Вестители

Глава 1

Беше поредната вечер, в която слизах по тясното стълбище, потънало в мрак. Вече бях научила наизуст всички препятствия по пътя и вървях уверено с обувките на високи токове. От края на коридора се чуваше басът на едно хаус парче. С всяка измината крачка въздухът ставаше все по-душен и миризмата на пот се смесваше с изобилието от силни парфюми. Влязох в преддверието на клуба и преминах през димна завеса. Беше рано все още, преди полунощ, което значеше, че посетителите не бяха в разгара си. Танцуваха по-скоро сковано и наблягаха на алкохола. След още само час всичко щеше да изглежда по съвсем различен начин… Избегнах случаен сблъсък с един тип, който беше пропуснал да изтрие белия прах от носа си на излизане от тоалетната. Отврат! Проправих си път през ентусиазирана групичка свалячи, разминах се с няколко силиконови „кукли“, които както всяка вечер бяха дошли на лов, и се отправих към бара. Не обръщах внимание нито на киселите изражения на посетителите, нито на сърдития поглед на Тони, които трябваше да ме замести, когато не успявах да дойда навреме за смяната си. Не че се притеснявах особено от закъсненията си. Тук никога нищо не се променяше и работата ми не ме изпълваше с кой знае какъв ентусиазъм… Направо я мразех. Влязох зад бара, игнорирах Тони, който измърмори нещо под носа си, и се усмихнах на приятелите си, неизменно гравитирайки около мен като спътници на Уран. За разлика от Офелия^[1] и Жулиета^[2] обаче, тези тук не бяха чак толкова драматични и ако някой трябваше да се изживява като герой от Шекспирова трагедия, това бях аз. Естествено, изобщо не беше в мой стил.

— Здравей, красавице! — изчурулика Златина. — Не разбирам как издържаш права с тези обувки! — намръщи се и се надвеси над бара, за да се увери, че токчетата ми са действително толкова високи.

Приятелката ми имаше мека платинено руса коса, вдигната високо на дълга конска опашка. Днес беше с тежък опушен грим, а на скулите ѝ проблясваше бронзант. Беше облечена във впита бяла тениска и тесни сини дънки, а на краката си носеше груби боти на дебел висок ток.

— С тези обувки се чувствам секси — отвърнах и ѝ намигнах.

Вгледах се в обстановката наоколо и се замислих за всички неприятни сцени, на които бях станала свидетел през изминалите месеци. Нерядко ми се случваше да видя спречкване между някои от мъжете в клуба, което приключваше с бой и имаше грозен завършек. В малките часове на нощта повечето посетители бяха вече прекалено дрогирани, за да знаят къде се намират, и от неадекватното им поведение се гнусях повече, отколкото от бързия секс В тоалетната, който си беше част от атракцията на заведението. Но повечето от тези хора бяха тъжни. Опитваха се да намерят спасение от тревогите си, да избягат от проблемите си. За една нощ поне можеха да затворят очи и да се престорят на безгрижни. Не беше смело от тяхна страна. Но всеки се справяше с мъката както умееше. А и какво право имах аз да ги съдя? Тъгата беше прекалено голяма, за да бъда смела. Нали затова избрах това място за работа — тук щях да съм една от многото, поредното лице в тълпата. Потъвах в тъмнината всяка нощ и се сливах с монотонната музика. Да, нямах право да ги съдя.

— Ами вие? Докога ще ми висите на главата? — закачих приятелите си и отново се усмихнах.

— Докато имаме пари за пиене — отвърна момчето.

Теодор. Няколко години по-голям от нас, чаровник от класа, с когото Злати ме запозна на един концерт преди две-три години. Оттогава се опитвах да разбера дали наистина беше мил и добър, или това беше част от репертоара му. Аз завъртях саркастично очи на коментара му и му налях едно голямо уиски като сипах леда в отделна купа.

— Чисто. Както го обичаш — отвърнах и плъзнах чашата към него.

Той ме погледна развеселено.

— Стига да не го разреждаш с вода, всичко е наред.

Усмивката му винаги оправяше лошото ми настроение.

— Тео, ще си тръгнеш ли с някоя тази вечер? — подразни го Злати.

Той се засмя и леко се поизправи на високия стол пред бара.

— Не съм дошъл за това. Препоръчвам ти и ти да стоиш мирна.

Тъмните му очи проследиха очертанията на ханша и бедрата ѝ, както се беше подпряла на бара.

— Винаги ли трябва да носиш толкова впити дрехи? — попита с едва доловимо раздразнение.

Тя само го изгледа скептично.

— Да не би мъжете да са започнали да се заглеждат по девойки, облечени в тоги?

— Не — отвърна отбранително.

— Именно — отсече Злати и се пресегна към безалкохолния си коктейл.

— Мислех, че сме дошли, за да се видим с Ксения — каза все така раздразнено.

— Така е. Но това не значи, че не трябва да изглеждам добре, докато го правя — отвърна и ми смигна заговорнически.

Честите им спорове почти винаги успяваха да ме развеселят, но тази вечер не бях в настроение.

— Нещо си се вкиснала, Ксения. Какво има? — попита ме Теодор и завъртя масивната чаша с уиски в ръката си.

Беше се заиграл с пръст по ръба ѝ и изглеждаше така, сякаш бе готов да я съблазни.

— Нищо особено — отвърнах безразлично.

Мисълта за поредната дълга нощ, прекарана на това място, ме потискаше, но от друга страна се радвах, че не се налага да заспя в онзи апартамент.

— Да обърнем по няколко шота, а? Аз черпя — предложих и се насилих да придам на гласа си малко по-весела нотка.

Теодор ме изгледа скептично, а Злати поклати глава.

— Обслужвайте се — рече тя. — Аз ще се въздържа.

— Единственото нещо, от което знаеш как да се въздържиш, нали, госпожичке? — подразни я Тео и метна малко кубче лед по нея.

Двамата прихнаха.

— Да не намекваш, че съм леко момиче? — отвърна предизвикателно.

Той повдигна отбранително ръце.

— Нищо подобно.

— Добре, щом нито един от вас няма да ми прави компания, ще трябва да пия като за трима — рекох и напълних сръчно чашите, подредени в редичка.

— Продължавай да пиеш тази гадост и ще трябва да ти търсим нов черен дроб в eBay.

Злати смръщи вежди и ме погледна неодобрително.

— Остави я. Нека се отпусне.

— От доста време я гледам как не прави нищо друго освен да се отпуска, Тео — промърмори Златина като си мислеше, че не съм я чула.

— Ще престанете ли? Да не сте ми някакви надзорници? — подразних се.

За да им покажа колко точно ме беше грижа за оценката им, допих останалите шотове един след друг и ги изгледах предизвикателно.

— Стига де, Ксения! Опитвам се да защитя загубена кауза тук, а не ми помагаш особено! — отвърна Тео и отпусна длани на коленете си, както си беше седнал на високия стол.

Аз го изгледах изпод вежди, но замълчах. Точно сега не исках да споря с тях. Не защото се страхувах от конфронтация, а защото не исках да ги засегна. Откакто се случи, каквото се случи, преди почти два месеца, двамата не се отделяха от мен. Притесниха се, когато се затворих в себе си, но още повече, когато разбраха, че съм кандидатствала за работа в клуб Venom. След като опитите им да се откажа не сработиха, решиха да не ме изпускат от поглед. Почти нямаше вечер, в която да не ме проверят, а ако не бяха заедно, то поне един от двамата дежуреше на пост. От една страна се чувствах трогната и загрижеността им стопляше сърцето ми. Доказваше ми, че не съм останала напълно сама, че има на кого да разчитам. От друга — това дебнене и следене на всяко мое движение ме задушаваше и на моменти дори избеснявах. Но каквото и да правеха, и двамата заслужаваха повече, отколкото им давах, а със сигурност не се отплащах подобаващо за добрината им.

— Злати, защо не вземеш Тео и не поразчупите обстановката? — подхвърлих небрежно и посочих с поглед дансинга.

Беше почти пълен и вечерта набираше скорост. Всеки момент очаквах еуфорията да избухне като мексиканска вълна и да залее бреговете на клуба, включително и… бара.

— Страхотна идея, Ксения! — изчурулика Златина и предизвикателно придърпа Теодор за вратовръзката към себе си. — Виждаш ми се прекалено навлечен за нощ като тази — намигна ми заговорнически и го повлече към танцуващата тълпа.

Той ме погледна умолително.

— Избави ме от тази лудост! — провикна се, все още в плен на желязната хватка на Златина.

— Когато излизаш с женска компания, трябва да си подготвен за женски номера! — отвърнах през смях.

Огледах се и въздъхнах. Не ми беше до това тази вечер. Искаше ми се да се прибера и да се сгромолясам на дивана. Щях да се зачета в някоя книга, да накисна краката си в морска сол, да лакирам ноктите си… Каквото и да е. Само не и да се преструвам на ангажирана с клиентите. Но и мисълта да заспя в леглото в апартамента на родителите ми, в моя апартамент, ме ужасяваше. Човек би си помислил, че да бъдеш барман в един от най-вървежните клубове в София е страшен купон и никога не ти липсва забавление. В действителност обаче това беше последната покварена дупка на този свят, където исках да бъда след седем нощни смени подред. Неусетно се бях оставила раздразнението да ме застигне. Усетих как ми става горещо. Не, не пак! Напоследък започвах да нервнича и накрая винаги избухвах. Не трябваше да го правя пред Теодор и Златина. Не и след последния път, в който им се развиках за десетминутното им закъснение пред Съдебната палата на Витошка.

Беше очевидно, че нещо не е в ред с мен, но решиха да оставят нещата така и просто да гледат как всеки един момент можеше да избухна в плач. Ако бях на тяхно място, нямаше и да се погледна. Бях станала невъзможна. Златина ми повтаряше, че е нормално да се чувствам зле, да изпадам в депресия и да съм потисната. Също така било нормално, че избухвам и тая гняв. Убийството на родителите ми щяло да остави неизлечима следа в душата ми независимо колко време щяло да мине оттогава. Два месеца не били нищо. Повтаряше и повтаряше как не трябва да се обвинявам. Била чела някъде, че в случаи като този било често срещано оцелелият да се вини за това, че е останал жив, а семейството му — не. Не разбирах какво общо имаше това с мен. Аз дори не присъствах на убийството им… И въпреки всичко, което Злати приемаше за нормално и беше готова да изтърпи от моя страна, знаех, че нещо не е наред. Никога преди не бях сменяла толкова рязко и непредсказуемо настроенията си, никога не бях изпитвала подобен гняв. А сънищата и странните образи в главата ми, които се появяваха за миг и изчезваха, ме караха да потреперя. Никога не бях виждала толкова зловещи изображения.

Беше ясно — бях се побъркала. Аз, най-спокойният човек от целия клас в гимназията, момичето, което често беше наричано „непукистка“, сега изпадах в депресия и със зъби и нокти се борех това да не проличи. Колко трудно беше да се усмихвам насила, когато исках да крещя. Да се смея, когато исках да плача. И защо? За да не причинявам неудобство на околните с гледката на депресираното ми ново Аз. По дяволите! Дори сега се ядосвах. Дишай дълбоко, поеми си въздух, Ксения. Затворих очи и се пренесох някъде надалеч, за предпочитане с изглед към морето и под слънчевите лъчи. Сепнах се. Някой се беше надвесил над бара и ме викаше.

— Ей, сладур, чуваш ли ме?

Някакъв тип на не повече от двадесет и две-три години се опитваше да привлече вниманието ми. Имаше русолява коса и беше облечен в една от онези мъжки ризи с прекалено прилепнала кройка и безкрайно много копчета.

— Какво? — попитах с леко раздразнение непознатия.

— Жаден съм, а както виждам само ти можеш да утолиш жаждата ми… — гледаше ме в очакване.

Явно се опитваше да бъде чаровен.

— Ти какво? Мислиш, че това е остроумна свалка ли? — отвърнах му саркастично.

Беше ми омръзнало от навлеци като него…

— Нали ти си барманът, или съм се объркал? — погледна ме озадачено и някак успя да ме накара да се почувствам виновна, че му се бях троснала.

— О… — почувствах се неловко.

Защо си помислих, че всеки тук е заинтересован от свалка с мен? А и все пак… аз бях барманката.

Момчето явно видя, че съм се смутила, и побърза да разчупи леда.

— Е, сега като се замисля, наистина трябваше да опитам да те впечатля. Никога не ме е обслужвала по-красива барманка от теб — усмихна се някак приятно.

Не беше нагъл или нещо подобно.

— Аз все още не съм те обслужила. И чакай, това не е игра на думи, нали?

Опитах се да звуча небрежно и очевидно успях да компенсирам за глупавата си реакция преди малко. Наведох се напред като скръстих ръце пред гърдите си и дългата ми тъмнокестенява коса се спусна на меки вълни върху тях. Загледах го в очакване. Отне му няколко секунди преди да насочи погледа си към лицето ми.

— Не, не, разбира се. Засега… — засмя се. — Ако нямаш нещо против, бих искал една голяма водка с лед.

— Разбира се. Тук и без това не предлагаме нищо в малки дози.

Приклекнах леко, извадих бутилката изпод бара и бързо му налях малко повече отколкото трябваше. Той явно забеляза това и реши, че може да действа по-директно.

— Знаеш ли, ти си много красиво момиче… — за миг замълча като не откъсваше поглед от мен. — Но не е само това. Вълнуваща си — погледът му беше настоятелен.

Успях за момент да овладея изненадата. Добре, господин „Много бързо си вадя заключения“, добре казано.

— Е, в този клуб не наемат скучни хора, така че не би трябвало да си изненадан — отвърнах.

Момчето си взе чашата и се отдръпна от бара.

— Ще се видим, сладур — намигна ми и изчезна в тълпата.

В този момент погледът ми попадна на мистериозна фигура, която стоеше в тъмнината на близкия ъгъл. Не можех да видя лицето на този мъж, но забелязах, че е висок и строен. Доколкото успях да различа, беше облечен в дълъг черен шлифер. По някаква странна причина се почувствах заплашена, но въпреки това — и заинтригувана. Нямаше причина да ме гледа толкова съсредоточено, нали? Боже, наистина имах нужда от почивка… Когато отново погледнах към мястото, мъжът беше изчезнал. Единственото, което остави, бяха противоречивите мисли и чувства в мен.

Клубът почваше да се пълни и чакащите на бара се увеличаваха. Сипвах чаша след чаша, отвръщах остроумно на всяка реплика, усмихвах се чаровно на по-привлекателните непознати, вдигах градуса на забавленията и изведнъж ми причерня. Изпуснах една чаша, която се строши на пода, и успях да доловя женски смях отнякъде и недоволството на група мъже, но не можех да фокусирам нищо… Картината пред очите ми се размазваше и сега чувах единствено жужене в ушите си. И сякаш за момент времето спря — никаква хаус музика, никакви възгласи, нито смях… Нищо. Беше черно като в рог. Горещи вълни ме обляха, но кръвта ми се смрази. Озовах се на съвсем различно място — в някаква порутена къща. На пода беше преобърнат изпочупен дървен стол, около него бяха разпилени всякакви други предмети. Един висок мъж ме държеше здраво за ръцете със сериозен поглед. В тона му усетих болка: „Ксения, моля те… Моля те, успокой се!“. Имаше леко чуплива тъмна коса, която се спускаше почти пред лицето му.

Постепенно картината се разсея и аз се върнах в клуба зад бара. Непознати лица се взираха в мен, музиката се усили и усетих гъстия цигарен дим. В краката ми стояха разпилени счупените стъкла от чашата. По челото ми се стичаше струйка пот. Какво се случи, за Бога? Какво се случваше с мен? Едва си поемах въздух, беше толкова задушно… Не издържах тук, трябваше да се махна. Излязох иззад бара и се затичах към стълбите. Още бях дезориентирана и на няколко пъти се спънах преди да изляза през входа на клуба. От студения въздух в края на октомври се почувствах по-добре. Закрачих без посока напред-назад и накрая се облегнах на стената. Усетих нечие присъствие. Обърнах се рязко и видях момчето, с което бях разговаряла на бара преди около час. Той изглеждаше заинтригуван от поведението ми и се приближи с уверена походка към мен.

— Сладур, какво правиш отвън на студа? — гласът му сега звучеше различно, но не можех да определя с какво.

— Нищо особено… Имах нужда от свеж въздух.

Опитвах се да изглеждам нормално според обстоятелствата.

— Да не би да е станало нещо неприятно?

Приближи малко по-близо и се загледа любопитно в мен. Усетих тежкия му парфюм и едва се въздържах да не сбърча нос. Чак сега забелязах, че има красиви кафяви очи.

— Нищо, с което да не мога да се справя — отвърнах му по-уверено.

По дяволите, беше студено. Бях забравила да си взема якето и сега стоях навън по нищо и никаква прозрачна блуза и плитки дънки. Кожата ми беше настръхнала и обвих ръце около тялото си. Той явно забеляза това и ми хвърли нещо като съблазнителен поглед.

— Имаш два варианта. Да се върнеш обратно или да ти дам палтото си — в очите му играеше усмивка.

— Добре съм, казах ти. Няма нужда да се правиш на кавалер. Знам, че тази порода е на изчезване — погледнах го и осъзнах, че той наистина е сладък.

— Ако искаш, мога да не бъда кавалер, но сред вашите редици се говори, че така наистина можеш да впечатлиш една жена.

— Нашите редици? Не можеш да вярваш на всичко, което една жена казва. Мислех, че е известно сред… вашите редици.

Боже, нима флиртувах? Какво пък, наистина беше готин…

— Сладур, ако искаш мога и да се държа много неприлично с теб… — сега вече се усмихваше с игриви пламъчета в очите.

Приближи още повече и се подпря на стената с ръка над мен.

— О, така ли? И как ще стане това?

Вече наистина го предизвиквах. Отне му точно една секунда да се наведе над мен, за да ме целуне. Дъхът му миришеше на водка и беше топъл. Обви ръце около талията ми и се притисна към мен. Отвърнах на целувката му с леко колебание, но след миг вече се усетих, че участвам в нея не по-малко страстно от него. Удоволствието от флирта ме заля и докато се усетя вече търсех ръцете му нетърпеливо. Целувките му станаха все по-задълбочени. Повдигна блузата и започна все по-настоятелно да обхожда тялото ми. Колкото беше приятно в началото, толкова по-притеснена започнах да се чувствам сега. Неговото нетърпение ме изнерви и се опитах да се отскубна от него, но той не ми позволи.

— Защо се дърпаш, мислех, че не искаш да съм кавалер… — говореше задъхано в ухото ми и продължаваше да ме целува.

— Добре, но вече не ми е забавно… — отвърнах му с рязък тон.

Отново се опитах да го отблъсна, но той не искаше да ме пусне.

Беше ме подпрял плътно на стената, опипвайки ме нахално, и когато вече реших, че ще трябва да го ударя, той залитна настрани, стенейки от болка. Огледах се объркано и видях до себе си висок мъж със заплашителен поглед. Очите му обаче не бяха насочени към мен, а към нахалника. Беше впил яростен поглед в него и едната му ръка беше свита в юмрук. Едва сега забелязах, че носът на идиота, проснат на земята, беше облян в кръв. Стресната от внезапната поява на мистериозния мъж, се чудех какво да направя. Тръгнах припряно към входа на клуба, но мъжът ме издърпа за ръката. Не ме болеше, но се паникьосах и се опитах да се изплъзна от хватката му. Извърна ме към себе си и забелязах, че беше наистина привлекателен. Чертите на лицето му бяха мъжествени и красиви, но нещо неопределено ме плашеше в него. Беше висок, със стройно и мускулесто тяло като от стомана. Тогава осъзнах, че нямам шанс да се измъкна освен ако сам не реши да ме пусне. По дяволите! Той ме погледна предупредително, прочел мислите ми, и заговори с леко дрезгав глас на руски:

— Ксения Петрова, ти идваш с мен.