Вестители

Глава 17

Подготовката за помена течеше с пълна сила и подробностите покрай ритуала и гостите разсея мрачните мисли на вестителите и изпълни Палатата с очакване. Всички мислеха за живота на Пророчицата като за нещо свято, искаха да я почетат паметно, както заслужаваше. Романова беше взела това присърце и изглеждаше решена да превърне този помен в нещо грандиозно — почетен завършек на живота на най-изключителния човек в историята на вестителите.

Когато Зоя каза, че всички от обществото на вестителите ще присъстват на това събитие, не си бях представяла, че ще дойдат толкова много хора. Гостите започнаха да пристигат два дена по-рано, бяха предимно чужденци. Вестители от цяла Европа и дори от някои държави в Азия прииждаха на талази и се зачудих къде по дяволите щеше да ги настани Ордена. Наложи се да се направят някои промени в разпределението на стаите и Зоя домъкна целия си багаж при мен. Всички млади вестители, както и пазителите, бяха разпределени по двама в стая, за да се освободи място за гостите. Вестителите от Русия щяха да пристигнат в деня на помена.

— Защо си толкова напрегната? — запита Зоя.

— Не знам. Цялата тази суматоха ми действа на нервите — отвърнах, докато се опитвах да накъдря косата си на едри букли.

Зоя сортираше бижутата си от една кутия в друга.

— Да не би да е защото всички ще са втренчени в теб? — подкачи ме.

— Защо да са втренчени в мен — обърнах се към нея както седях на стола пред тоалетката.

— Откъде ли да започна? — зачуди се. — Може би оттам, че ти си вестителката, изживяла смъртта на Пророчицата, чиято памет ще почетем тази вечер?

Изведнъж ме заля вълна на силна тревога.

— Господи, дори не бях помислила за това! — извиках истерично.

— Ти какво си мислеше, че ще честваме довечера? Великденския заек? — засмя се.

— Нали уж щеше да се отдаде почит на живота ѝ?

— И смъртта ѝ, разбира се — отвърна решително. — Знаеш, че в православното християнство смъртта е като раждането. Нов живот, нова надежда.

— Заплащане за греховете…

— Трябва ли да си толкова черногледа? — намръщи се. — Веднъж ми спомена, че Игор ти е разказал за онази светица — Св. Блажена Ксения Петербургска.

— Да. И? — погледнах я въпросително.

— Ами… мислех си, че трябва да има някаква връзка. Какво ти беше казала онази монахиня?

— „Блажена Ксения бъди“ — отвърнах.

Хванах още един кичур от тъмно кестенявата си коса и го омотах около машата.

— Не мислиш ли, че е странно? — попита след малко.

— Всичко е странно. Не свикна ли вече?

— Може ли човек да ти смогне на темпото… — промърмори.

Реакцията ù ме разсмя и ми се прииска да я прегърна. Винаги когато се чувствах потисната, правеше нещо, което да ме накара напълно да забравя за проблемите.

— Има ли нещо, което искаш да ми споделиш? — запитах я и ù се усмихнах лукаво.

Тя ме погледна озадачено.

— Какво да ти споделям?

— Ами не знам… Нещо свързано с Юри може би — подсмихнах се.

— Не — отвърна уклончиво.

— Така ли? А не видях ли той да излиза от стаята ти, когато идвах да ти помогна с багажа? И защо по дяволите трябваше аз да мъкна всички куфари при положение, че принцът е бил на разположение?

Очите на Зоя се разширяваха пропорционално на скоростта, с която изстрелвах думите.

— Просто намина да види как вървят нещата с опаковането — сви рамене и се върна към сортирането на бижутата.

Купчината се увеличаваше заплашително.

— Наминал значи — промърморих. — И какво правихте?

— Аз питам ли те какво правите с Алешкин като се затваряте в стаята ти? — възкликна нервно тя.

Аз се ококорих срещу нея.

— Първо, не се затваряме в стаята ми, а говорим предимно на обществени места. Второ, дори когато се затваряме, обсъждаме неща, свързани с вестителите или пазителите. Напълно съм убедена, че ти и Юри не зачеквате подобни теми на разговори — отвърнах разпалено.

Тя завъртя очи срещу мен.

— Моля те. Дори и да не сме така отдадени на обществените размирици напоследък и да не се впускаме в политически дискусии, и ние намираме за какво да говорим.

— Почти съм убедена обаче, че Игор не излиза с блажена усмивка от стаята ми след някой разговор с мен, както направи Юри. Най-глуповатото изражение, което съм виждала на лицето му — изсмях се.

Зоя се изчерви. Не може да бъде!

— Няма ли да ми кажеш?

— Добре де! — предаде се накрая. — Намина, пита ме как съм. Оплака се, че съм му липсвала през последните дни, понеже не се виждахме често…

— А ти какво му каза?

— Какво да му кажа? Очевидно беше, че флиртува!

Тя завъртя нервно няколко пъти гривната около ръката си.

— Не съм готова за подобни отношения.

— Но си хлътнала по него! Може би не ти личи от километри, но аз го забелязвам.

— Не съм дошла тук, за да въртя любов — отсече. — Дойдох да науча нещо.

— Откога стана толкова целомъдрена?

— Не съм целомъдрена. Не виждам смисъл да развалям отношенията си с него заради нещо мимолетно — отвърна и постави двете кутии с бижута на тоалетката.

— Защо реши, че е мимолетно? От какво се притесняваш?

— Може ли да не говорим за това? — запита уморено.

— Не. Не може. Изплюй камъчето.

— Виж, може би Юри наистина ме харесва. Може би и аз го харесвам. Но това не значи, че нещо ще се получи. А аз наистина го ценя като приятел и един неуспешен опит за връзка ще разруши това, което имаме — отвърна и седна на леглото.

— Това е глупаво, Зоя. Ако и двамата изпитвате чувства един към друг, останалото няма значение.

— Знаеш, че не е така. Има неща, които любовта не може да прескочи — отвърна настоятелно.

— Не го вярвам — казах убедена. — Любовта е единственото щастие, което човек заслужава.

— Така ли? Защо тогава не си с Алешкин в момента? — запита ме и улови настоятелно погледа ми.

Аз посърнах и се обърнах с гръб към нея.

— Нещата са различни. Игор не изпитва чувства към мен. Освен това е жестоко да казваш, че съм влюбена в него — погледнах образа си в огледалото.

— Може и да е жестоко, но е самата истина. Няма смисъл да отричаш пред приятелката си.

— Не го и правя. Старая се да мисля за това по-рядко — отвърнах и гърдите ми се надигнаха развълнувано.

Загледах се в отражението си, разкъсвана между чувствата, които ми се искаше да изпитвам и които действително изпитвах към Игор.

— Колкото до Алешкин — навярно си сляпа — допълни Зоя.

— Игор няма чувства към мен. Просто е привързан. Това е — пресегнах се неволно към медальона на врата си.

— Сигурна ли си?

— Какво значение има? Тази любов, както я наричаш, е забранена със закон.

— Ксения, съжалявам, наистина. Боли ме да виждам как се измъчващ. Но аз не изпитвам към Юри това, което ти изпитваш към Алешкин. Различно е.

— Радвай се, че е различно — усмихнах се тъжно и седнах до нея.

Хванах ръката ѝ и се вгледах в големите ѝ кехлибарени очи.

— Можеш да бъдеш с човек, който ще те направи щастлива — казах ѝ.

Зоя поклати глава.

— Знаеш ли, ти донякъде се намираш в същото положение. Да видим какво ще кажеш сега. Майкъл толкова е хлътнал по теб, че някой път ми иде да повърна от сантименталностите му. Ти също го харесваш. Защо тогава не предприемеш нещо? — загледа ме победоносно и вирна брадичка сякаш току-що бе обявила шах и мат на царя ми.

— Не харесвам Майкъл — казах и станах. — Не и по този начин.

— Хм… убедена ли си в това? Нищо лошо няма да имаш чувства към двама мъже. Не и когато изглеждат като тях — добави и се усмихна лукаво.

— Убедена съм — повторих. — И спри да ме сватосваш с него. Ако си мислиш, че не съм ти научила номерата, много се лъжеш.

Тя ококори очи срещу мен сякаш ѝ бях ударила шамар.

— Не ме гледай така, знаеш за какво говоря.

— Мисля, че виденията не ти се отразяват добре — заключи.

* * *

Слизах по стълбите с дълга до земята черна копринена рокля. Бях обула обувки на високи тънки токчета, а косата си бях вдигнала на висок кок, от който се измъкваха тук-там няколко накъдрени кичура. Вечерен опушен грим подчертаваше очите ми, а на ръката ми проблясваше платинената гривна на Зоя, обсипана с малки скъпоценни кристали.

До мен Зоя пристъпваше в тъмно лилава дълга рокля от тафта. Беше полепнала плътно по тялото до талията ѝ, а надолу се разкрояваше чак до глезените. Обувките ѝ бяха леко заострени и обвиваха краката ѝ с изящни каишки с камъни. Единственото бижу, което носеше, беше пръстен с три бледолилави диаманта.

Облеклото ни напълно отговаряше на атмосферата. Палатата изглеждаше царствено. Светлината навсякъде бе приглушена, почти мрачна. Пространството бе окъпано от деликатните пламъчета на запалените свещи, поставени в старинни свещници по стените. Накъдето и да се обърнех, срещах лицата на непознати хора — гости, дошли от всички краища на света, за да почетат паметта на своята пророчица. Направи ми впечатление, че броят на пазителите се беше утроил и всички до един оглеждаха зорко помещенията. Бяха нащрек и готови да реагират незабавно на заплахата. Не разбирах защо бяха всички усилия. В крайна сметка това бе едно от малкото места, където кръвожаден не можеше да стъпи.

— Приличаш на привидение — дълбокият глас на Игор долетя до ухото ми и погали кожата на врата ми.

Беше зад мен и нежно докосна рамото ми с ръка.

— Благодаря ти — отвърнах тихо.

Той застана пред мен, облечен в строг черен костюм и черна риза. Сребристо сивата му вратовръзка се открояваше и му придаваше дори по-официален и изискан вид. Изглеждаше невероятно. Мрачен, опасен и толкова сексапилен…

— Ти също изглеждаш… много добре.

Той се усмихна съблазнително и кимна с благодарност. Зоя се бе отдалечила, за да намери Юри и Майкъл, и се радвах, че не беше свидетел на срещата ни, за да ме измъчва по-късно с още монолози за любовта.

— Притеснена ли си? — запита ме загрижено.

— Малко — послъгах. Истината беше, че бях ужасена от предстоящото събитие. — Не ме бива много в смесването с тълпата и общите приказки.

— Бих казал, че се справяш отлично, когато трябва да очароваш някого — отвърна.

— На какво дължа тези ласкателства, Алешкин — подкачих го.

Той ме погледна с дълбоките си синьо-зелени очи и накара всички мисли да изхвърчат от главата ми.

— Както казах, Ксения… Привиденията са специалитета ти — рече и се отдалечи към групата пазители, застанали в преддверието на лобито.

Огледах се нервно и се зачудих накъде да тръгна. Зоя не се виждаше никъде, което значеше, че още не бе намерила Майкъл и Юри. Запътих се в посока на коридора, който водеше до Церемониалната зала. До слуха ми стигнаха разговори на италиански и на английски, няколко жени разговаряха шумно на руски със силен френски акцент. Колкото повече приближавах залата, с толкова повече хора трябваше да се разминавам. Повечето, които вдигнеха очи към лицето ми, оставаха загледани в мен, и се зачудих откъде бяха разбрали вече, че аз съм вестителката, която е изживяла смъртта на Крамаренко. Няколко мъже ми кимнаха подчертано любезно и ми сториха път с лек поклон. Други направо се представяха и ме заговаряха без никакво притеснение. Започвах да се чувствам все по-зле. Беше ми трудно да поддържам усмивката си и се стараех да остана незабелязана. Реших да намеря някое усамотено място. Щях да търся Зоя по-късно. Запътих се към една от малките дневни на приземния етаж. Едва ли я бяха обособили за събитието и се надявах да няма никого там.

Преди да свия по коридора, зърнах лицето на Казимир Буковски. Беше облечен по същия помпозен начин като първия път, когато го видях. Вместо вратовръзка, бе съчетал лъскавия си тъмно син костюм с червено фишу, а издължените върхове на обувките му бяха излъскани до блясък и спокойно можех да оправя грима си в отражението върху тях. Без да усетя се бях зазяпала в него и той срещна погледа ми. Усмихна ми се по същия зловещ начин като последния път и по тялото ми пробягаха тръпки. Побързах да се извърна и се сблъсках с Майкъл.

— Ксения, какво има?

Обгърна ме с ръце.

— Извинявай, Майк. Не те видях — измънках. — Къде са другите? — той се загледа в лицето ми и нещо в изражението му ме озадачи.

— Какво има?

— Толкова си красива — отвърна, все още загледан в мен. Начинът, по който го каза, ме накара да се изчервя.

— Случило ли се е нещо, Екс? — запита ме.

— Не, нищо — отвърнах.

Не можех да му обясня какво бях почувствала, когато погледът ми срещна този на Буковски.

— Хайде, Юри и Зоя те търсеха — поведе ме обратно към залата. И той като всички останали беше спазил етикета и носеше тъмносив костюм с бледосиня риза. Вратовръзката беше в същия тон като костюма, но райето ѝ беше по-тъмно. Косата му беше все така разрошена и перчемът му стърчеше над челото. Изглеждаше добре. Много добре.

Върнахме се в залата и установих с тревога, че се бяха събрали още повече хора, ако изобщо беше възможно. В центъра беше поставен олтар, а на него — икона. Проправих си път през тълпата и когато се вгледах в нея, установих, че беше изображение на пророчицата.

— Нима са я канонизирали? — попитах изненадана.

Майкъл постави ръка на рамото ми.

— Да. Тя вече не е просто наша светица.

— Светица на всички християни… — прошепнах, зашеметена от прозрението.

— Оказала ти е голяма чест, Ксения — намеси се Романова в разговора. Не бях забелязала кога се беше появила. — Споделила е с теб нещо, за което мечтаят хиляди вестители. Но само на теб е позволила да се докоснеш до нея.

— Ще ми се да не го беше правила — рекох мрачно.

Погледнах и за пореден път се изумих на красотата ѝ. Не беше млада, но бе запазила младостта си. И въпреки това в очите ѝ се четеше опит. Рядко някой притежаваше това съчетание.

— Може би точно затова го е направила — рече и се усмихна тъжно. — С теб имахме много пререкания, Ксения. Но ще се радвам тази вечер да ги забравиш и да направиш нещо за мен — аз я погледнах с интерес. — Искам да те помоля да се изправиш пред гостите и да разкажеш истината. Разкажи им какво си преживяла, разкажи им какво видя в предсмъртния ѝ час.

Изгледах я ужасено и поклатих глава.

— Не мога. Не мисля, че е добра идея.

— Истината винаги е за предпочитане пред измамата.

— Не и днес. Огледай се. Всички са тук, за да почетат живота ѝ. Да отдадат признание на добрините, които е сторила, на животите, които е спасила. Никой не иска да чуе за страданията, които е изпитала преди смъртта си.

— Именно страданията я направиха това, което е. И именно силата ѝ въпреки тези страдания я направи светица за всички нас — рече одухотворено.

Докато говореше, очите ѝ горяха с плам.

— Няма нищо свято в начина, по който беше убита — отвърнах студено.

— Изненадана съм, че защитаваш паметта ѝ по този начин след като дори не знаеше за нея преди тя да се свърже с теб.

— Но това, което ни свързва, ще запомня през целия си живот — отвърнах.

— Ксения, хората заслужават да знаят истината.

— Но те знаят истината. Нужно ли е да им описвам начина, по който вампирът я разкъса? Как кръвта ѝ се стичаше на локва около нея? — изумих се.

Как беше възможно да мисли само и единствено за спектакъла?

— Хората ще се погнусят от това, Наталия.

— Всички тук са вестители, Ксения. Всички сме виждали ужасите на кръвожадните.

— Не искаш ли да бъде запомнена с жертвоготовността и с доброто, което е вършела?

Наталия въздъхна нетърпеливо и стисна устни.

— Тъй като ти си последната, която се е докоснала до душата ѝ, е твой дълг да излезеш отпред и да почетеш паметта ѝ. Смъртта е част от живота.

Тя ме гледаше, решена да извоюва победа.

— Както искаш — отвърнах студено. — Това си е твоето парти все пак — и ѝ обърнах гръб.

— Направо ме изумяваш, Ксения! — каза ми развълнувано Майкъл. Никога не съм чувал някого да ѝ говори така.

— И по-зле е било — рекох.

Той ме погледна с интерес.

— Знам, че между вас има напрежение, но винаги съм мислел, че е заради нетърпимостта ти към високомерието ѝ. Но сега си мисля, че е нещо повече — каза подозрително.

— Нищо, за което си заслужава да говорим — отвърнах и се отправих към дъното на Церемониалната зала.

Беше трудно да си проправя път и се зачудих как пазителите успяват да видят нещо в цялата тази суматоха.

— Ето къде си! — извиках на Зоя, когато я видях да влиза подръка с Юри.

Изглеждаше щастлива и на лицето ѝ беше разцъфнала усмивка. Не изпитвала такива чувства, друг път!

— Ксения, изглеждаш страхотно! — възкликна Юри като ме видя.

— Не по-добре от Зоя — отвърнах и му смигнах.

Той се засмя и я погледна нежно.

— Малко ѝ оставаше да докара инфаркт на мъжете докато минаваше покрай тях — рече и се изправи гордо до нея.

Както винаги, Юри изглеждаше добре. Костюмът му прилягаше идеално и изглеждаше авторитетно в него.

— Започваме — намеси се Майкъл и посочи към средата на залата.

Членовете на Ордена се бяха наредили в кръг около олтара и бяха свели поглед. Във въздуха зазвуча нежната мелодия на симфония от Николай Римски-Корсаков, преплетена с ангелските гласове на църковен хор. Пространството се изпълни с тъжна сладост. Лицата на гостите моментално се промениха и на мястото на оживените разговори се възцариха тишина и меланхолия. Не беше нито потискащо, нито мъчително. Беше опияняващо. Долових миризмата на тамян. Но нищо друго в ритуала не напомняше за християнски обред.

Залата притъмня и пламъците от старинните свещници се откроиха — също като светулки, играещи в нощта. Бях затаила дъх. Гърдите ми се надигнаха от вълнението, което ме обзе. Опитвах се да мисля за образа ѝ и за начина, по който застиналите ѝ очи гледаха в мен. Опитах се да си представя каква е била приживе. Как е изглеждало лицето ѝ докато е била млада. Как се е усмихвали, когато е била щастлива. И как душата ѝ е разцъфвала, когато е успявала да помогне на някого. Нещо ме теглеше силно към нея, искаше ми се да протегна ръка в пространството пред мен и да я докосна.

В този миг осъзнах, че действително се бях пресегнала напред, защото Майкъл улови ръката ми и я стисна нежно в дланите си. Усетих подкрепата му. Тиха и спотаена, но беше там. Почувствах, че около мен се надига кълбо от светлина. Едва доловимо, но можех да го видя. Сякаш се случваше нещо духовно извисяващо. Надявах се да е тук, сред нас и сърцето ѝ да се изпълни с обичта на всички, които бяха дошли да уважат паметта ѝ. Надявах се добрината, която бе сторила, да ѝ се върне и тя да намери покой. Членовете на Ордена бавно надигнаха глави и огледаха хората, събрали се около тях. Неусетно музиката стихна и в залата се възцари тишина. Очите на Наталия бяха блеснали от напиращи сълзи. Егоров прочисти гърлото си и отправи поглед към гостите:

— Благодарим ви, че сте сред нас в този ден, братя и сестри. Една велика жена ни събра тук, на това място. Обичта ни към нея ни държи заедно и вярвам, че името ѝ никога няма да бъде забравено. Вера Крамаренко не беше просто вестител. Тя беше силна и състрадателна жена, която посвети живота си на борбата в името на доброто. Тя беше наша пророчица, а от днес и призната за светица на целия православен християнски свят — гласът му беше стабилен и вълнението не успя да го разколебае.

Гледаше ведро напред и думите му извикваха усмивки по лицата на хората.

— Вера Крамаренко вярваше в Бог, но това, което малко от вас таят, е, че най-много от всичко тя вярваше в хората. Вярваше в добрината и необятната сила, която притежават. Защото те, макар да не разчитат на силата на виденията като нас, вестителите, или на силата на тялото като солдатите, оцеляват въпреки всичко. Вера вярваше в това, че нашият живот е с една-единствена цел и тя е да ги защитаваме. През живота на Пророчицата ни се случиха много промени, но тя никога не възропта. Един ден се обърна към мен и ми каза: „Пьотр, промяната не е нито лоша, нито добра. Тя е това, което е и просто съществува“ — той се усмихна, върнал се назад в спомените си — и тя знаеше по-добре от нас. Загуби всичко и продължи напред. След това светът беше в краката ѝ, и тя пак продължи напред.

Лицата на гостите бяха озарени от думите на Егоров и го гледаха с носталгия. След миг Романова направи крачка към него и той и отстъпи мястото си.

— Братя и сестри, всеки от нас съхранява в себе си нещо от Пророчицата. На мнозина от нас е помогнала. Дала ни е посока в бъдещето, прояснила е мислите ни и ни е дарила с обичта и увереността, от които сме имали нужда. Спомням си колко беше красива в младостта си. Тогава бях дете и тя ми се стори като холивудска звезда — засмя се. — Дори тогава носеше белезите на страданието и това, което бе преживяла. Но ги носеше с гордост. За нея силата на духа беше символ на вярата. „Ако човек не намери сили вътре в себе си да се изправи срещу нещастието, Бог не може да му помогне“, казваше. И беше права. Тя вярваше в Господ неимоверно, а аз вярвам, че сега душата ѝ почива в мир и е приета в небесното царство.

Наталия говореше кротко и гласът ѝ беше ясен. Обхождаше с очи всяко лице и когато стигна до моето, улових погледа ѝ. Направих уверено крачка напред и ѝ дадох знак. Тя ме разбра и кимна едва забележимо.

— Поколения напред ще се уповават на мъдростта ѝ и на великата сила, която притежаваше. Вестители ще се връщат към нея, за да научат поне една малка част от това, което тя показа приживе. Вера разбираше хората около себе си и лесно надникваше в душата им. Сред нас има един човек, който е докоснал с нещо пророчицата и тя е видяла светлината в душата му. Ксения — погледна ме, — би ли дошла?

Беше протегнала ръка към мен. Прииска ми се да избягам, но знаех, че беше признак на слабост. Сама бях показала готовността си на Наталия. Не можех да се отметна. Усетих погледите на присъстващите върху себе си. Почувствах се уязвима, но изправих гръб и пристъпих напред. Обърнах се с лице към тълпата и погледът ми веднага попадна върху Игор. Той ми се усмихна някак натъжено и ми вдъхна кураж чак от другия край на залата. Беше с мен.

— Не познавам Пророчицата и никога не съм имала честта да се срещна с нея — казах високо. — Тя се свърза с мен. Преди два месеца, когато пристигнах в Москва, Вера Крамаренко отвори душата си пред мен. Видях последните мигове от живота ѝ пред очите си.

Думите ми предизвикаха ахканията на няколко от гостите и залата се изпълни с жужене. Преглътнах.

— Изживях смъртта ѝ и се свързах с душата ѝ в предсмъртния ѝ час. Не знам защо бе избрала точно мен, но ми се иска да вярвам, че съм успяла да бъда някаква утеха за нея в онзи момент — продължих.

Вниманието отново бе съсредоточено върху мен. Бяха притаили дъх в очакване на следващите ми думи.

— Всички знаем как Вера изгуби живота си. Може би трябва да кажа „как ѝ беше отнет“. Няма да ви разказвам за страданията и мъките, които е изпитала. Ще ви разкажа за силата, която прояви. Дори тогава Вера Крамаренко намери сили в себе си да устои на страха. Той беше там, разбира се. Всеки би се страхувал от такава смърт. Но не му обърна внимание. Нито на болката. Беше отправила взор към Господ, а устните ѝ шепнеха молитва към Него. Молеше Го да спаси душата ѝ въпреки всички грехове. Защото няма човек, който не греши. И няма човек, на когото да не може да бъде простено. Молитвата ѝ беше искрена и не беше провокирана от ужаса, който изпитваше, а от любовта и силата, която изпълваше душата ѝ. В последния си час тя намери сили да поиска прошка са грешките си и да потърси милост за слабостта си. Вера е била велика жена. Но не е била опиянена от силата на дарбата си. Преди вестител, Вера е била човек, и това трябва да запомним, когато отправяме молитва към нея. Защото светците са смъртни хора, които са доказали своята вяра чрез много страдания и чрез любов към Бога.

Тишината нахлу в мозъка ми и стегна гърлото ми. Очаквах нещо да се случи. Погледнах към Игор, който пръв наклони глава към гърдите си. След това го последваха други пазители. Вестителите около тях направиха същото и когато се огледах, всички присъстващи в огромната зала бяха застанали пред мен с наведени надолу глави. Ръката на Романова се отпусна на рамото ми.

— Всичко е наред, Ксения. Те ѝ отдават почит. Благодаря ти — каза и ме прегърна.

Останах смаяна от реакцията ѝ и кимнах сковано. След като се върнах на мястото си видях, че Орденът беше последвал примера на останалите и за втори път почиташе паметта на Пророчицата. Огледах се и лицето на една жена привлече моментално вниманието ми. Усетих цялото ми тяло да изригва в горещина. Сърцето ми заби бясно и когато се отправих към нея, по мен премина токов заряд, по-мощен от всякога. Може би тя също беше почувствала енергията ми, защото по лицето ѝ се беше изписало стъписване. Тази пламенност помежду ни ме привличаше като магнит. Жената ме гледаше втренчено и безмълвно, а аз не можех да откъсна очи от нейните — ясно сини, изпълнени с живот и буря от скрити противоречиви чувства. Сърцето ми не спираше да удря в гърдите ми и колкото повече приближавах, толкова по-силно можех да почувствам притеглянето ѝ. Една ръка обхвана китката ми, но се отскубнах без дори да видя на кого беше.

— Ксения? Какво има? — попита ме Зоя. — Ксения?

— Извинявайте, познаваме ли се? — попитах жената развълнувано.

Устните ѝ трепнаха за миг, но не реагира по никакъв друг начин.

— Ксения, какво става? — настоя Зоя, която не можеше да усети това, което изпитвах.

Местеше поглед ту към мен, ту към нея.

— Извинете ме — отвърна жената и профуча покрай нас.

Гласът ѝ отекна в главата ми и инстинктивно се втурнах след нея. Зоя ме последва и излязохме от Церемониалната зала. Жената се огледа през рамо и трескаво се отправи по дългия коридор, водещ към фоайето. Продължих да я следвам и долових стъпките на Зоя след себе си. Коридорът беше почти празен — всички бяха в залата при Ордена. Жената сви зад ъгъла и аз побързах да я настигна.

— Ксения, къде отиваш? — извика Зоя.

— Не мога да ти обясня — отвърнах.

Видях фигурата ѝ в далечината пред мен. Тя извади панически телефона от чантичката си и с нервни движения на пръстите започна да набира нечий номер. Продължаваше да върви. До нея изникна фигурата на един пазител и я последва. Втурнах се от страх, че ще я изгубя от поглед. Трябваше да я настигна и да зърна лицето ѝ още веднъж. Трябваше да разбера коя е. Тя излезе през тежката врата на Палатата, а пазителят я съпроводи към края на улицата.

— Обясни ми какво се е случило, Ксения! — възкликна Зоя.

Беше подхванала краищата на роклята си, за да не забавя крачка.

— Трябва да настигна онази жена — отвърнах без да я поглеждам. Тихо!

Спрях се и напрегнах слух, за да чуя какво казваше, докато беше на телефона. „Какво си направил, Владимир?!…“, гласът ѝ потрепери. С все същите нервни крачки продължи надолу по улицата и се скри зад следващия ъгъл. Обърнах се назад да видя дали Зоя беше близо и видях, че една фигура стоеше на входа на Палатата и ни наблюдаваше. Стори ми се, че различих лицето на Давид Буковски синът в сянката на баща си.

— Зоя, върни се обратно — казах ѝ.

— Няма да те оставя сама — възрази.

Продължаваше да подтичва след мен. Краката ѝ се кривяха от токчетата, с които взимаше бързо крачките.

— Върни се вътре. Всичко ще бъде наред. Идвам след малко — казах настоятелно, но тя не се отказваше.

— Да се върнем двете! — замоли ме.

— Трябва да я настигна. После ще ти обясня.

Продължавах да вървя надолу по улицата и всеки момент щях да свия зад ъгъла, където беше изчезнала. Дъхът излизаше на пресекулки от устата ми и образуваше пара пред лицето ми. Студеният въздух на нощта сковаваше движенията ми. Потреперих. Завих в края на улицата и се огледах. Беше изчезнала. По дяволите!

— Къде е? — запитах отчаяно

— Какво ти става? Плашиш ме! — отвърна Зоя.

Гледаше ме със смесица от объркване и гняв.

— Зоя, моля те върни се обратно — погледнах я настойчиво.

Тя тръсна глава.

— Луда ли си? И да те оставя сама тук?

— Така ще съм по-спокойна.

— Ако се върна, ще пратя цяла хайка пазители по петите ти да те довлекат в палатата! — закани се.

Бузите ѝ бяха зачервени от тичането, а кожата на ръцете — настръхнала от студа. Косата ѝ бе разрошена и за първи път не я виждах в перфектно състояние.

— Трябва да намеря тази жена. Усетих нещо. Беше нещо свързано с вестителя в мен — казах настойчиво. — Не можеш да разбереш…

— Видение? — запита.

— Не, нещо различно.

Тя ме изгледа продължително и най-накрая кимна смръщено.

— Добре, ще обиколим още няколко пресечки, но после се връщаме. Хайде, да побързаме.