Вестители

Глава 23

Сега вратите на залата бяха изпъстрени със сребърен прашец и инкрустирани с тъмно сини камъни, които блестяха вълшебно на фона на зимната приказка, в която дворът на Палатата се беше превърнал. Двама мъже, облечени в смокинги, отвориха вратите за нас и ни кимнаха за поздрав.

Още с първата крачка ме обля опияняваща смесица от скъпи парфюми и ярки светлинни снопове, проблясващи сред приглушената светлина в залата. Имах чувството, че се намирам на съвсем различно място — нямаше нищо общо с онова, което бях видяла, когато дойдох тук за първи път. Залата беше обляна в мека приглушена светлина, потапяйки в себе си всяко едно пламъче на запалените свещи и примигващите новогодишни светлинки. В центъра се издигаше висок и внушителен бор, обсипан с (бих се заклела) ръчно изработени стъклени фигурки, всяка уникална сама по себе си, но така, че да се сливат с тоновете на цялата украса на помещението. От високия таван се спускаха тъмносини воали, поръсени със същия сребърен прашец, който можеше да се види навсякъде.

Изведнъж се сетих за това, че Зоя бе помогнала за украсата и сигурно е знаела колко идеално ще пасне роклята ми на цветовете на цялата Церемониална зала. Навсякъде бяха разположени изискани коктейлни маси с дълги сребристи покривки, прихванати в средата с тъмносини панделки. Помещението се изпълваше със звън от кристални чаши в тон с опияняваща нежна музика. Иначе обрисуваните и инкрустирани обширни стени на залата, сега бяха покрити в тематичното сребърно и синьо, сливащи се впечатляващо със спектъра на уютната светлина, която сякаш струеше отвсякъде. Може би се бях хипнотизирала от цялата тази невероятна гледка, защото не разбрах как изведнъж се бях озовала под ръка с Майкъл пред Наталия Романова, която изглеждаше като някоя знатна особа.

— Ксения, Майкъл, добре дошли! — поздрави ни формално тя и направи лек поклон с глава.

Типичното сияние в лицето ѝ я разкрасяваше още повече и допринасяше за особено елегантната ѝ осанка. Беше облечена в сребриста дълга рокля — изцяло в тон с тематиката на вечерта. Ние отвърнахме със същата формалност на поздрава ѝ и продължихме напред, където чак сега видях, че Юри и още двама младежи, които бях засичала няколко пъти откакто бях тук, стояха и разговаряха за нещо много забавно, ако съдех по развеселения им вид. Всички се бяха постарали да изглеждат много елегантни и с изненада установих, че съвършено се вписват сред дори и най-официалните гости на вечерта.

— Ето къде сте! — усмихна ни се Юри. — Ксения, надминала си себе си! — галантно се обърна към мен все още развеселен.

— Благодаря, Юри. Започва да ми става неудобно от тези комплименти, особено ако ги чувам от вас — отвърнах.

— От нас? — учуди се Юри.

— Да, от приятелите си.

— Но това, че сме приятели, в никакъв случай не значи, че не можем да се възхищаваме на вида ти — намеси си Майкъл, което ме накара да се подсмихна, сещайки се за последния ни разговор, когато се самопоканих за негова дама на бала.

— Не мога да повярвам в какво са превърнали Церемониалната зала! Направо е неузнаваема! — побързах да сменя темата.

— Орденът винаги е държал на такива неща. За тях няма нищо по-важно от това да поддържат високо славата и статуса си в обществото — отвърна Юри.

— Представете си какво ще стане, ако Тайният кръг дойде на посещение! — иронично каза едно от момчетата, които не познавах много добре.

— Саша е прав. Вече виждам как Романова търчи напред-назад в истерия из цялата Палата — засмя се Юри.

— Тайният Кръг не са ли поканени? — попитах с надеждата отговорът му да е отрицателен.

— Не. Но това е така, защото те почти никога не се появяват навън. Обществото ни рядко има възможността да се срещне с тях, още по-малко ако тази среща е извън Двореца — обясни Юри, а аз въздъхнах облекчено.

Само тяхното присъствие ми липсваше.

— Юри, къде е Зоя? — попитах го отнесено. Погледът ми блуждаеше из лицата на тълпата, но никъде не успях да видя нейното. — Странно… Тя нямаше търпение да дойде — прошепнах все така в унес.

— Не знам къде е, но каза, че ще се срещнем тук — дочух сякаш отдалеч все така приповдигнатия глас на Юри.

— Ксения, какво има? — попита ме Майкъл.

Неговия глас също ми прозвуча особено — имах чувството, че не бяха до мен. Шепота на хората се засилваше все повече и повече.

— Ксения? Ксения! — викът ѝ ме стресна.

Фокусирах лицето на Романова пред мен.

— Наталия? — обърнах се към нея.

— Наред ли е всичко? — попита ме подозрително.

Сините ѝ очи, полупрозрачни като кристали, бяха насочени настоятелно в мен. Явно очакваше адекватна реакция.

— Да, разбира се — отвърнах с усилие да прозвуча по-трезво. — Мога ли да помогна с нещо, Наталия?

Тя не отмести поглед, но само след миг смени изражението си.

— Исках само да те представя на един мой много добър приятел каза и се обърна назад към мъж, облечен в смокинг.

Моментално разпознах лицето на Казимир Буковски. Гледайки го отблизо, видях, че косата и мустаците му са посивели и имаше торбички под очите, но иначе лицето му бе опънато. Той се приближи към нас и когато заговори, ме побиха ледени тръпки.

— Г-це Петрова, господа — кимна учтиво и някак пресилено, — чувал съм много за вас.

— Ксения, това е Казимир Буковски. Той е предан и отдаден на Ордена вестител — представи го с гордост Романова.

Буковски кимна все така формално с глава и ѝ се усмихна.

— Разбрах, че наскоро сте намерили убежище в Ордена, но славата Ви се носи бързо и надалеч.

— Нима? — отвърнах сдържано. — Явно Русия не е чак толкова голяма.

— О, не е нужно да скромничите — отвърна Буковски. — До ушите ми достигнаха много любопитни истории. Дори няма нужда да споменавам прочувствените Ви слова по повод смъртта на Пророчицата по време на помена. Изключително, наистина! — заяви полувъзторжено.

Аз не отговорих нищо, тъй като думите му звучаха фалшиво и далеч не толкова убедително. Изглеждаше ми абсурдно, дори смешно, да се лаская от подобни коментари. Както във всяко общество, така и тук се намираха определени хора, които тръпнеха в очакване за поредната сензация и живееха за това да се доберат до днешната новина, за да откраднат малко от светлината на прожекторите. А за тях аз очевидно бях точно това — момичето от България, което не подозираше какво е и което изживя смъртта на Вера Крамаренко. Една сензационна новина, която щеше да отмине толкова бързо, колкото се беше и появила. По дяволите, предполага се, че тези хора са просветени. Зачудих се дори дали изобщо виждаха нещо.

— Жалко, че нямахме възможност да поговорим след словото Ви. Сякаш потънахте вдън земя — допълни и ме погледна настоятелно.

Едва успях да се стърпя да не изгрухтя в лицето му.

— Ксения, ако ми позволиш при първа възможност ще те представя и на сина на Казимир. Къде е Давид впрочем? — намеси се Наталия.

— Надявам се, че все още е тук — засмя се Буковски. — Дойдохме заедно. Сигурен съм, че ще е очарован от срещата с Вас — добави, обръщайки се към мен с типично ласкавия си тон.

Вече разбирах, че е усвоил до съвършенство досадния маниер да фамилиарничи — като се почнеше от гласа и погледа му и се стигнеше до жестовете и изразите, които използваше. Отврат. Останалите гости около нас поглъщаха запленени всяко едно негово движение — начина, по който потриваше показалеца в палеца си, очертавайки невидими окръжности, това как мустаците му се раздвижваха докато говореше. Дори проследяваха поклащанията му, повдигайки се ту на пръсти, ту на пети върху токовете на лъснатите си обувки. Както наблюдавах с неодобрение усмивките им, предназначени за Буковски, който впрочем очевидно беше много богат — скъп часовник, скъп костюм, скъпи обувки, — изведнъж съзрях познато лице в навалицата от гости.

— Извинете ме — обърнах се към тях и бързо се отправих напред, стараейки се да не изглеждам невъзпитана. — Алегрина!

— Ксения! — отвърна ми тя радостно и ме прегърна. — Надявах се да те срещна тук.

— Толкова се радвам да видя познато лице! Особено твоето.

Може би първият и последен път, в който я срещнах, не беше при добри обстоятелства, но самото ѝ присъствие тук ме накара да се почувствам по-отпусната — сякаш бях по-близо и до Игор. Алегрина ме погледна някак замислено, изглеждаше загрижена. Веждите ѝ се сключиха и на челото ѝ се образуваха дълбоки бръчки.

— Какво има? — попитах я объркана.

Тя се умълча за няколко секунди и въздъхна.

— Не мисля, че трябва да ти казвам това, но не бих могла да го скрия — каза тихо и се приближи деликатно към мен. — Усещам раздвижване. Голяма промяна — очите ѝ останаха все така разтревожени.

Не можех да разбера за какво говореше, но беше очевидно, че не е добро.

— Промяна? Каква промяна?

— Имах видение. Такова видение, което всеки друг би объркал със сън. Но не и аз — Алегрина се озърна, сякаш се страхуваше да не ни подслушват, и отново продължи. — Ксения, видението ми беше свързано с Пророчицата.

— Вера Крамаренко? — изненадах се.

— Вера, която се свърза с теб в предсмъртния си час — довърши вестителката.

Видя ми се много по-различна от онази жена, която видях на летището с Игор. Сега изглеждаше угрижена, дори изтормозена, и ясно можех да прочета страха в очите ѝ.

— Какво видя? — попитах я нетърпеливо.

Този разговор опъваше като струна всяка клетка от тялото ми и напрежението от неизвестната заплаха се загнезди в стомаха ми.

— Не мога да опиша точно. По-скоро почувствах това, което тя искаше да почувствам.

— Какво говориш? Тя е мъртва — прошепнах напрегнато.

— Вера е мъртва, но не и духът ѝ. Ксения, не ми казвай, че след всичко, което преживя и което видя, все още не си се убедила в съществуването на по-висша сила, в съществуването на духа.

Алегрина ме погледна укорително и ми стана неудобно дори да се замисля дали вярвам в подобни понятия. Истината беше, че в момента щях да повярвам на всичко, но дали можех сляпо да приема нещо за чиста монета — това беше друг въпрос.

— Алегрина, кажи ми какво разбра — настоях все по-нетърпеливо,

— Усетих, че връзката между теб и Пророчицата не е чиста. Нещо тегне над нея — тя направи пауза и можех да се закълна, че устните ѝ потрепериха. — Смърт.

Последната дума ме скова. Какво говореше тя…

— Но това не беше видение, нали? — проговорих след малко. — Ти каза, че е било по-скоро усещане. А и именно смъртта беше това, което ни свърза… Нейната смърт — натъртих.

— Ксения, знам какво говоря. Ти си надарена повече, отколкото някой досега е показвал. Осъзнаваш ли, че имаш по-голяма сила от половината вестители в Ордена взети заедно? А си още в началото на пътя си! — Алегрина се беше развълнувала и ѝ беше все по-трудно да сдържа емоциите си така, че да не бъдем подозрителни за хората около нас. — Не разбираш ли? Има нещо, което не е наред! Трябва да разбереш какво е, Ксения. Ако оставиш нещата така, може да се окаже твърде късно.

— Алегрина, кажи ми какво усети! — вече беше късно да се правя, че думите ѝ не ме плашеха. Тя обаче ме плашеше повече — изглеждаше на предела на нервите си, изтерзана и параноична.

— Вече ти казах.

— Кажи ми повече — настоях.

Тя се замисли без да откъсва поглед от очите ми и след дълго колебание се реши:

— Мисля, че Пророчицата е имала видение за теб, знаела е, че ще се появиш и е искала да те предупреди за някаква опасност. Усетих колко обвързани сте били, но ти така и не си разбрала.

— Алегрина, всеки ден съм в опасност. Всички сме в опасност — прошепнах.

— Опасността не е кръвожаден — думите ѝ накараха кръвта ми да се смрази.

Нещо в думите ѝ ме изплаши. Какво можеше да е по-опасно и по-страшно от вампирите? Не… не беше възможно. Нима можеше да е права? В този момент към нас се присъедини Буковски. Отново.

— Ксения, не знаех, че познаваш Алегрина! — „изчурулика“ любезно. Боже, колко беше дразнещо да го слушам!

— Така е, с Ксения сме се виждали и преди — отвърна вместо мен Алегрина, опитвайки се да си придаде фриволен вид.

Явно Буковски умираше от любопитство да разбере откъде се познаваме, защото продължи да ни гледа в очакване, но нито една от нас не благоволи да го осветли.

— А, ето го и Давид! — възкликна радостно и помаха припряно на сина си да се приближи.

И преди го бях виждала. Последният път зърнах лицето му на входа на Палатата, когато със Зоя се втурнахме след непознатата жена. Въпреки че не бях напълно сигурна в това, което бях видяла тогава. Давид беше доста по-висок от баща си, строен и с хубаво лице — притежаваше онова сладникаво обаяние, на което малко момичета можеха да устоят. Имаше русолява коса, пригладена небрежно назад с леки чупки в перчема, и топли кафяви очи, които в естественото си състояние бяха почти незабележимо премрежени.

— Дами, представям ви моя син Давид Буковски.

Синът му се усмихна чаровно, но не мазно като баща си, слава Богу, и подаде ръка за поздрав.

— С вас вече се познаваме, Алегрина — обърна се към нея. Тя се усмихна и кимна. — Но досега не съм имал честта да се запозная с Ксения.

— Каква чест наистина! — пошегувах се, но явно само на Давид му се понрави чувството ми за хумор.

— Слушали сме толкова много за Вас и способностите Ви, че бяхме започнали да смятаме, че приличате на Пророчицата! — засмя се той. — А какво се оказва — Ксения Петрова е по-красива от всяка рускиня, която сме виждали.

— Това е така, защото не съм рускиня — отвърнах.

Той се усмихна все така чаровно и поклати глава.

— Ксения, виждал съм много българки, но нито една от тях не може да се сравни с гордостта и величието, което излъчвате.

Усетих как думите му успяха да поласкаят егото ми, и въпреки всичко ми прозвучаха неестествено, сякаш чувах реплика от стар филм, излъчван по телевизията. Беше странно, но за разнообразие ми беше приятно да слушам комплиментите му.

— Давид, няма нужда да ми говориш на „Вие“ — отвърнах с любезна усмивка, когато в същия момент погледът ми попадна на мъжа, който стоеше високо изправен само на няколко метра пред мен.

Сърцето ми ускори ритъма си до лудост и всички лица около мен се сляха в една мъглява тълпа. Виждах само него. Игор… Гледаше ме настоятелно, не откъсваше очи от мен. Какво си мислеше, че щях да направя? Нима щеше да стои там като истукан, докато сама не го приближа? Може би щях да отида при него… след час. Или веднага. Не бих могла да знам, тъй като той направи крачка напред, после още една и още една, докато накрая не се озова толкова близо, че можех да видя как бръчката между веждите му трепна, когато се опита да потисне въздишката си.

— Игор… Алешкин — добавих веднага.

Казимир Буковски ме погледна с едва доловимо любопитство. В момента се чувствах толкова уязвима, че не знаех коя моя постъпка би се изтълкувала като подозрителна.

— Ксения — отвърна с дрезгавия си глас и впи синьо-зелените си очи в моите. Задържа погледа си само миг по-дълго и след това кимна за поздрав. — Бихте ли ни извинили? Знаете колко сме стриктни ние пазителите в наставленията си към младите вестители.

Той пристъпи крачка назад и ми направи път да мина пред него. Никак не ми се искаше да разговаряме, но нямах извинение пред другите. След миг колебание пристъпих и се отдалечихме достатъчно, за да сме сигурни, че няма да подслушат разговора ни.

— Идваш да говорим по работа? — попитах го като едва успях да сдържа сарказма си.

Очаквах да ме скастри, да се опита да ме накара да се държа подобаващо, но Игор ме гледаше безмълвно и всяка следваща секунда погледът му ставаше все по-невъздържан. Усетих буря от различни чувства да бушува в очите му. Беше ме хванал за ръката, точно над лакътя, но не грубо, нито ласкаво, а по-скоро настоятелно.

— Игор, какво има? — запитах го уморено.

Очите му обхождаха лицето ми така, сякаш ме виждаше за първи път. Или може би за последен.

— Ксения, искам да ти кажа толкова много неща… — гласът му както обикновено беше нисък и леко дрезгав, но този път прозвуча твърде емоционално.

— Станало ли е нещо? — попитах го въпреки страха, който изпитвах от това, което може би щеше да изрече.

Не исках да зная. Не исках да научавам поредната горчива истина. Имаше причина да го виждам такъв и тя не беше повод за радост.

— Ти… Трябва да знаеш, че не исках да си тръгна. И никога не съм искал да те нараня — думите му се изтръгнаха мъчително като стон от гърдите му. — Независимо от това, което се случи, не мога да те оставя. И каквото и да се случва занапред, няма да те оставя — пръстите му се вкопчиха още по-отчаяно в ръката ми и явно му костваше твърде много да запази поне видимо самообладание.

— Защо ми казваш това? — попитах го объркано.

Той се приближи по-близо и с все същия глас прошепна:

— Никога не си била по-красива — очите му припламнаха.

От тях струеше толкова силна енергия, толкова много чувства и премълчани думи. Сърцето ми заблъска като чук и както обикновено се случваше, когато бях близо до него, горещи вълни заляха цялото ми тяло. Натрапчива тръпка се плъзна надолу по целия ми гръб. Беше неописуемо отново да бъда близо до него. В мига, в който усетих дъхът му да докосва лицето ми, всичко останало загуби значение. Орденът, новогодишния бал, опасностите, тайните. Всичко остана някъде назад, далеч.

— Ксения! — Зоя връхлетя от нищото и ако можех да съдя по вида ѝ, нещо я беше развълнувало повече от обикновено. — Трябва да говоря с теб.

— Зоя, къде беше? — попитах я, вече изтръгната от бъркотията на собствените си емоции. — Какво се е случило?

— Ела — отвърна настоятелно като местеше погледа си ту към мен, ту към Игор.

Той изглежда не знаеше нищо повече, съдейки по сдържаното му изражение, но Зоя го гледаше така, сякаш я беше обидил с нещо.

— Какво става? Защо го гледаш така? — не отстъпих.

Тя запристъпва нервно от крак на крак и му хвърли неодобрителен поглед.

— Не тук — процеди и ме затегли към вратата.

— Не, Зоя, тук. Кажи ми какво е станало!

— Добре, щом така искаш — каза подразнено и се обърна към Игор с вледеняващ поглед. — Но може би ще е по-добре ти да ѝ кажеш.

Игор я изгледа с присвити очи, сякаш нещо му убягваше.

— Какво трябва да значи това? — отвърна ѝ със същия студен тон.

Очевидно не му беше приятно да бъде въвличан в подобни драми, особено когато се разиграваха по време на разговора, който беше започнал с мен.

— Кажи ѝ какво каза по телефона преди малко. Кажи ѝ това, което сам призна, че тя трябва да знае! — Зоя говореше толкова разгорещено, че беше по-добре наистина да излезем преди да сме привлекли вниманието не само на хората около нас, но и на цялата зала. Подканих Зоя да върви напред, но тя се извърна към Игор и се спря. — Повече от ясно е, че и ти трябва да дойдеш.

Игор я стрелна с поглед и ни последва. Погледнах назад към него изглеждаше уморен. Когато излязохме от залата и стигнахме до малко фоайе, отдалечено във вътрешността на сградата, Зоя изведнъж се обърна и извика:

— Какви игри играеш, Алешкин?

Поведението ѝ дотолкова ме изненада, че в първия момент останах без думи.

Вместо да се ядоса и да изиска респекта, който се полагаше на всеки пазител, Игор отпусна рамене и се облегна на стената. Изражението му бе неразгадаемо.

— Ще ми каже ли някой какво става тук? — настоях без да се опитвам да скрия раздразнението си. — Игор, кажи нещо! За какво говори Зоя?

Той ме погледна и понечи да заговори, но се разколеба. Зоя гледаше все така ядосано, скръстила ръце пред гърдите си.

— Зоя, би ли ни оставила насаме? — попита я той без капка желание да отвърне на нападенията ѝ.

Тя само изсумтя и поклати глава.

— Не, няма да ви оставя насаме. Искам да се уверя, че ще ѝ кажеш истината.

— По дяволите, някой да ми каже какво става! — извиках.

Онзи гняв, изригваш ненадейно в мен, отново беше завладял цялото ми съзнание и единственото, което ме разсейваше, беше липсата на каквато и да било реакция у Игор.

— Игор, какво ти става? Защо си толкова странен?

— Нищо му няма, Ксения. Игор, кажи ѝ с кого говори по телефона преди да влезеш в залата и какво каза! — намеси се Зоя.

— Зоя, остави ни насаме — повтори той отново с дрезгавия си глас.

— Не, няма!

— Казах да ни оставиш насаме! — извика той и Зоя замръзна.

Беше се изправил в целия си ръст и я гледаше непреклонно. Целият му вид беше повелителен, нетърпящ възражения. След секунда тя се окопити и го изгледа все така студено, макар да трепна за миг. Запъти се неохотно обратно към залата, но след няколко крачки се спря.

— Ще разбера какво си ѝ казал. Така че по-добре не я лъжи.

Тя отметна раздразнено един кичур от косата си, паднал пред лицето ѝ, и си тръгна. Аз се приближих към него и го погледнах настоятелно. Той само въздъхна и сведе поглед към мен, така че да ме гледа в очите. Нима това, което виждах изписано на лицето му, беше тъга?

— Ксения, още когато те видях за първи път, разбрах, че нещата няма да са толкова прости, колкото мислех. Всичко, което трябваше да направя, беше да те намеря и да те доведа тук. Знаех, че беше важно да те предпазя. Не само защото щеше да станеш невинна жертва на кръвожадните, а защото ми беше казано колко важно е спасението ти… Не знаех защо, нито съм искал да научавам. Командите на по-висшестоящи не се поставят под въпрос, нито под съмнение — последните си думи изрече някак сковано, сякаш бяха заучени и не ги мислеше наистина. — А когато идват от човек, на когото имаш пълно доверие, няма нужда да задаваш въпроси — гласът му беше тих, напрегнат.

— За кого говориш? — попитах го.

Той продължаваше да ме гледа по същия начин и погали нежно страната ми. Допирът му беше внимателен, сякаш се опасяваше, че по-силен натиск би могъл да ме нарани.

— Още тогава знаеше, че бях изпратен. Но никога не настоя да узнаеш кой ме е изпратил — отвърна и долових любопитство в тона му.

— Ако мислех, че ще ми отговориш, щях да настоявам повече — отговорих, взирайки се в очите му.

Той се усмихна едва доловимо, като все още държеше ръката си върху лицето ми.

— Никога няма да забравя ужаса в очите ти, когато ме поглеждаше. За теб бях чудовище — веждите му се сключиха и той преглътна мъчително. — И точно затова не проумях как успя да ми се довериш толкова бързо — сърцето ми пропусна един свой удар. — Аз бях човекът, който разруши живота ти и те отведе далеч от дома. Доведох те тук на това проклето място, за да се сблъскваш с нещастие след нещастие.

— Игор, ти беше човекът, който ме спаси — отвърнах като обвих ръка около неговата, все още положена на бузата ми.

Той се взираше в мен и се опитваше да намери отговор на въпрос, който не ми беше задал. Дишаше все по-тежко и учестено, а гърдите му се надигаха развълнувано под дългата черна дреха.

— Не знаеш всичко, Ксения. А трябва — пророни мъчително. — Ти си специална. И не специална, каквато си за мен — сърцето ми отново се развълнува. — Не специална, каквато си и за Ордена.

— Какво искаш да кажеш? — попитах, а той се поколеба.

— Постепенно разбрах, че човекът, който ме изпрати да те намеря, знаеше, че в теб има нещо необикновено. Той знаеше, че си в опасност.

— Кой е този човек? — запитах отново.

Игор задържа поглед върху мен, но остана безмълвен.

— Нима след всичко това няма да ми кажеш кой е той?

— Дори и да ти кажа името му, то няма да ти говори нищо. Но и това не мога да направя.

— Значи ще продължиш да го криеш от мен? — казах по-високо. — Сам каза, че заради този човек животът ми се е преобърнал! Имам право да знам!

— Точно затова се измъчвам. Защото ти си толкова силна и аз вярвам, че можеш да преодолееш всичко. Волята ти е непоколебима и се побърквам от мисълта, че не мога да ти помогна — той отдръпна ръката си и зарови отчаяно пръсти в косата си. — Трябва да знаеш какво се случва, но дори аз не мога да отговоря на въпросите ти.

— Зоя знае ли? — запитах го нетърпеливо.

— Не. Зоя просто е чула разговора, който проведох по телефона преди малко — въздъхна.

— Но този разговор е значел нещо. Иначе тя нямаше да е толкова ядосана и нямаше да дойде при мен!

Отново започвах да изпитвам същия гняв, който ме беше обзел преди минути. Опитвах да се въздържа, да дишам дълбоко, но единственото нещо, за което можех да мисля, беше, че някой друг се разпорежда с живота ми. Все едно бях марионетка, парцалена кукла на конци. Започнах да крача нервно из фоайето, а Игор стоеше високо изправен и ме наблюдаваше търпеливо.

— Трябва да ми кажеш нещо, Игор! Сега е моментът да ме осветлиш за всичко, което не знам!

— Успокой се. Овладей гнева си — заговори търпеливо, но твърдо.

— Имам право да съм гневна! — отвърнах с все същия тон.

Очите му заискриха.

— Отдавна трябваше да говорим за онова, което се случи в нощта, когато върнахме Зоя — думите му ме накараха да изтръпна.

— Не сменяй темата, Игор! — ядосах се още повече.

— Това е част, от всичко, което се случва. Трябва да знаеш, че това, което ти направи, никога не е извършвано от вестител.

Не знам как, но Игор успя да придаде особена важност на думите, които изрече, и ми се стори, че за него значеше повече, отколкото за мен. Той се приближи и обхвана раменете ми, за да спра да обикалям напред-назад.

— Гневът ти не е просто емоционален изблик. Той струи от теб, виждам го в очите ти. Различна си от останалите вестители.

— Няма как да знаеш! Откъде знаеш? — отвърнах и усетих как паниката ме обзема. Отчаянието, примесено с яда ми, взимаше връх.

— Знам — отвърна категорично. — Само пазителите притежават физическата сила да се изправят срещу кръвожаден. Само пазител може да убие кръвожаден — той наблегна на последните думи и улови настоятелно погледа ми. — Но ти не си пазител, Ксения. Като вестител, вече знаеш това.

— Тогава как… — опитах се да намеря логично обяснение. Толкова нощи бях прекарала в размишления и беше абсурдно да си помисля, че точно сега отговорът ще се материализира. — Ти ми каза, че не трябва да споменавам за това пред никого. Защо, Игор? Какво ще стане, ако някой разбере, че съм убила вампир? — изговорих последните думи по-тихо, притеснена, че някой може да ни чуе.

Той ме гледаше мълчаливо така, както съдия мълчи преди да произнесе присъдата на обвиняемия.

— Този някой ще те отведе в Двореца — отвърна дрезгаво.

— Двореца? При Тайния кръг?

— Да.

— Но нали Тайният кръг е на страната на добрите? Нали те са тези, които са положили основите на войната, която водим с вампирите?

Погледът ми блуждаеше без посока и можех да чуя колко отчаяно звучах. Трябваше да намеря нещо, за което да се хвана. Не можеше да бъде толкова страшно. Какво толкова бях направила?

— Ксения, нещата не са толкова прости.

— Напротив! Един вампир по-малко! А и много добре знаеш, че направих това, за да се защитя! Да защитя и теб! Щяхме да умрем… — възроптах.

Отдадох се на паниката и тя задуши всякакви опити да продължа. Исках да му кажа, че не съм виновна. Защо трябваше да се защитавам — пазителите избиваха вампири постоянно! Нима моето деяние беше толкова грешно?!

Игор ме погледна объркано и ме притегли отчаяно към себе си. Аз нетърпеливо вдъхнах от опияняващия му аромат, а ръцете му, които ме обгърнаха нежно, утешително изпратиха стоплящи импулси до всяка моя частица. Беше толкова близо до мен, тялото му се беше долепило до моето. Прегръдката му успя да разсее частица от страха и отчаянието ми.

— Ксения… — въздъхна нежно. — Мила Ксения — произнесе името ми като молитва. — Никой не поставя под въпрос мотива ти да убиеш онова чудовище. Какво не бих дал да бях направил това вместо теб! Да не беше изживяла нищо от онази нощ… — той продължи да ме държи плътно до себе си като ме галеше по косата и се взираше в лицето ми. — Не е нужно да се оправдаваш пред мен за стореното. Не си направила нищо нередно, напротив — трябва да се гордееш със себе си! Погледни ме. Ксения, погледни ме! — той вдигна настоятелно брадичката ми, така че да срещна погледа му. — Ти беше смела. Беше най-смелото нещо, което съм виждал. Чу ли?

— Не разбирам, Игор — проплаках. — Какъв е проблемът тогава?

— Проблемът не е в теб. Каквото и да чуеш, каквото и да става, никога недей да мислиш, че проблемът е в теб!

— Защо ми казваш това? Какво ще се случи? — думите му ме плашеха.

Ледени тръпки преминаха по гръбнака ми и се загнездиха в мозъка ми. Поведението му ме плашеше. Изглеждаше така, сякаш трябваше да ме защити от наближаващ апокалипсис.

— Ксения, когато казвам, че никой вестител не е убивал вампир, имам предвид, че не е нормално ти да можеш да го направиш. Само пазителите са способни на това. Пазителите не са просто обикновени хора, надарени с тази дарба. Ние не сме като другите — гените ни са различни, кръвта ни е различна. Притежаваме физическа сила, която нито един човек не може да достигне независимо какво прави. Също като вампирите. Раните ни заздравяват много по-бързо — той замълча за миг и прокара ръка по гърба ми — там, където сега трябваше да имам ужасен белег от последния ми сблъсък с вампирите. — Това, което може да убие един нормален човек, нас само ни отслабва — той смъкна бавно копринената презрамка на роклята и с поглед обходи кожата ми. — Твоите рани също са заздравели.

— Докторът каза, че… — започнах, но топлата длан на Игор върху гърба ми забави всякакви мои реакции. Преглътнах тежко.

— Докторът не е казвал, че няма да остане белег — отвърна тихо.

Очите му ме изгаряха. Настъпи тишина, в която можех само да се взирам в него. Думите му звучаха напълно логично. Не беше нормално да се възстановя за толкова кратко време и върху кожата ми да няма следа от раната, обхванала цялата ми плешка.

— Ксения, настоях да запазиш това в тайна, защото ако Тайният кръг научи за случилото се, те няма да те пуснат да си отидеш. Няма да се спрат докато да разберат как е възможно да си способна на подобна сила. За тях няма да има значение какво искаш ти, няма да има значение дори животът ти — Игор изговори последните си думи, сякаш против волята си, от което потръпнах.

— Нима казваш, че ще ме задържат насила? — едва отвърнах.

Дишането ми се беше учестило и с всяка следваща негова дума, картините в главата ми ставаха все по-мрачни и по-страшни. Изведнъж пред очите ми изникнаха зловещи фрагменти от картините на Бекшински^[11].

— Това ще е най-малкото ми притеснение, Ксения. Страхувам се, че накрая те ще те убият и аз няма да успея да го предотвратя.