Северно сияние

Юрая Малолзиеца, нощно гърне, африкански глиган

Йоан Кръстител изглеждаше по-прашен, отколкото е редно. Дори за човек, прекарал живота си в бродене из пустинята.

— Мати, бъди внимателна! Знаеш, че тези фигурки означават всичко за мен.

— Да, лельо Джоузи — отговорих аз, докато бършех леко порцелановото лице на Йоан.

— Започни от най-горния рафт и се придвижвай надолу. По този начин няма…

— Да сипя прах върху вече почистеното.

— Устатниците не прокопсват в този живот.

— Да, лельо Джоузи — отговорих послушно аз. Не исках да ядосвам леля си. Не и този ден. Исках да е в добро настроение, тъй като най-накрая бях измислила начин да се добера до „Барнард“ — такъв, който не включваше одобрението на баща ми или работа в „Гленмор“.

Леля ми Джоузи имаше пари. При това не малко. Мъжът й, чичо ми Върнън, печели добре от мелниците си. Може би, само може би, надявах се аз, щеше да ми заеме малко.

Чистех къщата на леля ми както всяка сряда след училище. А тя седеше на един фотьойл до прозореца и ме наблюдаваше как се трудя, както всяка друга сряда. Леля ми и чичо ми живеят в най-хубавата къща в Инлет — триетажна, със златиста на цвят дъсчена облицовка и тъмнозелена украса. Нямат деца, но леля ми притежава близо двеста статуетки. Казва, че не може да върши нищо, защото костите я болят поради ревматизъм. Татко твърди, че и него биха го болели костите, ако по тях имаше толкова много сланина. Леля ми беше едра жена.

Татко не харесва леля ми Джоузи и не иска да чистя дома й. Казва, че не съм роб — което звучеше смешно от неговата уста, — но нямаше какво да се направи по въпроса. Започнах да помагам на леля си, за да зарадвам мама — Джоузи не беше добре и мама се тревожеше за нея, — и не беше редно да спра да го правя само защото мама е умряла. Знаех, че тя не би искала да стане така.

Леля Джоузи също не харесва татко. Никога не го е смятала достоен за майка ми. Джоузи и мама са израснали в голяма къща в Олд Фордж. Джоузи се омъжила за богаташ и смятала, че мама трябва да стори същото. Според нея мама беше прекалено изтънчена, че да живее във ферма, и често й го казваше. Веднъж се скараха на тази тема, когато мама беше бременна с Бет. Седяха в кухнята на Джоузи и пиеха чай, а аз бях в дневната. От мен се очакваше да бърша прах, но вместо това аз подслушвах.

— Тази огромна ферма… и толкова много работа, Елън — опяваше леля ми. — Седем бебета… три от които вече са погребани, защото не са били достатъчно силни, защото ти не си достатъчно силна… и сега още едно е на път. Къде ти е умът, за бога? Ти не си за работа на полето. Ще си съсипеш здравето.

— Какво искаш да направя, Джоузи?

— Откажи му, за бога. Не е редно да те кара.

Последва дълго и напрегнато мълчание. Най-накрая мама отсече:

— Не ме кара. — И после вратата на дневната едва не ме удари по главата, когато тя влетя в помещението и ме поведе към къщи, макар да не бях свършила с почистването. След това двете не си говориха в продължение на седмици, а когато най-накрая се сдобриха, вече нямаше критики по адрес на баща ми.

Леля ми умее да бъде ужасно дразнеща и на моменти ме вбесява, но през повечето време ми е жал за нея. Тя смяташе, че статуетките по рафтовете, бялата захар в чашата чай и дантелите на бельото са онова, което има значение, но това беше така само защото двамата с чичо Върнън не спяха в една стая, както правеха майка ми и баща ми, също така чичо Върнън никога не я беше целувал по устните, ако мисли, че никой не ги вижда, нито й беше пял песни, с които да я разплаче, като например онази за госпожица Клара Върнър и нейния любим Монро, който загубил живота си, докато изкоренявал пънове.

Поставих Йоан Кръстител на мястото му и взех фигурката на Исус в Гетсиманската градина. Качеството на тази не беше особено добро. Изражението на лицето му беше странно, а цветът на кожата зеленикав. Изглеждаше повече като човек със стомашни проблеми, отколкото като някой, на когото му предстои да бъде разпнат. Стиснах го здраво, за да привлека вниманието му, а после му отправих кратка молитва да направи леля ми по-сговорчива.

Докато го лъсках, се почудих защо изобщо някой би колекционирал такива боклуци. Думите бяха толкова по-хубаво нещо за колекциониране. Не заемаха място и никога не се налагаше да ги чистиш от прах. Макар да се налагаше да призная, че този ден не бях имала особен късмет с думата си за деня. „Юрая Малоазиеца“ бе първата дума, предложена ми от речника, последвана от „нощно гърне“ и „африкански глиган“. Затворих книгата отвратена.

След Исус следваше Библията, върху която беше изписано с букви от истинско четиринайсеткаратово злато „Свето писание“. Взех я и точно се канех да кажа на леля си за „Барнард“ и да й поискам парите, но тя заговори преди мен.

— Внимавай да не й свалиш златото — смъмри ме.

— Да, лельо Джоузи.

— Четеш ли от Библията, Мати?

— Понякога.

— Трябва да отделяш повече време за Светото писание и по-малко за романи. Какво ще отговориш на Бог в деня на Страшния съд, когато те попита защо не си чела от Библията?

Ще му кажа, че на издателите му няма да им се отразят зле няколко урока по писане, казах. На себе си.

Изобщо не смятах Светото писание за нещо кой знае какво. В него се говореше прекалено много за зачеване и наказания. И нямаше кой знае какъв сюжет. Някои от историите ставаха — като за преминаването на Мойсей през Червено море, тази за Йов или за Ноевия ковчег, — но който и да ги беше писал, можеше да постигне много повече с тях. Бих искала да знам например какво си е мислела госпожа Йов, когато Бог унищожил цялото й семейство заради глупав облог. Или пък как се е чувствала госпожа Ной, когато децата й са се намирали в безопасност на ковчега заедно с нея, докато е наблюдавала как всички други деца се давят. Или как го е понесла Мария, когато римляните забивали пирони право в дланите на сина й. Знам, че всичко това е писано от пророци и светци, но това не би им помогнало в класната стая на госпожица Уилкокс. Пак би ги оценила със „среден“.

Оставих Библията на мястото й и се захванах със седемте смъртни гряха: гордост, завист, похот, лакомия, леност, алчност. Налагаше се да се кача на стълба, за да ги достигна. Намираха се на рафт над двойния прозорец на дневната.

— Ето я и Маргарет Прюн — отбеляза леля ми, докато се взираше през прозореца към къщата на доктор Уолас от другата страна на улицата. — Тази седмица посещава лекаря за втори път. Не казва какво й е, но не е нужно. Аз знам. Слаба е като клечка. И е прекалено бледа. Рак на гърдата. Просто го знам. Също като майка ти, мир на праха й. — Последва въздишка, а после подсмърчане и накрая леля Джоузи започна да бърше очите си с кърпичка. — Горката Елън — зарида.

Бях свикнала с подобни изпълнения. Леля ми нямаше кой знае какви занимавки и притежаваше навика да зацикля на някоя тема.

— Виж, лельо Джоузи — посочих аз към къщата на лекаря. — Влиза госпожа Хауард. На нея какво й е?

Леля ми се закашля и бързо дръпна завесата.

— Ишиас — отговори, значително разведрена. — Има прищипан нерв на гръбначния стълб. Сподели, че болките са ужасни.

Леля Джоузи обожава болестите. Способна е да говори за признаци и симптоми с часове и се брои за голям авторитет, що се отнася до хрема, хемороиди, херпес зостер, смъкната матка, херния и обриви.

— Ето я и Алма на път за вкъщи — съобщи, докато протягаше шия. Алма Макинтайър беше жената на пощаджията и добра приятелка на леля ми. — С кого е, Мати? С кого говори? Подава ли му нещо?

Аз погледнах през прозореца.

— С господин Сатърлий е — отговорих. — Подава му пощенски плик.

— Така ли? Чудя се какво ли има в него. — Тя почука на стъклото в опит да привлече вниманието на госпожа Макинтайър или това на господин Сатърлий, но те не я чуха. — Арн е бил забелязан у Хъбард два пъти тази седмица. Знаеш ли нещо по въпроса?

— Не, лельо.

— Ако научиш нещо, да ми кажеш на всяка цена.

— Да, лельо — отговорих аз, като се мъчех да намеря удобна пролука в разговора, та да отправя молбата си, но леля не ми даде възможност.

— Ето я и Емили Уилкокс — продължи, докато наблюдаваше учителката ми. — Мисли се за кой знае какво. Никога няма да си намери съпруг. Никой не харесва прекалено умните жени.

Леля Джоузи трябва да чете Милтън, помислих си. Той твърди същото, но с по-префърцунени думи.

— Знаеш ли какво, Мати, сигурна съм, че Емили Уилкокс е от семейство Айвърсън Уилкокс от Ню Йорк, но е странно, защото Айвърсън Уилкокс имат три дъщери — две омъжени и една стара мома. Така каза Алма, а тя няма как да не знае. Все пак брат й беше уредник в Сагамор, а семейство Уилкокс летуваха там, но Анабел Уилкокс е госпожица и Емили Уилкокс е госпожица. Алма казва, че на писмата винаги пишело „госпожица Уилкокс“. И Емили преподава. Щом е учителка, нормално е да е госпожица. Получава писма от някоя си госпожа Едуард Мейхю. Алма е сигурна, че става дума за Шарлот, третата сестра, и тя очевидно е омъжена. Но ако само една от тях е стара мома, защо има две, към които се обръщат с „госпожица“? Също така получава писма от Айвърсън младши — това е брат й, разбира се. Също така и от Тиодор Бакстър — за него не знам кой е. И от господин Джон Ван Ек от „Скрибнър и синове“, издателство. Защо една млада жена ще си кореспондира с издатели? Те са доста съмнителни типове. Помни ми думата, Мати, у тази жена има нещо лековато.

Леля Джоузи произнесе всичко това почти без да си поеме дъх. Татко казва, че чичо Върнън трябва да я даде под наем на ковачницата. Можело да я използват вместо духало. В мига, когато учителката ми зави зад ъгъла и излезе от полезрението на леля ми, тя престана да я очерня и смени темата. Беше мой ред.

— Чух, че онзи ден си флиртувала с Ройъл Лумис — заяви.

Аз изпъшках и се почудих дали цялата страна беше научила. Все още не бях чула нищо от Уийвър, който без съмнение щеше да каже: „Боже, Мат, винаги съм знаел, че си падаш по тъпаци, но Ройъл Лумис?“

Лу се беше занасяла с мен, а после каза на всички, които познава, и те също ме подкачаха. Положих всички усилия да гледам добродушно на нещата, но не можех. Всеки, който не беше сляп, можеше да види колко хубаво момче е Лумис и колко невзрачна съм аз. Да продължават да опяват как го харесвам беше наистина жестоко. Все едно да питаш сакато момиче какво ще облече за танците.

— Не съм флиртувала — отвърнах на леля си. — Просто с Ройъл се случи да бъдем на туршиената лодка по едно и също време и той ме откара до вкъщи. Това е всичко.

Но едно обикновено возене до дома не беше никаква клюка и леля ми не приемаше такова обяснение.

— Хайде, Мати, ясно ми е, когато момиче харесва момче…

Аз не казах нито дума и продължих да бърша прах.

— Имам подарък за теб, скъпа — издърдори тя. — Видя ли онази красива покривка на кухненската маса? За теб е.

Бях я видяла. Беше стара, пожълтяла и оръфана. Чудех се дали иска да я изпера, или да я изкърпя, или да я изхвърля. Разбирах обаче, че трябва да й благодаря многократно, защото тя очакваше именно това. И мама би искала да постъпя точно така. Така че го направих.

— Няма нищо, Матилда. Може би ще успея да ти помогна с чеиза. Имам предвид, след като се сгодиш, разбира се. Може с чичо ти Върнън да осигурим порцелановия сервиз и приборите…

Аз се обърнах към нея, решена да прекратя приказките за годеж, преди нещо от тях да стигне до Алма Макинтайър, оттам да се разпространи из целия Инлет и да се върне обратно до Игъл Бей чак до ушите на самия Ройъл Лумис.

— Не мислиш ли, че малко избързваш със заключенията, лельо Джоузи? Той просто ме откара до вкъщи.

— Хайде, Мати, разбирам неохотата ти да придаваш прекалено голямо значение на това, наистина я разбирам. Ти си много разумна и вероятно си мислиш, че интерес от страна на момче като Ройъл Лумис е повече, отколкото може да очаква невзрачно момиче като теб. Но не ти е от помощ да си прекалено срамежлива. Щом проявява интерес, би било добре да се възползваш. Може да не получиш друга възможност с някого като Ройъл.

Почувствах как лицето ми пламва. Наясно съм, че имам прекалено много лунички и тънка кафява коса. Мама казваше, че е с цвят на кестен, но не е така. Обикновено кафява е, като очите ми. Знам, че ръцете ми са загрубели и кокалести, а освен това съм ниска и набита. Разбирам, че не изглеждам като Белинда Бекър или Марта Милър — руса, с бяла кожа и грациозна, с панделки в косата. Наясно съм за всичко това, но не ми е нужно да ми бъде напомняно от леля ми.

— О, Мати, мила, не исках да те карам да се изчервяваш! Това те тревожеше, нали? Личеше, че има нещо. Няма нужда да си така скромна! Ясно ми е, че всичко това е ново за теб, и разбирам, че сигурно ти е трудно, особено след като изгуби скъпата си майка. Моля те, не се тормози, мила. Разбирам задълженията на майката към дъщеря й и след като твоята собствена вече я няма, аз ще заема мястото й. Има ли нещо, което искаш да знаеш, мила? Нещо, което да трябва да ме попиташ?

Стиснах фигурката, която лъсках.

— Да, лельо Джоузи, има.

— Питай, мила.

Имах намерение речта ми да е сдържана и обмислена, но думите ми се изляха подобно на необуздан поток.

— Лельо Джоузи, можеш ли… Би ли… Искам да отида в колеж, лельо Джоузи. Щом си се канила да ми дадеш пари за сервиз и прибори, вместо това би ли ми ги дала за учебници и билет за влака? Приета съм. В колежа „Барнард“. В Ню Йорк. Подадох молба през зимата и влязох. Искам да уча литература, но нямам нужните пари, а татко не ме пуска да работя в „Гленмор“, както възнамерявах, та си помислих, че ти… чичо Върнън…

Всичко се промени, докато говорех. Усмивката на леля Джоузи се смъкна от лицето й като лед от метален покрив.

— … Не е нужно да ми ги подаряваш, ако… не го искаш. Може само да ми ги заемеш. Ще ти се издължа… до последния цент. Моля те, лельо Джоузи. — Последните ми думи се снижиха до шепот.

Леля ми не отговори мигом. Гледаше ме по начин, който ме накара да разбера как се е чувствала Хестър Прин на ешафода.

— Също толкова лоша си като безполезния си брат — отсече най-накрая. — Себична и нехайна. Сигурно идва от страна на Гоуки, защото определено не е присъщо на рода Робъртсън. Какво си въобразяваш, за бога? Как ще оставиш сестрите си, когато те се нуждаят от теб? При това, за да заминеш за такова ужасно място като Ню Йорк! — Тя кимна към фигурката, която стисках. — Гордост. Много подходящо. Гордостта предшества падението. Много високо се целиш, Матилда. Не знам кой те поощрява за това, но по-добре да слезеш на земята. При това бързо.

Лекцията би продължила още дълго, но внезапно подушихме дим. Това накара леля ми да скочи от стола си и да се втурне в кухнята като стрела, за да нагледа пая, който печеше. Въпреки че е инвалид, умее да се движи бързо като водна змия, стига да реши.

Аз останах на стълбата, загледана в статуетката в ръката си. Не си права, лельо Джоузи, помислих. Не ме тласка гордост. Грехът ми е друг. По-лош е от всички останали, които са спонтанни, моментни и наситени. Този се спотайва у теб и те яде отвътре, както прави свинската тения с вътрешностите на прасето. Това е осмият смъртен грях. Онзи, който Бог е пропуснал в списъка.

Надежда.