Вестители

Глава 7

Церемониалната зала представляваше огромно пространство, окъпано в светлината на множество запалени свещи и кристални полилеи, спускащи се от високия таван. Стените бяха декорирани с различни репродукции на прочути картини, повечето от които от епохата на Ренесанса. Различих „Раждането на Венера“ на Ботичели и „Мадоната с младенеца“ и „Поклонение пред младенеца“ на Филипо Липи. Подът и тук беше от мрамор и изглеждаше така, сякаш блести на фона на мрака, процеждащ се от прозорците, стигащи чак до самия таван. Около прозорците се спускаха тежко тъмно зелени завеси, извезани със златисти нишки. Таванът беше оформен като арка и изобразяваше светло небе, обсипано с бели пухкави облаци. Беше изрисуван с образите на ангели в Рая, по подобие на „Сътворението на Адам“ в Сикстинската капела. Представляваше изумителна гледка. Точно срещу вратите на залата беше разположена дълга маса с изящни крака, а около нея бяха наредени столове в характерния стил ампир. От едната страна в дъното на залата беше разположено канапе с извита облегалка и ниска маса в същия стил. От другата страна имаше висока почти три метра огромна библиотека с книги, които вероятно датираха от векове. Около голямата маса се виждаха няколко скулптури, едната от които беше репродукция на „Пиета”^[7]. Всичко в залата, включително осезаемото присъствие на религиозни мотиви, излъчваше строга елегантност, и неслучайно именно тук се извършваха церемонии и се провеждаха официалните среши на вестителите.

Захласната от тази красота, усетих как ръката на Игор леко ме побутна напред и най-накрая погледът ми попадна на лицата на дванадесет вестители, гледащи с очакване към мен. Изведнъж ме лъхна студенина, но се насилих да изглеждам спокойна. Игор нежно стисна ръката ми над лакътя и ме прикани да се приближа към тях. Той се поклони леко и делово, а аз кимнах недодялано в опит да изразя уважението си. Възрастният мъж, който седеше в средата, извиси гласа си така, за да го чуем ясно и залата повтори тържествено думите му в ехо.

— Добре дошъл, Игор Алешкин. Би ли ни представил гостенката, която си довел?

— Това е Ксения Петрова, вестител Егоров — отвърна почтително.

Стоеше гордо изправен и гледаше открито към насядалите зад дългата маса вестители.

— Добре дошла, Ксения Петрова. Радваме се да видим, че идването ти дотук е било благополучно — обърна се към мен същият вестител.

Косата му беше снежнобяла, а очите му, чийто цвят не можех да определя, бяха обрамчени от рунтави вежди. Изглеждаше поне на седемдесет години и си помислих, че може би възрастта играеше голяма роля в йерархията на дванадесетте вестители. Другите гледаха право напред към нас, но го слушаха внимателно и търпеливо.

— Благодаря Ви — казах в отговор и прочистих гърлото си.

Бях притеснена, но проклета да бях, ако им го покажех. След всичко, което преживях през последните 72 часа, това направо си беше пикник в гората.

— Ксения Петрова, Игор Алешкин ни предупреди да те очакваме — заговори жената, която седеше отдясно на Егоров.

Беше на около четиридесет години, с дълга светлокестенява коса и ясни сини очи. Погледът ѝ беше строг и изпитателен.

— Пазител Алешкин, бихте ли ни обяснили каква беше Вашата роля в пристигането на Ксения Петрова? — гледаше го съсредоточено.

Игор се стегна.

— Доведох Ксения от България, за да бъде в безопасност и да развие силите си на вестител под вашите напътствия — отвърна ѝ спокойно.

В гласа му личеше почит, но не и угодничество, което повечето хора бъркат с уважение.

— Но как разбрахте, Алешкин, че Ксения е в опасност или че има нужда от нашите напътствия? Не си спомняме да сме подавали подобна информация на солдатите — отвърна му спокойно, но долових съвсем лека промяна в изражението.

Чертите ѝ се изостриха и го гледаше в очакване. Тялото на Игор се опъна като струна.

— Откога работата на пазителите засяга делата на Ордена, вестител Романова? — отговори ѝ той и можех ясно да различа напрежението в гласа му.

— Всички ние сме развълнувани, разбира се, от срещата с нов вестител — намеси се Егоров, за да предотврати назряващия конфликт, — но има неща, които ни притесняват, Алешкин.

— Готов съм да ви съдействам с каквото е необходимо, за да бъде приета Ксения подобаващо в Палатата и да ѝ бъде оказана необходимата помощ — отвърна Игор.

Ръцете му бяха отпуснати отстрани до тялото, но забелязах, че размърда неспокойно пръсти.

— Нe е нужно да обяснявам на Ордена откъде сме получили информацията за местонахождението на един млад вестител, чийто живот е бил застрашен — добави категорично.

Романова го изгледа продължително. В залата се надигна шепот, който постепенно прерасна в тревожно жужене.

— Игор Алешкин е прав — прекъсна възмутения шепот старецът. — Делата на пазителите не ни засягат. Това, което ни засяга обаче, са премеждията, през които е минала младата Ксения Петрова. Със сигурност изпитанията ѝ не са били леки, за да се наложи руски солдат да отиде в България, да я издири и да я съпроводи лично до Ордена — говореше спокойно и открито.

Казаното от него ме озадачи. Ако не беше обичайно пазителите да издирват лично хората, на които помагаха, и в моя случай — дa ги представят на Ордена, защо тогава Игор го беше направил?

— Държим да знаем какво се е случило до момента, в който потърсихте нашата помощ — намеси се един от вестителите.

Изглеждаше по-висок и едър от другите. Лицето му ми се стори враждебно.

— Ще Ви разкажа всичко, Борис Николаевич — Игор стрелна с поглед ново изявилия се вестител, — но като хора на духовенството трябва да бъдете с отворено съзнание и без никакви предразсъдъци той ме погледна за част от секундата. — Съдбата на Ксения е била по-различна от тази на повечето вестители и за нея все още е трудно да приеме промяната, която настъпи в живота ѝ.

Членовете на Ордена го гледаха съсредоточено. Забелязал, че Романова местеше изучаващ поглед от мен към Игор и обратно.

— Ксения Петрова не беше наясно със силите си на вестител и виденията ѝ бяха започнали да се появяват съвсем отскоро — започна да разказва Игор, но беше прекъснат от Борис Николаевич.

— Простете, Алешкин, но бихме искали да чуем историята от Ксения.

Игор го изгледа продължително и се обърна към мен. Положи ръка на гърба ми и се отмести почти незабележимо, така че да мина по-напред към Ордена.

— Разбира се, ще Ви информираме за всичко след като приключи срещата ни — допълни вестителя и кимна на Игор към вратата.

Аз го погледнах объркано. Игор се взираше със сурово изражение във вестителя без да помръдне. За миг си помислих, че ще му се нахвърли. Реших да се намеся преди да е направил някоя сцена.

— Извинете, но предпочитам Игор да остане с мен. С нас — проехтя гласът ми и вниманието на всички се измести от Игор към мен.

— Ако това ще те накара да се чувстваш по-удобно, за нас не представлява проблем. Нали, Борис Николаевич? — обърна се към него Егоров.

Белите му рунтави вежди бяха сключени над очите, гледайки го неодобрително. Николаевич кимна неохотно и се загледа в мен. Не знаех какво точно беше уместно да разкажа и какво трябваше да пропусна от историята си. Погледнах озадачено към Игор, но той просто ми кимна окуражително и ме остави да говоря. Реших, че ще разкрия възможно по-малко, и ще ги оставя те да задават въпросите. Загледах ги мълчаливо, докато Романова най-накрая не наруши тишината:

— Ксения Петрова, разкажи ни как те намери пазител Алешкин — подкани ме.

— Игор се появи в клуба, в който работех в София. Дойде при мен и ми каза, че трябва да тръгна с него — отвърнах.

Гласът ми проехтя в залата и стените върнаха думите ми. На теория казвах самата истина. Това, че пропуснах някои подробности, като отвличането ми например, беше друг въпрос.

— Знаеше ли по това време за дарбата си на вестител? Беше ли получавала преди това видения? — попита ме отново тя.

— Вече бях получавала видение (пет минути преди това, казах си), но не знаех нищо за тази… дарба — отвърнах кратко.

— Интересно ми е как пазител Алешкин е успял да спечели доверието ти толкова бързо след като не си знаела нищо за вестителите? — намеси се Николаевич.

Той ме изгледа подозрително и се намръщи. Игор се размърда до мен.

— Вече го бях виждала във виденията си и знаех, че мога да му имам доверие — отговорих му една идея по-студено от допустимото и насочих погледа си далеч от него.

Той очевидно се подразни от отговора ми, защото не остави темата.

— И какво точно видя в тези видения, свързани с пазител Алешкин?

— Видях, че ми помага да се спася. По това време не бях наясно точно от какво бягах, но беше ясно, че той ми помагаше — извърнах поглед към Игор и потърсих в очите му нещо, което да ми подскаже, че се справям добре.

Не исках да си навлече неодобрението на Ордена заради мен и кашата, в която го бях забъркала. Той ми кимна така, че само аз да го видя и съвсем лека усмивка заигра на устните му.

— Ксения, твоите родители никога ли не са ти казвали нищо за дарбата ти или за кръвожадните? — запита ме Егоров.

— Не — отвърнах кратко. — Доскоро нямах представа, че всички тез… неща съществуват.

— Доколкото разбрах от Игор по-рано, родителите ти са загинали. Вярно ли е това? — запита и ме погледна някак съчувствено.

— Да.

— Каква беше причината за смъртта им? — продължи и съчувствието в погледа му стана по-убедително.

— Били са убити от вампири — казах и внезапно ме заля вълна на презрение.

Мисълта за насилствената им смърт ме изпълни с ненавист и погнуса и за момент помислих, че ще изпусна нервите си. Погледнах нервно към Игор и той веднага се приближи по-близо до мен. Стисна успокоително рамото ми и се обърна към Ордена:

— Имаме доказателства за това. Проследихме следата и направихме необходимите проучвания — каза им уверено.

Егоров остави темата.

— Това значи, че не можем да разберем кой от двамата е бил вестител — отбеляза Николаевич и тонът му ми прозвуча малко по-меко отпреди.

— Възможно е и двамата да са имали дарбата — каза му Романова.

Разговорът им ме изнервяше.

— Ксения — обърна се към мен Егоров и прекъсна разсъжденията им, — какво се случи след като Игор се свърза с теб?

Поколебах се за миг с каква версия да прикрия отвличането ми. Беше необяснимо, но не исках да знаят за това. Реших, че колкото по-малко се отклонявам от истината, толкова по-достоверно ще бъде казаното.

— Игор ме убеди да отида с него на мястото, където беше отседнал, за да поговорим. След като ми разкри някои неща — за виденията и за съществуването на вампирите, — реших, че е луд. Не исках да му повярвам и ми се струваше налудничаво. Затова побързах да си тръгна. Той се опита да ме спре, но аз побягнах. Докато бягах, влязох в една уличка, където бях нападната от един вампир. Повали ме на земята, не можех да помръдна… Тогава той се опита да ме за…

— Опита се да я убие, но стигнах навреме и го ликвидирах — прекъсна ме Игор.

Усетих, че беше стиснал рамото ми малко по-силно отпреди. Гледаше право напред към Ордена. Защо реши точно сега да говори вместо мен?

— Ксения, съжалявам, че се е наложило да минеш през това — обърна се към мен Романова.

Израженията на всички вестители бяха помръкнали и напрежението в залата беше стихнало. Аз кимнах на Романова, но не отговорих нищо.

— След тази случка Ксения се убеди, че думите ми бяха истина, и успях да спечеля доверието ѝ. След като стана ясно, че в България не можем да ѝ предложим никаква защита, от която тя очевидно се нуждаеше, се съгласи да дойде в Москва при нас — заключи Игор.

Говореше уверено и усетих някакво закрилническо чувство да се прокрадва в гласа му. От тази мисъл сърцето ми се стегна и топлина сгря стомаха и гърдите ми.

— Нямаше ли солдати в България, които да ѝ помогнат? Особено след смъртта на родителите ѝ? — попита го Николаевич.

— Няма сформирани групи. За съжаление все още не можем да структурираме силите си там — отвърна Игор.

Вестителят поклати горчиво глава.

— Ксения — обърна се към мен Романова, — би ли ни описала виденията, които си имала? Бихме искали да разберем повече за развитието на силите ти, особено след като са се проявили толкова скоро.

Замислих се за всичко, което бях видяла досега, и се опитах да подредя преживяванията си.

— Първоначално сънувах кошмари. Не знаех какво може да означават, а и се стараех да не мисля много за тях. Но те се появяваха все по-често и накрая стана така, че всяка нощ се будех заради страха от лицата, които виждах. Сега разбирам, че това, което съм виждала, са били лицата на вампири, но тогава не знаех, че са реални, че наистина съществуват… Наскоро получих обаче първото си видение. Бях на работа в клуба.

— Можеш ли да опишеш как се почувства тогава? Какво усети, когато за първи път видя? — прекъсна ме Романова с нарастващ интерес.

— Стана ми много горещо. Започнах да се задъхвам все едно бях в сауна. Започнах да чувам жужене в ушите си и почувствах, че се отделям от тялото си. Изведнъж ми причерня и когато отворих очи, вече се намирах на съвсем различно място — обясних и не можах да се освободя от усещането, че бях на разпит.

— Какво видя във видението си, Ксения Петрова? — попита ме старият Егоров.

Не знаех дали трябваше да му казвам всичко, но реших, че точно това е подробност, която нямаше смисъл да крия.

— Видях Игор.

— Случваше ли се нещо или просто видя лицето му? — попита заинтригувано Романова.

— Бях с него в една запустяла къща. Настояваше да се успокоя, сякаш нещо ме беше разстроило.

Игор ме погледна със свъсени вежди, озадачен, а аз се почувствах доволна от факта, че най-накрая успях да го изненадам с нещо и да го сваря неподготвен. Романова му хвърли изпитателен поглед и за моя изненада, той се притесни. Помислих, че съм сбъркала в преценката си и не е трябвало да се впускам в подробности, затова побързах да добавя.

— Както се оказа по-късно, той искаше да ме успокои заради нападението на вампира.

— Да разбираме ли, че това е видението, което се е сбъднало? Чрез него си разбрала, че Игор е дошъл, за да те защити? — попита Егоров.

— Да — излъгах.

Зачудих се дали има начин да разберат, че лъжа. Започнах да се изнервям и ми се прииска да изляза оттук, но това идеше да е крайно неуместно, особено сега, когато вестителите се интересуваха толкова много от тази моя така наречена „дарба“.

— В следващите няколко дни случи ли се нещо подобно? Някакъв сън или по-скоро кошмар? Някакви предчувствия? — предпазливо попита Романова.

— След това получих още три видения.

Чух как някои пазители ахнаха изумено, а другите затаиха дъх. Изглеждаха стъписани. Игор се размърда до мен и го погледнах въпросително. Той ми се усмихна съучастнически. Какво, по дяволите?…

— Ксения — започна вестителката, запазила самообладание, — бяха ли видения като първото или само наподобяваха това, което вече беше изпитала?

— Всъщност… следващите ми видения бяха много по-ясни от първото, но имаше нещо различно — погледнах за съвет към Игор, но видях само игриви пламъчета да танцуват победоносно в очите му.

Не знаех дали трябваше да се успокоя или да се разтревожа от реакцията му и реших, че мога да се доверя само на собствената си преценка. Нямаше как да науча повече за виденията, ако не бях честна и открита.

— Второто видение беше кратко, но образите бяха по-ясни. В третото си видение видях себе си и почувствах емоциите на другото си Аз да се свързват с моите. Можех да разгадая мислите ѝ и това, което чувстваше.

Романова ме погледна изпитателно и присви замислено очите си.

— Какво точно видя?

— Видях тази зала. Бях тук — някои от вестителите отново ахнаха.

— Видяла си този момент? Как стоиш тук пред нас? — предположи тя, а аз поклатих глава.

— Не. Беше друг момент. Мисля, че беше доста по-напред в бъдещето. Бях тук, залата беше напълно празна, но изглеждаше по същия начин.

— Имаше ли някого с теб? — попита Романова.

— Игор беше с мен. Можех да почувствам какво изпитвам, тоест какво изпитваше Ксения от бъдещето. Прочетох мислите ѝ.

Игор ме погледна с открит интерес, но внимаваше да не привлече вниманието на останалите. Имаше вид сякаш умираше да узнае какво съм разбрала тогава, какво е почувствала другата Ксения.

— Можеш ли да ни опишеш какво усети в онзи момент, какво видя? — намеси се Егоров.

Не знаех защо, но не исках да споделя с тях какво съм почувствала. Не исках да разбират за връзката, която усетих между мен и Игор. Имаше нещо в погледите им и в този на Игор, което ме караше да държа устата си затворена.

— Нищо конкретно. Бях уморена, отчаяна. Мисля, че тогава се криех от вампирите и се страхувах да не ме хванат — смотолевих набързо. — Точно това казах и на Игор във видението си — че съм уморена да водя битки.

— Разкажи ни за последното видение — извиси се гласът на Романова над настаналата шумотевица, която думите ми предизвикаха. — Беше ли по-различно?

— Ако позволите да се намеся, Наталия Романова — започна Игор, — аз по-добре бих ви казал какво изпита Ксения в последното си видение.

Наталия вдигна въпросително вежди в очакване. Обърна се към Игор, а той ме погледна извинително. Всички затаиха дъх.

— Ксения преживя смъртта на пророчицата Вера Крамаренко — изрече той.

След няколко дълги мига на гробовна тишина, залата избухна във възгласи. Долових изумление, дори възмущение. Внушителният глас на Егоров се извиси над всички с изненадваща сила:

— Това е невъзможно! Никой млад вестител не може да изживее смъртта на свой брат или сестра! Светотатство е да се изрича подобно нещо за нашата пророчица! — разгневеният му вик изплющя в залата като камшик.

Никой не отвори уста. Напрежението беше толкова осезаемо, че бях спряла да дишам. Игор гледаше спокойно към стария вестител и не се поддаде на обвинителния му поглед. Наталия Романова се прокашля и се намеси:

— Защо би твърдял подобно нещо, Алешкин? — изпитателният ѝ поглед ме накара да се свия.

Какво се случваше? Каква беше тази пророчица и защо Игор твърдеше, че съм изживяла нейната смърт? Израженията на вестителите се бяха вкаменили. В очите на някои съзрях тъга и болка. В същия миг отново видях лицето на старицата и една издайническа сълза се търкулна по бузата ми. Побързах да я изтрия, преди някой да ме беше видял.

— Ксения изживя смъртта на вестител в точния момент, когато Вера Крамаренко е била убита. Всички знаем вече какво се е случило, но Ксения го видя. Всяка подробност от разказа ѝ съвпада с фактите.

— Вярно ли е това, Петрова? — запита ме Николаевич през зъби.

За миг се стреснах от реакцията му и не можах да продумам.

— Ксения дори не знае коя е Вера Крамаренко. До този момент не знаеше чия смърт е изживяла — отвърна Игор.

Очите му горяха срещу тези на вестителя.

— Алешкин, осъзнавате ли колко абсурдно звучат думите Ви? — обади се Егоров. — Много добре знаете, че за да преживее смъртта на пророчицата, Ксения трябва да е имала изградена духовна връзка с нея!

— Това е безумие! Вера Крамаренко беше най-възвишеният и надарен вестител, раждал се някога! — намеси се отново Николаевич.

— Изключено е да допуснем, че един прохождащ вестител, който дори не знае какво е кръвожаден, може да се свърже с нейния дух в последните ѝ мигове! Това е оскверняване на паметта й! — гневът кънтеше в гласа му и ме накара да потръпна.

Почувствах се като шарлатанка. Дори не знаех дали това, което казва Игор, беше вярно. Въпреки всичко обаче вътрешно можех напълно да му се доверя и не допусках думите му да бъдат лъжа.

— Николаевич, нима твърдите, че съм склонен да подведа Ордена с измислици? — Игор пристъпи напред в целия си впечатляващ ръст, насочил твърдия си поглед към вестителя.

За един кратък миг помислих, че ще му се нахвърли. За щастие обаче това не се случи. Цялото това положение никак не ми се нравеше и нямах намерение да допусна Игор да се злепостави пред Ордена заради мен. Той беше част от този свят и от това, което бях видяла, съдех, че се ползваше с високо уважение и респект. Събрах смелост да взема думата в настъпилата словесна битка и с възможно най-уверения си тон се обърнах към Наталия Романова, която ми се струваше, че е най-благосклонно настроена към съществуването ми в този момент.

— Съжалявам, че съм причина за спорове, но аз мога да Ви кажа как жената от видението ми умря — провикнах се. — Може би това ще Ви даде нужната яснота.

За щастие вниманието на всички сега се обърна от Игор към мен.

— Нека да изслушаме Ксения Петрова — проехтя силният ѝ глас. — Опиши ни какво се случи във видението ти.

— Най-силното чувство, което изпитах, беше нейният ужас и отвращение от този, който я измъчваше. Можех да почувствам физическата ѝ болка…

— Всички знаем какво представлява изживяването на смъртта на вестител — рязко ме прекъсна Николаевич.

— Борис! — Романова се обърна гневно към него.

Той я погледна стъписано, а след това тя ми кимна да продължа.

— Жената беше много възрастна. Въпреки болката, която изпитваше, нашепваше молитва, отправена към Бог. Молеше се за прошка и за спасение на душата ѝ… — гласът ми се разтрепери и почувствах близостта на Игор до себе си. Той ме докосна почти незабележимо, но достатъчно, за да се овладея. — Молеше се на Бог да я спаси от демона. Думите ѝ бяха: „Не давай място на лукавия демон да ме завладее чрез насилване на това смъртно тяло.“

Спомних си страха и отчаянието ѝ, но също и непоколебимата ѝ вяра в Бог, че той ще я приеме при себе си.

— След миг осъзнах, че стоя в локва кръв. Нейната кръв. Тя се строполи в краката ми. Вратът ѝ беше разкъсан. Очите ѝ бяха отворени и гледаха право в мен — отроних едва чуто накрая и краката ми омекнаха.

За щастие запазих равновесие. Игор ме беше хванал за ръката над лакътя. Наталия Романова кимна в посока на другия край на залата и от там изскочи едър мъж, който донесе два стола и ги сложи до мен. Седнах до Игор и се вгледах в лицето на Романова. Изглеждаше разстроена. Лицата на другите вестители бяха застинали. Игор се изправи и се обърна към Ордена с подобаващи почит и респект:

— Колкото и необичаен да е този случай, Орденът трябва да признае истинността на думите на Ксения и силата на нейната дарба. Всички знаем как беше намерено тялото на Вера Крамаренко — Той погледна за кратко към мен и после заключи: — Ксения Петрова преживя смъртта на великата пророчица Крамаренко.