Северно сияние

По-сър-нал

Преди се чудех какво би станало, ако съдбите на героите от книгите можеха да се променят. Ами ако сестрите Дашуд имаха пари? Може би Елинор би заминала на пътуване и би оставила господин Ферърс да се щура из гостната. Ами ако Катрин Ърншоу просто се беше омъжила за Хийтклиф и беше спестила толкова много ядове на всички? Ами ако Хестър Прин и Димсдейл се бяха качили на онзи кораб и бяха оставили далеч зад гърба си Роджър Чилингуърт? Понякога ми беше мъчно за тези герои, като виждах, че никога няма да могат да излязат извън границите на своята история, но пък от друга страна, ако биха могли да разговарят с мен, много вероятно щяха да ми кажат да си задържа съчувствието и снизхождението, защото аз бях в същото положение.

Или поне така виждах нещата в средата на април. Беше минала една седмица от пристигането на писмото от колежа „Барнард“, но аз не се бях доближила до решение как да се озова там. Щеше да се наложи да набера ужасно много връхчета сладка папрат и да предам цяла каруца смола от смърч, за да спестя достатъчно пари за билет за влака, учебници и може би нова блуза и пола. Само да можех да отглеждам свои собствени пилета, да ги пържа и да ги продавам на туристите като майката на Уийвър, помислих си. Или да задържам парите от яйцата, както мъжът на Мини й позволяваше да прави.

Над главата ми прелетя синя сойка и нададе писък, с което ме изтръгна от мислите ми. Вдигнах поглед и осъзнах, че бях отминала пътя, водещ към Клиф Хаус на езерото Форт, и почти бях стигнала до отбивката към къщата на приятелката ми Мини Симс. По-точно Мини Компо. Все забравях. Подредих снопчето теменужки, което носех. Бях ги набрала за Мини. За да я разведря. Оставаше само месец до раждането на бебето и тя беше изтощена и чувствителна. Уморена, ревлива и посърнала.

„Посърнал“ е думата ми за деня и означава да имаш болнав тен или неестествена бледност. Да изглеждаш болен, уморен или нещастен, лишен от целеустременост и воля. Думата показва различни свои аспекти също както новородените котенца имат белези от Панзи, котката, обитаваща хамбара, и от Шадоу, дивия котарак.

Малко преди да стигна отбивката — неравен черен път, по който на места бяха подредени трупи, за да бъде възможно преминаването, — пред погледа ми изникна къщата на Мини. Състоеше се от едно помещение и беше изградена от трупи, ниска и схлупена, наподобяваща жаба. Джим, мъжът на Мини, я беше построил от дървета, които сам бе отсякъл. Тя би искала къща, облицована с дъски, боядисана в бяло и украсена с червен борд, но това изискваше пари, а те нямаха много. Върху калната земя бяха наслагани греди, които служеха за пътека. В предния двор имаше три обгорели пъна, черни и неподредени като зъбите на старец. Джим беше разчистил парче земя зад къщата за зеленчукова градина и беше оградил пасище за овцете и кравите им. Имотът им се намираше на северния бряг на езерото Форт и те се надяваха някой ден да могат да приютят пансионери, когато имаха повече разчистена земя и построяха по-хубава къща.

Джим обичаше да казва, че всички стоим върху златна мина и че всеки мъж със силен гръб и поне мъничко амбиция би могъл да спечели състояние. Баща ми твърдеше същото, както и господин Лумис. И това само защото госпожа Колис П. Хънтингтън, чийто съпруг притежаваше селището Пайн Нот на езерото Ракет, имаше крехка физика и чувствителни задни части.

Преди всеки желаещ да достигне до езерото Форт, трябваше да вземе влака до Утика, да го смени с друг, за да се добере до Олд Фордж, после да се качи на параходчето и да пропътува цялата дължина на Фултън Чейн, преминавайки през всички езера едно след друго. Желаещите да продължат нататък трябваше да се качат на файтон до езерото Ракет или да вървят до Биг Мус, но всичко това се промени, когато господин Хънтингтън реши да доведе госпожа Хънтингтън да види новото му летовническо селище. Пътуването й се отразило толкова зле, че казала на съпруга си да построи железопътна линия между Игъл Бей и Пайн Нот или щяло да се наложи да прекарва летата сам.

Господин Хънтингтън разбираше много от железопътни линии — беше построил такава по цялата дължина между Ню Орлиънс и Сан Франциско. Имаше заможни приятели със селища в близост до неговото, които подкрепиха начинанието му. Издействаха одобрение от страна на щата, като казаха, че достъпът с влак би предизвикал подем в този беден провинциален район, и така първият влак премина преди шест години. Татко ни закара с каруцата, за да го видим. Аби плака, когато пристигна, а Лотън плака, когато отпътува. Скоро след това бяха положени релсите по линиите „Мохоук“ и „Малоун“, които водеха на север от Олд Фордж вместо на изток. Работниците разчистваха пътеки през пущинака, за да могат да превозят траверсите и металните клинове. Това позволи на хора като господин Спери да построят хотели в гората. Заприиждаха туристи и изведнъж Игъл Бей, Инлет и Биг Мус Лейк се превърнаха в нещо повече от поселища на дървосекачи и фермери. Вече представляваха модерна лятна дестинация за хората, желаещи да избягат от горещината и шума на големите градове.

Хотелите „Игъл Бей“ и „Гленмор“ имаха парно отопление, канализация, телеграфни апарати и дори телефони. Да отседнеш в тях за седмица струваше между дванайсет и двайсет и пет долара. Гостите им се хранеха с омари, пиеха шампанско и танцуваха под звуците на музика от оркестър, докато в Игъл Бей нямахме дори училише. Нито поща, църква или магазин. Железопътните линии бяха донесли подем, но той като че ли не искаше да се задържи. Щом дойдеше Денят на труда, тръгваше си заедно с туристите и ни оставяше сами с надеждата, че в периода от май до август сме изкарали достатъчно от продажба на пържени пилета, сервиране и пране на чаршафи и покривки, та да изхраним себе си и животните по време на дългата зима.

Завих по черния път и докоснах писмото от „Барнард“ в джоба си. Бях го донесла да й го покажа. Вече го бях показала на Уийвър и той заяви, че трябва да замина, без значение какво ще ми струва. Каза, че трябва да поместя всяка планина, да срещна смело всяко изпитание, да преодолея всяко препятствие, да сторя невъзможното. Реших, че прекалено много се е вживял в „Граф Монте Кристо“.

Исках да чуя мнението на Мини по отношение на „Барнард“, защото тя беше умна. Изработи сватбената си рокля от изрезки от платове на леля си и съм я виждала как превръща овехтяло вълнено палто в нещо наистина стилно и ново. Ако имаше начин да се сдобия с билет до Ню Йорк от нищото, тя щеше да го знае. Също така исках да я попитам за дадените обещания и да разбера дали трябва да ги спазиш точно по начина, по който си ги дал, или може да ги приспособиш малко.

Имах да казвам на Мини толкова много неща. Обмислях дори да споделя с нея за пътуването в каруцата на Ройъл, но този ден не успях да й кажа нищо, защото от средата на покритата с греди пътека чух писък. Ужасяващ писък, изпълнен със страх и болка. Идваше от къщата.

— Мини! — извиках аз и изпуснах цветята. — Мини, какво става?

Получих в отговор единствено провлечен гърлен стон. Бях сигурна, че някой се опитва да я убие. Изтичах на верандата, сграбчих една цепеница и се втурнах вътре, готова да цапардосам нападателя по главата.

— Остави я на земята, глупачке такава — прозвуча женски глас зад гърба ми.

Друг писък разцепи въздуха, преди да успея да се обърна, за да разбера кой говори. Погледнах към другия край на стаята и видях приятелката си. Лежеше на леглото, плувнала в пот, като се гърчеше и крещеше.

— Мини! Мин, какво има? Какво не е наред?

— Няма нищо ненаред. Ражда — отговори гласът зад гърба ми.

Обърнах се и видях яка руса жена, която топеше парчета плат във вряща вода. Госпожа Крего. Акушерката.

Раждане. Бебето. Мини раждаше бебето си.

— Но тя… още не й е дошло времето — заекнах аз. — Едва в осмия месец е. Остава й още цял месец. Доктор Уолас каза, че й остава още месец.

— Тогава доктор Уолас е по-голям глупак и от теб.

— Огъня ли ще разпалваш, Мат? — прозвуча слаб и пресипнал глас.

Аз се обърнах отново. Мини гледаше към мен и се смееше, а аз осъзнах, че все още държах цепеницата вдигната. После смехът секна също така бързо, както беше започнал, и тя изпъшка, а по лицето й отново се изписа страх. Видях как се гърчи и впива пръсти в чаршафите, зърнах разширените й от уплаха очи.

— О, Мати, болката е раздираща — изплака тя.

Аз заплаках заедно с нея, но госпожа Крего ни се разкрещя, че и двете сме глупави и безполезни. Постави тенджерата с кърпи до леглото, редом със столчето за доене, после грабна цепеницата от ръката ми и ме изтика към Мини.

— След като си тук, по-добре да помогнеш — каза. — Хайде, да я настаним в седнало положение.

Но Мини не искаше да се изправя до седнало положение. Заяви, че няма да го направи. Госпожа Крего седна на леглото зад нея и започна да бута, а аз дърпах, така че със съвместни усилия я наместихме до ръба. Камизолата й беше вдигната чак до кръста, но нея не я беше грижа. Мини, която беше така срамежлива, че се притесняваше да се преоблече пред мен, когато оставаше да преспи у дома.

Госпожа Крего слезе от леглото и коленичи пред нея. Раздалечи коленете на Мини и хвърли поглед помежду им, а после поклати глава.

— Това бебе не знае какво иска. Първо решава да се появи по-рано, а сега изобщо няма хабер да излиза — отбеляза тя.

Аз се опитвах да не гледам към кървавите струи, които се стичаха по бедрата на Мини. Нито към локвата кръв в леглото. Госпожа Крего изстиска водата от една изпускаща пара кърпа и я положи на гърба на Мини. Това като че ли я облекчи леко. Накара ме да я придържам на място и отиде да търси нещо в кошницата си. Извади сухи билки, парче корен от джинджифил и бурканче с пилешка лой.

— Бях тръгнала да посетя Арлийн Тани нагоре по пътя, терминът й е след седмица, и реших да се отбия да проверя как е приятелката ти, макар да не е моя пациентка — обясни ми госпожа Крего. — Открих я в безпомощно състояние на предните стълби. Каза, че болките се появявали и изчезвали от два дни насам. Ходила при лекаря, но той й казал да не се тревожи. Такъв глупак. Ще ми се да го видя как ще изпитва болки в продължение на два дни и това няма да го тревожи. Късметлийка е, че наминах. А още по-голяма късметлийка е, че и ти се отби. Ще са нужни двама души, за да изродим това бебе.

— Но… но, госпожо Крего — започнах да заеквам. — Аз не мога да помогна… Аз… не знам какво да правя.

— Ще се наложи. Няма кой друг — отсече непоколебимо госпожа Крего. — Помагала си на баща си да изражда крави, нали? Същото е. Почти същото.

О, не, не е, помислих аз. Обичах кравите, но Мини обичах толкова много повече.

Следващите шест часа бяха най-дългите в живота ми. Госпожа Крего ме стопи от работа. Накладох огън в огнището, за да затопля къщата. Разтривах гърба, краката и стъпалата на Мини. Госпожа Крего седна на столчето за доене и потърка корема на Мини, после го притисна и долепи ухо до него. Коремът на Мини беше толкова голям, че ме плашеше. Чудех се как намиращото се вътре изобщо ще излезе от там. Дадохме й рициново масло, за да засилим контракциите. Тя го повърна. Накарахме я да стане и да крачи из стаята. Отново я сложихме да седне. Накарахме я да коленичи, накарахме я да приклекне, накарахме я да легне обратно на леглото. Госпожа Крего й даде да хапне малко джинджифил. Тя го повърна. Аз я погалих по главата и запях любимата й песен „Няма ли да се прибереш у дома, Бил Бейли?“, само че замених Бил Бейли с Джим Компо, а това я разсмиваше, когато не стенеше.

В следобедните часове госпожа Крего извади нова билка от кошницата си. Див джоджен. Мини успя да го задържи в стомаха си и болките се засилиха. Беше в пълна агония. Внезапно получи потребност да напъва, но госпожа Крего не й позволяваше. Вместо това тя положи огромни усилия върху корема на Мини — разтриваше го, потупваше го и го мачкаше, докато не остана без дъх и от нея не започна да се лее пот. После дръпна рязко коленете на Мини и отново се втренчи помежду им.

— Ти, малко изчадие… Хайде! — изкрещя и изрита столчето за доене. Мини се облегна на мен и заплака от изтощение и обезвереност. Аз я обгърнах с ръце и започнах да я люлея, като че беше мое бебе. Тя погледна към мен, очите й търсеха моите, и каза:

— Мати, ще кажеш ли на Джим, че го обичам?

— Няма да му говоря такива сладникави неща. Кажи му го сама, когато бебето излезе.

— Няма да излезе, Мат.

— Тихо. Ще излезе. Просто му е нужно малко време. Това е всичко.

Отново започнах да пея песента за Бил Бейли, но не ми беше до това. Наблюдавах госпожа Крего, докато пеех. Тя загряваше още вода. Натопи ръце в нея, после ги насапуниса, а също и китките си нагоре чак до лактите. След това ги натри с пилешка лой. Започна да ми се повдига. Не исках Мини да разбере какво я чака, така че й казах да затвори очи и започнах да потърквам нежно слепоочията й, като пеех тихо. Мисля, че задряма за няколко секунди. Или може би припадна.

Госпожа Крего изправи столчето за доене с крак и седна на него. Положи ръце върху корема на Мини и започна да движи длани по него. Не продумваше. Изглеждаше ми, сякаш слуша посредством пръстите си. Намръщи се, докато слушаше, и за първи път зърнах страх в нейния поглед.

— То кани ли се да излиза вече? — попитах.

— Те.

— Какво?

— Бебетата са две. Едното е с краката напред. Ще се опитам да го обърна. Задръж я, Мати.

Аз преплетох ръцете си с тези на Мини. Тя отвори рязко очи.

— Какво става, Мат? — прошепна. Звучеше толкова уплашена.

— Всичко е наред, Мин. Всичко е наред…

Но не беше.

Госпожа Крего положи лявата си ръка на корема на Мини. Дясната изчезна под камизолата. Мини изви гръб и изпищя. Бях убедена, че госпожа Крего ще я погуби. Държах здраво ръцете й и зарових лице в гърба й, като се молех всичко да свърши.

Никога не бях знаела, че става така с жените. Никога. Винаги ни изпращаха у леля Джоузи, когато на мама й дойдеше моментът. Оставахме за през нощта и когато се върнехме, мама ни се усмихваше с ново бебе в ръцете.

Бях прочела толкова много книги и в никоя от тях не се казваше истината за идването на бебетата на бял свят. Дикенс не го правеше. Майката на Оливър просто умира по време на раждане и това е всичко. Същото важи и за Бронте. Катрин Ърншоу ражда дъщеря си, и толкова. Няма кръв, няма пот, нито болка и страх, няма напрежение и смрад.

Писателите са проклети лъжци. Всички до един.

— Обърнало се е! — извика внезапно госпожа Крего.

Аз се престраших да й хвърля един поглед. Ръцете й лежаха на коленете на Мини. Дясната беше покрита с кръв. Виковете на Мини се бяха превърнали в кратки и насечени стонове, каквито издава животно, ако е тежко ранено.

— Хайде, момиче, напъвай! — кресна госпожа Крего.

Аз пуснах ръцете на Мини. Тя сграбчи китките ми и ги стисна така силно, че помислих, че ще ги счупи, и се напъна с всички сили. Чувствах тялото й притиснато към моето, усещах как костите й се разместват и пукат и бях удивена. Никога не бях очаквала, че Мини Симс, която не беше способна да вдигне от печката големия метален казан, докато варяхме в него кленов сироп — или поне в случаите, когато Джим Компо беше наоколо, за да го стори вместо нея, — има у себе си толкова сили.

Тя изсумтя, докато се напъваше. И изпръхтя.

— Издаваш звуци като прасе, Мин — прошепнах аз.

В този момент тя започна да се смее — с налудничав неконтролируем смях — и се отпусна върху мен, но не за дълго, защото госпожа Крего ме нахока и ми нареди да си държа устата затворена, а на Мини каза да продължи да напъва.

И тогава със звук, който представляваше смесица от писък, сумтене и пръхтене и сякаш се разнасяше от недрата на земята, а не от гърлото на Мини, бебето се появи.

— Ето го! Хайде, Мини, напъвай! Добро момиче! Добро момиче! — повтаряше одобрително госпожа Крего, докато насочваше бебето навън.

Той беше миниатюрен и син на цвят, беше покрит с кръв и нещо, подобно на лой, така че никак не ми се стори привлекателен. Започнах да се смея, доволна да го видя въпреки вида му, а две секунди по-късно госпожа Крего ми го подаде и аз се разплаках, поразена, задето държа в ръце току-що роденото бебе на най-старата ми приятелка. Бебето също плачеше. Ревеше, та се късаше.

Второто бебе, момиченце, се появи с много по-малко мъки. Върху лицето имаше риза. Госпожа Крего я отстрани и я хвърли в огъня.

— За да спрем дявола да я отнесе — обясни. Не можех да си представя защо би искал такова нещо.

Госпожа Крего завърза дебелата сива пъпна връв, висяща от коремчетата на бебетата и я преряза, което ме накара да се олюлея. След това извади игла и конец и започна да шие Мини. Вече бях сигурна, че ще припадна, но тя не го допусна. Бързо ме изтръгна от замаяното ми състояние. Почистихме Мини и бебетата, после намерихме чисти чаршафи за леглото, а окървавените накиснахме във вода. Госпожа Крего запари за Мини чай от копърово семе, магарешки бодил и хмел, за да стимулира кърмата й. Нареди ми да седна и да си поема дъх. Така и направих. Затворих очи с намерение да се отморя само за минутка, но явно бях заспала, защото когато ги отворих, видях Мини да кърми едното от бебетата, а наоколо се носеше аромат на прясно печени бисквити и вряща супа.

Госпожа Крего ми подаде чаша обикновен чай и докосна челото ми с опакото на дланта си.

— Изглеждаш по-зле от Мини — подхвърли и се засмя. Мини също се засмя.

Аз не се присъединих към тях.

— Никога няма да се омъжа — заявих. — Никога.

— Не ли?

— Не. Никога.

— Е, ще я видим тази работа — отговори госпожа Крего. Изражението й беше омекнало. — Болката спира, Мати. И спомените избледняват. Мини ще забрави за този единствен ден.

— Тя може и да го забрави, но не и аз — отвърнах.

По верандата се чуха стъпки и на вратата се появи Джим, който опяваше за вечерята си. Млъкна в мига, когато зърна мен и госпожа Крего и жена си с двете бебета в леглото.

— Имаш син — съобщи му госпожа Крего. — А също и дъщеря.

— Мин? — прошепна той, загледан към жена си в очакване на потвърждение от нея.

Мини се опита да промълви нещо, но не успя. Просто вдигна едното от бебетата и му го подаде. Емоциите, изписани по лицата на двама им, бяха толкова силни и така неподправени, че трябваше да отклоня поглед. Не беше редно да ги виждам.

Размърдах се на стола си, като се чувствах неловко и не на място, и чух прошумоляването на писмото в джоба ми. Бях така развълнувана, че ще разкажа на Мини за „Барнард“, но вече не ми се струваше толкова важно.

Взрях се в чашата си с чай, чудейки се какво е да имаш онова, което имаше Мини. Някой да те обича така, както Джим обичаше нея. Да имаш две мънички същества, които зависят изцяло от теб.

Зачудих се дали тези неща бяха най-важни, или беше по-добре да имаш думи и разкази. Госпожица Уилкокс имаше книгите, но нямаше семейство. Сега Мини вече имаше семейство, но с бебетата на ръце нямаше да може да чете дълго време занапред. Някои хора като леля ми Джоузи и отшелникът Алва Дънинг нямат нито любов, нито книги. Не познавах никого, който да има и двете.