Северно сияние

Сом-ни-фо-би-я

— В пантеона на великите писатели, на проникновените гласове, Милтън отстъпва единствено на Шекспир — говореше ни госпожица Уилкокс, а токчетата й чаткаха върху голия дървен под, докато крачеше напред-назад из стаята. — Разбира се, някои биха спорили, че Джон Дън заслужава…

— Пссст, Мати! Мати, погледни!

Аз откъсвам очи от книгата, която делим с Уийвър, и плъзвам поглед към чина вляво от мен. Джим и Уил Лумис са закачили паяк на конец, карат го да пълзи, вързан на каишката си, и се кикотят като пълни идиоти. Опитомяването на насекоми беше стихията на момчетата Лумис. Първо Джим измъкваше нишка от ризата си и внимателно оформяше малка примка. После Уил залавяше паяк или муха, докато госпожица Уилкокс беше с гръб към него. Беше по-чевръст от Ренфийлд в „Дракула“ на Брам Стоукър, но за щастие поне не ядеше уловеното. Задържаше жертвата си в шепи и я разклащаше, докато я замае. После, докато Уил държеше буболечката, Джим нахлузваше примката на врата й. Когато насекомото възвърнеше нормалното си състояние, превръщаше се в главната атракция в цирковата програма на братята Лумис и в зависимост от сезона можеше също така да бъде трикрака жаба, полумъртъв рак, осиротяло синьо сойче или осакатена катерица.

Завъртях очи. На шестнайсет бях прекалено голяма да посещавам общинското училище в Инлет. Възрастта за завършване беше четиринайсет и не всички докарваха дори дотам. Но бившата ни учителка, госпожица Париш, беше говорила за мен и Уийвър на госпожица Уилкокс, преди да напусне. Обяснила й, че сме достатъчно умни да получим гимназиални дипломи и че е жалко, задето не е възможно. Единствената гимназия в района се намираше в Олд Фордж, град на около петнайсет километра южно от Игъл Бей. Прекалено далече, че да се пътува всеки ден, особено през зимата. Щеше да се наложи да отсядаме в нечия къща за през седмицата, а никой от нас не можеше да си го позволи. Госпожица Уилкокс заяви, че тя ще ни преподаде материала, ако желаем да учим, и започна да го прави. Някога беше преподавала в елитно девическо училище в Ню Йорк и знаеше много.

Миналия ноември беше дошла в къщата ни, за да разговаря с родителите ми по въпроса за дипломата. Мама ни накара всички да се изкъпем преди посещението й — дори татко — и поръча на Аби да изпече джинджифилов кейк, а на мен — да среша косите на момичетата. Този ден мама не можа да слезе от горния етаж и на госпожица Уилкокс й се наложи да се срещне с нея в спалнята й. Не знам какво й бе говорила госпожица Уилкокс, но след като си тръгна, мама ми каза, че трябва да получа диплома, макар татко да настояваше да напусна училище.

С Уийвър прекарахме по-голяма част от годината в подготовка за финалните изпити. Щяхме да се явим на най-тежките възможни, включващи английски език, литература, история, естествени науки и математика. Особено много се тревожех за математиката. Госпожица Уилкокс даваше всичко от себе си в часовете по алгебра, но тя не й беше по сърце. Уийвър обаче го биваше. Понякога госпожица Уилкокс просто му връчваше учителското ръководство. Той се заемаше със задачата и после разясняваше решението на мен и госпожица Уилкокс.

Колумбийският университет е сериозно и доста плашещо учебно заведение и условието за приемането на Уийвър там беше да изкара от В+ нагоре на всички изпити. Учеше усърдно, а също и аз, но докато се мъчех над Милтън този ден, започнах да се чудя защо си правя труда. Уийвър получи писмото си още през януари и въпреки че вече беше дошла втората седмица на април, за мен нямаше такова.

Джим Лумис се наведе и разклати паяка право пред лицето ми. Аз подскочих и размахах ръце, което му достави огромно удоволствие.

— Ще си го получиш — произнесох безгласно, а после се опитах да върна мислите си обратно към „Изгубеният Рай“, но вървеше тежко. „Сомнифобия“ беше думата ми за деня. Означава патологичен страх от сън. Много подходящо за състоянието ми, защото се боях, че ще заспя от скучната и безкрайно дълга поема. Според госпожица Уилкокс Милтън щял да ни предостави шанс да зърнем Ада и се беше справил успешно. За нас обаче Адът не се олицетворяваше от тежките окови, за които пишеше той. Нито от безспирно горящата сяра или обозримата тъма. Адът представляваше осъзнаването на факта, че си едва на триста двайсет и петия стих от Книга първа, а остават още единайсет тома. Изтезание без край. Нямаше друго място, разбира се, където бих желала да бъда повече, отколкото в училище, и не обичах да правя нищо друго така, както да чета, каквото и да е… Но Джон Милтън беше ужасна досада. Какво виждаше у него госпожица Уилкокс? Неговият Сатана не плашеше никого и по-скоро представляваше Принцът на мрънкачите, отколкото Принцът на Ада с всички тези тиради, оплаквания и безкрайни надменни речи.

Фесол, Валдарно, Валомброса… Къде, за бога, бяха тези места, почудих се аз. Защо Сатаната не беше решил да посети Норт Удс? Може би Олд Фордж или дори Игъл Бей. Защо не говореше като нормалните хора? С вмъкване на възклицания и въздишки тук и там. Защо малките градчета в окръг Хъркимър никога не се споменаваха в ничия книга? Защо другите места и животът на другите винаги имаха по-голямо значение?

Французинът Дуй Сиймор, който живееше по поречието на Уест Канада Крийк и умееше да оцелява съвсем сам насред криещата опасности пустош, господин Алфред Вандербилт от Ню Йорк, който беше по-богат от Господ и пътуваше в собствен вагон, и живеещата на Ънкас Роуд Еми Хъбард, която рисуваше най-прекрасните картини, щом се напиеше, а щом изтрезнееше, ги изгаряше в пещта си на дърва, бяха десет пъти по-интересни от дявола на Милтън, от момичетата на Остин, които бяха луди за момчета, или от онзи невротичен глупак на По, който не могъл да измисли по-добро място да погребе тяло, отколкото под собствения си под.

— Защо четем Шекспир, Милтън и Дън? — попита госпожица Уилкокс. — Този път да отговори друг вместо госпожица Гоуки. Господин Бучард?

Майк Бучард се изчерви.

— Не знам, госпожице.

— Опитайте се да налучкате, господин Бучард. Рискувайте с догадка.

— Защото трябва, госпожице.

— Не, господин Бучард, защото са класика. Трябва да познаваме добре и отблизо класическите произведения, ако искаме да разберем творбите, които ги следват, и да напреднем в собствените си литературни начинания. Разбирането на литературата е като строежа на къща, господин Бучард. Не строим първо третия етаж, а започваме с основите…

Госпожица Уилкокс е от Ню Йорк. Тук никой не строи трети етаж, освен ако не е богат като семейство Бекър или не притежава три мелници като чичо ми Върнън.

— Къде би бил Милтън без Омир, господин Джеймс Лумис? И къде би била Мери Шели без Милтън, господин Уилям Лумис? Ами че без Милтън чудовището на Виктор Франкенщайн не би видяло бял свят…

Само при споменаването на вълшебната дума „Франкенщайн“ момчетата Лумис се изправиха на местата си. Джим се развълнува толкова много, че пусна новия си домашен любимец, паяка, да избяга. Той се добра до ръба на чина му и изчезна, спускайки нишка. Госпожица Уилкокс беше обещала още предишния ноември, че ще прочетем „Франкенщайн“ като последна книга за годината, стига всички — като имаше предвид главно Джим и Уил — да се държат прилично. Само трябваше да прошепне името „Франкенщайн“ и те ставаха кротки и учтиви като църковни прислужници. Допадаше им идеята да бъдат съшити заедно части от мъртви тела. Постоянно говореха как ще съберат жаби и ще ги убият само за да ги съживят отново.

— … Четем класиците, за да намерим вдъхновение във великите мисли на велики умове… — продължи госпожица Уилкокс, а после се чу внезапно подрънкване. Отново беше изпуснала гривните си. Аби ги вдигна вместо нея. Госпожица Уилкокс често въртеше нещо в ръцете си, докато говореше, като ту сваляше пръстена си, ту го връщаше на мястото му, превърташе парче тебешир между пръстите си или прехвърляше гривните от едната на другата китка. Изобщо не приличаше на старата ни учителка госпожица Париш. Госпожица Уилкокс имаше къдрава кестенява коса и зелени очи, които си представях, че имат съвсем същия цвят като на изумруда, макар никога да не бях виждала изумруд. Носеше златни бижута и най-прекрасните дрехи на света — вталени блузки, красиви вълнени поли и сака, поръбени с копринен ширит. Винаги изглеждаше така странно в простата ни класна стая с ръждясала печка, дървени стени и пожълтяла карта на света. Подобно на някакво скъпоценно бижу, поставено в стара и очукана кутия за подаръци.

След като ни потормози с още няколко страници на „Изгубеният Рай“, госпожица Уилкокс най-сетне сложи край на урока и разпусна класа. Джим и Уил Лумис изхвърчаха навън от сградата, като пътем удариха Томи Хъбард и се разкрещяха „Хъбард е хърба!“. Двете с Мери Хигби събрахме шестте екземпляра на книгата, които класът ни от дванайсет души си поделяше. Аби избърса дъската, а Лу прибра плочите, които бяхме използвали за урока по аритметика по-рано.

Струпах събраните от мен книги на бюрото и точно се канех да си тръгна, когато госпожица Уилкокс каза:

— Мати, остани за малко, моля те. — По време на часовете се обръщаше към нас с „госпожице“ и „господине“, но извън тях използваше малките ни имена. Казах на Уийвър и сестрите си, че ще ги настигна. Реших, че може би госпожица Уилкокс има нова книга, която да заема от нея, но не беше така. Веднага щом другите си тръгнаха, тя отвори бюрото си, извади пощенски плик и ми го подаде. Беше голям и бежов на цвят. С името ми върху него. Напечатано, а не ръчно изписано. Имаше отбелязан обратен адрес и в мига, когато го видях, устата ми стана суха като шкурка.

— Ето, Мати. Вземи го.

Аз поклатих глава.

— Хайде, страхливка такава! — Госпожица Уилкокс се усмихваше, но гласът й трепереше леко.

Взех го. Госпожица Уилкокс извади емайлирана кутия от чантата си, измъкна цигара и я запали. Леля ми Джоузи веднъж каза на мен и сестрите ми, че госпожица Уилкокс е лека жена. Бет реши, че става дума за теглото й, но аз знаех, че по-скоро е свързано с факта, че пуши и носи косата си къса.

Взрях се в писмото, като се опитвах да събера куража, нужен ми, за да го отворя. Отново дочух подрънкването на гривните на госпожица Уилкокс. Тя стоеше права до бюрото, обхванала лакътя си в шепа.

— Хайде, Мати. Отвори го, за бога! — възкликна най-накрая.

Аз поех дълбоко въздух и разкъсах плика. Вътре имаше един-единствен лист хартия, който беше прикрепен към старата оръфана тетрадка.

— Мати?

— Мати!

— По дяволите, Мати! Какво пише?

Погледнах към учителката си, едва способна да поема дъх, а още по-малко да заговоря. Пише, че ме искат, помислих си. Колежът „Барнард“ ме иска — мен, Мати Гоуки от Ънкас Роуд в Игъл Бей. Пише, че разказите ми са допаднали на самия декан и тя не ги смята за мрачни и обезкуражаващи. Ще бъда обучавана от облечени в черни роби преподаватели със завидно образование. В писмото се казва, че съм умна, макар да не мога да накарам Благия да помръдне и въпреки грешката ми при осоляването на свинското. Пише, че мога да се издигна в живота, ако реша. Да стана нещо повече от неуко фермерско момиче с фъшкии по обувките.

— Пише, че съм приета — промълвих най-накрая. — И че ще получа стипендия. Пълна стипендия. Стига да издържа изпитите.

Госпожица Уилкокс нададе възглас и ме прегърна. С всичка сила. Хвана ме за ръцете и ме целуна по бузата, а аз видях, че очите й бяха навлажнени. Не разбирах защо приемането ми в колеж значеше толкова много за нея, но се радвах, че беше така.

— Знаех си, че ще успееш, Матилда! Бях сигурна, че Лора Гил ще оцени таланта ти. Разказите, които й изпрати, бяха отлични! Не ти ли казах, че са такива? — Тя се завъртя в кръг, дръпна силно от цигарата си, а после изпусна дима. — Представяш ли си само? — попита тя засмяно. — Ще бъдеш студентка в колеж. Ти и Уийвър. Още тази есен. В Ню Йорк, а не къде да е.

В мига, когато го изрече, в мига, щом заговори за мечтата ми по този начин и я извади на светло, като така я превръщаше в реалност, аз осъзнах колко е невъзможна. Баща ми никога нямаше да ме пусне. Нямах пари и липсваше перспектива за спечелването им. А също така бях дала обещание — такова, което щеше да ме задържи тук, дори да имах всичките пари на света.

Когато се налагаше, татко продаваше теленца за месо. Кравите плачеха толкова жално, задето им отнемаше рожбите, че не можех да стоя в обора. Трябваше да избягам в царевичното поле с ръце, притиснати към ушите си. Ако някога сте чували как кравата плаче за теленцето си, ще разберете усещането, когато нещо красиво се озове в ръцете ви и му се възхищавате захласнати, а после ви го отнемат. В този миг се чувствах именно така и вероятно това се е четяло по лицето ми, защото усмивката на госпожица Уилкокс внезапно помръкна.

— Това лято ще работиш, нали? — попита. — В „Гленмор“?

Поклатих глава.

— Баща ми не ме пуска.

— Е, не се тревожи. Сестра ми Анабел ще ти даде стая и прехрана в замяна на малко домакинска работа. Има градска къща в Мъри Хил и живее съвсем сама в нея, така че ще има предостатъчно място за теб. Стипендията и Анабел ще ти осигурят таксата за обучение, квартирата и храната. Винаги можеш да си намериш работа, за да платиш за учебниците, транспорт, дрехи и други такива разходи. Като машинописка може би. Или пък на касата в някой магазин. Много момичета се справят някак.

Момичета, които са наясно за нещата, помислих аз. Енергични и самоуверени момичета, облечени в бели блузи и поли от туид, които могат да се справят с пишещата машина или касовия апарат. А не такива в стари избелели рокли и очукани обувки.

— Предполагам, че бих могла — казах неуверено.

— Ами баща ти? Дали ще може да ти помогне?

— Не, госпожице.

— Мати… казала си му, нали?

— Не, госпожице, не съм.

Госпожица Уилкокс кимна непоколебимо и решително. Угаси цигарата в долната страна на бюрото и прибра фаса в чантата си. Госпожица Уилкокс знаеше как да не бъде заловена, ако вършеше нещо нередно. Доста странно качество за учителка.

— Аз ще говоря с него, Мати. Ще му кажа, ако искаш — заяви.

Засмях се сухо и безрадостно, а после отвърнах:

— Не, госпожице, не искам. Не и ако не знаете как да се пазите от канджа.