Вестители

Глава 24

Никога не можеш да разбереш как животът ти се е променил толкова много. Вихрушката на промяната те въвлича и излизаш от нея като съвсем различен човек.

Точно така се чувствах сега. Бях ли себе си? Не можех да усетя какво се беше променило в мен, но то беше там — знаех го. Може би това, че смъртната опасност вече не ме плашеше. Или пък, че приемах за възможно абсолютно всичко. Щях ли изобщо някога да се почувствам в безопасност? Вече нямах дом. Нямах семейство. Нямах посока. Бъдещето ми чертаеше все по-зловещи и злощастни възможности. Не вярвам в съдбата, но все по-често започвах да се замислям дали животът ми не е предопределен. Какво щеше да излезе от факта, че тънех в неведение коя съм? Дали скритата ми същност няма да е причината за смъртта ми?

— Ксения, чуваш ли ме? — гласът на Игор успя да ме изтръгне от мрачните ми мисли.

— Игор, ти току-що обяви смъртната ми присъда — отвърнах безизразно, гледайки в пространството пред мен.

— Недей да казваш това. Те не знаят. Няма и да научат — отвърна решително.

— Как може да си сигурен? — погледнах го невярващо. — Те ще научат. Съвсем скоро — натъртих. — Той знае, нали? — погледнах го укорително, а Игор присви очи, както правеше често, когато се опитваше да разбере за какво говоря. — Човекът, който те изпрати при мен. Знае, че съм убила онзи вампир, нали?

— Не. Никога не съм му казвал — отвърна. — Но знае, че си необикновена.

— И откъде? Как би могъл? — отвърнах нетърпеливо. Само мисълта караше кръвта ми да кипи.

— Не знам, Ксения, но съм сигурен, че той е в течение на много повече неща, отколкото ние с теб.

— Кой е той, по дяволите?! — извиках. — За какъв се мисли? — започнах отново да крача хаотично.

— Той не ти желае лошото, Ксения — отвърна меко и проследи с поглед неравните ми крачки. — Ако беше така, щеше просто да те остави да се прибереш вкъщи, където те чакаха седем кръвожадни, готови да те разкъсат на парчета.

— Какво? — замръзнах. — За какво говориш?

— Нощта, когато те… отведох от клуба — направих го, защото те бяха след теб. Онези, които те чакаха ги убих, но знаех, че има още. Онази нощ те ти бяха устроили засада — възцари се мълчание.

След няколко продължителни мига се обърнах към Игор и потърсих погледа му.

— Какво иска този човек от мен? — попитах го колебливо.

Той усети страха в гласа ми и се опита да прозвучи възможно най-убедително.

— Каквото и да иска, бъди сигурна, че няма да пострадаш. Самият той ме инструктира да те държа далеч от Тайния кръг и да не те поверявам на никого.

На никого освен на него… Само до преди час тези думи щяха да ме направят най-щастливия човек на света. Единственото нещо, което исках, беше да бъда с него — далеч от вампирите, далеч от Тайния кръг и Ордена, далеч от всичко. Но сега думите му звучаха плашещо. Игор беше единственият човек, който можеше да ме защити, а това беше нещо, което рискуваше живота му. Животът и на двама ни висеше на косъм.

— Как е могъл да поиска това от теб? — прошепнах. — Как е могъл да те обрече на измяна… Да те изправи срещу Тайния кръг, да те накара да пристъпиш собствените си клетви.

— Аз все още не съм се заклел, Ксения. Не и официално — той се приближи съвсем близо до мен. — Ако можех да се върна назад, не бих променил нищо. Винаги ще избера твоята безопасност пред всичко останало — той погали с дъха си лицето ми и отне всичкия въздух от дробовете ми.

— Игор…

— Чуй ме — прекъсна ме с непоколебимия си тон. — Онази нощ, в твоята стая… Вината не беше твоя. Не си ме отблъснала, ако съм те накарал да си мислиш това. Повече от всичко исках да бъда с теб. Не останах, защото не исках да те компрометирам — гласът му звучеше развълнувано, но настоятелно.

Очите му, обагрени в изумрудено зелено и морско синьо, поглъщаха моите. Ръката му се спусна нежно от рамото чак до дланта ми и се вплете в нея.

— Знаеш какви са законите. И въпреки всичко… — той сключи вежди сякаш не намираше правилните думи. — Не мога да пропъдя тези чувства, Ксения — в този миг единственото, което желаех, беше да се хвърля в обятията му и да потъна в тях, да се слея с целувките му. Но той продължи да говори. — Това, което изпитвам към теб е… — думите му замръзнаха във въздуха, той се отдръпна и застана нащрек. — Бързо, ела — подкани ме без да пуска ръката ми.

Изкачихме се по стълбите, които водеха към западната част на сградата и застанахме тихо над стълбището така, че да чуваме какво се случва във фоайето без да бъдем забелязани.

— Какво има? — прошепнах.

— Тихо! Солдати — отвърна Игор.

Посочи с поглед надолу, където се появиха трима високи и широкоплещести мъже. И тримата бяха облечени в костюми и носеха палта, подобни на това на Игор.

— Току-що научихме, че цялата местност е била нападната от кръвожадните — каза единият сурово.

— Нима са действали открито? Тук? — попита единия.

— Не тук. В България — отвърна първият.

Гласът му, макар да оставяше впечатление за твърдост и непоколебимост, звучеше разтревожено.

— Предприел ли е нещо българският отряд? — запита третият.

— Български отряд почти не съществува. Подадоха ни сигнал, но не могат да направят повече.

— Кога се е случило? — запита единият воин.

— Забелязани са преди четири месеца. Разузнавали са без да оставят жертви и следи. Сега вече целият манастир е под техен контрол. Много от жертвите са превърнати…

— Монахини и попове, превърнати в кръвожадни? — извика отвратено солдата.

— Само монахини. Манастирът е девически — поправи го и долових в гласа му горчивина.

— Било е организирано и премисляно! — изненада се единият.

— Не можем да си обясним какво ги е подтикнало да действат открито и толкова структурирано. Те не по-малко от нас се стараят да пазят съществуването си в тайна.

— Кой е манастирът?

— Драгалевски манастир „Св. Богородица Витошка“ — отвърна.

Притиснах ръка към устата си от смайване.

— Област?

— Софийска, в полите на планина Витоша.

— Какви са заповедите? — запита другият в готовност.

— Заплахата трябва да се неутрализира преди да действат открито в столицата. За момента чакаме нареждания.

— Разбрано — отвърнаха в един глас.

— Всичко това е секретно. Знаете процедурата.

Останалите кимнаха решително. Запътиха се към източното крило и останахме сами.

— Драгалевският манастир — прошепнах, обзета от ужас. — Игор, игуменката на манастира ми даде този медальон.

Той ме погледна мрачно и ме подбутна.

— Ксения, трябва да тръгваме.

— Къде? — погледнах го отчаяно.

— Трябва да се върнем на бала. Не можем да си позволим да забележат отсъствието ни.

— Игор, знаеш ли нещо? Какво става там? — попитах го с надежда, но той поклати все така мрачно глава.

— Все още не знам нищо, но се досещам каква може да е причината — отвърна, взирайки се съсредоточено в пространството.

Аз го погледнах в очакване, но той продължаваше да мълчи.

— Той каза, че е започнало преди около четири месеца — заговорих.

— По времето, когато родителите ти бяха убити.

— Има ли връзка?! — възкликнах ужасена. — Нима всичко, което са направили, е било с цел да се доберат до мен?

— Така мисля — отвърна мрачно. — Мисля, че е свързано именно с теб…

Думите му ме накараха да се закова на място.

Трябваше да му кажа още нещо — и то преди да сме влезли в залата. Колкото повече отлагах, толкова по-сложно щеше да става.

— Игор, има нещо, което трябва да знаеш — той ме погледна любопитно. — Получих видение. По-рано днес. Беше силно и по-ясно от когато и да било — той се спря и ме изчака да продължа. — Видях себе си в бъдещето. Не беше нещо, което трябва да предотвратя. То трябва да се случи. Сигурна съм.

Игор се взря в мен с присвити очи сякаш се опитваше да прочете мислите ми. Стойката издаваше напрежението му.

— Какво точно видя? — попита ме в очакване.

Аз се поколебах за миг.

— Бях наобиколена от кръвожадни. Имаше и други хора наоколо. Повечето се биеха с тях. Държах в ръката си кама. Опитвах се да достигна до някого. Търсех го с очи и най-накрая го намерих. Пронизах сърцето му с камата. В същия миг ярка светлина изригна зад гърба ми. И вече знаех, че всичко е свършило. Усетих прилив на енергия. Мощна енергия. Мракът изчезна, Игор. Всичко свърши — казах накрая, задъхана от силата на спомена за видението.

И сега, както първия път, почувствах тази сила вътре в себе си. Възпламеняваше се бавно, но можех да я усетя. Погледнах към Игор и видях ужасения му поглед. Гледаше ме безмълвно, останал без думи.

— Ксения, вече знам какво ще ми кажеш. Не мога да ти позволя да се изправиш срещу тях.

— Трябва да го направя — отвърнах. Изненадах се колко пресипнал звучеше гласът ми. — Трябва да намеря кръвожадния, който иска да се докопа до мен. Трябва да го убия.

Игор хвана внезапно ръката ми.

— Ума ли си изгуби? — приглуши вика си, за да не привлечем внимание. — Нима наистина очакваш, че ще ти позволя да тръгнеш на тази самоубийствена мисия?

Очите му искряха срещу моите с познатата ярост, която го обземаше в критични моменти.

— Не очаквам нищо, Игор — опитах се да прозвуча спокойна. — Ти не си ми задължен за нищо. Би трябвало да ти благодаря, че спаси живота ми толкова много пъти.

— Така ли ми благодариш? Като търсиш най-бързия и сигурен начин да умреш?

Той се ядоса още повече и аз се опитах да го накарам да замълчи, но това май беше невъзможно.

— Виж, Игор, вече не си длъжен да правиш нищо! Забрави какво ти е казал онзи човек! Това е мой избор, не негов!

— Ксения — той се доближи плътно до мен и обхвана решително лицето ми с длани, вторачил се в очите ми. — Няма да допусна да ти се случи нещо. Не става въпрос за теб или мен, за нас или за това кой се интересува от теб и какво ми е казал. Не разбираш ли? Става въпрос за живота ти! Няма да ти позволя да го изложиш на опасност!

Начинът, по който ми говореше, ме върна болезнено назад във времето, когато Игор беше човекът, който диктуваше правилата на играта. Вече знаех, бях дълбоко убедена, че никога не е искал да ме нарани — и не защото вече го беше казвал, или защото ме спаси от сигурна смърт. Знаех го, защото сега виждах в очите му същата искра, която виждах и тогава. Но сега знаех какво значи тази искра — можех да прочета колко беше загрижен.

— Не искам разрешението ти. Просто мисля, че заслужаваш да знаеш. Ако нещо се случи… ти ще знаеш — отвърнах насечено.

Той сякаш се ядоса още повече, защото жилите на врата му се опънаха, а дланите му притиснаха лицето ми по-силно, по-пламенно от преди.

— Мисля, че за пореден път ме подценяваш. Забрави ли на какво съм способен, за да те държа далеч от опасности? — гласът му прозвуча по-скоро предупредително.

— И докъде стигна с това, Игор? — избухнах. — Нима успя да ме опазиш от неприятностите? Забрави ли какво се случи онази нощ, когато ме нападнаха?

— Не прекрачвай тази граница, Ксения! — прозвуча разярено, макар да сдържаше гласа си. — Мислиш, че не знам колко грешки допуснах, докато се опитвах да те опазя жива? Мислиш, че не знам как чувствата ми към теб замъгляват преценката ми на твой пазител?

— Мой пазител? — пророних. — Ти не си мой пазител. Аз не съм член на Двореца или на Тайния кръг и не ми се полага пазител. Не искам нищо подобно от теб! Престани да ме караш да се чувствам отговорна за мизерстването ти в това проклето място! — извиках гневно и се отскубнах от него. — Не съм искала това! Не съм молила!

— Но вече нямаш избор! — отвърна не по-малко развълнувано.

— Винаги имам избор! — изкрещях.

Имах чувството, че светът се срива върху мен. Думите му ме смачкваха. Не исках да бъда в плен, не можех да живея така. Не исках да оковавам и него в този омагьосан кръг.

— В критични моменти като този трябва да се примириш с това, което имаш, и да извлечеш най-доброто от него — отвърна с усилие.

Аз завъртях очи на философските му приказки.

— Мислиш, че трябва да се примиря с теб? — изумих се. Той ме погледна студено и липсата на отговор сигурно означаваше съгласие. — Нима мислиш, че проблемът си ти? Игор, ти си единственото нещо, което ме крепи в този момент. Как не можеш да го проумееш? Ако не беше ти, аз нямаше да стоя изправена пред теб днес. И не защото спаси живота ми. А защото ти си единственото нещо, за което мисля. Обсебваш мислите ми! Обсебваш съня ми! Не мога да мисля за нищо друго! — замълчах.

Осъзнах, че бях отишла твърде далеч в откровенията си. Със сигурност не беше това начина, по който си представях да призная любовта си пред Игор. И със сигурност не очаквах той да ми обърне гръб и настойчиво да забие поглед в стената. Но той го направи. Мълчанието му ми причини по-голяма болка, отколкото си представях, че мога да изпитам. Не допусках подобна реакция — не и след всичко, което се случи между нас. Знаех, че историята ни няма да е с щастлив край. Беше невъзможно и го съзнавах. Но това… Това болеше. Не можех да продължавам да гледам неудобството му от признанието ми. Трябваше да се махна оттук. Втурнах се към коридора, който водеше към външната врата на сградата, но само след секунда той се озова пред мен и хвана ръката ми.

— Независимо какви са последствията от това, което ще ме принудиш да направя, а аз знам, че ще ме принудиш, няма да ти позволя да се самоубиеш, само за да се докажеш.

Очите му горяха, можех да различа болка и някаква свръхестествена решителност.

— Пусни ме, Игор — отвърнах му тихо. Не знаех колко още щях да издържа да не покажа уязвимостта си пред него. — Вече съм решила.

— Знам, че си решила и че ще направиш някоя глупост. Тогава няма да имам друг избор, освен да те последвам и да оправям кашите, които вече ще си забъркала.

— Това ли си мислиш, че искам да направя? — отвърнах, едва сдържайки гнева си. — Щом си толкова убеден, че от действията ми няма да има никаква полза, защо продължаваш да ми повтаряш колко съм специална, че съм различна и че имам сила, която надхвърля възможностите на останалите вестители? А видението ми? То няма ли значение? Защото мога да те уверя, че то беше истинско! По-истинско дори от изживяването на смъртта на Крамаренко! Или и това няма значение? Щом онзи мистериозен мафиот ти е наредил нещо, ти козируваш и изпълняваш, така ли? — виковете излизаха на гневни пристъпи от устата ми, докато очите му притъмняваха все повече и повече.

— Позволяваш си твърде много! — отвърна и от гласа му ме полазиха леденостудени тръпки. — Нима смяташ, че някой може да ми казва какво да правя?

— Така излиза, Игор! — отвърнах ядно. — Правиш това, което ти е казано!

— Знаеш ли колко ми е трудно да стоя далеч от теб? — погледна ме свирепо. — Знаеш ли колко много ми коства да пазя дистанция, да се държа рационално? Никой не ми е казвал да бдя денонощно, за да знам, че си добре! Ако бях пожелал, можех да си тръгна на секундата, в която кракът ти стъпи в Русия!

Очите му горяха сякаш се намираше по средата на смъртоносна битка. Бях виждала гневът му и бях сигурна, че е на косъм нещата да излязат извън контрол. Бяхме на път на практика да сътворим Големия взрив. Проблемът беше, че чувствах същия гняв като него и точно сега не ме беше грижа кой щеше да избухне пръв.

— Тогава защо не си тръгна? Защо не се обърна и не изчезна? Защо продължаваш да се връщаш?

— Защото не искам да си тръгвам! — извика. Кокалчетата на свитата му в юмрук ръка побеляха. Усетих раздвижване около нас, но явно Игор не забеляза. — Нима мислиш, че всичко това е просто работа, една преструвка?

— Ти никога не ми каза защо остана — отвърнах и гласът ми заглъхна.

— Трябва ли да казвам, Ксения?

Той ме дръпна към себе си и отново ме притисна към тялото си. Можех да почувствам напрежението във всяка една негова фибра — всяка част от него пулсираше яростно, а сърцето му бушуваше бясно в гърдите.

— Не знаеш ли какво изпитвам? — той снижи с усилие гласа си, долепи устни до ухото ми и прошепна мъчително. — Не ме интересува дали имам право да бъда с теб или не — горещият му дъх полази върху кожата ми и тялото ми настръхна. — Не ме интересува кой какво казва за нас и какво ще ми причинят — няма да си тръгна от теб. И със сигурност няма да позволя да умреш. Ако трябва ме мрази, но няма да го направя.

— Прекъсвам ли нещо? — дочу се отстрани.

Стресната, дръпнах рязко ръката си от гърдите на Игор и се обърнах към човека, който стоеше на няколко метра от нас. Беше Давид Буковски. По дяволите! Какво ли беше чул? Игор също не изглеждаше много доволен от появата му, но както винаги, запази самообладание. Направи няколко крачки към него и по лицето му плъзна безизразна усмивка, която трябваше да се приеме за проява на любезност.

— Вестител Буковски, щом сте ни открили толкова лесно, едва ли прекъсвате нещо — отвърна Игор, като явно само аз успях да доловя нетипичния за него сарказъм в гласа му.

— Не съм искал да се натрапвам. Просто имах нужда от почивка — отвърна с неволна усмивка Давид.

— Почивка? — намесих се.

— От всички тези формалности — засмя се и посочи небрежно с ръка в посока на балната зала. — С всяка изминала година става все по-зле.

Той огледа коридора, в който се намирахме и се облегна на близката стена.

— Да, успях да уловя вибрациите — отвърнах. — Нима не сте син на баща си, г-н Буковски? — докачих го.

Той, разбира се, ми отвърна с поредната усмивка.

— Да. Понякога може да направи подобно първо впечатление. И второ… Но истината е, че аз предпочитам по-скоро усамотението и не толкова интензивните социални контакти.

— Е, тогава ще Ви оставим да се наслаждавате на почивката си — отвърнах и последвах Игор, който тъкмо беше кимнал сдържано и се беше запътил към Церемониалната зала.

— Ксения — обърна се Давид, — наистина няма нужда да ми говориш на „Вие“ — очите му светнаха срещу моите.

Усмихнах му се любезно в отговор и излязох.

— Познаваш ли Давид? — попитах Игор, опитвайки се да не изоставам.

Крачеше така, сякаш е хванат по средата на важна мисия.

— Бегло. Познавам по-добре баща му.

— Да, за него вече ми е ясно, че е един от най-приятните хора, които съм срещала — отвърнах иронично с физиономия, която само мога да гадая дали е отразила отношението ми към въпросната особа.

С усилия поддържах темпото на крачките му, стараейки се да не се оплета в полите на роклята си, когато изведнъж Игор спря и се вгледа меко в мен.

— Ти си една от малкото, които всъщност имат такова мнение за Буковски. Не знам дали си забелязала, но повечето вестители тук са в много близки отношения с него.

— Нима? И защо? — поинтересувах се.

— Буковски е много надарен вестител. Учудващо, неговата духовна извисеност може спокойно да се мери с тази на всеки един член на Ордена.

— Моля те! Този човек има духовната извисеност на средностатистически кръчмар! — рекох и сложих един кичур от накъдрената си коса на мястото му.

Ъгълчетата на устните му потрепнаха в усмивка.

— Направил ли е нещо, което да предизвика подобна реакция от твоя страна? — сега вече ме гледаше изпитателно.

— Не, нищо конкретно. Просто имам това усещане за него… Не знам как да го обясня.

— Интуицията ти се развива — заключи и продължи да върви.

— И как разбра? — докачих го.

— Ксения, не прави това.

— Кое? — изумих се.

— Винаги можеш да разчиташ на мен що се отнася до дарбата ти — изражението му стана сериозно. — Това, че съм пазител, не значи, че не съм просветен в делата на Ордена и на вестителите.

— Знам, Игор — той ме погледна още по-сериозно от преди малко и отново се спря.

— Искам да знам, че си наясно за огромната сила, която расте в теб и за която може би дори не подозираш.

— Естествено, че знам за тази сила — отвърнах.

— Не говоря за виденията, Ксения — той докосна медальона, който никога не свалях от врата си, и ме погледна внимателно. Показалецът му неволно допря нежната кожа под ключицата ми. — Има нещо повече. Знам го. И не омаловажавам видението, за което ми разказа — погледите ни се срещнаха в наелектризираща клопка. Синьо-зелените цветове в очите му сякаш затанцуваха и започнаха да сменят наситеността си. — Забрави за момент за виденията и за всичко, което си научила. Забрави какво си видяла досега. Вгледай се дълбоко в себе си — можеш ли да усетиш нещо повече? Нещо различно? Сякаш все още не си цяла?

Игор ме гледаше внимателно и се опитваше да разчете реакцията ми. Енергията, която струеше от очите му наелектризира всяко косъмче по тялото ми, карайки го да потръпне.

— По дяволите, престани — отсякох.

— Защо се страхуваш да погледнеш истината в очите? — запита нетърпеливо.

— Защото не искам! — обърнах му гръб.

Начинът, по който се взираше упорито в мен ме караше да се чувствам гола, на показ. Беше ли възможно един пазител да може да разгадае какво се крие в мислите ти? Не се ли падаше тази чест само на вестителите?

— Един боец никога не бяга — отвърна.

— Аз не съм боец, Игор. Аз съм вестител — отвърнах хладно.

Притиснах с ръка слепоочието си в опит да облекча появилото се главоболие.

— Нима? — той се приближи бавно, за да се увери, че няма да избягам отново. — А не ми ли заяви преди малко, че си готова да тръгнеш на кръстоносен поход срещу кръвожадните?

— Това не значи, че съм боец. Нито воин като теб. Трябва единствено да направя това, което видях. Нищо повече от онова, което се случи вечерта, когато ни нападнаха. Просто този път трябва да убия правилния вампир — отвърнах.

— И мислиш, че го направи само защото можеш? Като един обикновен вестител?

— Какво намекваш? — загледах го нетърпеливо.

— Не намеквам нищо. Казвам ти, че не си просто вестител. Това, което се случи в онази нощ с кръвожадния доказва, че си повече — той направи още една крачка към мен.

Навлизаше собственически в пространството ми, принуждавайки ме да отстъпвам назад докато не долепих гръб в стената на коридора.

— Защо водим този разговор? — попитах. — Вече ти казах какво съм решила. Няма да остана тук и да си задавам безкрайно едни и същи въпроси. Защо? Как? Кой? Ако не замина, няма да намеря отговорите, които търся.

— Прекалено опасно е да действаш сама! Нямаш никаква подготовка! Не знаеш нищо за този свят! — отвърна напрегнато.

Отново придоби онзи войнствен вид, който така добре му пасваше. За разлика от военните обаче, в него имаше нещо по-мрачно и диво. Приличаше на воин, който не може да бъде победен и в най-ожесточената битка. Солдат. Но това не описваше достатъчно добре природата му. Увереността ѝ комбинация с дългогодишната му подготовка за пазител му придаваха особено неустоим вид. Единствено с него се чувствах в безопасност. Не можех да си представя какво щеше да стане, когато се окажех сама, озовала се в центъра на едно жестоко преследване с кръвожадни. Тогава Игор нямаше да бъде с мен и нямаше да има кой да пази гърба ми.

Настръхнах при мисълта за предсказуемата ми обреченост. Не, не можех да се разколебавам. Бях взела това решение. Малко по малко бях осъзнала, че смъртта ми е неизбежна. Щеше да бъде мъчителна, страшна и свръхестествена.

Размишлявайки над това, тялото ми се разтърси В ледени тръпки. Игор ме измери със съсредоточен поглед и постави закрилнически ръката си на рамото ми.

— Ксения — пророни успокоително, — не е нужно да бъдеш сама в това. Има и други начини.

— Кой е другият начин? Да стоя тук и да се крия? Как ще ми помогне това? Или пък да бягам цял живот? — възкликнах ядосано.

— Мислех, че нямаш нищо против да бягаш… — отвърна иронично, припомняйки ми унизителната среща, която се опитах да избегна в болницата след вечерта, когато ме остави в стаята сама и възбудена от допира му. Потиснах спомена и заговорих решително.

— Знам какво ме очаква. Но това, което преживявам сега, е много по-страшно. Не знаеш какво изпитвам. Просто не знаеш какво е… — думите сякаш засядаха в гърлото ми.

— Знам какво изпитваш, Ксения. Още преди да те срещна, вече знаех какво се е случило с родителите ти. Но в мига, в който те видях с очите си, ти ме върна назад в собствените ми спомени — гласът му за миг се разколеба, но бързо се окопити. В погледа му беше паднала сянка. — Баща ми беше убит от кръвожадните. Беше най-добрият пазител, когото Двореца някога беше обучавал. Но не беше достатъчно — отсече.

Дълбоко зад маската му на непоколебим воин видях тъга и празнота. Протегнах ръка към него, подтикната от желанието да му дам някаква утеха. Той изглеждаше напълно уравновесен и дори студен, но усещах как вътрешно гори. Същият този унищожителен огън бушуваше и в мен. Мисълта за това как най-скъпото ти е отнето от кръвожадни същества, ненаситни за мъчения и смърт, ме терзаеше всяка нощ. Това не беше просто загуба… Родителите ми, неговият баща, бяха насила изтръгнати от живота ни завинаги. Били са измъчвани до предела на силите си, докато най-накрая са задоволили гнусния глад на своите убийци.

— Какво стана след това? — едва пророних.

Той ме погледна мрачно и студено.

— Каквото виждаш пред себе си — отвърна. — Постъпих официално за солдат в Дворцовата школа. Посветих живота си на службата.

— Намери ли своето отмъщение?

— Не. Убил съм с ръцете си достатъчно вампири, за да знам, че никога няма да отмъстя, каквото и да правя — той въздъхна тежко и започна да обикаля с бавни крачки пред мен. — Отмъщението няма да ти донесе спокойствие, Ксения. Не е това, което търсиш.

— Не правя това само заради родителите си. Ще намеря отмъщението си. Но не и преди да узная защо точно аз съм тяхната мишена — отвърнах непоколебимо.

Игор отпусна ръце и поклати глава.

— Какво да направя, за да те убедя, че си обречена, ако тръгнеш?

— Не е нужно да ми казваш, че ще умра, Игор. Знам какви са шансовете ми. Но въпреки това… — отвърнах колебливо. — Все още има надежда.

— Собственият ни свят среща края си, когато изгубим надежда и светлината отвъд мрака — отвърна замислено.

— Какво? — запитах го.

Той се усмихна тъжно.

— Припомних си думите на Пророчицата, които изрече, когато я попитах какво вижда пред мен.

— Пророчицата ти е казала това? — погледнах го заинтригувана.

— Да. Не пожела да ми каже какво крие бъдещето. Видя го, но го запази за себе си — отвърна все така зареян в мислите си. Сетне ме стрелна решително с поглед и меланхолията, която го бе обзела, мигом изчезна. — Няма да ти позволя да го направиш. Този разговор приключи — отсече и профуча надолу по коридора към Церемониалната зала.

Палтото му изпрати лек полъх по въздуха и агресивният му опияняващ аромат долетя до сетивата ми. Мамка му! Защо всеки път след като влизах в конфронтация с него, се чувствах така, сякаш винаги той имаше последната дума? Самият той изпълваше цялото пространство с присъствието си и всичко останало изглеждаше незначително на фона на силата и енергията, която излъчваше. Беше невъзможно да надделея над непреклонността му. И това ме влудяваше. Въпреки всичко се чувствах силно привлечена именно от тази негова мощ. Страстта, която влагаше във всичко, събуждаше моята. Възхищавах се на непоколебимостта на характера му и силата на волята му. Начинът, по който се опитваше да ме предпази, макар и войнствен, докосваше най-тънката струна в душата ми.

Никога досега мъж не ме бе закрилял от опасностите на света. Не бях чувствала тази безусловна жертвоготовност и самоотверженост. Вече знаех, че Игор не просто щеше да се опита да ме предпази от опасността, която ме преследваше. Той щеше да се хвърли в една неизбежна битка, която щеше да завърши като кървава баня. Но как можех да му позволя да направи това? Той беше мъжът, в когото се бях влюбила. Безусловно вярвах в способностите и уменията му. Знаех, че беше сред най-добрите и изявени пазители — дворцов пазител. Беше побеждавал стотици вампири. Знаеше как да прикрива следите си и как да намира кръвожадните. Но нима щеше да остане жив след всичко, което ни очакваше? Нима и онези които са го следвали, не са срещнали участта си? Не, Игор беше по-добър. По-силен. Беше непобедимият воин, който можеше да се справи с всичко. Трябваше да вярвам в това. Иначе как бих могла да вярвам в себе си?