слънцето, а готвачката ще нахълта и ще ни събуди. Всички ще слезем долу и ще започнем да подготвяме трапезарията за закуска. Татко ще пристигне с млякото и маслото, а после Ройъл с яйцата и плодовете. Ще нахраня Хамлет и ще го изведа на разходка. Гостите ще започнат да прииждат за закуска. После ще пристигнат хората от Хъркимър. Готвачката ще се щура наоколо и ще крещи и в цялата тази суматоха аз отново ще опитам да се прокрадна в мазето, за да се добера до пещта.

Поглеждам към снопчето в ръцете си. Към светлосинята панделка. Към накъдрения почерк, който така наподобяваше моя.

Ако изгоря тези писма, кой ще чуе гласа на Грейс Браун? Кой ще прочете историята й?