Вестители

Глава 5

Никога не съм си въобразявала, че животът ми ще представлява бягство. Самото усещане за опасност и чувството, че не знаеш какво те дебне, коренно променят начина, по който гледаш на света. Да бъда въвлечена в толкова откачена история със сигурност не се включваше в плановете ми за бъдещето. Колкото повече се задълбочавах в ситуацията, толкова повече въпроси изникваха. Не бях свикнала да бъда нащрек. Вътрешният ми глас ми нашепваше, че не мога да избягам от това, което ме очакваше. Искрено се надявах обаче този мой глас да няма предвид смъртта. Всеки умира. Но никой не си мисли, че ще умре. Гледаш на смъртта като на нещо далечно и сякаш не вярваш, че ще те застигне наистина. Когато обаче си видял телата на убитите си родители и когато си бил на косъм от собствения си край, някак в главата ти се прокрадва идеята, че черната участ не е толкова далеч. Изведнъж смъртта става реална.

Едно е да се събудиш рано сутрин в понеделник, да закусиш, да излезеш от вкъщи на път за работа, докато пресичаш улицата, да те блъсне кола и да загинеш на място. Без мъчителни въпроси, без да се замисляш за пропуснатите моменти от живота, които си могъл да имаш. Без „сбогом“. Вече си мъртъв. Съвсем различно е обаче да чакаш смъртта. Да таиш надежда, че все пак може да я избегнеш. Да се озърташ през рамо, замаян от страх и параноя. Толкова ужасно е да чувстваш, че те наблюдават, да се чувстваш като плячка. При всеки шум се стряскаш, при всяко движение настръхваш. До следващия момент. До следващото озъртане. В такава ситуация се намирах аз и такъв страх изпитвах. Още по-страшно беше, че бях сама. Нямах близък до себе си, който да ми каже правилните думи — на утеха и грижовност. Изпитвах непреодолимата нужда да споделя с някого страховете си. Исках поне за миг да зърна лицето на баща си и да ми вдъхне кураж. Копнеех да усетя ръцете на майка си в нежна прегръдка. Тя щеше да намери правилните думи. И те щяха да бъдат „Не си сама“… Не ми оставаше нищо друго, освен да се озъртам.

Бяхме седнали с Игор в едно заведение в морската градина на Бургас. По-голямата част от помещението беше остъклена и от масата ни в далечината се виждаше Черно море. Искаше ми се да изляза навън и да почувствам мириса на сол във въздуха. Но времето беше ужасно и студеният вятър ни пронизваше дори през дрехите. Разбърквах механично кафето си с бъркалката, втренчила поглед в обувките си през стъклото на масата. Игор се беше отпуснал в сепарето, но наблюдаваше зорко вратата. Мобилният му телефон беше сложен до бутилката с минерална вода, която си беше поръчал. Не използваше чашата, донесена му от сервитьорката. Изглеждаше доволен от факта, че можеше да запали цигара в заведението и когато погледнах към пепелника, преброих четири фаса. Изпитвах нужда да взема душ, но се радвах, че поне мога да изпия чаша кафе на спокойствие. Отново хвърлих мълчалив поглед към Игор. Никаква промяна — продължаваше да се взира във вратата. Явно беше нащрек, въпреки че едва ли отстрани изглеждаше така.

— Чакаш ли някого? — наруших тишината.

Той се извърна към мен.

— Не — отново тишина. Нямаше ли да пуснат някаква музика в това заведение? — Реши ли вече? — запита ме след малко и ми отправи нетърпелив поглед.

— Да съм решила какво?

— Не си играй с търпението ми, Ксения — отвърна предупредително и отпи от бутилката с вода.

Аз го погледнах косо и едва потиснах желанието си да му фрасна един в лицето.

— Не мисля, че имам кой знае какъв избор — отвърнах и кръстосах крака.

— Значи ли това, че ще тръгнеш доброволно с мен? Ще заминеш за Москва? — запита ме и ме огледа от главата до петите.

— Да, това значи — отговорих през зъби.

— На мен ли си ядосана или на ситуацията, в която се намираш? — попита ме развеселено.

— Има ли разлика?

— Има доста голяма разлика. Но може би ще го проумееш след като погледнеш на нещата от друга перспектива — отвърна снизходително и хвърли бърз поглед към телефона.

— Ще трябва да преживееш факта, че виня теб за всичките си проблеми — казах саркастично и се загледах в телевизора, който беше пуснат без звук на канала на VH1. Течеше клипа на Aerosmith „Crazy“.

— И едно „благодаря“ стига — подразни ме.

Аз само изсумтях и отново отпих от кафето си.

— Трябва да си приготвя багажа. Налага се да се върнем в София.

— Не можем да се върнем там — отсече.

— Не мога да тръгна просто така! Трябва да взема някои неща, сред които пари и документите си!

— Не се притеснявай за пари. А документите ти са в мен — отвърна спокойно.

Очите ми се разшириха от изумление и рязко се наклоних към него.

— Документите ми са какво? Да не си близал в апартамента ми? — изсъсках.

— Наистина ли ще правиш проблем от това на фона на всичко останало? — нехайният тон в гласа му ме вбеси още повече.

— Как си позволяваш да ровиш в нещата ми? Влизането с взлом е престъпление!

— Отвличането също, но като гледам още не си подала жалба срещу мен — продължаваше да говори тихо и спокойно, от което ми причерня.

Изведнъж ме осени прозрението, че той въобще не е допускал мисълта да не замина с него. Самонадеяно копеле!

— Какво щеше да направиш, ако ти бях казала, че няма да дойда? Щеше да ме влачиш до терминала на летището и да кажеш, че съм ръчен багаж? — отвърнах ядно.

— А ти щеше ли наистина да останеш тук? — запита на свой ред и ясно долових, че ме предизвикваше въпреки усмивката, която беше плъзнала по лицето му.

— Не можеш да знаеш — троснах се и се загледах в бурното море през стъклената стена срещу мен.

Вълните прииждаха и се разбиваха в брега, поглъщайки всичко по пътя си.

— Не мога да не се сбогувам с приятелите си — казах след малко.

Той ме погледна мрачно.

— Налага се. Ако им се обадиш, ще задават въпроси и това може да се превърне в проблем.

— Ако не се свържа с тях, ще се обадят в полицията. Снощи изчезнах от клуба без никакво предупреждение. Чантата и телефона ми останаха там — загледах го в отчаян опит да го склопя, а той отвърна на погледа ми с едва доловимо неудобство.

— Телефонът и чантата ти са в мен.

— Как така?

— Преди да изляза от клуба и да те заваря с онзи… шибаняк — последното изрече с чиста неприязън, — взех нещата ти.

— Защо не си ми ги дал? — отвърнах все още изненадана от начина, по който реагира, когато заговори за онзи невъздържан идиот от клуба.

— Щях да ти ги дам, когато стигнехме в Москва.

— Нека тогава поне да им изпратя съобщение. Заслужават да знаят, че съм добре — заговорих развълнувано.

Не исках да си представям какво си мислят в момента. Ако все още не се бяха обадили в полицията, със сигурност бяха ужасно притеснени от изчезването ми. Игор все още се колебаеше какво да отговори, когато реших да изиграя последния си коз.

— Представи си как се чувстват в момента! След като родителите ми умряха, те бяха неотлъчно до мен през цялото време. Тревожеха се, че ще се забъркам в неприятности. Не искам да им го причинявам.

Силно се надявах, че Игор все пак има сърце някъде там под желязната фасада на хладнокръвен убиец. Той въздъхна и прокара нервно ръка през косата си.

— Ще им изпратиш точно каквото ти кажа и след това ще изхвърлиш сим картата. Не можем да рискуваме — рече най-накрая и се взря в мен със синьо-зелените си очи.

Кимнах облекчено и се отпуснах на канапето. Когато извади няколко банкноти от портфейла си и ги хвърли на масата, разбрах, че тръгваме. Взе телефона си и ми кимна да го последвам. Докато вървяхме към колата вдишах жадно от влажния морски въздух. Кога ли щях да се върна отново? Игор отвори багажника на джипа, извади хартиена торба и ми подаде телефона. Беше изключен, но за щастие имаше батерия. Това е моето „сбогом”, помислих си. Тук всичко приключваше. Издайнически сълзи се появиха в очите ми и побързах да ги изтрия преди Игор да ги е забелязал. Овладях емоциите си и след като дълго се взирах в екрана, натиснах бутона „Send”.

„Злати, съжаляват, че заминах без да ви се обадя, но имах нужда да се махна от София. След всичко, което се случи, не исках да се сбогуваме. Не знам колко време няма да ме има, но ще ви се обадя, когато се прибера. Засега искам да остана сама. Не се притеснявайте, ще се пазя от неприятности. Поздрави Тео от мен.“

Извадих картата от телефона и я хвърлих в една локва на земята до краката си. Игор отпусна ръка на рамото ми и ме подкани:

— Хайде, да тръгваме.

В този момент телефонът му иззвъня. Той моментално го извади от джоба на шлифера си и преди да успея да видя изписаното име на екрана, направи няколко крачки встрани и се извърна да ме погледне. Започна да говори тихо и неразбираемо в слушалката и периодично хвърляше по един кос поглед към мен и колата. Успях да доловя единствено фразите „добре е“ и „доста вироглава“. Затвори телефона, направи ми жест да се кача и потегли.

— Кога заминаваме? — попитах го, наблюдавайки правилните очертания на профила му и изразените му скули.

Брадата му беше набола и му придаваше още по-мъжествено излъчване.

— Полетът ни е в 17:45. Имаме два часа — отвърна без да откъсва очи от пътя.

Огледа се за някаква указателна табела и се отправи на север към квартал Сарафово.

— Отиваме директно към летището — отбелязах.

— Да — замисли се. — Гладна ли си? — запита ме.

— Не.

— Имаш ли нужда от нещо? — погледна ме внимателно и зачака отговор.

— Не — отвърнах след кратко колебание.

Той продължи да ме наблюдава.

— Добре ли си?

— Така излиза — отвърнах глухо и облегнах глава на прозореца. — Как ще оправим проблема с визата? — попитах след малко.

— Погрижил съм се за това. Няма да ни закачат — увери ме.

— „Погрижил съм се за това“ не е отговор.

— Визата ти беше подготвена още преди да замина — рече, след като първо въздъхна уморено. — Хора като нас се ползват с особени привилегии — повдигнах въпросително вежди и той продължи. — Да кажем просто, че си със статут на член на официална делегация.

— Шегуваш ли се? — изсмях се. — Не си ли забелязал на какво приличам? Още щом стъпя в „братска“ Русия, ще ме пратят обратно в България.

— Няма такава вероятност. Но не се притеснявай, всичко с документите ти е легално — отвърна уверено.

Докъде ли се простираха връзките му и колко ли влияние действително имаше? Замислих се за миг и въпросът ми се изстреля от устата ми преди да го обмисля.

— С кого говореше преди малко по телефона? — Игор свъси вежди, но не ме погледна. Реших, че така и така вече съм попитала, поне да получа отговор. — Ще ми кажеш ли?

— С човека, който намери следата за убийството на родителите ти.

— Така и не ми каза кой е той и как изобщо сте разбрали.

— Това не ми влиза в правомощията — отвърна категорично.

— Може да не влиза в твоите, но влиза в моите — отвърнах настоятелно.

Отново въздъхна.

— В Русия имаме начини, чрез които следим за нападения от кръвожадни. Това убийство привлече вниманието на някои хора. Трябва да се радваш, че успях да дойда навреме.

— Трябва ли да се почувствам поласкана, че сте обърнали внимание точно на „това убийство”? Кой решава на кого да помогнете? — запитах го подразнено.

Той стисна устни и замълча.

— Отговори ми, Игор!

— Ти си по-специална. Не си обикновен човек. Нормално е хората ни да искат да те предпазят.

— А защо не предпазиха родителите ми? — отвърнах с болка.

Гневът замъгли преценката ми. Знаех, че Игор не е виновен за смъртта им, но защо трябваше аз да живея, а те — не?

— Ако знаеха какво ще се случи с родителите ти, сигурен съм, че щяха да се опитат да го предотвратят — опита се да не се поддава на моите провокации и остана спокоен напук на желанието ми да ми изкрещи.

Исках да ми даде повод, за да мога да стоваря върху него целия гняв, който бях насъбрала.

— Всичко е една голяма тайна, нали? Защо просто не ми кажеш истината?

— Аз ти казвам истината, Ксения!

— Приказваш само с недомлъвки! Говориш с мен, но не ми казваш нищо! — развиках се. — Осъзнаваш ли какво се случва в момента? Осъзнаваш ли, че напускам родината си без да знам къде отивам всъщност и при кого?

— Говориш така, сякаш те отвеждам към гибелта ти! Дойдох тук, за да се погрижа за теб!

— Толкова хубаво се погрижи за мен, че всичко започна да се разпада с появата ти! Преобърна живота ми нагоре с краката! Всичко, което оставяш след себе си, е разруха! — изкрещях.

Игор ме погледна по начин, от който кръвта ми замръзна. Бях прекалила. За да не изкара яда си на мен, той натисна рязко газта и аз се залепих за седалката. Кокалчетата на ръцете му побеляха, докато стискаше волана и яростно сменяше предавките. Колата ускоряваше все повече и повече, но Игор не отделяше крака си от педала на газта.

— Престани! Игор, спри! Ще ни убиеш!

— Сега ли се разтревожи за живота си? — изръмжа той. — Сега ли искаш да се намеся?

— Намали! — повторих.

Но той не намаляваше. Джипът летеше по булеварда. Погледнах го ужасено. Беше обезумял.

— Съжалявам! — извиках и той удари спирачките.

Колата се закова в средата на платното и се чу воя на множество клаксони и груби подвиквания. Игор не откъсваше поглед от мен.

— Единствената разруха, която оставям след себе си, са останките на кръвожадните — гласът му беше като леден шамар в лицето ми. — Запомни това.

Аз го гледах втрещена и чаках светкавиците в очите му да стихнат.

— Знам, че си разстроена и имаш право да бъдеш. Ако ще ти бъде по-леко — бъди ми ядосана. Крещи ми, удряй ме, не ме интересува. Но недей да виниш мен за това, което те сполетя.

Въздухът помежду ни се нажежи. Сърцето ми биеше учестено и усещах как кръвта ми пулсира в ушите.

— Не те обвинявам — отроних без да мога да откъсна поглед от бурята в очите му.

— Добре — отвърна и отново потегли.

— Но няма да оставя нещата така — продължих все така тихо.

— Знам това — отвърна дрезгаво. — За разлика от теб, аз не те подценявам.

Скоро пристигнахме на летището. Бях потънала в мислите си и въобще не усетих кога се бяхме качили на самолета. Напусках България. Нямах представа кога щях да зърна лицата на приятелите си отново. Или кога щях да вдишам от странния мирис на зимата в София. И вече нищо нямаше да бъде както преди. Отсега нататък ме очакваше борба. Може би не с вампири, които искаха смъртта ми, но борба с непознатото. Със страховете ми. С Игор. Само допреди три месеца всичко беше толкова просто. И толкова хубаво.

— Ксения — тихият шепот на Игор ме накара да се обърна към него. — Съжалявам — рече и топлината на гласа му погали сетивата ми.

— Недей — отвърнах. — Дължа ти живота си — казах след малко.

— Не ми дължиш нищо — той сведе поглед към ръцете си и кракът му трепна.

Извърнах поглед към седалката пред мен и реших да му дам малко пространство.

— Не се страхувай — рече и ме погледна някак загрижено.

За първи път разбрах какво точно беше изпитала онази друга Ксения във видението ми от предишната нощ. Тя му вярваше и се чувстваше в безопасност с него.

— Ще направя всичко възможно да бъдеш като у дома си — рече.

Замълчах за секунда, защото не знаех как да реагирам на думите му.

— Благодаря — отвърнах.

Той кимна и аз продължих да гледам гъстите облаци, над които се носехме, и изпитах облекчение, че въпреки всичко именно той беше до мен.

Полетът не трая повече от четири часа. Времето, прекарано в самолета, мина неусетно. Единственото нещо, за което мислех, беше страха от неизвестното. Не бях пътувала много извън България. Кратките ми посещения извън граница се ограничаваха до две пътувания в Гърция, уикенд в Румъния и петдневна екскурзия до Венеция. Но Русия беше друго нещо. Единственото ми преимущество беше, че владеех руски език до съвършенство. Сякаш ми беше изпратен знак от съдбата — тънък намек за обрата в живота ми. Нямах търпение да видя с очите си Кремъл и Червения площад. Москва беше известна с изящната си традиционно руска архитектура и бях сигурна, че красотата ѝ щеше да ме порази. Но щях ли да свикна да живея в Москва? Щях ли да се адаптирам към този начин на живот? Къде щях да отседна? Сама ли щях да бъда? Колко време Игор щеше да си играе на детегледачка, докато не ме зареже по средата на някой междуградски път? Безброй подобни мисли препускаха през главата ми, отвеждайки ме накрая до най-стряскащия въпрос. Пари. Откъде щях да намеря пари да се издържам в най-скъпия град в света? Игор ми беше казал да не се притеснявам, но действително как можех да не се тревожа? Ако си въобразяваше, че ще приема от него финансова подкрепа, дълбоко се лъжеше. Не че изобщо ми беше намеквал за нещо подобно… Но пък щеше да ми бъде от полза помощта му да си намеря нормална работа. Може би след известно време щях да кандидатствам в някой университет и да ме приемат специалност руска филология, история на изкуството или нещо подобно. Струваше ми се подходящо, имайки предвид къде отивах.

Да, респектиращият и смущаващо привлекателен руснак до мен беше всичко, с което разполагах. Погледнах към него, докато слизахме от самолета на авиокомпанията S7 Airlines, и през тялото ми премина наелектризираща вълна, когато очите му срещнаха моите.

— Добре ли си? — попита ме.

— Да — излъгах. — Мислех си колко много имам нужда от гореща вана.

На лицето му се появи половин усмивка.

— Не се притеснявай, когато отидем в хотела, ще получиш всичко, от което се нуждаеш — беше направо невероятно как дрезгавият му и сериозен глас можеше да прозвучи толкова успокоително. — Трябва да побързаме. Не искам да се мотаем наоколо — каза и хвърли изучаващ поглед на заобикалящата ни тълпа.

От думите му нещо под лъжичката ме сви. Знаех, че говори за тях. Инстинктивно се обърнах назад, за да видя дали някой не ни следи. Не че щях да разбера, особено ако искаха да останат незабелязани. Игор протегна ръка и хвана моята. Сърцето ми заби учестено. Защо, по дяволите, подскачах, когато ме докоснеше? От стреса е, казах си. Той несъмнено беше най-привлекателният мъж, когото бях срещала. Може би ми харесваше това, че наистина беше мъж, а не просто момче. Или пък, че беше потаен и излъчваше такава сила. В него имаше нещо мрачно и опасно, което можеше да спре дъха на всяка жена. А може би те привличат тялото му на Аполон и лицето на Давид на Микеланджело! Изтласках тези смущаващи мисли далеч от ума си и се фокусирах върху това да броя всяка своя крачка, гледайки глуповато в краката си.

— Ксения? Чуваш ли ме? — Гласът на Игор най-сетне достигна до съзнанието ми и осъзнах, че не съм чула и думичка от това, което ми бе казал. — Трябва ми минута, за да се обадя по телефона. Искам да седнеш на тази пейка и да не мърдаш оттук. Разбра ли? — сериозността в гласа му и тялото му се беше завърнала.

Кимнах и отправих любопитен поглед към улицата, която се виждаше през отворените врати на сградата на летището. Вече бях в Москва! Беше особено и вълнуващо и нямах търпение да зърна гледката, която щеше да се открие пред очите ми. Имаше голям трафик, и макар хората да бързаха и да се суетяха, във въздуха се усещаше странна летаргия… Хм, странно, но се почувствах в безтегловност. Стана ми горещо и разкопчах якето си. Не трябваше ли тук да е по-студено отколкото в Бургас? Усещането започна да става прекалено неестествено. Околните шумове заглъхнаха и се възцари тишина. Помислих си, че отново се пренасям към някое видение, но докато чаках ушите ми да заглъхнат и да ми причернее, не се случи нищо. Главата ми се замая, но останах в съзнание. И изведнъж чух пронизителен писък да отеква в огромната зала. Женски глас, изпълнен с болка и сковаващ ужас, прободе като с шило мозъка ми. Продължаваше и продължаваше, а аз можех само да стоя неподвижно и да слушам…

После писъците се превърнаха в шепот. Жената шепнеше отчаяни слова сякаш в ухото ми. „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй тебе грешната!”. Болката в гласа ѝ се усилваше, но тя продължаваше. „Ти, който покровителстваш нещастната ти душа и окаяния ми живот, не изоставяй мене грешната, нито отстъпвай от мене. Не давай място на лукавия демон да ме завладее чрез насилване на това смъртно тяло.“ До слуха ми достигнаха ангелски гласове, които преливаха от ридание в песнопение, заглъхваха и пак се издигаха. Викът ѝ отново прониза главата ми и агонията ѝ премина като ток през тялото ми. Думите ѝ се изливаха на пресекулки, въплътили в себе си отчаянието и страха ѝ. „Укрепи бедстващата ми и слаба ръка и ме насочи към спасение. 0, свети Боже, пазителка и покровителка на окаяната ми душа и тяло, прости ми всичко, с каквото те оскърбих пред всички дни на моя живот.“ С всеки изминал миг силите ѝ я напускаха. Можех да почувствам физическата ѝ болка, но по-страшен беше ужаса пред очите ѝ. Усетих, че нещо потече по мен. Погледнах към краката си и тогава я съзрях. Огромна локва кръв. Не можех да откъсна поглед от нея, нито да помръдна вцепененото си тяло. Беше навсякъде, стичаше се по мен. И после видях лицето ѝ. Беше застинало, обрамчено в мрежа от старчески бръчки. Кръвта се изливаше от гърлото ѝ. Беше разкъсано. Очите ѝ, приковани в мен, бяха широко отворени и отразяваха последния миг от живота ѝ. Насилствена смърт. Догади ми се, но не можех да спра да я гледам. Почувствах, че ми нашепна нещо, почти можех да напипам с пръстите си някаква връзка между мен и нея. Душата ѝ ме викаше. Шепотът заглъхна с едно последно “Амин“ и картината изчезна.

По тялото ми полазиха ледени тръпки, а ръцете ми се тресяха от шока, който изживявах. Напълно осъзнавах какво се случва. Бях сигурна, че това, което видях, беше реално, но не се случваше тук. Не и на това летище. Но също така знаех, че се беше случило сега, в този момент. Беше ми трудно да се върна в реалността. Старицата теглеше душата ми назад, исках да се върна и да остана с нея. Не исках да я оставям сама, дори да беше мъртва. Нечии студени ръце ме обгърнаха и макар да не бях на себе си, осъзнавах, че няма кой друг да седи до мен, освен Игор. Ръцете обаче ми се сториха по-нежни и по-крехки. Непознат женски глас нежно долетя до съзнанието ми и успя да ме откъсне от моята собствена реалност, за да ме върне обратно в реалността на нормалните хора.

— Дете, остави я да си отиде. Ти нямаш място там — гласът беше толкова нежен и внимателен, че ми напомни за майка ми.

Обърнах се към непознатата и видях красива жена на средна възраст да се взира разбиращо в очите ми и да ме гали по косата. Присъствието ѝ ми се стори по-странно от това, което бях преживяла преди малко. Взирах се невиждащо в нея и не можех да се насиля да реагирам. Ръцете ѝ продължаваха нежно да ме галят. Жената говореше на руски и се държеше с мен така, сякаш трябваше да я познавам.

— За първи път ли изпитваш смъртта на друг вестител?

Думите ѝ прозвучаха така естествено и непринудено, че се запитах дали аз не съм в ред, та не разбирам за какво говори. Все още не бях възпроизвела никакъв звук, който дай покаже, че не съм бавноразвиваща се, когато съзрях високата фигура на Игор да приближава към нас. В същата секунда, сякаш придобила нови суперсили, скочих от пейката и застанах лице в лице с него, сочейки неприлично към странната непозната.

— Игор, за какво, по дяволите, говори тя? — гласът ми прозвуча доста по-истерично, отколкото ми се искаше.

— Всичко е наред, Ксения. Аз я извиках — отвърна спокойно, като се вглеждаше внимателно в изражението ми. — Тя е моя добра приятелка, с която исках да се запознаеш.

Очите му бяха приковани към мен и в погледа му можех ясно да прочета посланието „Дръж се възпитано!“.

— Алегрина — обърна се към нея. — Това е Ксения.

Опитах се да събера разума си и да отпратя бушуващите емоции, за да запазя поне малко от достойнството си.

— Тя има ли нещо общо с това, което се случи току-що? — възкликнах без да се притеснявам, че може да ме чуе.

Той ме изгледа кръвнишки, но после се смръщи объркано и се наведе по-близо към мен.

— Какво се е случило току-що? — попита и застана нащрек.

Високата му фигура се стегна и зае нападателна позиция.

— Тя стана свидетел на смърт на вестител — отвърна с тъга Алегрина и се изправи до нас.

Отпусна нежно ръка на рамото ми и ми костваше страшно много да остана неподвижна. Лицето на Игор трепна и той ме придърпа на пейката.

— Сигурна ли си? — попита, но се беше обърнал към приятелката си. Тя кимна утвърдително. — Добре ли си? — този път отправи въпроса към мен.

— Разбира се, че не! Искам да знам какво се случи!

— Ксения, не исках да се натрапвам. Но когато видях през какво минаваш, нямаше как да остана безучастна — заговори ми жената. — Не беше твърде отдавна, когато бях на твоето място и изживях същия кошмар като този преди малко.

Говореше съчувствено и забелязах една дълбока бръчка да се врязва между веждите ѝ и да продължава нагоре към челото ѝ.

— Нормално е да си разстроена.

Да, бях разстроена, но не исках да правя сцени на средата на летището. Поех си дълбоко въздух, за да успокоя сърцебиенето си и да подредя мислите в главата си. Образът на мъртвата старица обаче постоянно изникваше пред очите ми и не можех да прогоня спомена за молитвата ѝ, отправена към Бога в предсмъртния ѝ час. Напрежението пулсираше в главата ми и инстинктивно притиснах челото си с ръце, за да отпратя появилата се болка. Вдигнах глава и погледнах двамата руснаци, застанали пред мен. Игор беше клекнал, за да изравни височината си, докато аз седях на пейката, а Алегрина стоеше малко встрани, но достатъчно близо, за да ме наблюдава. Изражението на Игор се промени за част от секундата и се наведе към мен. След миг докосна с палец крайчеца на долната ми устна и ме погледна тревожно. Кръв. Откъде се беше появила?

— Ксения…

Името ми се отрони мъчително от устата му. Местеше поглед от кръвта на пръста си обратно към лицето ми.

— Какво се случи?

— Видях я как умира… — отвърнах с усилие. — Беше ужасно.

Въздъхнах и ми се прииска да заплача. После се сетих, че действително се бях разплакала преди малко и инстинктивно прокарах длан през очите си, за да изтрия сълзите. Игор проследи това мое движение и ми помогна да се изправя на крака.

— Хайде, да тръгваме. Искам да си починеш — прошепна в ухото ми и ме подкани да вървя напред като не отделяше ръката си от кръста ми.

— Почакай! — спрях го. — Алегрина, ти знаеш ли коя беше тази жена? — попитах я отчаяно.

Тя ме погледна и видях съжаление в очите ѝ.

— Не, Ксения. Нямаше как да я видя — отвърна кратко.

Забелязах посивели кичури в косата ѝ, които я караха да изглежда по-привлекателна и впечатляваща, отколкото ако ги беше боядисала. Лицето ѝ излъчваше светлина и енергия и беше запазило младостта си. На пръв поглед бих си помислила, че е на не повече от четиридесет години, но мъдростта и търпението в очите ѝ ми говореше друго. Понечих да тръгна напред, но се спрях.

— Какъв беше въпросът, който ми зададе преди малко?

— „За първи път ли изпитваш смъртта на друг вестител?” — отговори.

Преглътнах, макар гърлото ми да беше пресъхнало. Погледнах към Игор — излъчваше безпокойство.

— Вестител? — повторих. — Това ли съм аз?

— Да, Ксения. Ти си вестител — спокойният ѝ глас потвърди догадката ми и продължи. — Това е ново за теб и знам, че имаш много въпроси. Но трябва да знаеш, мило дете, че случилото се преди малко е нещо много значимо и голямо. Твърде си млада, за да носиш това бреме на плещите си, но Бог е решил, че можеш да го носиш.

Погледнах я изненадано, а тя се усмихна със съчувствие.

— Ксения, изживяването на смъртта на вестител е много тежко и се моля да не е белязало душата ти. Обикновено извървяваме дълъг път, за да се подготвим за този момент. Ти си твърде млада… — тя ме погледна тъжно. — Но си силна.

— Алегрина, достатъчно — Игор наруши хармонията на думите ѝ и аз моментално поисках да запуша устата му, за да науча повече от нея. — Тя преживя повече, отколкото трябваше.

Алегрина се взря в очите му многозначително, но накрая не издържа на силата в погледа му и кимна.

— Добре. Но… Ксения, не забравяй — да си вестител значи да се нагърбиш с отговорността за живота на много хора. Не допускай никой да те отклони от пътя, който е предначертан за теб.

Видях в очите ѝ особена светлина и за миг се сетих за иконата на Св. Великомъченица Марина^[3] в митрополитския храм в нейна чест в Пловдив. Тя се усмихна нежно и добави.

— Игор е прав. Трябва да си починеш. Ще чакам следващата ни среща — след това се обърна и се отдалечи в навалицата от случайни минувачи.

— Какво, за Бога, беше това? — озадачена попитах Игор.

Той задържа погледа си там, където Алегрина стоеше до преди малко.

— Това беше вестител.