Вестители

Глава 18

Звукът от отекващите по паважа токчета на обувките ми раздираше тишината на тази част от Москва. Районът бе изолиран, улиците — сгушени сред ниски стари сгради и оголени през зимата дървета. Въздухът бе притихнал сякаш предстоеше да се случи нещо съдбоносно. Оглеждах се през рамо, подтикната от безпокойство. С всяка следваща стъпка тревогата ми се засилваше. Беше заседнала високо в стомаха и притискаше гърдите ми. Но поривът да последвам жената беше по-силен. Мракът се беше спуснал необятно и малкото улични лампи не успяваха да осветят с мъждивата си светлинка тротоарите. Дочувах накъсаното дишане на Зоя, която вървеше неотлъчно до мен.

— Ксения, обиколихме всички улици наоколо. Да се прибираме — примоли се и усетих притеснението ѝ.

— Усещам, че е наблизо. Не е възможно да е изчезнала. Не бяхме толкова далеч от нея — отвърнах настоятелно.

— Ако колата ѝ е била паркирана наблизо, си е тръгнала отдавна гласът ѝ потрепери.

Студът се просмукваше в дробовете ми. Пръстите на ръцете ми бяха изтръпнали. Продължавах да се взирам в тъмнината и напрегнах слуха си, за да доловя нещо. Някакъв знак.

— Трябва да знам коя е — отвърнах отчаяно.

— Защо е толкова важно? Струва ли си да рискуваме да стоим отвън като ходещи мишени? — запита нетърпеливо.

Аз се вгледах в очите ѝ. Бяха разширени от страх. Не беше честно да я въвличам в това. Беше права — опасността бе твърде голяма.

— Добре. Да се връщаме — отговорих и се обърнах бавно назад.

Бяхме се отдалечили доста и сигурно щяхме да вървим поне петнайсет минути, за да излезем на улицата, водеща до палатата. Тревогата ми се засилваше. Долавях нещо зловещо, надвиснало над нас. Престани, помислих си, оставяш се да те води страха. Погледнах към Зоя и се притесних още повече. На лицето ѝ бе изписано същото лошо предчувствие. Токчетата ни тракаха, забиваха се остро в мозъка ми. Троп-троп-троп. Нищо друго. Влагата се всмука в роклята ми. Дъхът ми излизаше като призрачна пара пред лицето ми. Чувах собственото си забързано дишане.

— Нещо не е наред — казах бавно.

В същия момент непознато усещане изригна в мен. Обърнах се рязко и видях три тъмни фигури да изскачат от сенките на една рушаща се сграда. Спуснаха се светкавично към нас. Дъхът ми секна… Кръвожадни.

— Зоя, бягай! — изкрещях.

Чух писъка ѝ. Инстинктивно се пресегнах към нея и я избутах зад себе си. Нямаше време, вече бяха пред нас. Не можех да различа ясно очертанията им, бяха като едно цяло. Краката ми се бяха приковали към земята и единственото, което успя да ме изтръгне, беше ръката на Зоя. Тя ме задърпа трескаво след себе си и побягнах. Напрегнах мускулите си и се опитвах да се отскубна от заплахата, която ни гонеше. Въздухът се изпълни със злокобно напрежение.

— Ксения! — извика Зоя.

Стиснах ръката ѝ сякаш от това зависеше живота и на двете ни. Теглех я напред с всички сили.

— Няма да успеем!

— Повикай пазител, Зоя! — извиках ѝ. — Повикай когото и да е!

Мускулите на лицето ѝ трепнаха. Не смееше да затвори очи, но усетих напрежението в тялото ѝ.

— Не мога! — проплака. — Но ти можеш! Свържи се с Игор! — гласът ѝ изразяваше целия ужас, който я бе сковал.

Задърпах я по-силно напред. Имах чувството, че тялото ми се носи в безтегловност над земята. Не можех да го повикам. Всичко, за което можех да мисля, беше смъртта зад гърба ми. Усетих, че ни застигаха неестествено бързо. Нямаше да се измъкнем. В този момент тялото ми полетя напред под напора на нещо твърдо. Приземих се тежко на земята и чух писъците на Зоя. Тръснах глава и пред очите ми изникна лицето на вампира. Кръвта ми замръзна и ме скова ужас. Не можех да помръдна. Дори в мрака можех да различа остротата на чертите му. И тези очи… какъвто и цвят да са били някога, сега просто бяха мъртвешко сиви. И се впиваха в душата ми като нещо демонично черно. Вампирът ме притисна силно към земята. Бе затиснал корема и гърдите ми и държеше с ръцете си моите.

— Къде си мислиш, че ще избягаш? — гласът му беше по-студен от въздуха, раздиращ дробовете ми.

Опитах се да го изблъскам, но беше невъзможно. Зоя продължаваше да пищи. Погледнах панически към нея. Единият кръвожаден я държеше за тила и я притискаше към земята на колене. Другият стоеше изправен отстрани и ме наблюдаваше с интерес.

— Какво си мислиш, че ще направиш, вестителке? — погледна ме развеселено.

Копелето се забавляваше, смееше се в лицето ми. Изведнъж изпитах неописуем гняв. Изригна във вените ми като пожар и усетих прилив на непознати досега сили. Стегнах мускулите на тялото си и изритах вампира яростно от себе си. Той се преобърна и ме погледна изумен. Скочих бързо на крака и се втурнах към Зоя. В този момент първият вампир ме нападна и стовари удара си в гърба ми. Краката ми се подкосиха и залитнах настрани. Подпрях се на земята с ръка и се извърнах към него. Той понечи да ме удари отново, но избегнах удара му. Съпротивата ми го ядоса и реши да не се бави повече. В момента, в който се втурна към мен, издърпах Зоя от ръцете на кръвожадния, който я държеше прикована към земята. Беше се разсеял и наблюдаваше разигралата се сцена с интерес.

— По дяволите! Така ли ще стоиш? — изръмжа му първият.

Втурнах се надолу по улицата в посока на палатата и задърпах Зоя. Само след секунда обаче вампирът, който досега ме наблюдаваше отстрани, се появи пред мен и стовари железен юмрук в лицето ми. Главата ми политна назад.

— Ксения! Не!! — изкрещя Зоя.

— Бягай! — извиках ѝ и от устата ми потече кръв.

Гърлото ми се напълни с топлина и вкус на желязо. Кръвожадният, по-висок и по-здрав от останалите двама, застана пред мен и ме погледна отвисоко. На лицето му заигра злорада усмивка.

— Ксения Петрова, най-накрая! — рече въодушевено. — Ще ми окажеш ли честта да не се съпротивляваш повече? Не ми се иска да разкрася иначе хубавото ти лице.

Беше по-различен от останалите. Чертите му не бяха толкова мъртвешки, но от изражението и погледа му ме побиха тръпки. Страхът запълзя по кожата ми, вдърви крайниците ми.

— Пусни я! — рекох с прегракнал глас. — Щом искаш мен, пусни нея — кимнах към Зоя.

Очите ѝ бяха разширени от неописуем ужас. Беше се обгърнала с ръце и тялото ѝ потреперваше, може би от студа. А може би от мисълта, че след няколко секунди щяхме да бъдем мъртви.

— Защо ми е да я пускам? — изсмя се зловещо. — Все пак и за тях трябва да има някаква награда — посочи към другите двама.

— Тя не ти трябва. Не можеш да се храниш от нас — погледнах го с цялата злоба, която бушуваше в гърдите ми.

— Така е. Въпреки че трябва да призная — миришеш много апетитно… Колкото и странно да е това — каза той и се надвеси заплашително над мен. Продължаваше да се усмихва. — От друга страна мисълта да прекърша вратлето на малката ти приятелка ме изпълва с… копнеж.

Вгледах се в изражението му с чисто отвращение.

— Гадно копеле! — просъсках и се изплюх в лицето му.

Злобата в очите му достигна нови измерения и той оголи кучешките си зъби. Тялото ми реагира незабавно и се подготвих за атаката му. Той обаче се изправи и се приближи към Зоя с походка на хищник. Впи ноктите си в кожата на лицето ѝ и тя изстена. Потърка нос в бузата ѝ, предвкусващ удоволствието. Щеше да я убие. Тя ме погледна ужасено, очите ѝ се напълниха със сълзи. Сърцето ми заби лудешки.

— Пусни я! Разкарай си ръцете от нея! — изкрещях с цяло гърло.

Паниката стегна гърдите ми. Той ми направи знак да не мърдам.

— Една крачка и е мъртва — каза ледено. — Нали не искаш да бъдеш причината тя да умре? — по лицето му плъзна лукава усмивка.

Огледах се и видях, че другите двама стояха в готовност да ме нападнат само срещу един поглед на главатаря си.

— Какво искаш? Защо просто не ме убиеш, а? — предизвиках го.

Трябваше да се отдалечи от нея. Може би пазителите все пак щяха да ни намерят и да я спасят точно навреме.

— Защо да го правя сега като мога да измисля толкова много начини да те измъчвам? — отвърна злорадо. — И тогава наистина ще ме молиш да те убия.

Гневът ми гореше под кожата. Впивах нокти в дланите си, за да се удържа да не му се нахвърля. Знаех, че нямам шанс срещу него. Един глупав ход и всичко щеше да отиде по дяволите.

— Защо ме преследвате? — запитах го. — Защо точно мен?

Той се изсмя и стисна челюстта на Зоя. Тя простена по-силно.

Струйка кръв се стече по лицето ѝ.

— Прекалено любознателна си, Ксения. Не си в позиция да задаваш въпроси.

— Няма ли да приключваме с това? — провикна се единият вампир.

Беше нетърпелив да получи наградата си — Зоя.

— И дотам ще стигнем — главатарят му го изгледа кръвнишки.

— Просто я вземи, а другата остави на нас — рече и се вгледа нетърпеливо в Зоя.

— Млъквай! — изкрещя вампирът. — Дръж си устата затворена!

Очите му заискриха с животинска настървеност. Извърна лице към Зоя, запрати я с един удар назад и тя се удари в стълба на уличната лампа. Нещо изпука и тялото ѝ остана неподвижно, отпуснато на земята. Чух собствения си вик и се нахвърлих върху него. Изблъсках го с всички сили към стената на сградата и се вкопчих в тялото му. Стоварих юмрука си в лицето му и пръстите ми се напоиха с кръвта му. От устата му се изтръгна ръмжене. В същия миг той стисна китката ми и я изви рязко назад. Изпищях от болка. Изрита ме в краката и паднах. Уви гневно косата ми около ръката си и ме повлече към двамата вампири. От болка пред очите ми заиграха зелени и бели петна. Опитах се да го изритам, да се отскубна от безмилостните му ръце, но той продължаваше да ме влачи.

В този момент усетих раздвижване и той отпусна хватката си. Преобърна се настрани и се претърколи шумно на земята. Огледах се панически и различих нови силуети. Не можех да фокусирам погледа си, но разбрах, че вампирите си имаха нов противник. Пазителите бяха дошли. Опрях ръце в земята и изстенах от болка. Китката ми увисна във въздуха, пулсираща. Подпрях се на лакът и залазих далеч от мястото на сражението. Трескаво затърсих Зоя с очи. Лежеше безжизнено на земята с гръб към мен. Придвижих се към нея и обхванах внимателно лицето ѝ. Беше бледа, но долових пулса ѝ облекчено. Нещо проблесна пред погледа ми и с ужас установих, че това беше кръвта ѝ. Притиснах с пръсти главата ѝ и панически се опитвах да намеря мястото, откъдето се стичаше. Локвата се разпростираше все повече и повече.

— Зоя, не! Моля те, не умирай! — проплаках.

Ръцете ми трепереха и се огледах назад.

— Задръж малко, Зоя! Всеки момент ще те отведем оттук!

Някой се пресегна към мен и хвана рамото ми. Извъртях се моментално и го нападнах.

— Ксения! — извика. — Аз съм!

Видях лицето на Игор пред себе си. Бях вкопчила ръцете си в него в опит да го изтласкам надалеч.

— Игор! Слава Богу! — проплаках. — Отведи я! Моля те, махни я оттук…

Той ме вдигна на крака и ме притисна към себе си. На лицето му се изписа облекчение.

— Моля те, Игор! — извиках. — Махни я оттук! Всичко… всичко е в кръв!

— Спокойно, Ксения — гласът му звучеше твърдо.

Той погледна към Зоя и се извърна към единия от пазителите. Останалите двама бяха заети в ожесточена битка с кръвожадните.

— Казимов! Отведи ги оттук, бързо! — извика. — Към колата!

Пазителят се втурна към нас и вдигна Зоя на ръце. Игор ме затегли в посока на мястото, където бяха паркирали джипа. Ръцете му ме държаха здраво сякаш се страхуваше да не побягна. Аз влачех краката си по земята и дори не можех да усетя дали все още бях с обувки.

— Господи, Ксения! — гласът му потрепери. — Господи!

Гледаше напред и не можеше да обърне лицето си към мен. Бе стиснал челюст и в очите му бушуваше буря от противоречиви емоции. Стигнахме колата и той ме настани на задната седалка. Коленичи пред мен и най-накрая ме погледна. Обхвана лицето ми с длани и в очите му се изписа мъчителна болка.

— Какво щях да правя, Ксения! Ако беше мъртва… — той опря чело в моето и притисна силно главата ми към гърдите си.

Преплете пръсти в косата ми и вдигна рязко глава.

— Всичко ще бъде наред — увери ме.

Аз го гледах, останала без дъх. Страхът и ужаса, размити с облекчението, че той беше тук, бяха парализирали мозъка ми. Единственото, което можех ясно да доловя беше мириса на кожата му толкова познат, така приютяващ.

— Тръгвай! — извика на пазителя и се отдръпна.

Двигателят изръмжа. Погледнах отново към Игор и тогава се случи. Вампирът изскочи от сенките зад гърба му и го запрати с мощен удар пред колата. Тялото му се удари тежко в страничната броня и се просна на земята.

— Игор! — изкрещях.

Понечих да отворя вратата, но пазителят се беше пресегнал от шофьорското място и сграбчи ръката ми, сякаш беше предвидил какво щях да направя.

— Не! Пусни ме!

— Ксения, стой в колата! — заповяда ми. — Стой в колата и не мърдай оттук!

Той погледна колебливо към Зоя сякаш не знаеше какво да стори. Не искаше да ни напусне, но не можеше да остави кръвожадния да убие Игор.

— Пази я. Заключи вратите!

Аз опрях длани в прозореца на колата и се опитах да видя какво се случва. Казимов нападна кръвожадния и го отблъсна. Във въздуха проблесна острие. Беше извадил нещо подобно на кинжал. Замахна, но кръвожадният избегна удара му. Беше оголил кучешките си зъби и се движеше плавно, готов да нападне. Пазителят се приближи с един скок към него и отново замахна, но вампирът блокира атаката и изби оръжието от ръцете му. Вкопчи се в него и се стовариха на земята. Не можех да различа кой надделяваше, телата им се преплитаха ловко с движенията на хищници.

Съзрях Игор да приближава. Беше с гръб към мен, но можех да доловя силата, която излъчваше. Тялото му, изтъкано от мускули, се извиси над двамата и само с едно движение изтласка кръвожадния. Сега бяха двама на един. Игор не дочака атаката му. Нахвърли се срещу него и стовари удара си в лицето му. Вампирът изгуби равновесие и падна в краката му. Игор се пресегна към кинжала си, мускулите на ръцете и на гърба му се изпънаха, на лицето му падна познатата черна сянка. С един замах отряза главата му. Кръвта бликна като фонтан. Наблюдавах сцената със затаен дъх и издишах шумно чак когато се обърна. Той улови погледа ми и ме погледна ядно.

— Тръгвай, по дяволите! — замахна гневно напред. — Не спирай докато не стигнеш Палатата!

Преместих се на предната седалка и трескаво заопипвах с пръсти ключовете в стартера. Тъкмо щях да завъртя ключа, когато един оглушителен трясък от лявата ми страна ме накара да замръзна. Очите ми срещнаха тези на кръвожадния. Онзи кръвожаден. Сърцето ми заби като лудо и кръвта се отдръпна от лицето ми. Той се пресегна през счупения прозорец и ме улови за косата. Отключи вратата и ме изтика навън. В последния момент погледнах към Игор. Заедно с другия пазител бяха заобиколени от поне седем или осем кръвожадни, подредени в кръг. Обикаляха около тях като хищници, дебнещи плячката си. Другите двама пазители се биеха с още поне петима. Нямахме никакъв шанс.

Всичко след това се случи като на забавен каданс. Кръвожадният ме просна на земята и ме повлече към останалите вампири. Аз крещях от болка. Кожата ми се раздираше в камъните, а главата ми пулсираше като подпалена. Подмина Игор и останалите си „колеги“. Цареше пълен хаос. Чух виковете и ръмженето им. Чувах и ударите им. Игор се биеше едновременно с четирима. Кръвожадният ме хвърли пред себе си и просъска:

— Нямаш представа колко много ще съжаляваш по-късно, че извика тези пазители.

Аз го изгледах кръвнишки. Лицето му се бе сгърчило от злоба.

— Изкушавам се да те убия още сега…

— Защо не го направиш тогава, боклук скапан? — изкрещях. — Направи го!

— Откъде тази самоувереност у една малка вестителка? — набере се над мен. — Не, Ксения, имаме много работа преди отново да ме замолиш да те убия.

Той направи крачка напред и в този момент видях ножа. Лежеше близо до ръката ми, избит от хватката на някой от пазителите. Ако можех само да се пресегна…

— Значи искаш да ме оставиш за по-късно, така ли? — просъсках. — Не се ли притесняваш, че някой от гнусните ти приятелчета ще те изпревари?

На лицето му плъзна лукава усмивка. Очите му светнаха като ледена стомана.

— Достатъчно удоволствие ще бъде просто да те накарам да млъкнеш. Засега — каза и скочи.

Пръстите ми напипаха ножа. Грабнах го в последния момент и замахнах към вампира. Той го избегна на косъм, но гневът му кипна.

— Какво си въобразяваш, че можеш да направиш с това?

Хвана главата ми и ме блъсна в земята. Челото ми отекна в прерязваща болка от удара, но не изпусках ножа. Той се нахвърли върху мен и в същия момент го прободох. Камата потъна дълбоко в гърдите му. Очите му спряха върху моите, а устата му зина стъписано. Натиснах кинжала по-навътре с последно усилие. Не бях улучила сърцето му. Все още дишаше. Трябваше да побягна. Но не можех да помръдна от ужас. Яростта в погледа му ме сковаваше. Той изтръгна ножа от плътта си и оголи зъби. Насочи оръжието заплашително към мен и с ниско ръмжене ме стисна за гърлото.

В този момент Игор го хвана за ръцете и го изтласка далеч. Камата падна в краката ми. Кръвожадният скочи към него и се вкопчиха в ожесточена схватка. Нанасяха си удар след удар, преплитаха груба, жестока сила, борещи се за надмощие. Сърцето ми се стегна. Не можех да гледам това. Игор беше като торнадо, помитащо всичко по пътя си, но кръвожадният не му отстъпваше по мощ. Той се пресегна настървено към него и за малко да го повали на земята. Игор обаче го издебна и с едно завъртане го приклещи под тялото си. Извади кинжала и го насочи към гърдите му. Точно преди да го забие обаче, викът на Зоя привлече вниманието му и той я потърси с очи. Вампирът се възползва от моментното му разсейване и с един тласък насочи кинжала на Игор към собствените му гърди. В този момент като насън политнах към него и яростно забих ножа си право в сърцето му. От гърдите му излезе свистене и той се отпусна безжизнено назад.

Игор ме погледна изумено и за част от секундата помислих, че е изпаднал в паника. След миг обаче стисна дръжката на ножа, забит в гърдите на кръвожадния, и с обиграно движение изтръгна с хрущене сърцето му. Очите ми се разшириха от потресаващата гледка. Вампирът лежеше по гръб с разперени ръце, сърцето му се подаваше от гърдите му. Съвсем малко, но можех да го видя. Стомахът ми се обърна и се извъртях настрани, за да повърна. Игор се втурна към Зоя, но един от пазителите вече беше убил последния останал вампир. Зоя отново бе изгубила съзнание.

Огледах се. Рушащите се фасади на старите сгради бяха надвиснали злокобно над нас, а клоните на дърветата бяха застинали във времето. Въздухът бе натежал и се стелеше плътно между мен и труповете. Всичко бе в кръв и разруха. С ужас видях тялото из единия пазител недалеч от мен. Беше мъртъв, заобиколен от обезглавени вампири и тела с изтръгнати сърца. Погледнах надолу към окървавените си ръце и тялото ми се разтресе неудържимо в конвулсии. Но очите ми бяха пресъхнали. Игор се приближи бавно към мен и ме погледна притеснено. Направи още няколко крачки и ме придърпа към себе си. Останах отпусната в прегръдката му и сълзите най-накрая потекоха. Той погали нежно косата ми. Беше сгъстена от кръв и кал. Дишах насечено и се опитвах да се успокоя.

— Всичко е наред, Ксения — каза ми нежно.

Продължаваше да милва главата ми. Отпуснах се в него както беше седнал на земята.

— Всичко ще се оправи — прошепна.

Извърнах лице към неговото и той ме погледна с изражение, в което бе изписана болка. Погледът му се плъзна по челото ми и той затвори очи. Вдигна ме на ръце и ми помогна да се изправя.

— Трябва да отидем в болницата.

— Добре съм. Но Зоя… — гласът ми потрепери. — Тя е много зле, Игор — проплаках.

— Ще се погрижим за Зоя — поведе ме той към колата.

Седнах на задната седалка и положих главата на Зоя в скута си.

Пазителят бе притиснал раната на главата ѝ с парче плат. Забелязах, че ръкавът на ризата му бе скъсан. Игор се плъзна на седалката до мен и кимна на другия пазител да потегли. Отвори прозореца на колата и се обърна към Казимов, който стоеше отвън.

— Казимов — рече мрачно, — донеси Саша обратно. Не го оставяй тук.

Казимов кимна бавно и погледна с тъга към мъртвото тяло на пазителя.

Колата потегли. Игор наметна сакото си върху раменете ми и наведе глава. Беше още с костюма от помена в Палатата. Носеше следите на битката по себе си. По лицето си имаше засъхнала кръв и ризата му бе раздрана. Беше покрит с мръсотия и прах. Черните петна бяха от кръвта на вампирите. Вгледах се в начина, по който бе подпрял главата си с ръце. Изглеждаше изтощен.

— Игор — гласът ми трепереше.

Той вдигна бавно поглед към мен.

— Ранена си — рече с дрезгав глас. — Какво се случи, Ксения?

Беше снишил гласа си.

— Вината е моя — отвърнах мъчително. — Вината е моя… Ако Зоя…

— Не си го помисляй — прекъсна ме. — Ще се погрижим за Зоя — синьо-зелените му очи уловиха моите с непреклонен поглед. — Ще се погрижим и за теб.

— Добре съм — побързах да кажа.

— Не, не си — долових потиснатия гняв в гласа му.

Опитваше се да бъде спокоен.

— Цялата си покрита в рани. Не мога да повярвам, че си в съзнание.

Аз погледнах към краката си. Роклята ми бе раздрана и едва покриваше тялото ми. Бях помислила, че повечето от кръвта е на вампира, но сега осъзнах, че беше моята. Не казах нищо. Вината ме разяждаше отвътре. Никога нямаше да си простя случило се. Ако не се бях втурнала след онази жена, Зоя сега щеше да бъде добре. И онзи пазител нямаше да бъде мъртъв. Колата спря пред болницата и пазителите моментално изскочиха навън. Преди да изнесат Зоя на ръце, Игор им нареди да облекат дългите си палта. Вероятно не искаше да привличат вниманието на лекарите и посетителите с окървавените си дрехи. Излязох от колата, а той внимателно ме държеше над лакътя и ме прикрепяше, докато вървях.

— Как ни намерихте? — попитах го, докато откарваха Зоя в спешното отделение.

Опитвах се да не мисля какво ще се случи оттук натам.

— Твоят приятел Холт. Майкъл — уточни. — Той получи видение, че сте нападнати. Каза ни къде да ви търсим — рече хладно и извърна поглед.

Спазваше дистанция.

— Видението ми се е сбъднало… — казах с разширени от изумление очи.

Той ме погледна мрачно и потисна един гневен изблик.

— Защо го направихте, Ксения? Защо излязохте навън? — запита ниско.

— Не беше умишлено, Игор — отвърнах развълнувано. — Казах на Зоя да се прибере, но тя не искаш да ме остави сама — погледнах го умолително и една сълза се отрони по бузата ми. — Не мислех, че ще се случи.

— Можеше да си мъртва! — извика и това привлече вниманието на чакащите и на някои от лекарите и сестрите.

Той прокара нервно ръка през косата си и направи няколко крачки в кръг.

— Ако Майкъл не беше получил това видение, сега щеше да си мъртва.

— Но не съм — рекох, а той ме изгледа кръвнишки.

— Не смей да казваш нищо — предупреди ме с ледени нотки в гласа. — Замълчи!

В този момент през вратата нахлуха Юри и Майкъл, съпроводени от двама пазители. Зад тях вървяха Романова и Николаевич.

— Чуй ме, Ксения — рече ми припряно. — Не казвай на никого за това, което направи.

— За какво говориш? — погледнах го объркано.

— Никой не трябва да научава, че уби кръвожадния — рече твърдо и стисна окуражително ръката ми. — Вярваш ли ми? — аз кимнах автоматично. — Не казвай нищо.

— Ксения! — Майкъл дотича до мен и ме прегърна отчаяно.

Аз изстенах от болка и Игор го отмести назад.

— Ранена е, Майкъл, не виждаш ли? — каза раздразнено.

Майкъл ме погледна разтревожено и се отмести още по-надалеч.

— Ксения, Господи! — прошепна, загубил дар слово.

Очите му шареха по кръвта и мръсотията по тялото ми и дрипата, в която се бе превърнала роклята ми.

— Добре ли си? — попита без да отмества очи от разранените ми крака.

— Добре ли ти изглежда? — рече Игор, изгубил търпение.

След миг обаче се овладя и погледът му омекна, въпреки че Майкъл продължи да го гледа засегнато.

— Ранена е. Трябваше да я приемат за преглед досега — погледнах встрани и забелязах начина, по който Юри гледаше към Игор. Сетих се за видението си и как Юри искаше да тръгне с него, но Игор не му позволи. Но какво още беше казал Юри?

— Майкъл, какво се случи? — запитах го нетърпеливо.

— Какво имаш предвид? — попита озадачен.

— С видението? Какво видя?

Игор и Майкъл се спогледаха.

— Видях, че ви нападат. Видях лицата на вампирите и улицата, на която ви държаха в капан — устните му трепереха. — Видях го как захвърли Зоя в уличния стълб, а теб влачеше по земята и кожата ти се раздираше по паважа.

— Къде е Зоя? — запита Юри.

Тялото му се бе стегнало от напрежение, а ръцете му бяха здраво стиснати в юмруци.

— В интензивното е — каза Игор.

Юри сгърчи лице от напиращите емоции.

— Ще се оправи, Юри — погледна го уверено. — Стигнахме навреме.

— Не бих казал, че сте стигнали навреме след като животът на Зоя е под въпрос — отвърна язвително и се отдалечи от нас.

Крачеше нервно и не можеше да си намери място. Аз седнах на канапето и опрях глава в коленете си.

— Това е. Няма да чакам повече — заяви Игор и ме вдигна. — Щом не може да се намери един доктор, който да дойде при теб, ние ще отидем при него.

— Ксения! — гневният вик на Романова ме стресна.

Крачеше ядосано към мен и имах чувството, че ще помете всичко по пътя си.

— Как можа? Това, че не можем да ти казваме какво да правиш, не значи, че трябва да вършиш всичко напук! Защо излезе навън? Защо напусна палатата?

— Наталия… — подех, но тя ми хвърли толкова смразяващ поглед, че думите заседнаха в гърлото ми.

— Не мога да повярвам, че съществува толкова безразсъдно момиче като теб! Къде ти беше акълът? Знаеш ли какво можеше да се… — гласът ѝ секна и тя ме погледна ужасено. Сетне извърна поглед към Игор, потресена. — Нападнали са те!

— Да — отвърнах уморено.

Светът пред очите ми започваше да се върти. Игор усети нестабилността ми и преди да се свлека на земята, ме пое в ръце и ме сложи на канапето.

— Нищо ми няма, просто ми се зави свят.

— Защо Ксения не е настанена в болницата? — извика Наталия и се огледа за някого, на когото да изкара гнева си. — Сестра! Какво си мислите, че правите? — продължаваше да мята мълнии и горкото момиче се огледа притеснено за помощ. — В чакалнята припада пациент, а вие дори не сте я прегледали още! Не ме гледайте така, а се размърдайте! Хайде! — извика и сестрата забърза към рецепцията.

На устните на Игор заигра усмивка.

— А ти, Ксения, ако не изглеждаше толкова ужасно, щеше да разбереш какво е да се разправяш с мен!

— Не сега, Наталия — прекъсна я Игор. Гласът му бе тих, но тонът — категоричен. — Не знаеш какво преживя.

Наталия ме погледна с някаква смесица от гняв и съчувствие и накрая се предаде.

— Зоя? — запита въпросително.

— Скоро ще знаем положението ѝ — отвърна Игор и прокара длан през косата ми, за да отмести няколко кичура от лицето ми.

Бях се отпуснала в канапето и се опитвах да фокусирам поглед. Може би от възбуда и напрежение не бях усетила изтощението и болката от нараняванията по тялото си. Сега обаче не можех да се помръдна. Сестрата се върна плахо и прошепна нещо на Наталия. Тя кимна рязко и даде знак на Игор да ме заведе в докторския кабинет.

— Ох, по дяволите! — изстенах. — Нали каза, че няма да ме боли!

— Казах, че няма да те боли толкова много… — прошепна Игор.

Аз му хвърлих един неодобрителен поглед и отново изстенах.

— Спокойно, след като приключат с промивката, ще ти сложат местна упойка — обясни ми той.

Седяхме в един от кабинетите в болницата и очевидно Игор се забавляваше да наблюдава тормоза, на който бях подложена от едрата сестра с пръсти като наденици.

— Ще остане ли белег? — попитах доктора, който седеше отстрани и подготвяше някакви мазила и инструменти.

— Раните ви са много. И са дълбоки — каза. — Но ако ни оставите да си свършим работата, след време няма да се забелязват особено — отвърна подразнено.

— Значи ще остане белег — заключих вкиснато.

Игор ми отправи един от любимите си погледи. Този, който ми казваше „Ти сериозно ли?“. Тъкмо се канех да му отвърна, когато отново подскочих от болка.

— Кога ще започнете да ме шиете? — попитах нетърпеливо.

— Всеки момент — промърмори докторът, съсредоточен в работата си.

След като приключи с шевовете и превръзките и ме изпрати да ми направят рентгенова снимка, за да се уверят, че нямам нищо счупено, докторът ми обясни подробно какво трябва да правя с раните и че трябва да дойда пак след няколко дни за повторен преглед. Аз завъртях очи от досада, но под изпитателния поглед на Игор изслушах търпеливо остатъка от напътствията му. Категорично обаче отказах да ме заведе обратно в Палатата.

— И дума да не става, Игор! — възразих. — Не ме интересува какво имаш да ми казваш. Оставам тук, при Зоя.

Игор ме погледна гневно и въздъхна.

— Изобщо не цениш живота си, Ксения! Идея си нямаш какъв късмет имаше, че се отърва жива! — той се наведе над мен и сниши гласа си. — Имаш ли представа какво можеше да се случи?

Аз отворих уста, но той не ме остави да говоря.

— Постъпила си глупаво — каза студено. — Действала си против всички инстинкти на вестителя и си поела риск не само за твоя живот, но и за този на Зоя.

Думите му ме удариха в лицето като шамар.

Известно време останах безмълвна, потънала във вината си. Зоя беше в интензивното. Още не знаехме в какво състояние беше, но беше зле. Много зле… И за всичко това бях виновна аз.

— Няма да се върна в Палатата. Ще остана тук, за да изчакам Зоя да се събуди — ако се събуди, помислих си.

Не, не мисли по този начин! Игор ме погледна гневно и се отпусна на канапето пред кабинета.

— Добре. Остани — рече накрая и потърка с пръсти слепоочията си. — Тогава аз също ще остана.

— Не е необходимо да го правиш — отвърнах.

— Напротив.

— Мина през много, Игор. Прибери се и си почини — настоях.

— Ти ли ми го казваш? — изгледа ме остро. — Погледни се, Ксения. Цялата си в шевове и бинтове. Не мога да те гледам така. Трябваше да те пазя — рече и се предаде.

Отпусна уморено глава на облегалката и се загледа в тавана.

— Правиш всичко възможно да се проваля, нали?

— Ти нямаш нищо общо с това! — възразих и го загледах изумено. — Не е твоя задача да ме пазиш!

— А на кого мислиш, че е? — попита ме гневно. — Обещах ти, че ако дойдеш тук, ще бъдеш в безопасност! И виж какво се случи! Първо изживя смъртта на Пророчицата, после видя смъртта на родителите си и се събуди белязана от случилото се, а сега… Кръвожадните се добраха до теб! Ако бях закъснял дори с една минута, щеше да си мъртва.

Гласът му бе дълбок, дрезгав. Казваше повече от думите му. Чувстваше дълг към мен — както към хората, които защитаваше. Това ме натъжи.

— Дори и да беше закъснял, нямаше да съм мъртва, Игор — казах тихо. — Той нямаше да ме убие. Поне не толкова скоро — стоварих се на канапето до него. — Вампирът искаше нещо от мен. Каза ми, че имаме още много работа преди отново да го замоля да ме убие…

Игор ме погледна съсредоточено и приближи лице към мен.

— Наистина ли ти каза това? — попита ниско, заплашително.

— Да. Предизвиквах го да говори, за да протакам нещата. А после му казах да ме убие.

Той разшири свирепо ноздри срещу мен.

— Защо, по дяволите, си му казала подобно нещо?

— За да се отдалечи от Зоя! Беше вкопчил противните си ръце в гърлото ѝ и щеше да ѝ прекърши врата! — отвърнах разпалено.

— Какво е искал от теб, Ксения?

— Не знам — рекох замислено. — Но щеше да ме отведе с него. Сигурна съм.

— Чуй ме — повдигна брадичката ми към лицето си. — Това, което се случи там, беше ужасно. Ти се държа геройски, Ксения — очите му проблеснаха срещу моите. — Беше като истински воин.

— Не е вярно — отвърнах. — Бях глупава.

— Постъпила си глупаво, че си излязла. Но това, което стори след това, беше много смело. Защитила си Зоя. Избрала си нея пред себе си.

— Аз съм виновна, че животът ѝ виси на косъм.

— Това е дело на кръвожадните — каза твърдо. — Каквото и да се случи, не обвинявай себе си.

Сълзите ми потекоха и гърлото ми се стегна. Игор се вгледа в очите ми и бавно, много бавно, прокара пръст по бузата ми. Забърса една сълза и обхвана нежно лицето ми с длани. Тръпки полазиха по гръбнака ми. Дъхът ми секна. Той продължаваше да се взира в очите ми и не ми позволяваше да отместя поглед. Пръстите му чертаеха нежно кръгове по страните ми и изразяваха цялата нежност, на която бе способен. Гледах го като хипнотизирана и повече от всичко исках да се потопя в обятията му. Исках да потъна в ръцете му и да усетя топлината на тялото му. Магията изчезна, когато отдръпна ръката си от мен и я положи на коляното си. Усетих, че се напрегна.

— Какво има? — запитах го.

— Това, което направи там… — гласът му се колебаеше. — Ксения, знаеш, че досега никога вестител не е убивал кръвожаден — тялото ми се стегна. Погледнах го в тревожно очакване. — Ти наистина го уби.

— Ти ми помогна — отвърнах припряно.

Той поклати глава.

— Ксения, ти го прободе в сърцето.

— Едва — отсякох.

— А раните ти… Ти преживя повече от Зоя. И колкото и да ми е неприятно да те гледам в този вид, знам, че раните ти са повърхностни. Тялото ти премина през огромни изпитания. Понесе силни и мощни удари и въпреки това си на крака. Вече виждам как силите ти се възвръщат…

— Накъде биеш? — прекъснах го.

— Само пазителите имат силата да пронижат кръвожаден — каза и ме погледна напрегнато. — Само една раса не изпитва болка при такива наранявания и тялото ѝ издържа на подобни изпитания. Расата на пазителите.