Вестители

Глава 13

Последните две седмици се проточиха твърде дълго. През повечето от времето търсех източници за живота на Пророчицата и препрочитах писмата ѝ до Ордена. Въпреки че почти бях наизустила редовете от овехтелия тефтер, не намирах нищо, което би могло да бъде причина да се свърже с мен в предсмъртния си час. Естествено, имаше описани доста вълнуващи истории и ми беше интересно да видя как самата тя се е променяла с годините. Към последните страници си личеше, че бе овладяла силата си до съвършенство и не се поддаваше емоционално на виденията си. Беше съпричастна с привиждащите ѝ се съдби, но оставаше спокойна и беше съсредоточена в това да намери начин да предотврати видяното.

Известно време прекарах в библиотеката на Палатата — определено имаше материал за четене. Помещението беше внушително и стените бяха покрити от горе до долу с огромни рафтове с подредени в определена система книги. До най-горните можех да стигна само с помощта на стълбата, която се движеше по специално монтирани релси. Всичко беше от лакирано дърво, а в средата на библиотеката бяха наредени високи маси с подвижни лампи върху тях. Столовете не изглеждаха особено удобни, но пък подхождаха идеално на заобикалящата ги обстановка. Специфичната миризма на престояла в годините хартия, смесена с прахта, която се наслагваше, замайваше главата ми и постоянно ми се налагаше да потискам желанието си да побягна оттук. Може би за някои това беше раят, но за мен беше далеч по-добре да се зачета в някоя книга под синьото небе и под летните слънчеви лъчи, потопена в аромата на окосено сено.

Усилията ми бяха възнаградени с няколко интересни открития.

Първо — разбрах, че Пророчицата действително е направила няколко пророчества. За съжаление обаче не ги намерих описани никъде и след като прерових всички рафтове от категориите „Вера Крамаренко“, „История на великите вестители“ и „Пророчества и предсказания“ и не намерих нищо конкретно, се отказах да търся, поне засега.

Второ — открих някои интересни неща за Тайния кръг, които не ми бяха известни досега. Очевидно той бе представян само от един член от всяка благословена фамилия и се намираше в един дворец близо до Москва. Разбира се, „близо до Москва“ беше много относително понятие. Очевидно Тайният кръг представляваше нещо като действащо правителство в общността на вестителите и пазителите с изключение на това, че никой не можеше да им поиска оставка и избори не се задаваха скоро. Членовете на кръга се съвещаваха помежду си по различни належащи въпроси, засягащи общността, и гласуваха различни закони. В случай, че някой остарееше твърде много, за да изпълнява задълженията си, или се откажеше заради болест, мястото му заемаше негов наследник. Това можеха да бъдат децата му, а ако нямаше такива — сестра, брат, братовчед и т. н. Очевидно наследниците на седемте кралски фамилии се смесваха или помежду си, или с хората, но никога с вестители и пазители. Не искаха да рискуват с поколения от други раси. Ама че снобари, помислих си. Явно законите им в това отношение важаха с пълна сила без изключение.

Най-интересното, на което попаднах, беше случай преди повече от седемстотин години, когато един от членовете се оженил и жена от род на пазители. Жената забременявала, но не успявала да задържи плода и все помятала. Най-накрая родила момче, на което от пръв поглед му личало, че не е наред, физиката му била привидно добре, но развитието му се ускорявало с всяка изминала година. Тялото му не можело да смогне на забързания растеж и отслабвало, вместо да заяква. Умът на момчето обаче бил остър като бръснач. С напредването на годините детето ставало все по-нестабилно психически и емоциите му взимали връх. Агресията му определяла всяка негова реакция и неконтролируемият гняв започнал да замъглява преценката му. За нещастие накрая момчето било убито от собствената си майка, след като нападнало баща си в съня му. Бащата не успял да се спаси. Последното, което видял, бил кинжала в ръката на сина си. След тази трагична съдба на семейството, Тайният кръг приел закона срещу връзките не само между вестител и пазител, но и на тези две раси с Тайния кръг.

— А какво се е случило с майката? — запита Зоя след като ѝ разказах историята.

— Прогонили я — отвърнах мрачно. — Тя платила за греха на сина си не само като изгубила него и съпруга си, но и била отритната от всички останали.

— Хората с най-голяма власт притежават най-малко чест — заключи Юри и отпи глътка от водката си.

— Защо смятате, че се е получило така? — попита Зоя и се заигра с верижката на скъпия си часовник.

Върху циферблата можех да преброя поне пет малки диаманта да блещукат изкусително под приглушената светлина в трапезарията.

— Защо са я изгонили? — предположи Майкъл.

— Не. Защо детето им е полудяло?

— Не е ли очевидно? — отвърна той. — Нали именно затова са забранили създаването на поколения между различните ни раси? Имаме прекалено различни сили, смесването им явно води след себе с и само бедствия.

— Наистина ли вярваш в това? — запита го Зоя. — А не мислиш ли, че всичко е било просто случайност? Може би синът им е страдал от душевна болест.

— Ами неконтролируемите пристъпи на гняв? А това, че тялото му не е издържало на бързото темпо, с което се е развивало? — отвърна Майкъл.

— Пазителите развиват сила, която не е присъща нито на хората, нито на вестителите. Може би това, че е притежавал гените на пазител и на член на благословената фамилия, е било опасна комбинация — допълни Юри.

— Самоунищожаваща се — довърших мрачно.

Майкъл ме погледна със съчувствие и стисна ръката ми.

— Не го приемай присърце, Екс — каза. Напоследък бе започнал да ме нарича така, неспособен да устои на навика си да придава по английско звучене на имената на приятелите си. Погледна към другите и се усмихна. — Какво ще кажете да се пренесем в моята стая? Снабдих се с чисто нов телевизор и домашно кино. Можем да си спретнем една нощ с филми на ужасите.

— Ще ни пуснеш „Интервю с вампир“ ли? — отвърна предизвикателно Зоя.

— Мисля, че сме виждали и по-страшни неща — отговори и ѝ усмихна криво.

— Това там не е ли Буковски? — обади се Юри и се надигна в стола си.

Тримата насочиха любопитни погледи зад мен.

— Давид Буковски — Зоя завъртя очи. — Никога не съм виждала по-странно момче.

— Изглежда си съвсем нормален — рекох, след като мярнах бегло фигурата му.

Беше се запътил към масата на Ордена.

— Давид се чувства неловко в присъствието на почти всяко дишащо същество — отвърна Юри. — Виж, баща му е друга работа.

— Така ли?

— Да. Повечето от вестителите смятат, че някой ден ще бъде член на Ордена.

— Има да почака — каза Зоя. — Сякаш толкова лесно някой ще преотстъпи мястото си в Ордена.

— Егоров е вече доста стар — подметна Майкъл, — може би скоро ще се оттегли.

— И смяташ, че Буковски би могъл да го замести? — изсумтя Зоя.

— Единствената, която би могла да го замести, е Романова — каза Юри и се усмихна. — Само един неин поглед е достатъчен да те накара да се почувстваш като плюнка.

— Романова може да е от старата школа, но методите ѝ вършат работа. Кого мислиш, че търсят пазителите, когато имат нужда от помощта на Ордена? — отвърна Майкъл.

— И кой мислиш се разправя с издънките на останалите вестители? — добави Зоя.

— Това е любимото ѝ занимание — засмя се Юри.

Аз само въздъхнах и насочих поглед към новопоявилия се Давид. Беше с гръб към мен, но ясно долавях, че беше нервен. Кимаше стеснително на един от членовете на Ордена и беше забил нос в земята.

— Говорим за вълка, а той… — обади се Юри.

— А той в Палатата — довърши Зоя. — Казимир Буковски.

— Къде е? — запитах.

— Тъкмо влиза през вратата. Няма как да не го забележиш — отговори Майкъл.

В този момент видях средно висок мъж да пристъпва подчертано бавно напред, отправил поглед към Ордена. Беше облечен прекалено официално и всичко във външния му вид, до последния детайл, се набиваше на очи. В ръката си държеше бастун, наподобяващ жезъл, а от джоба на лъснатото му сако стърчеше яркочервена кърпичка. Токовете му отекваха шумно по пода, а при всяка крачка тялото му отскачаше наперено нагоре сякаш пружинираше.

На лицето му, полуприкрита под мустаци, се бе появила прекалено любезна усмивка — последната част от артилерията, с която се бе въоръжил за спечелване на главна мъжка роля на тазгодишните Оскари.

Застана пред масата на Ордена и кимна отчетливо на всеки член по отделно. Устата на Романова се разтегли в искрена усмивка, а останалите вестители му кимнаха в отговор. Единствено Егоров остана някак дистанциран и скован. Отдалеч си личеше, че Казимир Буковски умееше да фамилиарничи и го правеше с охота. Междувременно синът му отстъпи крачка встрани, но сякаш леко се отпусна при появата на баща си. Зарея разсеян поглед и изчезна в собствените си мисли. Буковски старши известно време разговаря с вестителите без особена промяна в поведението, но след миг сякаш усети, че го наблюдавам. Извърна глава назад и погледът му попадна върху мен. За миг очите ми срещнаха неговите и долових особен блясък в тях. Една самодоволна усмивка бавно плъзна по устата му и без да откъсва поглед ми кимна и леко докосна с ръка върха на подобната на бомбе шапка на главата му. Реакцията му ме сепна и отклоних поглед към приятелите си, насядали около мен.

— Видяхте ли това? — запита Зоя с леко разширени очи.

Погледна ме, сякаш да се увери, че съм я чула.

— Да, видяхме — каза Майкъл и устата му зае формата на права отсечена линия.

— Да не би този дъртак да флиртува с теб? — развеселено ме попита Юри.

— Стига глупости, Юри! — скастри го Зоя.

Майкъл се пресегна и леко докосна рамото ми.

— Искаш ли да ставаме вече? — усмихна се.

— Не е никак лоша идея — отвърнах и погледнах крадешком към Буковски.

Колко неприятна особа…

— Кино? — Майкъл запита с поглед останалите, но после очите му уловиха моите. — В моята стая?

Отправихме се към крилото със стаите на вестителите и се зареях в мислите си. Имаше нещо в този Буковски, което хич не ми се понрави. Дали не беше претенциозният му външен вид или смешната походка. Не, по-скоро нещо в изражението му. Не можех да определя точно, сякаш беше на върха на пръста ми и можех да го пипна, но все ми се изплъзваше. Изведнъж се блъснах в нещо твърдо и политнах назад, но Майкъл улови ръката ми преди да се сгромолясам на пода.

— Я внимавай къде ходиш! Да не си сляпа? — извика грубо една вестителка.

Гледаше ме ядосано и бе вирнала високомерно брадичка срещу лицето ми.

— По-спокойно — отвърнах, внезапно подразнена от тона ѝ.

— Защо? Какво ще ми направиш? — предизвика ме и сложи ръка демонстративно на кръста си.

— Какъв ти е проблемът? — смръщих вежди и тялото ми се стегна инстинктивно.

— Проблемът ми е, че си заспала и ми се пречкаш в краката — отвърна с все същия тон.

Направих крачка към нея.

— Успокой си нервите — отвърнах почти през зъби.

Тя присви очи срещу мен и лицето ѝ пламна.

— Или какво? — запита и нацупи устните си, омазани с гланц.

— Стига — рече ѝ Майкъл.

Опита се да застане помежду ни. Аз обаче го отблъснах, така че да не препречва обсега ми към идиотката, застанала пред мен.

— Ти за каква се взимаш? — отвърнах с насмешка.

Тя повдигна предизвикателно вежди и чертите ѝ се изостриха още повече.

— Внимавай, момиченце. Тук си от няма и десет дена, а вече ми се пречкаш.

— Искаш ли да ти покажа какво е да ти се изпреча на пътя? — предизвиках я.

Гневът бясно запъпли по вените ми и кръвта нахлу в главата ми.

— Треперя от страх! Какво — ще ми разкажеш колко страшно е да изживееш смъртта на една безпомощна старица? — отвърна подигравателно и дружките ѝ избухнаха в смях.

Как изобщо си позволяваше да се гаври с паметта на собствената си Пророчица?

— Затваряй си устата преди да ти я разбия! — извиках.

— Давай, глупачке! Или може би ще пратиш някой пазител срещу мен? Чувам, че доста ти връзват — изкикоти се.

Майкъл пристъпи решително напред, но го спрях. Гледаше я, сякаш можеше да я убие с поглед.

— Ей, кучко такава, мери си приказките! — кресна Зоя.

Беше се озовала до мен и изглеждаше не по-малко разгневена.

— Не приемам съвети нито от отрепки като вас — посочи нехайно към нея, Майкъл и Юри, — нито от една проститутка — довърши и ме погледна предизвикателно.

В този момент ми причерня пред очите. Гневът изригна и преди да го осмисля вече се бях нахвърлила върху нея. Чу се крясък нейният крясък. И после видях кръвта от носа ѝ по ръката си. Майкъл ме хвана здраво за раменете и започна да ме влачи назад, я Зоя стоеше пред мен, готова да ѝ скочи всеки момент.

— Кучка! — изписка. — Ще те размажа! — продължаваше да крещи и се държеше за носа.

Кръвта се стичаше между пръстите ѝ, и капеше върху дантелената яка на бялата ѝ риза.

— Ксения — дъхът на Майкъл полази в ухото ми. Не ме оставяше да се освободя и притискаше гърба ми към тялото си. — Сега тръгвай.

— Не! — извиках.

Той ме стисна по-здраво, но усетих, че му беше много трудно да ме удържи. С периферното си зрение мярнах Юри, застанал като скала между Зоя и онази идиотка. Все още чувах хлипането ѝ, примесено с гневно ръмжене.

— Успокой се, Ксения! — настоя Майкъл. — Не си на себе си. Изведнъж усетих раздвижване и две високи фигури, облечени в тъмни дрехи, се спуснаха към нас. Солдати. Единият отведе жертвата ми надалеч, а другият сложи ръка върху рамото на Майкъл.

— Трябва да дойдете с нас — рече с плътен глас.

Аз го погледнах вяло и потърсих погледа на Зоя.

— Къде ги водите? — попита Зоя.

Майкъл беше охлабил хватката си. Или аз се бях отскубнала неусетно.

— При Ордена.

* * *

След едночасовата лекция, изнесена ми от целия Орден на вестителите, и подобаващото порицание, се запътих към стаята си. Беше ми забранено да излизам под какъвто и да е претекст извън Палатата и не можех да се доближавам до въпросната Олга. Не си направих труда да им обяснявам кой кого беше предизвикал. Нито им споделих, че според мен напълно си заслужи счупения нос и че бих го направила отново. Романова ме изгледа особено възмутено на излизане от кабинета на Егоров. Той от своя страна не изглеждаше особено впечатлен от инцидента и почти не проговори през цялото време. Зоя, Майкъл и Юри бяха „помилвани“ и им се размина леко. Слава Богу, нямаше жертви. Освен Олга.

— Как успя с един удар да ѝ разбиеш носа? — възкликна невярващо Юри.

— Ти не видя ли какъв беше ударът? — обади се Зоя. — Ако не го беше направила ти, аз щях да го направя — заяви решително.

Изкачвахме се по стълбите към спалните помещения.

— Ксения, можеше много да загазиш — каза Майкъл малко по-резервирано от останалите.

Той ме погледна сериозно и се спря.

— Можеше да те отпратят от Палатата, Екс. Тогава какво щеше да правиш?

— Щях да се радвам на отсъствието на Олга — изсумтях и продължих нагоре.

— Сериозен съм.

— Какво трябваше да направя? — отвърнах ядосано. — Да седя и да слушам как ни обижда?

— Права е, Майк — застъпи се Юри.

— Ние щяхме да се оправим — отвърна той и скръсти ръце.

— И как ще се „оправиш“? Мисля, че Орденът нямаше да е толкова благосклонен, ако разбереше, че ти си разбил носа ѝ — отговорих и наклоних глава, загледана в реакцията му.

Сякаш водеше вътрешна борба между желанието си да нападне момиче и чувството си за кавалерство.

— Майкъл в рицарски доспехи спасява Ксения от голямата беда! — извика тържествено Зоя и размаха артистично ръце, за да подчертае театралния привкус на ситуацията. — Представи си само — пазителите влачат Майкъл до кабинета на Романова и ѝ съобщават, че е разбил физиономията на едно момиче, защото било много дразнещо — подхвърли Зоя и се изкикоти.

Юри се засмя и седна на едно от стъпалата до Зоя.

— Добре, добре — рече Майкъл. — Но може би не трябваше да ѝ чупиш носа — погледна ме укорително.

— Шегуваш ли се? — погледнах го развеселено. — Напълно си го заслужи!

— Човече, направо е страхотна! — подвикна развеселено Юри към Майкъл. — Ксения, с всеки изминал ден ти ставам все по-голям почитател.

— Млъквай, Джордж — сряза го Майкъл и го побутна приятелски към стената.

Двамата се сборичкаха за кратко и смехът им отекна между стените на широкото стълбище.

Въпреки че осъзнавах не особено зрялата си постъпка, някак се почувствах добре. Бях освободила гнева, който се натрупваше от дълго време в мен, и в момента се усещах лека като перце. Кой да предположи, че нещо толкова първично би ме накарало да се почувствам изцелена? Умората от преживяванията бързо си каза думата и се отправих към леглото. Облякох дълга червена нощница и се сгуших в меките завивки. Колко беше приятно… Започнах да се унасям и сънят бързо ме настигна. Отначало сънувах Златина и Теодор. Вървяхме по улиците на София и брояхме червените коли, преминаващи покрай нас. Обърнах се към Златина и видях, че държи в ръка медальона ми. Опипах с пръсти шията си и се намръщих.

— Ей, върни ми го! — извиках. — Знаеш, че никога не го свалям от врата си!

— Но сега не го носиш — подхвърли тя и ме загледа. — Защо не го носиш?

— Не знам. Дай го — казах и протегнах ръка.

— Виж, стигнахме до вас — каза и посочи малката кооперация, в която живеех. — Вашите са си вкъщи.

Погледах към прозореца на кухнята, който се виждаше оттук и видях, че лампата свети. Изведнъж ме обзе вълнение.

— Не може да бъде! — извиках радостно. — Хайде, да отидем да ги видим! — обърнах се към Злати и Тео, но те бяха изчезнали заедно с медальона ми.

Продължих без тях и влязох вкъщи.

— Татко! — извиках, преливаща от щастие. — Татко! Тук съм!

— Ксения, момичето ми! — дочух гласа му отдалеч.

Продължаваше да се отдалечава.

— Не, не си тръгвай! — замолих се.

Изчезна за миг, а после отново се върна. До него вървеше още някой.

— Мамо? Ти ли си?

— Аз съм, Ксения — иззвъня гласът ѝ.

— Ти си тук! — проплаках и от очите ми текнаха сълзи на радост.

Двамата се затичаха към мен и аз се хвърлих в прегръдките им. Още не можех да спра да плача, когато майка ми отново заговори:

— Детето ми, няма да плачеш! Никога досега не си плакала.

— Никога досега не ви бях губила — изхлипах.

Баща ми погали нежно косата ми и пак ме прегърна.

— Ти не си ни изгубила.

— Напротив! Вие сте мъртви! — гласът ми ставаше все по-треперещ.

— Така е, Ксения. Но все пак ние сме до теб — отвърна състрадателно майка ми.

Тя се наведе към мен и очите ѝ се спряха на врата ми.

— Медальонът… Няма го — погледна ме паникьосано. — Къде е?

— Злати го взе — казах. — Не се притеснявай, ще ми го върне.

— Добре — каза успокоена. — Никога не го губи, Ксения — очите ѝ бяха сериозни.

Сънят ми започна да се размазва и с ужас осъзнах, че вече не бяха с мен. Обзе ме чувство на отчаяние. Можех да усетя във въздуха онова усещане на обреченост, което все повече натежаваше и натежаваше, докато не започнах да се задушавам.

— Къде отидохте? — извиках отчаяно. — Мамо? Татко! По дяволите! — казах повече на себе си отколкото на тях.

Започна да става много горещо. Къде съм? Усетих позната миризма във въздуха и започнах да се оглеждам нетърпеливо. Всичко беше толкова тъмно, а и чувах някакъв тъп звук, който не спираше да бучи отнякъде. Почувствах, че кожата ми изгаря, макар да не бях на слънце. Няма ли да спре? Звукът ставаше все по-ужасен и по-ужасен и осъзнах, че всъщност това нещо жужеше в ушите ми. Миризмата се засилваше и разпознах аромата на омекотителя, с който майка ми переше дрехите. Огледах се и с въодушевление видях родителите си да седят заедно, този път в кухнята. Баща ми четеше вестник, а майка ми избираше някакви рецепти от една дебела готварска книга.

— Мамо? Тате? — извиках ги, но те не ме погледнаха.

Аз се втурнах към тях, но те не реагираха, а продължиха да вършат своите си неща.

— Не ме ли чувате?

— Дали Ксения ще се прибере скоро? Вече става късно… — каза майка ми на баща ми, а той я погледна въпросително.

— Че кога се е прибирала навреме? Остави я. Навън е с приятели.

— Знам, знам… Но имам лошо предчувствие… — продължи да говори майка ми, която очевидно не ме забелязваше.

— Ехооо! Аз съм тук! Прибрах се! — провикнах се нетърпеливо и започнах да махам с ръце пред лицата им, но те не помръднаха.

— Ти пък сега! Лошо предчувствие. Всичко е наред, спри да се тревожиш — отвърна ѝ баща ми и пак се зачете във вестника.

В същия момент се позвъни на вратата и майка ми стана, за да отвори.

— Пак си е забравила ключовете! — провикна се от антрето.

След секунда, щом отвори вратата, се чуха глух писък и тропот. Още дори не се бях обърнала, когато видях тъмна фигура да се надвесва заплашително над баща ми. За миг се чу сборичкване, но бързо стихна.

— Какво става?! — изкрещях.

Никой не ме забелязваше.

— Доведи я тук. Запуши ѝ устата — каза тъмната фигура в посока на антрето със суров глас, от който кръвта ми замръзна.

Той обърна лице и когато осъзнах какво виждам, от устата ми се изтръгна ужасен писък.

— Господи! Не! Пуснете ги! — изкрещях и се втурнах към тях, но не можех да помръдна.

Нещо ме спираше, държеше ме неподвижна.

— Какво правите?! Пуснете ги!

Вампирите не реагираха по никакъв начин на виковете ми и продължиха да оглеждат къщата, сякаш търсеха нещо. Този, който притискаше здраво баща ми, процеди с нечовешки глас:

— Къде е тя?

Беше запушил устата му с кухненската кърпа. Баща ми го гледаше ужасено и местеше поглед ту към майка ми, ту към непознатия.

— Ще ти отпуша устата и ще ми кажеш къде е, иначе ще и простиш с женичката си.

Той махна кърпата, а баща ми задъхано започна да го моли:

— Моля ви, пуснете я! Не я наранявайте! — в гласа му звучен и такова отчаяние, че сълзи текнаха от очите ми.

Тялото му се гърчеше докато наблюдаваше майка ми. Не можех да гледам жестокостта им. Вампирът замахна и ръката му изплющя в челюстта на баща ми. За миг от устата му шурна обидил кръв, която се стече по ризата и панталона му. От гърлото му с е чу клокочещ звук. Вампирът се озъби през гротескна усмивка, забърса с пръст част от кръвта и после го облиза. Дочувах заглушените ридания на майка ми. Беше изпаднала в истерия.

— Сега ли ще засищаш глада си? — изсъска подразнено другият вампир.

— Какво значение има? — озъби му се първият.

Той отново се наведе над баща ми и заплашително провлече в ухото му:

— Говори!

— Какво? — объркано извика баща ми. — Какво ме питате?

— Кажи къде е дъщеря ти! — изсъска вампирът.

Очите му светеха с неописуема жестокост, а устата му беше изкривена от настървение.

— Не знам! Не знам къде е! — извика отчаяно татко.

Беше стиснал устни сякаш се страхуваше от тях да не се изплъзне нещо.

— Просто го убий! — кресна другият вампир, който беше притиснал майка ми към пода.

— Не, не… Ще пробвам по другия начин — ухили се той и се взря съсредоточено в очите на баща ми.

Изглеждаше все едно се опитва да го хипнотизира, но след миг се изправи рязко и го запрати с един удар в стената. Неестествената му сила доведе майка ми до нов истеричен припадък, което подразни вампира и той удари главата ѝ в земята. Чу се сякаш пропукване. Звукът отекна в главата ми. Не можех да си поема дъх от неописуемия ужас и въпреки че се насилвах до предела на силите си да помръдна, оставах прикована на място. Сърцето ми биеше като обезумяло и ръцете ми се тресяха от ярост. Исках да изведа родителите си надалеч, не исках да виждам това. Не исках да виждам смъртта им. Вампирът се наведе над баща ми, стисна кичури от косата и изви в неестествена поза главата му, така че да застане лице в лице с него. Взря се за няколко мига в очите му и после подразнено го изблъска в стената и по нея се стече червена струйка.

— Нищо не знае, мътните го взели!

— Какво ще го правим? — попита вампирът до майка ми, сочейки безжизненото тяло на баща ми.

— Обслужвай се докато още диша. После не стават за нищо — процеди през зъби другият и се запъти към майка ми.

Тя ридаеше неудържимо и стенеше от болка, свита на кълбо на пода. Не смееше да погледне към баща ми.

— Я да видим дали ти знаеш нещо повече от мъжленцето си…

Тя се опита да се отдръпне, но той я издърпа рязко към себе си.

После отпуши устата ѝ и когато тя започна да крещи за помощ, ѝ удари плесник, който ѝ завъртя главата. Въпреки силата на удара, остана в съзнание.

— Мълчи… — изръмжа ѝ с нисък глас и я накара да застине. — Къде е проклетата вестителка, казвай.

Майка ми само клатеше конвулсивно глава и също като баща ми стискаше устни сякаш се страхуваше някоя дума да не се изплъзне от тях. Агонията, която изпитвах при тази гледка, разкъсваше душата ми. Не можех да го понеса… Не можех да стоя неподвижно и да наблюдавам страданията им. Те се опитваха да ме защитят, но всъщност аз бях тази, която трябваше да ги защити. Трябваше да ги спася… От всякъде се носеше миризма на прясна кръв — онази гадна миризма, която оставяше вкус на желязо в устата ми. Вампирът оголи острите си кучешки зъби срещу майка ми. Тя беше на предела на силите си и всеки момент щеше да припадне от изтощение и страх. Очите ѝ, разширени от неописуем ужас, щяха да ме преследват до смъртта ми.

— Последен шанс, мамче. Казвай къде е дъщеричката или ще видиш как източвам мъчително кръвта на мъжа ти капка по капка.

Майка ми отново изпадна в неистова истерия и продължи да клати главата си неконтролируемо, сякаш вече беше изгубила и по следната част от разсъдъка си. Вампирът пак се вгледа съсредоточено в нея и след няколко секунди каза на другия:

— По дяволите! Не знае къде е! Но знае, че ще се прибере.

— Значи ще я изчакаме… — ухили се кръвожадният и се приближи до баща ми, който все още лежеше неподвижно на пода до стената. — Дотогава…

Той скочи светкавично бързо върху него и започна да смуче настървено от плътта му. Кръвта се стичаше на тънки струйки, а единственото, което успях да чуя от баща ми, беше кратък болезнен стон, който заглъхна с пукащия звук от чупенето на врата му.

Усетих как целият ми свят се преобръща и ако зависеше от собствената ми воля, щях да рухна на земята и повече нямани да стана. Краката ми обаче ме държаха изправена и неподвижна и единствената реакция на тялото ми беше безспирно ридание. Вече бях изживяла шока от смъртта им. Сега кръвта ми бясно закипя в гняв — не предполагах, че съществува толкова силен гняв. Болката и скръбта само засилваха това противоестествено усещане в тялото ми. Лумна огън, но гореше вътре в мен, отровно и болезнено.

— Защо трябваше да му чупиш врата? — изрева вампирът, който току-що забеляза, че майка ми е изгубила съзнание.

— Защото така ми харесва — изсъска другият и показа кървясалите си зъби. — Така ли ще я оставиш?

— Не, разбира се — провлече се вледеняващият му глас и долових нотка на задоволство в него. Той зашлеви майка ми и разтърси тялото ѝ. — Няма да ми припадаш! Искам да мърдаш, когато се храня! — усмихна се извратено и ѝ удари още един плесник.

Другият се изсмя зловещо и се настани на един стол, за да наблюдава предстоящата сцена. Майка ми дойде на себе си и в мига, в който осъзна какво се беше случило с баща ми, се затресе от отчаяние и мъка, но от устата ѝ не излезе и звук. Ридаеше без глас. Не мога да гледам това!… Моля те, моля те! Не искам да виждам повече!

— Събуди се значи, а? — вампирът очевидно се забавляваше от собствените си извращения, а другият само му пригласяше с отвратителния си смях. — Сега вече можеш да викаш колко то си искаш!

Той разкъса блузата ѝ и впи голите си зъби в ниската част на врата ѝ. След това я захапа над гърдите. После впи зъби в артерията на врата ѝ. И отново… Тя започна да крещи, но после, когато погледът ѝ попадна върху мъртвото тяло на баща ми, виковете ѝ заглъхнаха и се предаде. Зъбите я разкъсваха и след цяла една безкрайна, мъчителна и жестока минута, очите ѝ застинаха. Вече дори нямах силата да се опитам да помръдна. Гневът ми ме беше парализирал, а отчаянието ме замайваше. Чух ги да казват, че сега им остава само да ме чакат.

— По дяволите, помирисваш ли това?! — изръмжа първият.

— Какво?

— Пазител — процеди вампирът и се вдигна от окървавеното тяло на майка ми с нечовешка бързина.

— Пазител? Тук? Мамка му!

— Какво ще правим? — гласът му прозвуча паникьосано.

— Не можем да се издъним. Не трябва да ни вижда — изръмжа другият. — Ако успее да ни се изплъзне, ще разкаже какво е станало и кои сме.

— Трябва да тръгваме! — подкани го изнервен вампирът. — Какво чакаш?

— Момичето… — изрече с някаква алчност.

— Друг път. Тръгвай, по дяволите! — изрева другият и двамата изчезнаха от къщата.

След себе си оставиха парчетата от два отнети живота и моя собствен.

Най-накрая успях да възстановя контрола над тялото си и се изправих в мокрите завивки, плувнала в пот. Ушите ме боляха от силното бучене, а челото ми гореше като подпалено. Чувствах главата си и цялата лява страна на тялото си все едно я пронизваха тъпи ножове — забиваха се отново и отново, бавно и продължително. Сърцето ми удряше бясно в гърдите, а очите ми търсеха някакъв ориентир в тъмнината. Господи! Защо ми го причини? Защо го причини на тях? Поемах си въздух на пресекулки и се задавях от парещите сълзи, които се стичаха в устата ми. Плачех. Плачех толкова силно, толкова лудо, както никога досега. Не можех и не исках да спирам. Ако плачът ми спреше, знаех, че ще умра.

— Мамо… — изхриптях в тишината. — Татко!

Тялото ми продължаваше да се тресе конвулсивно под неспирните сълзи и хлипове. Едва си поемах въздух, не можех да удържа пристъпите си. Исках да крещя с пълно гърло, но от устата ми излизаха само накъсани стонове.

— Какво ви причиниха?

Свих се на кълбо в леглото и стиснах очи. Молех се раздиращата болка в гърдите ми да стихне. Игор… Помогни ми… Игор… Не мислех за нищо друго. Повече от всякога имах нужда от него. Игор… Не мога да продължа… Помогни ми!

Не знам колко време останах свита на две, омотана в завивките на леглото. Може би бяха минали часове, а може би едва пет минути. Стоях неподвижно, с полуотворени очи, празни, слепи. Устата ми беше пресъхнала и устните ми лепнеха. Имах чувството, че въздуха, който си поемах, раздираше дробовете ми. В съзнанието ми се превърташе една и съща картина. Баща ми умираше. Вампирът първо изпи кръвта му, а после му счупи врата. Майка ми също умираше. Другият вампир се наслаждаваше на гаврата, която си правеше с нея. Този изпи кръвта ѝ бавно и мъчително. Тя агонизираше и въпреки това той се смееше. Изродът се смееше в гаснещите ѝ очи. Но имаше и нещо друго. Нещо съществено. Защо бяха дошли? Защо убиха родителите ми? Бяха дошли за мен. Търсеха мен. Искаха мен. Убиха ги заради, проклетата вестителка“.

— Ще си платите — простенах глухо в тъмнината. — Изроди… Чудовища! — повтарях едно и също докато стоновете не заглъхнаха в устата ми. — Ще умрете в мъки… Аз ще ви убия.

— Ксения? — дочух нечий глас. Вратата проскърца. — Ксения, какво се е случило?

Различих приближаващи се стъпки и нечие тяло седна на леглото зад мен, все още свита на кълбо.

— Ксения, чуваш ли ме? — разчетох смесица от объркване и болка в гласа му.

Ръцете му подхванаха внимателно лицето ми и той се надвеси над мен. Лъхна ме познатият му аромат.

— Игор — прошепнах.

Очите ми блуждаеха и ми беше трудно да го различа, но не можех да сбъркам допира на пръстите му. Нямах силите да стана, нито дори да се обърна към него. Вместо това той се премести в другата част на леглото, срещу мен, и усетих, че се взира продължително в лицето ми. От гърлото му се откъсна необуздано ръмжене. Дишаше тежко, сякаш неистово се опитваше да овладее вледеняващия си гняв. Очите ми все още бяха полузатворени и се опитвах да фокусирам погледа си върху него. Исках да се взра в неговите, да видя очертанията на профила му. Чух го да сподавя някаква ругатня и въздъхна тежко.

— Ксения, какво е станало? — гласът му потрепери.

Отново този гняв.

— Игор, видях ги… — прошепнах отново и имах усещането, че очите ми отново се пълнят със сълзи, но се оказа, че са напълно сухи.

— Кого си видяла? Господи, какво са ти сторили? — промърмори тихо и ме придърпа към себе си.

Ръцете му ме обгърнаха и той положи главата ми в скута си. Тъпа болка пулсираше навсякъде по тялото ми и завършваше в слепоочията. Премигах в тъмнината. Едва тогава успях да различа ясно лицето му — все така мъжествено и изразително. Но ми си стори и по-сурово и гневно отпреди. Склони глава надолу и се загледа в мен. Само след секунда гневът му стихна и лицето му се изкриви от мъчителна болка.

— Какво има? — простенах тревожно. — Защо си разстроен?

— Защо си тръгнах изобщо? — каза по-скоро на себе си. — Как можах да те оставя сама?

Той махна няколко рошави кичура от лицето ми и нежно прокара пръсти по челото ми. Взираше се в мен и сбърчи вежди. Изведнъж се сепна и нетърпеливо извъртя главата ми, така че да открие врата ми.

— Ксения! — дрезгавият му глас прозвуча сурово. — Как е станало това? — попита ме заповеднически.

Погледът му не се отделяше от врата ми, докато страшните му очи не мярнаха нещо друго. Той бавно плъзна деколтето на нощницата надолу и когато докосна с пръстите си едно място в ляво малко над гърдите ми, аз изстенах от прогаряща болка.

— Какво е това? — попитах го ужасена от огъня, който бушуваше в очите му.

— Това… — прошепна студено, а устните му трепнаха. — Това е ухапване от кръвожаден.