Глава 28



Събудих се, когато главата ми рязко полетя напред и тежко се стоварих обратно върху седалката. Чух как Игор изруга и погледна с безпокойство към мен.

— Извинявай, Ксения, трябваше да ударя спирачки. Добре ли си? — погледна ме и пак извърна очи към пътя.

— Да, всичко е наред — отвърнах и се наместих по-удобно. Вратът ми се беше схванал от неудобната поза, в която бях заспала, и се опитах да го раздвижа.

Игор не заговори повече и продължи да гледа напред.

— Къде отиваме? — наруших мълчанието.

Той ме погледна за кратко и отговори:

— В едно село. Не съм сигурен дали мога да го нарека село дори.

— Как се казва?

Явно се развесели, тъй като по лицето му заигра усмивка.

— Да не би да си запозната със забравените от Бога места?

— Не. Но все пак не е зле да знам къде отивам — повторих.

— Ожигово. Московска област — отвърна кратко и се намръщи при споменаването на името на селото.

— Защо се цупиш? — зачудих се.

Веждите му подскочиха в почуда и усмивката отново се появи на лицето му.

— Защо реши, че се цупя?

— Защото го правиш. Дори не можеш да назовеш името на селото без да се намръщиш — отвърнах развеселено.

— Трябва ли да се радвам, че ще отседна в този пущинак? — отвърна спокойно, но думите накараха усмивката ми да се изпари. Той усети промяната в настроението ми и се обърна към мен. — Какво има, Ксения?

— Съжалявам — отвърнах и се обърнах към прозореца.

— За какво съжаляваш?

— За това, че си принуден да отидеш на майната си заради мен и неприятностите, които нося след себе си — отвърнах все така вкисната.

— Не е на майната си — отвърна той и лека усмивка заигра на устните му. — Само на 65 км е от Москва. Не ми е приятно, че отиваме там, защото не ми харесва идеята да те водя на място, където ще ти липсват всички удобства, които имаше в Палатата. Що се отнася до мен — свикнал съм да живея в неудобства. Няма значение къде ще спя — добави.

— Нима си мислиш, че ще се оплаквам от това, че няма да има кой да ми сервира закуска? — отвърнах изненадано.

— Не, не смятам, че ще се оплакваш. Но къщата е занемарена и не ми харесва идеята да спиш на прашния дюшек на някое продънено легло — отвърна и веждите му отново се сключиха над очите му.

— За мен също няма значение къде ще спя — отвърнах. Стига ти да си в леглото ми.

Да, беше ми ясно, че няма да спим в едно легло. Игор по-скоро би се скрил във вмирисаното мазе на въпросната къщурка, отколкото да прекрачи тази граница. Отново. Не го обвинявах. Това беше правилния начин да се справи с неудобната ситуация, в която се бяхме озовали. Макар желанието ми да бъда с него да не стихваше ни най-малко, не смятах да му бъда по-голямо усложнение, отколкото бях в момента. Стигаше ми и това, че беше до мен в този момент. Как си въобразявах, че ще се оправя сама в Русия? В това опасно начинание? Беше достатъчно трудно за Игор да опази местонахождението ни в тайна от пазителите и вестителите, камо ли да тръгне на кръстоносен поход срещу тези, които ме преследваха. Какво оставаше за едно българско момиче, което нямаше никакъв опит в тези неща в непозната и необятна Русия?

Мислите ми бяха прекъснати, когато Игор внезапно се пресегна към задната седалка и ми подаде един хартиен плик, пълен с някакви неща.

— Какво е това?

— Както казах — селото е малко и забравено от Бога. Не знам дали изобщо ще имаме достъп до какъвто и да е магазин наблизо. Помислих, че може да не си предвидила всичко, когато си събираше багажа — отвърна някак сковано като избягваше да ме погледне.

Аз надзърнах в плика и започнах да вадя едно по едно нещата. Лекарства като аспирин, нурофен, алергозан. Няколко пуловера, чорапи, бельо… Хванах с два пръста черните бикини и ги развях пред погледа му.

— Помислил си, че не съм си взела бельо? — отвърнах някак с насмешка. — Да не би да смяташ, че и в момента не нося нищо? — подразних го.

Доставяше ми удоволствие да го карам да се гърчи от срам. Той само стисна устни в опит да потисне неудобството, което очевидно изпитваше, и аз продължих да ровя в плика. Четка и паста за зъби, няколко пакета салфетки, шампоан и балсам за коса, и накрая… тампони. Аз го изгледах ужасено и с изумление установих, че това беше момента, от който той се ужасяваше най-много. Прочистих гърлото си и наруших неловкия момент.

— Доста си предвидлив. Как изобщо ти е хрумнало да…

— Нека да приключим с темата дотук — отвърна нетърпеливо и отново се загледа в пътя.

— А храна? Да спрем в някой супермаркет?

— Вече съм взел. В багажника е.

— Защо сменихме джипа? Не вярвам да си падаш по седани.

— Защо смяташ така? — учуди се.

— Защото не ти отива. Ти направо крещиш „Внимание! Опасност!“ — отвърнах шеговито.

Думите ми така го развеселиха, че се зачудих дали някога го бях чувала да се смее по този начин.

— Ксения, постоянно ме изненадваш — отвърна с усмивка. — Сменихме колата, за да не ни проследят. Не мога да оставя нищо на случайността.

Кимнах и се загледах в пътя.

Тъй като карахме с около 140 км/час, очаквах скоро да стигнем въпросното село Ожигово. По пътя можех да различа как минаваме през по-малки градове и села, а през повечето време от едната ни страна се разпростираше голяма поляна, която свършваше в пределите на тъмни гори. Беше към един и половина през нощта и тъмнината бе погълнала всичко наоколо. Отворих прозореца, за да вдъхна глътка въздух. Можех да усетя свежестта му извън Москва. Макар да беше студено, полъхът беше приятен.

Бях потънала в мислите си, когато забелязах, че Игор намалява скоростта. Движехме се по тясно шосе само с две платна и бяхме навлезли в нещо, което приличаше на вилна зона, макар да липсваха богати и големи къщи, които да служат за вили. Повечето постройки бяха скромни и макар да бяха различни на вид от къщите, които се срещаха в почти всяко село в България, някак всичко беше странно познато. Колко ли пък може да бъде различна атмосферата в провинцията.

Игор се отдалечи от главното шосе и сви по черен път, който криволичеше между разни шубраци, борове и голи дървета. Скоро след това успях да различа очертанията на малка двуетажна зелена къща с бели капаци на прозорците, която се беше сгушила сред избуяли храсталаци. Зад нея се издигаха няколко иглолистни дървета, а в далечината се простираше огромна нива, която отново се врязваше в гориста местност. Беше занемарено и изоставено, но и някак закътано и уютно. Но най-вече интимно. Изненадана от настроението, което предизвика у мен гледката на това място, се обърнах към Игор, който гасеше двигателя на колата и тръгваше да отваря вратата.

— Как реши да дойдем тук?

Той ме погледна и след известна доза колебание, реши да бъде откровен.

— Човекът, за който ти споменах, този, който се опитва да те опази жива, ми каза, че мястото е безопасно.

Самият факт, че озоваването ми тук беше по негова воля, ме подразни повече отколкото факта, че трябваше да се крия като беглец от Тайния кръг и да се озъртам зад гърба си да не би някой вампир да ми прегризе врата. Реших да не изразявам мислите си на глас, и просто затръшнах вратата на колата по-силно, отколкото бе необходимо. Стиснах твърдо устни и оставих Игор сам да се оправя с багажа. Така му се падаше, щом щеше да крие всяка подробност от малкото ни бягство. Той само ме погледна многозначително и с лекота понесе трите сака и двете торби с покупки към прага на къщата.

Огледах наоколо, за да видя какво представлява новата ни „резиденция“ и останах доволна от факта, че макар да не беше сгушена в гората, притежаваше обаяние и чар. Преспокойно можех да се затворя тук за няколко седмици с рафт книги и няколко кашона червено вино, необезпокоявана от каквито и да е признаци на цивилизация около мен.

Игор отключи вратата и когато пристъпих вътре, ме лъхна миризмата на влага и застоял въздух. В къщата беше толкова студено, че се зачудих дали навън температурата не бе по-висока. Пристъпих неуверено, но Игор се приближи до мен и ми подаде ръка. За миг извърнах очи към него.

— Внимавай къде стъпваш. Седни тук докато видя какво мога да направя с осветлението — отвърна и придърпа един стол близо до мен.

В моменти като този се чудех кога бе станал толкова внимателен и къде бе изчезнал заплашителният мъж, който в София ме напъха в багажника на колата си. Не можех, да не се засмея тайничко на този спомен.

След малко Игор успя да намери електрическото табло и завъртя отвитите бушони. Щом запали лампите, видях, че къщата не изглеждаше толкова зле, колкото си я представях в тъмнината. Да, беше мръсна, прашна и занемарена, но мебелировката и разположението предразполагаха обитателите ѝ да се насладят на една кратка почивка в провинцията. Непосредствено след вратата се намираше голямо помещение, в което около ниска дървена маса бяха разположени кожен диван и няколко фотьойла в цвят бордо. Масата бе масивна и с красива изработка, макар лакът и да беше излющен и да беше покрита с два пръста прах и мръсотия. Тук-там се виждаха буболечки, предали Богу дух преди Втората световна война, но нямаше нищо непоправимо. С удоволствие забелязах малка камина срещу масата. Над нея на стената висеше репродукция на Раждането на Венера на Ботичели. Интересен избор за това място… Дървеният под беше покрит със стар килим, протрит на няколко места около краката на фотьойлите и в самите му ъгли. Беше изпъстрен в тъмно зелено, бежово и кафяво и някак допълваше обстановката. Огледах се за други особености, но не открих нищо интересно. В ъгъла имаше няколко кашона, пълни с разни стари вестници и списания, непотребни дреболии и няколко инструмента.

В дъното на стаята започваше коридор, който свършваше с тясно стълбище, водещо към втория етаж. От двете страни на коридорчето имаше врати. Едната стая беше баня — която за мой ужас беше покрита с мухъл и миришеше ужасно. От другата страна се намираше кухнята. Прозорците бяха големи и през деня биха могли щедро да дарят помещението със светлина. Беше боядисана в жълто. Малкият барплот беше покрит със зелена ламперия. Зелени бяха и масата и двата стола около нея. Имаше стара печка Лъгсъва, нисък хладилник Минск и няколко шкафа. Мивката беше голяма и беше поставена пред прозорците с изглед към горите в далечината.

Качих се на втория етаж и с изненада установих, че имаше само едно-единствено помещение — просторна спалня с огромно високо легло. Нетипично за къща в провинцията. Дървеният под беше застлан със запазен килим в червени тонове, а две от стените бяха боядисани в бяло. Другите две, тези които бяха близо до спалнята, бяха покрити до тавана с тъмна дървена ламперия. Явното присъствие на дърво придаваше изтънченост на помещението и създаваше уютна атмосфера. Под прозорците, покрити с нежни дантелени пердета, беше поставен дълъг миндер, застлан с червена покривка и малки възглавнички. В дъното на стаята стоеше висок четирикрилен гардероб от същото тъмно дърво като ламперията. Като цяло това се превърна в любимата ми стая.

Макар всичко да имаше нужда от основно почистване, престоят тук нямаше да е толкова зле. Излязох от стаята и забелязал друга врата точно преди да сляза по стълбището. Отворих я, но открих вътре само малък прашен килер с няколко етажерки по стените, кашони, пълни с боклуци, и купища стари якета, гумени ботуши и парцали. Слязох на долния етаж и заварих Игор клекнал пред камината, опитвайки се да разпали огън.

— За щастие коминът не е задръстен и ще можем да се стоплим — отвърна след като видя, че съм се присъединила към него.

— Чудесно — отвърнах и се загледах в красивия му профил, осветен от разпалващата се жар в камината.

Почти никога нямах възможност да го видя отпуснат, но сега сякаш по лицето му се беше изписало спокойствие. Мисълта за това стопли сърцето ми и седнах с кръстосани крака на пода до него. Той ме погледна вяло и се усмихна.

— Как е положението на горния етаж? — запита.

— Доста… неочаквано — отвърнах.

— Толкова ли е зле? — попита и сбърчи чело.

Няколко от съчките в камината изпукаха.

— Напротив. Спалнята е в най-добро състояние от всичко останало — заиграх се с една клечка и започнах да чертая кръгове с нея по дъските на пода.

— А останалите стаи?

— Няма други стаи горе. Само един килер.

Той се вгледа в мен, но когато извърнах очи към него, обърна лице към огъня и кимна.

— Изглеждаш уморена. По-добре си легни, а аз ще се оправя с останалото — с грациозна походка отиде до саковете и зарови в един от неговите. — За всеки случай взех няколко чаршафа. Не ми се струва добра идея да използваш тези, които са оставени тук.

Той ми ги подаде и започна да търси нещо друго в една от торбите.

— Ще отида да оправя горе. Къде са твоите завивки? — запитах го.

— Не се притеснявай, ще се оправя — отвърна кратко и се запъти към дивана.

Провери дали диванът разполага с механизъм за разтягане, но измърмори нещо под носа си.

— Какво има?

— Мокър е. Или влагата тук е убийствена, или някъде таванът протича.

Погледна нагоре да провери откъде може да има теч, а аз от своя страна го гледах невярващо.

— Нима смяташе да спиш на това нещо? — изумих се.

Той ме погледна объркано.

— Не изглеждаше толкова зле допреди малко.

— Игор, леглото горе е достатъчно голямо да побере цял футболен отбор. Нищо няма да ти стане, ако спиш в него — отвърнах нервно.

Той въздъхна едва доловимо и се стегна.

— Ксения, не искам да водим този спор.

— Няма никакъв спор — прекъснах го. — Мисля, че добре умея да се владея и ако смяташ, че ще ти налетя докато спиш, си се излъгал — обърнах се рязко и зарових в един от саковете му.

— Какво правиш?

— Търся завивките ти — отвърнах ядно.

— Не смятам, че ще ми налетиш, ако спя в едно легло с теб. Не искам обаче да се чувстваш неловко по време на престоя ни тук. Повярвай ми, нямам нищо против да спя на дивана — каза малко по-хладно отколкото ми се искаше.

— Да, знам, че нямаш нищо против. Опази Боже да легнеш дори в една стая с мен — завъртях очи и продължих да ровя в нещата му.

— Какво ти става? — запита ме и хвана ръцете ми.

Аз се вгледах в очите му и стиснах зъби.

— Нищо не ми става.

— Отговори ми — каза твърдо и очите му светнаха.

— Виж, знаеш, че изпитвам известна вина за положението, в което те въвлякох. Няма да спиш на този мухлясал продънен диван! Искам да се чувстваш удобно.

— Аз искам същото за теб — отвърна без да разхлабва хватката около китките ми.

— Значи няма проблем и двамата да се чувстваме удобно — отвърнах настоятелно, а в отговор челюстта му трепна. — Правиш от ситуацията по-голям проблем, отколкото е. Качи се да спиш горе — настоях.

Той остана загледан в мен без да обели дума.

— Може да побере цял футболен отбор, така ли? — ъгълчетата на устните му трепнаха в лукава усмивка.

Аз си отдъхнах с облекчение.

— Точно така. Остава да измислиш как да ме стоплиш — намигнах му и се запътих нагоре. За миг видях паниката в очите му и се разсмях. — Просто се шегувам, Алешкин — провикнах се от стълбите.

Дълго време не можах да заспя. Бях застлала леглото с чисти и меки чаршафи и за моя изненада долових аромата на жасмин. Бях облякла дългата си сатенена нощница, но след като установих, че в стаята е прекалено студено, станах и се преоблякох в памучна тениска и дълго долнище на пижама. И без това нямаше значение как ще изглеждам. Игор най-вероятно щеше да се завие през глава и да легне в най-отдалечения край.

Без да се опитвам да потискам раздразнението си, загасих шумно лампата и се стоварих тромаво в леглото. Игор все още беше долу и можех да се усамотя в мислите си. Най-накрая бях успяла да се измъкна от Палатата на Ордена, но какво бях постигнала — бях заменила единия затвор с друг, но тук не можех да видя приятелите си. Бях сама. Трябваше да говоря с Игор и да разбера по-нататъшните му планове. Трябваше да науча какво смята да прави. Не би могъл да си мисли, че бих стояла тук като затворник. Едва ли смяташе да се крием до края на живота си. А и той имаше задължения, които не включваха мен. Какво щеше да направи? Да ме посещава всеки уикенд, докато аз отглеждам домати в градината и храня кокошките? Утре. Утре щяхме да поговорим и да разясним ситуацията.

Докато размишлявах върху начина, по който би протекъл разговора ни, дочух стъпките му по стълбището. Макар да стъпваше далеч по-леко и тихо от нормален човек, с времето ми беше станало по-лесно да долавям приближаването и присъствието му. Всичките ми сетива се бяха настроили на неговата честота и трудно можеше да ме изненада. Останах неподвижна в леглото и реших да не го притеснявам като му показвам, че съм все още будна. Той отвори вратата и застина на място. Имах чувството, че оглеждаше стаята и преценяваше обстановката. След малко го чух как отива до прозореца и проверява дали е напълно затворен. Обърна се към мен и усетих как ме завива с още едно одеяло. Мина от своята страна на леглото и долових шумоленето от свличащите се от тялото му дрехи. Отметна завивките и матракът потъна под тежестта му. Намести се с лека въздишка и стаята потъна в тишина. Ароматът на мускус, примесен със свежата миризма на собствената му кожа, достигна до сетивата ми и ме опияни. След няколко дълги мига мълчание, гласът му наруши тишината.

— Лека нощ, Ксения.

Аз се усмихнах и прошепнах:

— Лека нощ, Игор.



* * *


Сепнах се от усещането, че земята се върти. Беше прекалено горещо и гърлото ми беше пресъхнало от жажда, примесена с изригващ на талази огън. Опитах се да навлажня устните си с език. Протегнах инстинктивно ръка към гърлото си, но беше прекалено горещо, за да я движа и тя се отпусна предателски до тялото ми. Жаждата се превръщаше в болезнено мъчение и след секунда усетих как хиляди игли се забиват по цялата ми кожа. Задушавах се. Не можех да изтърпя и секунда повече. Кожата ми пламтеше и исках да разкъсам дрехите си, да ги махна от тялото си, плувнало в обилна пот. Вода… Исках поне капка вода.

Земята се разтресе още повече и дрезгав шепот се загнезди в мозъка ми. „Няма къде да се скриеш“, шепнеше. Млъквай, нещастнико! Само ако можех да сваля тези дрехи… „Няма къде да се скриеш“, повтаряше. Огънят в гърлото ми лумна в безмилостни пламъци и обхвана устата ми. Господи, какво беше това?! „Ще те намерим. Защото трябва да умреш!“ — изсъска леден глас в ухото ми. „Писано е да умреш!“, извика противният глас и полази вътрешностите ми. Пламъците обхванаха сърцето ми като пръсти в стоманена хватка и стиснаха силно. Писъците задращиха по пламналото ми гърло и ми причиниха още по-голяма болка. Пищях. Безпомощно крещях от болка, а земята се разтресе под мен. Вода! Отворих рязко очи и се огледах в тъмнината. Всичко беше премрежено и неясно, тялото ми трепереше. Раздвижих пръстите на ръцете си и се заопипвах трескаво, но една здрава ръка ме обхвана и повдигна главата ми.

— Ксения — изстена Игор и се вгледа в очите ми. Лицето му ми се стори изкривено от болка. — Ксения, събуди се!

— Будна съм — отвърнах прегракнало.

— Какво се случи, Ксения? — запита ме умолително. — Кажи ми!

— Аз… Нямам никаква представа — отвърнах и се опитах да се освободя от ръцете му.

Чувствах се като в капан. Опитах се да стана от леглото, но се оказа, че лежах на пода. Игор беше светнал лампата в стаята. След миг на стъписване се опитах да осъзная какво се беше случило. Седях на пода в огромна локва, дрехите бяха полепнали по тялото ми. От сплъстените кичури около лицето ми капеше вода, която се стичаше по раменете и гърдите ми. Приличах на развалина. Изведнъж усетих как тялото ми се стегна от студ. В краката ми се търкаляше празен леген. Игор стоеше като ударен от гръм пред мен и се взираше безпомощно в жалката картинка, която представлявах. Понечих да кажа нещо, но замълчах. Какво, по дяволите…

— Добре ли си? — попита ме шокирано. Кимнах бавно и инстинктивно се обгърнах с ръце. Той проследи движението ми и ми подаде ръка, за да стана. — Преоблечи се преди да хванеш пневмония.

Тръгна да излиза от стаята, но се спря на вратата и се обърна към мен сякаш да се увери, че наистина ще го направя, вместо да се строполя на пода. Аз се запътих към сака си, който още не бях разопаковала, и започнах да ровя за някакви сухи и чисти дрехи. Той затвори вратата след себе си, но не чух да слиза надолу по стълбището.

— Още ли си там? — попитах го с все още прегракнал глас.

— Да — отвърна глухо.

— Всичко е наред — казах сухо. Кое му беше наред?

— Кажи ми като си готова — отвърна.

— Не съм си взела хавлия. Трябва да се подсуша — казах и се заозъртах из стаята.

— Вземи от сака ми — отвърна все така глухо.

Звучеше изтощен. Ако не го познавах бих казала, че е изплашен.

— Можеш да влезеш — подканих го, след като бях облякла някакво долнище на анцуг и широка бяла тениска с надпис Happy Days.

Игор погледна тениската ми и изсумтя. Приближи се близо до мен и се вгледа внимателно в лицето ми. Търсеше погледа ми. Изглеждаше разтревожен, но и някак стъписан. Изражението му ме плашеше повече отколкото това, което се беше случило преди малко.

— Ти ли изля легена с вода върху мен? — попитах го притеснено.

Той кимна и продължи да се взира в очите ми. Челюстта ми бе стегната, а стойката напрегната.

— Защо го направи? — попитах го внимателно.

Той протегна ръка към мен, но изведнъж я отдръпна.

— Защото пищеше от болка и повтаряше, че искаш вода — отвърна тихо.

Погледнах го объркано.

— И реши да ме залееш със студена вода? Защо не се опита да ме събудиш? — възкликнах.

— Защото не спеше — отвърна и устните му трепнаха.

Стоеше все така неподвижен, изправен пред мен.

— Напротив, спях. Събудих се след като ме заля с водата.

— Не спеше, Ксения — шепнеше. — Очите ти бяха отворени и изглеждаше все едно гориш на клада — отвърна по-развълнувано. Молеше ме за вода, молеше ме да изгася огъня.

Докосна съвсем леко рамото ми. Аз го погледнах невярващо.

— Какво говориш, Игор? Всичко беше просто сън.

Той се пресегна, за да ме прихване и ме поведе към леглото. Седна до мен и въздъхна.

— Ксения, никога не съм виждал по-плашещо нещо — каза и разтърка слепоочията си. — Ти пищеше от болка. Гърчеше се и ме умоляваше да ти помогна! А аз не можех да направя нищо! — продължи той, но накрая гласът му заглъхна.

Не можех да отвърна нищо. Какво можех да му кажа? Погледнах го сковано и облегнах глава на рамото му. Игор ме придърпа по-близо до себе си и заговори тихо в косата ми.

— Не можех да ти помогна. Опитах се да те извадя от… от състоянието, в което се намираше, но се страхувах, че мога да те нараня. Разтресох те, свлякох те на земята, но ти продължаваше да пищиш. Гледаше ме ужасено! Сякаш аз бях този, който ти причиняваше болка. И изведнъж писъците ти се превърнаха в нещо ужасно — гласът му потрепери. — Започна да крещиш с все сила и притисна ръце до гърдите си, сякаш сърцето ти ще се пръсне! Уплаших се, че може да получаваш инфаркт! Отново започна да молиш за вода и тогава…

Прегърнах го нежно. Беше се сковал от ужас. Никога не го бях виждала такъв. Дори, когато ме бяха ранили на Нова година. Дори тогава той действаше уверено, знаеше какво прави. А сега… Сега беше просто като едно уплашено момче.

— Забрави за случилото се, Игор. Вече всичко е наред.

— Нищо не е наред, Ксения. Не знам как да ти помогна. С теб се случва нещо. Това е извън силите ми!

— Чуй ме! Каквото и да се е случило, ти ми помогна. Действал си по инстинкт и си ми помогнал.

— Не знам какво ще се случи следващия път. Какво ще мога да направя тогава?!

— Каквото можеш. Но това е мой проблем, не твой. Аз ще трябва да се справя, а не ти.

— Какво би могла да направиш, ако отново изпаднеш в това състояние?! Ти беше като в транс! Изпитваше физическа болка от нещо, което се случваше в съзнанието ти! — говореше разпалено, а ръцете му стискаха все по-силно кичурите от косата ми, в които се бяха оплели.

— Ще се справя с това. Съжалявам, че съм те изплашила толкова много — отвърнах и повдигнах главата му, така че да срещне погледа ми.

— Няма значение какво чувствам аз — отвърна и сякаш излезе от шока. — Трябва да ми кажеш какво си спомняш. Какво се случи наистина.

— Ще ти кажа. Сутринта. Нека си легнем, моля те. Не искам да заспивам сама — отвърнах умолително и след миг колебание той кимна и се премести от неговата страна на леглото.

Аз легнах с лице към него, загледана в красивите му черти. Очите му бяха придобили цвета на морето в тъмна нощ. Кичур коса се беше спуснал на челото му над изпъкналите скули. Гледахме се в тъмното и никой не смееше да затвори очи.

— Поспи, Ксения. Аз ще съм тук — отвърна след малко сякаш усетил страха ми.

— Страх ме е — признах.

— Каквото и да се случи, аз ще съм тук и ще те наблюдавам — успокояваше ме.

Поклатих глава и се загледах в гърдите му, тъй като не смеех да срещна погледа му.

— Страх ме е как ще се почувствам, ако трябва да се справя с нещо такова, когато съм сама.

— Не си сама. Аз съм тук — отвърна уверено.

— Невинаги ще бъдеш — казах глухо и се завих по-плътно с юргана.

Той смръщи вежди и потърси ръката ми.

— Вече ти казах, Ксения, няма да те оставя сама.

— Ти не си ми пазител. Никога няма да бъдеш.

— Не е нужно да бъда — отвърна с дрезгав глас. — Сега поспи.



* * *


На сутринта се събудих с ужасно главоболие и болки в гърлото. Облякох един халат и слязох с пантофите на долния етаж, където заварих Игор заровен в купчина парцали, препарати и няколко легена с чиста вода. Беше събрал килима от всекидневната, а подът беше мокър. Мебелите бяха почистени от прахта, а въздухът ухаеше на чисто. Пердетата от прозорците ги нямаше, но стъклата все още бяха мръсни.

— Добро утро — поздравих го, а той се обърна към мен.

Майко мила! Беше облякъл сива тениска, която, прилепнала от потта по тялото му, очертаваше съблазнително стегнатите му гърди и коремните мускули. Протъркани дънки висяха ниско на хълбоците му. Той ми се усмихна някак по момчешки и всички мисли излетяха от главата ми.

— Добре ли спа?

— Мхм — отвърнах нечленоразделно.

Погледнах надолу към грозния анцуг и абсурдните пантофи, които бях обула. Как беше възможно да стоя пред него в този окаян вид? Нямаше ли закон, който да забранява мърляви хора като мен да се доближават до мъжки екземпляри като Игор Алешкин? И то какъв екземпляр! Видях, че продължава да се взира в мен с весела усмивка и в миг лицето ми пламна от срам.

— Гладна ли си? — попита ме.

— Да — отвърнах все така словоохотливо и измънках нещо от сорта, че първо трябва да се пооправя.

Втурнах се към горния етаж, но реших първо да проверя какво е положението в банята. Открехнах вратата и едва се насилих да подам носа си вътре. Изненадах се от промяната, която беше настъпила от снощи. Първо — ужасяващата миризма определено беше изчезнала. Плочките, макар и все така захабени, изглеждаха почистени. Същото беше положението и с мивката. Мухълът за съжаление беше отказал да напусне владенията си. Като цяло взимането на душ беше възможно, макар да нямаше начин да вляза в банята с боси крака. Срамът от контраста във външния ми вид с този на Игор сега се измести от неудобство. Докато си спях сладко в леглото в голямата спалня горе, той беше станал Бог знае колко рано и се беше прекършил от работа, за да въведе това място в приличен вид. Трябваше да допринеса с нещо и реших да оставя грижата за външния си вид за по-късно. Измих си зъбите и лицето, вързах косата си на стегната конска опашка и обух чифт маратонки, които почти никога не слагах. Върнах се в дневната и видях Игор да пренася кашоните със списанията и останалите вехтории към двора. Въздухът навън беше по-мек от вчера и студът не се усещаше толкова остро.

— Казвай с какво да се захващам — заговорих го, а той се намръщи.

— Единственото, с което ще ти дам да се захванеш, е закуската.

— Добре, какво ти се яде? — отвърнах с готовност.

Той се спря на прага и ме изгледа.

— Нямах предвид да ми правиш закуска. По-скоро имах предвид ти да закусиш.

— Ти няма ли да ядеш?

— Вече ядох. Не знам какво предпочиташ, но има варени яйца, препечен хляб, конфитюр, мляко и корнфлейкс. Не е нищо особено, но мисля, че няма да останеш гладна — отвърна и се подсмихна.

Аз се отправих сломено към кухнята с мисълта, че по-безполезна не съм се чувствала никога досега. Хапнах набързо половин купа корнфлейкс и след кратко колебание си намазах една филийка с конфитюр от ягоди. Върнах се в дневната, но Игор го нямаше. Излязох навън и ми направи впечатление, че пердетата висяха на импровизиран простор, съхнейки на слабото януарско слънце, а килимът беше метнат на един клон от ябълковото дърво отстрани на къщата. В тези „жеги“ можеше и да съхне до април. Игор се взираше в най-голямото дърво зад къщата. Беше разположено в центъра на двора, които гледаше към далечните гори. Доближих до него, потрепервайки леко от студа, и се загледах в дървото.

— Какво е това? — запитах, проследявайки с пръст очертанията на странните символи, издълбани в кората на дървото.

— Е + В — отвърна кратко.

Погледнах по-внимателно и различих буквите, останала шокирана от спомена за същите тези букви, издълбани в гредата на беседката под прозореца ми в Палатата.

— Не може да бъде! — възкликнах. Игор ме погледна изненадано. — Виждала съм същите тези букви в Палатата! На беседката в двора — Игор присви очи и ме погледна продължително.

— И това ли беше изписано там? — попита и посочи една малка буква под другите две.

— Това да не е „к“?

— Мисля, че да. Издълбано е отдавна и е трудно да се различи, но ми прилича на „к“.

— Не мисля, че съм го виждала там — отвърнах и се загледах в белезите. — Игор, този твой приятел откъде знае за тази къща?

Той се замисли и потърка леко слепоочието си.

— Не съм сигурен. Трудно ми е да си представя, че къщата е негова.

— Той пазител ли е? Или вестител? — продължих с въпросите подозрително.

— Какво значение има? — отвърна и се загледа в далечината по посока на гората.

— Разбира се, че има значение. Ако тази къща е негова, значи той е издълбал същото това нещо и в Палатата. И звучи логично, ако е вестител. Все в един момент и той е живял в Палатата — погледнах към Игор, но той се взираше безмълвно напред. — Ако е вестител, това обяснява защо е предвидил опасността за живота ми — за момент почувствах как всичко придобива смисъл и изпитах облекчение и дори радост, че съм стигнала до някакво логично обяснение. След секунда обаче друг въпрос разклати теорията ми. Нещо ми убягваше. — Но пък това не обяснява как те е накарал да ме намериш. Ти не приемаш нареждания и поръчки от вестители.

Долових хлад в собствения си глас и се опитах да потисна раздразнението си. Нима трябваше да разнищвам тази загадка?! Защо просто не ми кажеше истината? Беше длъжен. За нищо ни ти е длъжен, Ксения. Ти си му длъжница за всички пъти, в които спаси живота ти.

— Ксения, нещата не са толкова прости. Не става въпрос за даване и приемане на нареждания. Няма подобна йерархия в отношенията между вестители и пазители и определено не всичко опира до служебните задължения. Понякога просто става въпрос за дълг. За чест — отвърна и се обърна, за да хване погледа ми в клопката на искрящите си синьо-зелени очи.

Излъчваше такава сила, такава мощ. Само погледа му можеше да ме опияни и да подчини волята ми без дори да помисля да протестирам.

— За това ли е всичко? Дължал си на този човек услуга? Бил си му длъжник и е трябвало да изплатиш дълга си? — пророних студено.

Почувствах се зле от тази мисъл. Аз бях бреме за Игор и неговото бреме. Ако не беше този дълг, сега дори нямаше да стоя пред него. Нямаше да имам възможността да го познавам.

— Нищо подобно. Както казах, по-сложно е, отколкото допускаш. Ти не си изкупване на дълг. На живота ти не може да се постави цена — отвърна сякаш прочел мислите ми. Нима бях толкова прозрачна?

— Нищо няма да ми кажеш, нали? — отвърнах с горчива усмивка.

Той ме погледна някак с неудобство и поклати глава.

— Ще ми се да можех. Но все още не.

Аз тръснах глава и се отправих обратно към къщата.

През останалата част от деня се опитах да помогна на Игор в почистването. Разтребих кухнята и подредих продуктите в хладилника и по шкафовете. Измих съдовете от закуската и се залових с приготвянето на някакъв обяд. Хич ме нямаше в готвенето, но все едни картофи успях да изпека. Малко изсъхнаха, но точно в момента не ме беше грижа дали на Игор ще му се усладят. Внесох пердетата и ги сложих пред запалената камина, за да изсъхнат по-бързо. Игор направи същото с килима.

Към пет и половина следобед започна да се стъмва и реших да си взема кратка почивка. Проснах се на един от фотьойлите до камината и със задоволство установих, че дневната изглеждаше много по-добре. Никакви трупове на буболечки, никаква мръсотия. Светлината беше топла и приглушена, бях сложила бутилка вино с две чаши на масата в случай, че Игор също реши да пие. Бях поставила и плато със сирене ементал, което намерих в плика с покупките. Взех леко одеяло и го наметнах върху краката си, опънати върху една от табуретките. Затворих очи и се опитах да се отпусна. Дървата пукаха напевно в камината, а пламъците на огъня и виното бяха сгрели страните ми. Усещах как топлината се разлива по тялото ми. След малко Игор придърпа другия фотьойл близо до мен и приседна в него. Загледа ме мълчаливо.

— Какво има? — запитах го след няколко минути мълчание.

— Красива си — отвърна с едва доловима усмивка.

Думите му накараха сърцето ми да ускори ритъм. Преглътнах с леко неудобство.

— Благодаря.

— Ще ми кажеш ли какво се случи снощи? — попита ме и забелязах, че усмивката му беше изчезнала.

— Не искаш ли просто да си починем? — опитах се да отклоня темата.

— Искам да знам какво се случи снощи — отвърна настоятелно.

Можех ли да възразя на това изражение? Размърдах се нервно във фотьойла.

— Всичко приличаше на кошмар. Въпреки това беше много реално. Не видях нищо конкретно, но си спомням, че изпитвах ужасна горещина. Беше толкова горещо, а гърлото ми беше пресъхнало. Отчаяно се нуждаех от вода, а горещината се засилваше и усещах как дрехите ми лепнат от пот. Исках да ги съблека, да ги махна от мен. Гърлото ми пресъхваше все повече, но по-страшното беше, че долових шепот в главата си, който се засилваше. Накрая успях да различа думите: „Няма къде да се скриеш“ — Игор ме стрелна с ужасен поглед. — Шепотът се превърна в ясно оформен глас, който крещеше в главата ми сякаш стържеше с метал по мозъка ми. Повтаряше същите думи, докато накрая не каза „Ще те намерим. Защото трябва да умреш! Писано е да умреш!“

Игор преглътна една болезнена въздишка и продължи да се взира напрегнато в лицето ми. Челюстта му се беше стегнала, както всеки път преди да се хвърли в битка — словесна или физическа.

— Тогава горещината се превърна в огън. Сякаш лумна вътре в мен, обхвана вътрешностите ми. Пламъците се впиха болезнено в сърцето ми. Сякаш стоманени пръсти го стискаха и мачкаха, а болката беше толкова непоносима… — гласът ми изневери и не можах да продължа.

Но нямаше нужда. Игор беше разбрал. Той ми даде време да възвърна спокойствието си и стана. Започна да крачи нервно из стаята и беше подпрял пръсти на устните си, сякаш обмисляше стратегия за нападение. Гледаше съсредоточено и напрегнато и продължаваше да обикаля като хищник. Отиде до шкафа зад дивана, извади бутилка уиски и си наля. Отпи голяма глътка и седна.

— Мисля, че трябва да се свържа с Романова. Може би тя ще може да ти помогне — отвърна след малко.

— Не вярвам това да е етап от обучението, през което е трябвало да мина — отвърнах саркастично.

Той подмина коментара ми и отпи още една голяма глътка.

— За момента тя е всичко, с което разполагаме. От твоите думи наистина звучи като ужасен кошмар, но аз бях там. Видях какво се случи, Ксения.

— Нека не придаваме особено значение на тази случка и да се фокусираме върху по-належащи проблеми — отвърнах някак делово, което накара веждата на Игор да се повдигне иронично над притъмнелите му очи.

— И кои са тези по-належащи проблеми, ако смея да попитам, госпожице Петрова?

— Например нападението над манастира в Драгалевци. Ордите вампири, които са по следите ми и се опитват да ме убият. И най-вече — подчертах аз — вампирите, които убиха родителите ми, и този, когото трябва да убия аз.

— Това не е нещо, с което можем да справим в момента — отвърна кротко Игор сякаш си говорехме за вероятността за дъжд в понеделник.

— Но не е и нещо, което да игнорираме. Не виждам какво друго правя тук, освен да се крия като беглец. Дори в кошмарите си осъзнавам, че няма къде да се скрия.

— Това не е било кошмар — отвърна сериозно Игор.

— Още по-зле тогава. Знаеш, че не мога да се крия вечно. Вместо това трябва да направя нещо. Не си ли се замислял, че няма да е зле да ми предадеш някои от безценните ти техники за нападение? — заговорих нетърпеливо.

Очите на Игор притъмняха още повече.

— Единствените техники, които ще ти предам, е как се заключват белезници на една непокорна девойка — изсъска.

— Я стига! Не си ми баща, че да ме поучаваш! От друга страна, ако си падаш по садо-мазо, намери си някоя друга кандидатка — отвърнах жлъчно и впих яростен поглед в него.

Той ме изгледа свирепо, погълна остатъка от уискито в чашата си и я стовари шумно на масата. Потърка нервно длани в дънките си и продължи да ми хвърля погледи под формата на светкавици. Дълго обмисляше следващите си думи.

— Кълна се в Бога, че някой път просто ми иде да те заключа в някоя шумоизолирана стая. Ако смяташ, че съм те довел тук, за да ти показвам как да отсечеш главата на кръвожаден, не си познала. И ако си мислиш, че можеш да ме изиграеш, пак не си познала. Явно си забравила колко убедителен мога да бъда и хич не ми се иска да ти го напомням — ледени нотки се прокрадваха издайнически в дрезгавия му глас.

Привидно стоеше спокоен, но можех да позная по опънатите жили на врата му, че е бесен. Хвърляхме си ожесточени погледи докато накрая той не стана рязко от фотьойла и не се отправи към стълбището. Обърна се за миг и отново ме погледна.

— Що се отнася до садо-мазото, мисля, че този твой гняв би могъл да влезе в употреба — рече и стъпките му отекнаха нагоре към спалнята.

Аз му хвърлих свиреп поглед и вдишах дълбоко, за да уталожа обзелия ме яд. Всичко това беше безсмислено! Защо ми беше да идвам тук, след като нищо нямаше да се промени? Трябваше да има нещо по силите ми, което да сторя. Ако не беше готов да ме научи да се защитавам от вампирите, трябваше поне да намеря начин да открия онези, които убиха родителите ми. Ако тръгнех оттам, щях да проследя нишката и да разбера защо ме преследват. Щях да намеря онзи, който ме искаше мъртва и тогава щях да сбъдна видението. Може би тогава щях да се освободя.

Мислите ми препускаха от една посока в друга и ми беше трудно да се съсредоточа. Имах чувството, че нещо ми убягва. Пропусках нещо важно, а то беше там, точно под носа ми. Защо Вера се беше свързала с мен? Защо продължавах да усещам присъствието ѝ? Какво искаше да ми каже? И какво се опита да ми каже Алегрина последния път когато я видях? Каква беше тази опасност, по-страшна от кръвожадните, която беше надвиснала? Каква беше моята роля в раздвижването на силите на вампирите? Защо им бях необходима?

Обяснявах си странните видения, които получавах, с нарастването на силата, за която говореха всички. Може би способностите ми достигаха граница, където бъдещето се сливаше с настоящето и се пренасях по-надълбоко, отколкото беше нормално за другите вестители. Но защо точно аз? Какво беше значението на кошмара от снощи? Игор каза, че това не е било кошмар. Да, може би беше видение. Мисълта, че това наистина би могло да ми се случи, ме накара да се скова от ужас. Нямаше начин да изтърпя тази болка отново. По-добре беше да умра преди това.

Взирах се невиждащо в огъня, а часовете минаваха. Главоблъсканицата, в която се бяха превърнали разсъжденията ми, ме изтощи и клепачите ми започнаха да натежават. Игор не се появи през остатъка от вечерта и помислих, че вече е заспал. Никак не ми се искаше да си лягам. Не знаех какво ме чакаше в съня. Надигнах се неохотно от фотьойла и се запътих нагоре. Надявах се поне, че гневът му бе преминал. Не ми беше до спорове с него, особено когато трябваше да се разкъсвам между стремежа да се противопоставя на волята му и желанието да се поддам на агресивното му обаяние.

Въртях се в леглото и се намирах на границата между будното състояние и съня. От време на време предметите около мен оживяваха и тогава разбирах, че съм се унесла. След като дълго се взирах с премрежени очи в гърба на Игор, накрая умората ме надви.

Изведнъж отворих очи сякаш нещо ме пробуди внезапно. Заслушах се и не долових нищо необичайно. Беше тихо. Стаята бе потопена в мрак и дори лунната светлина не можеше да си проправи път през спуснатите завеси. Отпуснах се в леглото и точно преди да се опитам да заспя отново, осъзнах, че Игор го нямаше. Бях сама. Изправих се рязко и скочих на крака. Нещо не беше наред. Слязох надолу по стълбите и се огледах в дневната. Проверих в кухнята и в банята. Къщата беше празна.

Втурнах се нагоре към спалнята, за да намеря някакви обувки. Хрумна ми да погледна през прозореца. Дръпнах леко завесата и се взрях към задния двор, потънал в мрак. Търсех с очи нещо, без да знам какво. Сенките на боровете и голите клони на дърветата потрепваха призрачно под напора на вятъра. И тогава го зърнах. Игор стоеше изправен до дървото в средата на двора. Луната огряваше профила му. Беше мушнал ръце в джобовете на палтото си и се взираше напред. Изглеждаше напрегнат. Някаква сянка премина близо до него и очите ми се приковаха в още една мъжка фигура, едва подаваща се зад дебелия ствол на дървото. Сърцето ми учести ритъм. Кой беше това? Защо Игор беше навън с този мъж? Не можех да стоя безучастна. Вълнението ми вземаше връх над разума. Ами ако Игор беше в опасност?

Тръгнах надолу по стълбите, но след миг забавих крачка. Трябваше да бъда тиха. Вече бях сигурна, че това беше тайнственият непознат, който така горещо се интересуваше от мен. Трябваше да разбера за какво бе дошъл без да издавам присъствието си. Излязох от къщата безшумно и преминах в задната ѝ част. Пазителите имаха изострен слух и Игор лесно можеше да долови стъпките ми, но се надявах сега вятърът да ми е от полза. Скрих се в сенките на двата бора зад къщата, така че да ми се открива гледка към тях и напрегнах слуха си. Бях едва на няколко метра, но ако бях достатъчно внимателна, нямаше да разберат, че съм там. Затаих дъх.

— Твърде рисковано беше да ме извикаш тук — каза му мъжът.

Беше висок колкото Игор и имаше подобно телосложение. Раменете му бяха широки и здрави, а тялото му бе стройно. Може би беше на около четиридесет и пет години. Въпреки това косата му бе все още тъмна и само на някои места прошарена, но не можех да различа ясно чертите на лицето му.

— Знаеш добре, че не мога да я оставя сама. Не бих рискувал — отсече Игор.

Долових студенина в тона му. Мъжът го изгледа внимателно.

— Защо не проведохме този разговор по телефона? — стоеше с гордо изправена стойка и за миг си помислих колко много си приличат.

— Защото по телефона нямаше да мога да видя изражението ти, когато ти кажа това, което имам да казвам — отвърна му все така студено.

Мъжът го погледна проницателно.

— За какво ме извика, Алешкин?

— Ако този път не бъдеш открит с мен, няма да мога да ѝ помогна — отговори и направи крачка към него.

Мъжът не помръдна и тялото му не реагира.

— Знаеш толкова, колкото е необходимо.

— Не е достатъчно — побърза да каже Игор. — Снощи се случи нещо.

— Какво е станало? — запита мъжът и нотка на нетърпение се прокрадна в гласа му.

— Силата ѝ излиза извън контрол. Виденията стават все по-реални, потапя се все по-надълбоко — отвърна Игор и прокара ръка през косата си. Беше напрегнат.

— Какво е видяла? — загледа го в очакване.

Игор въздъхна уморено.

— Няма значение какво е видяла. Важното е какво почувства. Беше като кошмар, от който не можех да я събудя, защото вече беше будна. Помислих си, че умира!

— Откога стана толкова неспокоен, Алешкин? — отвърна мъжът предизвикателно. — Оценявам загрижеността ти, но силите ѝ не са под твой контрол. Не можеш да направиш нищо.

— И какво трябва да направя? Просто да стоя отстрани и да гледам как се самоунищожава? — просъска му Игор.

Мъжът го стрелна с поглед.

— Кажи ми какво е видяла.

— Не е видяла нищо конкретно. Но е чула заплахите им. Свързала се е на някакво подсъзнателно ниво с кръвожадните, които я преследват, Воронин — отвърна му нетърпеливо.

Лицето на мъжа трепна.

— Твърде бързо се случва… — промълви. — Нараниха ли я? — тревога пробяга по лицето му.

— Да, по дяволите! Нараниха я! Гърчеше се от болка пред очите ми.

— Още е твърде рано, трябва ни повече време.

— Време за какво? Можеш ли да ѝ помогнеш? — запита го Игор. Губеше търпение. Мъжът го изгледа, но запази мълчание — Трябва да ѝ помогнеш!

— Единственият начин, по който мога да ѝ помогна, е да разбера кой я преследва — отвърна нетърпеливо. — Мислиш ли, че нямаше да научиш в секундата, в която съм се добрал до тази информация?

Това е, казах си. Бях сигурна, че това беше мъжът, който Игор криеше толкова старателно от мен. Той го беше изпратил в България, за да ме намери. Игор въздъхна тежко и подпря ръка на дървото. Беше навел глава надолу, сякаш се намираше в безизходица.

— Разполагаме с всички необходими ресурси. Ако трябва да ангажирам още пазители, ще го направя. Но трябва да намеря кръвожадния! Не мога да стоя и да чакам следващото нападение…

— Алешкин, внимавай — предупреди го мъжът. — Не влагай повече чувства, отколкото е необходимо.

Игор го изгледа яростно.

— Казваш ми това след всичко, което се случи? — процеди през зъби. — Имаш ли представа колко пъти видях живота ѝ да виси на косъм?

— За глупак ли ме взимаш? — отвърна му и усетих как се напрегна. — Наистина ли мислиш, че не съм разбрал какви са чувствата ти към нея?

— Не си позволявай да ми казваш какво чувствам и какво не. Не те извиках за това — отвърна му гневно Игор. Изправи гръб и го загледа предизвикателно.

— Времето изтича. Ксения спи горе, а ти все още не си ми казал какво беше толкова важно, за да ме накараш да дойда тук — мъжът беше възвърнал спокойствието си. Изражението му беше неразгадаемо.

— В нощта, когато я нападнаха, се случи нещо. Но съм сигурен, че няма да бъдеш изненадан, когато научиш какво е — мъжът го погледна продължително с едва доловимо любопитство. — Ксения уби кръвожаден — каза Игор и гласът му отекна.

Аз сподавих смайването си и стиснах очи. Защо му беше да му казва това? Как можа да го направи?

— Накъде биеш, Алешкин? — запита го, ни най-малко изненадан от разкритието.

Игор въздъхна тежко и отново се подпря на дървото.

— Нещата, които се случват с нея, са необясними за Ордена. Никой не може да разбере как е възможно да таи такава духовна сила, а в същото време, Воронин, аз не можех да си обясня откъде намира подобна физическа сила да се възстановява толкова лесно от раните си. Не разбирах как е възможно един вестител да изтърпи всичко, което ѝ причиниха кръвожадните, и да бъде не само в съзнание, но и да се изправи и да прокара кинжал през сърцето на вампир. Тя го уби така, както съм виждал пазители да убиват след няколко години тренировки в школата. Ти като пазител разбираш защо го казвам.

Гласът му беше развълнуван и разкриваше напрежението, което таеше в себе си. Мъжът го гледаше непроницаемо. Игор прокара замислено пръст по символите, които бяха издълбани в кората на дървото.

— Но сега вече знам, Владимир.

Владимир… Името изникна в главата ми. Къде го бях чувала?

— Сигурен ли си в това, което ще кажеш? — запита го с каменно изражение мъжът.

Игор го загледа продължително.

— Няма друг отговор. И това обяснява всичко. Обяснява защо я преследват. Обяснява мистериозните ѝ сили и най-вече защо ми каза да я държа далеч от Тайния кръг — говореше настървено, сякаш всяка негова дума щеше да причини болка на мъжа.

Думите излизаха от устата му с напрежение, каквото не бях виждала досега в него.

— Ксения е твоя дъщеря, нали, Владимир?


Загрузка...