Вестители

Глава 19

Обикалях коридорите на болницата и чаках нетърпеливо да се появи някой, който да ни осветли по въпроса за състоянието на Зоя. Майкъл седеше на пода, а Юри се беше подпрял на стената до него.

— Не мога да повярвам, че го направихте! — извика Юри. — Защо излязохте навън?

— За това ли искаш да говорим в момента? — отвърнах ядно.

— Как я убеди да тръгне с теб? — запита ме.

— Не съм я убеждавала в нищо! Казах ѝ да се върне. Казах ѝ, че е опасно да идва с мен!

— Значи си осъзнавала какво правиш и въпреки това си излязла. Въпреки това си я оставила да тръгне с теб?! — изуми се Юри.

Той ме погледна и се усмихна горчиво.

— Алешкин мен направи на пет стотинки, защото искам да тръгна след вас! А на теб ще ти се размине! Въпреки че ти си виновна, че това се случи! — извика.

Аз затворих очи и го оставих да излее гнева и болката си. Думите му ме нараняваха, защото бяха истина.

— Юри, не може да ѝ говориш така! — намеси се Майкъл. — Ксения не е виновна за това, че са ги нападнали! Знаеш колко много жертви преживяхме наскоро.

— Именно защото толкова много вестители умряха! Именно заради това трябваше да мисли с главата си! — отвърна му Юри.

— Зоя е тръгнала по своя воля с нея! — възрази Майкъл и се приближи до Юри. — Ксения преживя не по-малко ужасни неща в последните часове. Остави я на мира — погледна го сериозно, но в гласа му се прокрадна успокоителна нотка.

Искаше да предотврати скандала, към който се стремеше Юри. Не го обвинявах. Аз самата изпитвах същото към себе си в момента.

— Майк, остави — казах му примирено. — Той е прав.

— Не, не е прав!

— Напротив.

— Знаеш ли, Ксения, човек би си помислил, че след като получи видение за това, щеше да се замислиш и да предотвратиш нападението. А се оказа, че ти си причината Зоя в момента да се бори за живота си. — обвини ме Юри.

Очите му светнаха със стоманен блясък. Погледна неодобрително към Майкъл и се отдалечи по коридора.

— Ксения, разстроен е. Знаеш, че не го мисли — каза ми Майкъл и отпусна ръка на рамото ми.

Аз се отдръпнах.

— Не е нужно да ме защитаваш — отвърнах хладно.

Той ме погледна объркано.

— Защо се държиш така?

— Как? — запитах, зяпнала вратата на болничната стая на Зоя.

— Изолираш ме. Правиш го откакто се върна — рече настойчиво. — С какво те отблъснах? Какво направих?

— Нищо не си направил — отговорих сковано.

Той прекрачи към мен.

— Това е, нали? — потърси погледа ми. — Не направих нищо, за да те спася от кръвожадните.

— Майкъл, именно ти изпрати пазителите при нас.

— Но ме обвиняваш, че не дойдох с тях, нали? — рече развълнувано.

Кафявите му очи ме гледаха изучаващо.

— Полудя ли? Защо бих искала да правиш подобно нещо? — изгледах го смръщено.

— Защото си силна и очакваш това от другите — каза и блясъкът в очите му подсказваше, че е достигнал до някакво прозрение.

— Ядосана си ми, защото съм те оставил.

— Майкъл, говориш идиотщини — казах му, наистина ядосана. — Няма такова нещо! Последното, което искам, е да бях изложила и теб на риск.

— Исках да дойда. Бях готов да се втурна към вас, но Алешкин не ми позволи — каза и потисна един стон. — Не позволи и на Юри.

— Знам — казах рязко. — И е постъпил правилно.

— Доста лицемерно е да го казваш — отвърна и ме завари неподготвена.

— Лицемерно? — възкликнах и опрях ръка на рамката на вратата. — Може да съм всякаква, но не и лицемерна!

— Ти си се изправила лице в лице с тях, а казваш, че Алешкин е постъпил правилно, като ме е изолирал в ъгъла като малко момче — иначе топлите му очи ме изгледаха сърдито.

— Какво мислиш, че щеше да постигнеш, ако беше дошъл? — запитах го, изненадана от глупостта му. — Започваш да звучиш като Юри.

— Той е прав. Не сме обикновени хора, за да се отнасят така с нас.

— Не си обикновен човек, но не можеш да се мериш с вампирите. Повярвай ми, знам — рекох уверено и натъртих на последното.

— А ти можеш? — повдигна една вежда.

Аз го изгледах кръвнишки.

— Аз извадих късмет — отсякох.

— Как се измъкна?

Искаше да задълбае в темата. Нямаше как да му позволя да разбере това, за което ме предупреди Игор. Прииска ми се да му разкажа за ужаса, който изпитах, когато вампирите ни нападнаха. За отвращението и страха, които ме обзеха, когато вампирът захвърли Зоя и тялото ѝ се сгромоляса неподвижно на земята. И най-вече да му разкажа как след това го убих. Но Игор изрично ме беше накарал да обещая, че ще държа устата си затворена. Знаех, че има причина да иска това от мен. Но каква беше тя?

— Казах ти вече. Извадих късмет, когато солдатите дойдоха — отвърнах сдържано.

Очите му следяха за някаква промяна в изражението ми. Търсеше нещо, което да му подскаже, че е на прав път.

— Какво се случи там, Ксения? — попита, не обръщайки внимание на последните ми думи.

Стомахът ми се сви от притеснение, но не го показах.

— Кръвожадните ни нападнаха докато се връщахме към Палатата. Опитахме се да избягаме, но не можахме. Нали разбра вече, Майкъл, защо трябва да ти разказвам отново?

— Всъщност не разбрах. Как успя да останеш невредима? Пазителите нямаше как да пристигнат навреме. Ако кръвожадните са искали, могли са да ви убият за по-малко от минута — той ме загледа нетърпеливо. — Не ме разбирай погрешно, ужасно щастлив съм, че си цяла. Но е странно защо са протакали…

— Защо са протакали убийството ми? — погледнах го предизвикателно. — Искаха да научат нещо от мен — рекох и лицето ми пламна. — Искаха да научат какво знам за Ордена и за Палатата. За плановете на пазителите. Това достатъчно ли ти е като информация?

— Аз… — той се поколеба. — Съжалявам. Нямах право да те разпитвам така.

— Прав си, че нямаш право! — отвърнах разгневено. — Какво се опитваш да разбереш? Как съм успяла да ги отблъсна? Искаш да научиш повече подробности за битката или за мъченията, на които ме подложиха?

Пристъпих към него, обзета от гняв, който ми беше странно познат. Не исках да си го изкарвам на Майкъл. Благодарение на него бях жива сега. На него и на Игор. Майкъл винаги се бе държал с мен добре и ме караше да се чувствам желана, харесвана. Беше един от малкото хора, на които имах доверие. Но не и за това. Не можех да му кажа истината. Щеше да повдигне много въпроси. Въпроси, на които не можех да отговоря и самата аз. Нападението беше най-добрата самозащита. Трябваше да го направя.

— Ксения, знаеш, че никога не съм искал да те нараня. Никога не бих извлякъл полза от страданията ти! — отвърна и ме загледа ядно.

— Тогава какъв е този разпит?

— Забрави — отсече. — Просто забрави.

В този миг зърнах Юри да се задава от края на коридора.

— Не искам повече да говоря за това — казах и го изгледах свирепо.

Той ми отвърна по същия начин и се облегна на стената срещу мен. Юри усети напрежението и ни изгледа подозрително, но не каза нищо. Страхотно, бях ядосала и двамата!

Прекарахме следващия половин час в пълно мълчание.

— Вие ли сте придружителите на Зоя Кавелина? — попита ни докторката.

Беше ниска и слаба като вейка, но ръцете ѝ бяха кокалести и изглеждаха яки. Беше се появила от нищото и ни гледаше нетърпеливо. Ние се спогледахме и закимахме задружно.

— Пациентката има фрактура на черепа и е с мозъчно сътресение, но е извън опасност за живота. Не се наложи да ѝ правим операция, тъй като не открихме хематоми след скенера. Възможно е да не помни какво се е случило и да е замаяна, така че не я притискайте. Освен травмата на главата, има счупена ръка и две счупени ребра. Ще трябва да се възстановява известно време — обясни безизразно тя.

— Мога ли да я видя? — запита нетърпеливо Юри.

— Роднина ли сте?

— Не, но съм ѝ близък — отвърна Юри.

— Съжалявам, но ще трябва да изчакате — заяви и си тръгна.

— Но ние искаме да я видим. Роднините ѝ още не са пристигнали в Москва! — извиках след нея, но тя не се спря.

— Проклети руснаци! — ядоса се Майкъл.

— По дяволите, нямам нужда от разрешението ѝ — каза Юри и с е запъти към стаята на Зоя.

— Юри, ще ни изгонят! — втурнах се към него.

— И какво? — отвърна и открехна вратата.

Направи крачка и преди да влезе промърмори нещо под носа си. Аз се спогледах с Майкъл, който все още изглеждаше обиден, и му казах:

— Върви. Все някой трябва да остане в коридора.

Той последва Юри, без да ми отговори.

— Майкъл, ще ме извикаш ли като се събуди?

Извърна се да ме погледне и кимна с все същото изражение.

Останах да чакам. По дяволите, оплесках всичко. След начина, по който се нахвърлих на Майкъл, вероятно вече бе развил дълбока неприязън към мен… От друга страна, Юри винеше мен за състоянието на Зоя. Освен това ме виждаше и като главния виновник за унизителното отношение на Игор към него. Аз, разбира се, можех да се застъпя и да му кажа, че Игор не е постъпил правилно, но не го направих. Защото знаех, че Игор беше прав. Беше прав и за мен — бях глупава. Толкова глупава и толкова егоистична.

Не издържах на потока от разяждащите ме мисли и отидох да си взема кафе. Когато приближих рецепцията, забелязах Наталия, която говореше по телефона. Тя също ме забеляза и ми даде знак да я изчакам. Сега пък какво?! След минута дойде при мен и ме погледна строго.

— Къде са другите?

— Пред стаята — излъгах.

Тя ме погледна скептично и отвърна:

— Е, сега поне само прикриваш неприятностите за разлика от друг път, когато ги създаваш.

— След като знаеш къде са Юри и Майкъл, защо ме питаш? — отвърнах ѝ подразнено.

Не отговори на въпроса ми, а смени темата. Гласът ѝ прозвуча различно.

— Как се чувстваш?

— Нищо ми няма. Не за мен трябва да се тревожиш — отвърнах вяло.

— Ако имаш нужда от нас, ние винаги ще сме насреща, Ксения. Каквото и да става — заяви решително.

Аз я погледнах любопитно, но после поклатих глава.

— Не обещавай неща, които не знаеш дали ще можете да изпълните — отвърнах ѝ и се загледах в чашата си с кафе.

— Орденът никога не дава празни обещания — каза строго.

Когато ме гледаше така, лицето ѝ придобиваше суров вид, но красотата ѝ оставаше. Сините ѝ очи проследиха превръзките върху раните по челото и ръцете, а после и по краката ми.

— Облекчена съм, че не си пострадала по-сериозно — аз отклоних поглед. — Ксения, знам, че вече си осъзнала последствията от глупавата си постъпка. Затова няма да водя този разговор с теб. Просто бих искала да те помоля да ми обещаеш, че ще бъдеш разумна.

— Съжалявам… — пророних. — Наистина съжалявам.

— Знам, че съжаляваш. Но това не променя случилото се. Въпросът е да промени бъдещите ти избори — отвърна ми и стана. — Хайде, време е и ти да се промъкнеш в стаята на Зоя.

Последвах съвета ѝ и се върнах обратно. Майкъл стоеше отвън, потънал в размисли. Изглежда не ме забеляза първоначално, не и докато не му проговорих:

— Тя събуди ли се? — попитах.

Той се извърна към мен и ме загледа. Отне му няколко секунди, но все пак ми отговори.

— Да. Попита за теб.

Гласът му беше резервиран, а погледът — безразличен. Въздъхнах и се приближих до него като докоснах ръката му.

— Майк, съжалявам — казах му тихо и се опитах да уловя погледа му. Той обаче упорито гледаше напред в пространството. — Отнесох се нечестно с теб. И ужасно неблагодарно. Трябваше да ти благодаря за това, което стори.

— Не съм направил нищо — отвърна ми студено.

— Каза на пазителите къде сме — отговорих кратко.

— Не съм направил нищо, Ксения. Просто получих видението. Разбира се, че ще кажа на пазителите — гласът му продължаваше да е студен.

— Беше достатъчно.

— Достатъчно за Алешкин да те спаси. Не аз — каза ядно и ме изгледа. — Разбира се, че не си се ядосала, задето не съм дошъл. Зарадвала си се, че е дошъл Алешкин.

Изведнъж почувствах неудобство. Майкъл досега не беше говорил за Игор. Не така, не и по този начин. Той разчете правилно мълчанието ми и се изсмя горчиво.

— Аз съм глупак!

— Не си глупак — отвърнах. — И не, не си прав. Игор дойде с пазителите и ни спаси. Това, което имаше значение, беше помощта им.

— Щеше ли някога да ми кажеш, че не се интересуваш от мен? Че нямам шанс с теб? — запита ме предизвикателно.

Имаше красиво лице въпреки белега на лявата си буза. Винаги изглеждаше ведър, усмихнат. Сега обаче носеше следите на умората и изглеждаше напрегнат.

— Майк, не съм искала да се чувстваш така — отвърнах тихо. — Значиш много за мен. Ти си ми приятел.

— Ами ако не искам да съм ти приятел? — попита ме ядно и се приближи съвсем близо до мен. — Ако искам да съм ти нещо повече от приятел?

— Майкъл… — въздъхнах.

Очите му горяха с някаква непозната страст, не можех да определя дали беше гняв, отчаяние или желание. А може би всичко накуп. Той грабна ръцете ми и ги сложи върху гърдите си — там, където усещах бързите удари на сърцето му.

— Усещаш ли го? Ако ми кажеш, че не изпитваш нищо, ще спре — каза трескаво и с другата си ръка ме прегърна.

Притискаше ме към себе си, пръстите му стискаха моите сякаш се беше вкопчил в последната си надежда.

— Знаеш, че не можеш да си с него. Знаеш, че е невъзможно. Защо си причиняваш това? Защо го причиняваш и на мен?

Говореше развълнувано и дишаше тежко, докато се взираше настоятелно в лицето ми. Не знаех какво да му отвърна, не намирах думите, които щяха да му донесат утеха. Беше толкова объркан и разстроен… От мисълта, че аз бях причината да се чувства така, ме болеше.

— Майкъл, не знаеш какво говориш — отвърнах тихо. — Успокой се.

— Не мога да се успокоя! — извика и ме придърпа още по-близо. — И знам какво говоря, но ти не искаш да го признаеш пред себе си.

Можех да различа горчивината в гласа му. Обезумял, той ме погледна за миг и долепи устните си върху моите. Притискаше ме силно към себе си без да пуска ръцете ми. Устните му се впиваха отчаяно в моите, без да си поема дъх. Без да позволи аз да си поема дъх. Езикът му се плъзна жадно в устата ми и се преплете с моя. Отскубнах се от него, останала без въздух, и се отдръпнах назад.

— Майк… — изрекох задъхано. — Повече не прави това!

Той изглеждаше сякаш се събужда от някакъв сън и отново се приближи.

— Нищо ли не почувства? — попита ме настоятелно. — Кажи ми, че не почувства нищо!

— Почувствах! Но не това, което ти се иска! — извиках ядно.

— Нима? Не те ли накарах да потръпнеш? — очите му горяха от желание, примесено с гняв.

— Майкъл, престани! Вярваш в това, което ти се иска да вярваш! Но аз не съм влюбена в теб! — отвърнах разстроено.

Думите ми го нараняваха, а това нараняваше и мен.

— Може и да не си влюбена в мен, Ксения, но целувката ми ти хареса. Хареса ти как те докоснах. Хареса ти начинът, по който те накарах да се почувстваш. И знаеш ли какво още ще ти хареса? Да знаеш, че аз те искам! Че мисля за теб непрекъснато и че умирам да те почувствам в ръцете си! Аз те искам. За разлика от Алешкин аз мога да бъда с теб, стига да ми позволиш! — извика разпалено.

Очите му горяха с все същата страст, но вече не изглеждаше объркан. Думите му се забиваха в сърцето ми като игли. Не издържах да го слушам. Обърнах се и тръгнах към стаята на Зоя.

— Не можеш да го отречеш, нали? И това те плаши.

Затворих очи за миг, за да се окопитя, и влязох безмълвна при Зоя.

— Ксения! — изстена тя, докато премигвах, за да не заплача. — Какво има? — възкликна.

Насилих се да се усмихна и се приближих към нея. Юри седеше на стола до леглото ѝ и ме наблюдаваше внимателно.

— Нищо, Зоя. Просто ми е тежко да те гледам толкова… неактивна — изръсих.

Тя се засмя немощно, но след малко усмивката ѝ застина.

— Какво става? — попитах я притеснена.

— Нищо, нищо. Просто ме боли главата. И всичко останало — отвърна.

Самият факт, че беше будна, беше достатъчен, за да ме накара да заплача от облекчение.

— Да знаеш, Зоя, че сивкавият тен на лицето изобщо не отива на рижавата ти коса — казах ѝ шеговито и тя отново се засмя.

— Косата ми не е рижава. Но се радвам, че си намерила отдавна изгубеното си чувство за хумор — отвърна и ми смигна. — После ще ми благодариш — тя ме погледна по-внимателно. — Ами ти? Какво ти сториха?

— Не се тревожи за мен. Вече съм почти като нова — отвърнах бодро.

— Като изключим, че цялата е бинтована от глава до пети. Както сама може да видиш… — рече язвително Юри, който досега мълчеше.

Изненадах се, че проявява някаква загриженост към мен, макар и завоалирана под маската на неодобрителния поглед, който ми хвърли.

— Бинтована? — обърна се към мен Зоя разтревожена. — Нараниха ли те, Ксения?

— Остави го, преувеличава всичко, откакто пазителите ни докараха тук — казах нехайно.

— Дълбоко се съмнявам — отвърна ми тя.

— Добре съм, Зоя — казах и отклоних поглед.

Вината отново ме заля като студена вода и ми се прииска да изляза. Можех да усетя погледа на Юри върху себе си. Вероятно всеки момент щеше да ми се нахвърли.

— Какво е станало? — попита ме Зоя и потисна един мъчителен стон. Лицето ѝ се сгърчи от болка.

— Като изключим нападението и това, че си прикована към болничното легло? — каза саркастично Юри.

— Да, като изключим това — процеди през зъби.

— Всички сме уморени, Зоя — каза ѝ и от ласкавата нотка в гласа му тялото ѝ видимо се отпусна. — Престани да се тревожиш излишно. Трябва да почиваш.

— Ще те оставя да си починеш — казах и стиснах нежно ръката ѝ.

Гласът ми трепереше от обзелото ме вълнение, но успях да възпра сълзите.

— Не можеш да си представиш колко облекчена се чувствам, че си жива — отроних, а тя ме погледна състрадателно, сякаш аз бях тази, която имаше нужда от подкрепа.

— И аз се радвам, че си добре, Ксения — рече и ми се усмихна тъжно. — Беше много смела. Гордея се с теб.

Думите ѝ отприщиха напиращите сълзи и вече не можех да ги спра. Опитвах се да потисна вината дълбоко в себе си, но имах нужда от нещо повече. Имах нужда от прошката ѝ. Тя ме погледна твърдо и се намръщи.

— Само това оставаше. Да запазиш самообладание пред кръвожадните, а пред мен да се разцивриш!

— Съжалявам, Зоя… — рекох със стихнал глас.

Поех си дълбоко въздух и се опитах да успокоя дишането си. Бях коленичила пред нея, отстрани до леглото ѝ, рухнала под тежестта на угризенията си.

— Бях сляпа и глупава… И безкрайно… Безкрайно егоистична.

— Не! — отсече и лицето ѝ се сгърчи от движението на тялото ѝ. — Не си виновна за нищо! Видях какво направи. Опита се да ги отдалечиш от мен. Опита се да предизвикаш гнева им и да насочат вниманието си към теб. Избра да спасиш мен пред себе си — рече настоятелно.

Юри ме изгледа и след малко стана от стола си и се приближи към нас. Докато се взирах в непоколебимостта в очите на Зоя, усетих ръката му върху рамото си. Помогна ми да се изправя.

— Съжалявам, Зоя… — повторих.

Юри пое ръката ми и я стисна успокоително.

— Всичко е наред, Ксения — рече меко. — Хайде, всеки момент ще ни изритат оттук, а имам намерение да се върна отново без да разгневявам сестрите.

Когато излязох в коридора, с облекчение видях, че Майкъл не беше там. Може би беше егоистично от моя страна да предпочитам да го няма, но в момента имаше твърде много неща, за които трябваше да мисля, за да умувам върху целувката си с него, която всъщност наистина ми беше харесала.