Вестители

Глава 14

— Ухапване?! — изстенах. — Ухапана съм от вампир? Това не е възможно…

Ръцете ми намериха двете разранени места на врата и малко над гърдите и с ужас напипах отпечатъци от остри зъби, върху които беше засъхнала кръв. Сега разбрах, че парещата болка, която изпитвах, идваше точно от там. Но как беше възможно? Та аз през цялото време бях тук, сама… Как можеше кошмарът от видението ми да се пренесе върху мен? Следите от ухапванията съвпадаха с тези, които вампирът остави върху майка ми. Точно там, казах си, от там източи кръвта ѝ.

— Ксения, кой беше тук? Какво се случи? — настоя да узнае Игор, сякаш сдържането на гнева му причиняваше агония.

Очите му горяха от ярост, примесена с нещо, което струва ми се беше страх.

— Никой не е бил тук! — възкликнах с прегракнал глас. — Не знам как се е случило…

Вгледах се в лицето му — чертите му се бяха изострили, а бръчките на челото му станали по-дълбоки. Той продължаваше да оглежда трескаво кожата ми и ръцете му ту се спускаха към мястото, което сега ме изгаряше от болка, ту минаваха по челото и раменете ми.

— Можеш ли да се изправиш? — попита ме и когато не отговорих, понечи да ме повдигне от скута си, но аз го спрях.

— Недей… Моля те, не ме пускай! — отвърнах отчаяно и зарових лице в ръцете му.

Усетих как гърдите му се повдигнаха и от тях се изтръгна мъчителна въздишка.

— Не си тръгвай. Не можеш да ме оставиш сега…

— Никъде няма да ходя — прошепна ми нежно. — Но трябва да ми кажеш какво се случи.

Видението изплува отново и захлипах приглушено в ръцете му като малко дете.

— Видях всичко… — продължавах да плача. — Те ги убиха пред очите ми!

— Кого са убили? — попита ме напрегнато.

Тялото му се стегна, готово да реагира на всяка заплаха.

— Майка ми. И баща ми… — отвърнах глухо. — Разкъсаха ги и не можех да направя нищо! Дори по-лошо! Игор, те ги убиха заради мен!

Опитах се да се надигна, за да срещна погледа му, но той беше извърнал глава. Успях да зърна само профила му — начинът, по който стискаше устните си, ме накара да заридая още по-неудържимо. Той ме погледна и ме притегли в прегръдката си. Опря главата ми на гърдите си, вплитайки безпомощно пръсти в косата ми. Можех да усетя напрежението и желанието му да стори нещо. Не можеше просто да стои безучастно. Не беше в природата му.

— Всичко е свършило, Ксения — заговори. — Всичко е наред вече.

— Нищо не е наред! — извиках и успях да седна. Почувствах остра болка в главата и ребрата. — Те са мъртви заради мен! Шибаните вампири измъчваха родителите ми, за да разберат къде съм!

Игор ме изгледа продължително и понечи да ме докосне, но в гнева си отблъснах ръката му.

— Не разбираш ли? Умряха заради мен! Видях всичко. Счупиха врата на баща ми и удряха безспирно главата на майка ми в земята! — изрекох гневно, но емоциите се изгубиха в напиращите сълзи.

Отново избухнах в плач и тогава Игор се пресегна към мен, но този път не ми позволи да го отблъсна. Прегърна ме покровителствено и започна да гали сплъстената от потта ми коса. Пръстите му нежно докосваха лицето и бършеха сълзите ми.

— Как мога да живея с този спомен?

— Ти си силна — отвърна твърдо без да ме пуска. — Имало е причина да получиш това видение.

Пред очите ми изникнаха противните лица на вампирите и чудовищната им настървеност. Имаше нещо ужасяващо в начина, по който говореха за жертвите помежду си и насладата, която изпитваха докато ги измъчваха.

— Знам, че има причина, Игор — отвърнах с пресипнал глас. — Сега вече знам, че трябва да действам.

— Тихо. Първо се успокой — прекъсна ме.

— Не! Вече не мога да мисля за нищо друго! — отвърнах и впих несъзнателно нокти в дланите му.

Той не реагира и ме остави да излея гнева си.

— Трябва да поспиш. Поне за няколко часа — каза ми и полегна в края на леглото като се стараеше да бъде внимателен докато ме премества до него. — Аз ще съм тук. Няма да се отделям от теб.

Понечих да протестирам, но изтощението и болката във всяка част от тялото ми ме надвиха и положих глава на рамото му. Той ме зави с пухения юрган и провря ръката си така, че да ме прегърне. Вдъхнах жадно от аромата му — миризмата на тялото му, примесена с парфюм. Очите ми бяха подути и трудно ги задържах отворени, по си спомням, че преди да се унеса, видях буря от противоречиви чувства в погледа му докато се взираше в лицето и врата ми.

* * *

Дочух нечий шепот. Почувствах нечие присъствие. Не, Игор не беше сам. Имаше и други… Шептяха някакви думи, които по степенно се превръщаха в спор. Останах със затворени очи и се напрегнах да разбера за какво говореха.

— Това е твърде опасно за нея, Алешкин. Не мога да разбера как се е случило… — чух женски глас.

— Как се е случило? Мислех, че я оставям на вашите грижи! — гневно отвърна Игор. — Как сте допуснали?

— Алешкин, трябва да разбереш, че Ксения е била сама в стаята си. Не е имало никой с нея. Как изобщо кръвожаден ще се промъкне в палатата? — различих нечий друг мъжки глас.

— И то с всички мерки, които сме предприели за защита! С магията на Тайния кръг! Под носа на целия Орден! Абсурдно е дори да го помислиш! — обади се възмутено жената.

— Не ме интересуват твърденията ви, че е била сама! Не ме интересува, че палатата е защитена с древната магия. Интересуват ме само ухапванията по врата й! — изръмжа той.

Долових раздвижване в стаята.

— Ксения не е била нападната! Та тя е още жива! Кой кръвожаден ще я ухапе? Това би било самоубийство за него! — отвърна рязко женския глас.

— Ксения беше нападната и преди — рече Игор.

— Знаем това, Игор — рече спокойно мъжът. — Нали затова я доведе тук.

— Но не знаете, че и той се опита да я ухапе! — гласът му се менеше от гняв към тревога. Беше объркан.

— Игор… какво говориш? — запита го мъжът.

— Каквото чувате! — отвърна по-рязко. — Знам какво видях.

— Не е възможно — отвърна решително жената. Разпознах гласа ѝ. Романова. — Не вярвам.

— Как позволихте да се случи това? — игнорира коментара ѝ Игор. — Знаете ли, че тя ме повика? Не е могла да се обърне към никого другиго, освен към мен!

— Повикала те е? — изненада се тя. — Научила се е да вика пазител…

— Къде бяхте вие през това време? — процеди гневно Игор.

— Където винаги сме били! — отвърна му властно Романова. — А това, че е потърсила теб, а не нас, е само по твоя вина!

— Какво трябва да значи това, Наталия? — рязко я запита Игор.

— Много добре знаеш какво значи! — гневно рече тя. — Ти си отговорен за това! Нима не виждаш какво става? Тя е толкова силно привързана към теб, че отхвърля всеки друг! Започвам да си мисля, че си забравил за собствените ни закони!

— Не смей да ме обвиняваш в измяна! — гласът на Игор прокънтя В стаята, но бързо се сниши. — Аз съм единственият човек, когото тя познава! Не ме е грижа дали ти харесва или не, но Ксения вярва на мен.

Вестителите мълчаха. Игор изглежда беше забравил за респекта, с който ги почиташе преди, и сега думите му звучаха властно и непоколебимо.

— За цялото време, което Ксения е прекарала с вас, вие не сте успели да спечелите доверието ѝ. Тя е объркана и има нужда от внимание, от посока. Има нужда да повярва, че наистина е една от вас! А вие я отхвърлихте!

— Това не е вярно! — възрази Романова.

— Глупости! — извика Игор.

— Алешкин, внимавай как се отнасяш към членовете на Ордена! — предупреди го Наталия.

— Наташа — назова я по име Егоров, — сега не е времето да се внимаваме с това. Игор — обърна се спокойно към него той, — да оставим това настрана. Наша грижа сега е безопасността на младата вестителка. Мисля, че знам какво може да е причинило нараняванията ѝ.

— Нима? — отвърна студено Игор.

— Ти каза, че тя е имала видение. За смъртта на родителите си, нали така? — продължи Егоров.

— Това разбрах от думите и.

— Може би Ксения притежава рядката способност да се пренася по-дълбоко във видението си. Може би е била засегната от това, което кръвожадните са причинили на семейството ѝ.

— Рядка способност? — възкликна Наталия. — Никой вестител не притежава тази способност!

— Случвало се е по време на изживяване на смъртта на друг вестител някой да получи физически наранявания — обясни Егоров.

— Обстоятелствата са различни.

— Така е, наистина. Но не забравяй, Наташа, че Ксения не е кой и да е вестител — рече Егоров. — Не виждам как иначе се е случило това. Тя не е просто изтощена и афектирана — рече и се поколеба. — Тялото и показва, че е изживяла нападение. Покрита е със синини, а белезите — те са доказателство, че нещо се е случило. Но ако беше истина, сега нямаше да е жива. Отровата на кръвожадните убива вестителите, не ги превръща.

— Трябва да я отведа оттук. Трябва да отиде на по-сигурно място — отвърна твърдо Игор.

— И къде ще я заведеш? — попита го с насмешка Романова. — В Двореца?

— Това не ви влиза в работата.

— Нима?

— Не можете да я задържите тук.

— Ние не можем, но откъде знаеш, че тя ще поиска да дойде с теб? — запита Наталия.

— Тя знае, че може да ми има доверие — каза Игор.

— Алешкин, внимавай в какво се забъркваш. Ако нещата стигнат твърде далеч, Тайният кръг ще трябва да научи какво се случва — предупреди го тя.

— Нещата няма да излязат от контрол, Наташа. Защото Алешкин ще прецени трезво ситуацията и ще разбере, че в момента за нея няма по-безопасно място от тук — каза Егоров.

— В момента Ксения е мишена — каза Игор — и колкото повече странни неща ѝ се случват, толкова по-объркана и уплашена ще бъде. Трябва да се чувства спокойна в дома си, за да овладее силите си.

— На Ксения ѝ е нужна помощ от своите! Ние сме вестители и ние сме тези, които можем да ѝ помогнем — отвърна развълнувано Наталия. — Случващото се с нея е необичайно и трябва да поемем контрол преди Тайният кръг да се намеси. Не искаме да се стига дотам.

— Тайният кръг има по-важни проблеми от този.

— Игор — обърна се към него Егоров. В тона му се четеше молба. — Не можеш да ѝ помогнеш. Тя не е нападната. Опасността идва от силата ѝ. Само ние можем да ѝ помогнем да я овладее и да разберем какво се случва с нея.

— Бъди разумен, Алешкин — каза му по-меко Наталия. — Не си единственият, който е загрижен за нея.

— Тя не се чувства добре тук — отвърна ѝ той.

— Давам ти думата си, че ще направим всичко по силите ни да ѝ помогнем — отвърна му Егоров.

Не можех да продължа да се преструвам, че спя. Не и след нещата, които чух. Въздъхнах няколко пъти. Размърдах се в леглото, сякаш току-що се събуждам и отворих очи. Видях лицата им и всички до един ме гледаха предпазливо. Изглеждаха угрижени.

— Ксения, как се чувстваш? — попита ме Наталия.

Изглеждаше уморена и сияйният вид, който обикновено имаше лицето ѝ, бе повехнал.

— Била съм и по-добре — отвърнах и очите ми срещнаха тези на Игор.

Той сякаш не можеше да ме погледне.

— Ще се оправиш. Ще се погрижим за това — отвърна и се приближи до леглото ми.

Навън вече беше съмнало, но слънцето все още не огряваше стаята ми. Изгревът през зимата идваше късно.

— Колко е часът? — попитах.

— Към осем — отвърна Игор, който продължаваше да стои до Егоров.

— Трябва да те прегледа лекар — каза Наталия и излезе от стаята.

— Ще ви оставя за малко насаме докато Наташа пристигне с лекаря — каза Егоров и също напусна стаята.

Игор остана на мястото си.

— Ти дойде — казах.

Той ме погледна с интерес.

— Разбира се, че дойдох. Ти ме повика.

— Не знаех, че съм го направила — отвърнах и прочистих гърлото си. — През цялото време просто си мислех колко много имам нужда от теб.

Той улови погледа ми и пространството между нас се изпълни осезаемо напрежение.

— Какво има? — попитах го нетърпеливо.

Дистанцията, която демонстрираше, ме изнервяше. Исках да се открие пред мен така, както беше направил с Романова и Егоров, но се въздържа.

— Нищо няма — отвърна ми той. — Изглеждаш много зле…

— Толкова зле, че те е страх да се приближиш?

— Достатъчно зле, за да ме накараш да полудея като те гледам — отговори и най-после доближи края на леглото и седна в краката ми.

— Чух какво си говорехте — казах му и потърсих в погледа му някаква реакция.

— Защо ли не се изненадвам? — запита и повдигна веждите си. — Какво по-точно чу?

— Че с мен се случват ненормални неща. Че не мога да се грижа за себе си и изведнъж всички станаха много нетърпеливи да направят това вместо мен — отвърнах подразнено.

Той продължаваше да ме гледа безизразно, което ме влудяваше.

— Не са ненормални. Просто са необичайни — отвърна сухо.

— Така ли? Затова ли сега ме гледаш така, все едно всеки момент ще избухна в пламъци? — отвърнах му ядно.

— Защо говориш глупости? — ядоса се той на свой ред.

— А ти защо… — започнах, но веднага млъкнах.

— Защо какво?

— Нищо. Не знам какво говоря — отвърнах хладно и преместих погледа си от него.

— Още си уморена.

— Това, че съм уморена, не значи нищо.

— Защо се ядосваш на мен? — запита ме объркано Игор.

— Не се ядосвам — отвърнах подразнено.

— Напротив!

— Трябва ли да изпадна в истерия като снощи, за да се държиш отново нормално с мен? — възкликнах.

Той ме погледна озадачено.

— Какво искаш да направя? — запита ме. Гласът му омекна.

— Просто… Не ми харесва, когато си толкова студен — отвърнах и усетих как се изчервих.

Игор явно го забеляза, защото изражението му се промени. Той стана и седна по-близо до мен на ръба на леглото.

— Така по-добре ли е? — запита и сложи нежно ръката ми в неговата.

От допира му ме полазиха горещи тръпки. Гледах го като хипнотизирана.

— Имаш ли нужда от нещо друго?

— Не — отвърнах все още в плен на омагьосващите му очи.

Той почти се усмихна.

Изведнъж се сетих как Наталия го обвини, че е забравил за собствените им закони и как Игор ѝ отвърна яростно да не смес да го обвинява в измяна. Да, Игор нямаше да пристъпи глупавите закони на Тайния кръг. Усетих да ме наляга разочарование. Боже, какво ми ставаше? Та аз дори не изпитвах истински чувства към него!

— Да не би да казах нещо нередно на Ордена?

— Не, не си казал нищо нередно — отвърнах замислена.

Той ме погледна любопитно и дойде по-близо, надвесвайки се над лицето ми.

— Нима искаше да чуеш нещо по-различно?

Усетих горещия му дъх да облъхва лицето ми. Игор изглеждаше изключително заинтригуван. Очите му сега светеха предизвикателно срещу моите по-скоро в зелено отколкото в синьо.

— За какво говориш? — отвърнах и издърпах ръката си от неговата.

Топлината от допира му се изпари. Той ме погледна повелително. Имаше нещо в него, което ме стресна. Трудно беше да се устой на силната му воля и непреклонност. С почти двуметровия си ръст и гордото си лице, Игор изискваше респект. Това можеше ясно да се види във всяка негова крачка, в уверената му стойка, в изразителността на погледа му. Не беше просто мъж. Беше от онези мъже, които караха земята под краката ти да затрепери, само защото дишаха. Какво ли ставаше, когато наистина искаха да те впечатлят?

— Ксения, или ще кажеш каквото имаш да ми казваш сега, или повече не обелвай дума за това — каза, но тонът му не беше заплашителен.

— Искаш да ме отведеш оттук? — попитах го.

— Бих искал. Но не знам дали е правилната стъпка — отвърна.

— Междувременно не се ли запита какво искам аз? — върнах въпрос в отговор и не можах да сдържа яда си.

— Мислиш, че не ме интересува какво искаш ти?

— Да, точно така мисля. Виж какво, аз не съм жертвата, която отвлече в България. Ти не си похитителя, който ме натика в багажника на колата си! — възкликнах, а веждите му се сключваха над очите с всяка моя следваща дума.

Гледаше ме смръщено и някак озадачено.

— Аз съм свободен човек! Сама решавам какво ще правя с живота си! Не можете да ме контролирате! Нито ти, нито проклетият Орден, нито всезнайковците от Тайния кръг! — гърдите ми се надигаха от вълнение и го гледах начумерено докато той все още мълчеше.

— Безопасността ти е на първо място — рече сдържано след малко.

— Както виждаш винаги съм в опасност. И нищо не можеш да направиш по въпроса!

Изражението му беше гневно.

— Така ли смяташ? — погледна ме предизвикателно.

— Не смятам нищо, фактите говорят сами за себе си.

Игор стана от леглото и се отдалечи. Сключи ръце зад тила си и въздъхна, загледан в нищото.

— Защо ме повика снощи, Ксения?

— Какво?

— Защо ме повика снощи? — попита хладно. — След като не вярваш, че мога да ти помогна, защо ме извика, по дяволите! — промяната в настроението му ме стресна и го загледах озадачено.

— Не можеш да решаваш вместо мен!

— Невъзможна си! — настоя. — Попитах те нещо. Защо ме повика?

— Защо то имах нужда от теб! — възкликнах.

Той се извърна към мен и се приближи.

— Защо? Защо след като смяташ, че не мога да ти помогна? — погледна ме яростно.

Аз мълчах. Вече беше само на сантиметри от лицето ми.

— Защо снощи ме помоли да не те оставям?

— Защото вярвам само на теб! — изкрещях.

Викът ми отекна в стаята. Гърдите му се надигнаха, а погледът се плъзна по лицето и после по врата ми.

— Щом ми вярваш, значи може да започнеш да се вслушваш в съветите ми — рече накрая, след което излезе и затръшна вратата след себе си.

Загледах се в пространството с идеята да овладея дишането си. Сърцето ми биеше забързано и усещах как кръвта нахлува в главата ми. Игор успяваше да ме изкара извън кожа и да тества до краен предел самоконтрола ми. Не можеше да се възползва по този начин от проявената слабост. Не беше честно да ми задава тези въпроси. И когато най-накрая му отговорих искрено, нямаше право да си тръгва. Трябваше да остане и да се справи с последствията след като толкова много искаше да чуе истината. Или поне част от нея. Това, което ме притесни най-много, всъщност не беше неговата реакция. Беше моята. Защото в този момент една-единствена мисъл обсебваше съзнанието ми и това беше, че бях повикала Игор не просто защото вярвах само на него. Бях го повикала, защото копнеех за него. Само той можеше да победи ужаса от изминалата нощ. Само той можеше да ме накара да се почувствам в безопасност единствено с близостта си. Това е лошо, Ксения. Много лошо… Докато се повдигах от леглото ме прорязаха остри болки в главата и ребрата. Опитах се да ги игнорирам и, олюлявайки и залитайки, успях да стигна до банята. Заставайки пред огледалото, с ужас констатирах, че изглеждам много по-зле, отколкото си представях.

— Не може да бъде! — ахнах пред отражението си.

Цялото ми чело беше осеяно със синини, а ухапванията, за които Игор и вестителите говореха, се виждаха съвсем ясно. Точно там, където гореше — отстрани на врата ми и по-надолу — над гърдите ми. Два чифта червени точки — следи от вампирски зъби. Обзе ме погнуса и ми се прииска да се изкъпя, да залича всяка проклета следа от спомена за това, което видях снощи. Още имаше кръв, засъхнала и почти черна, но се усещаше съвсем прясно. Свалих нощницата си, за да разгледам по-обстойно източниците на болката. Ребрата ми изглеждаха също като лицето — бяха посинени и ги чувствах натъртени. Очите ми бяха толкова подпухнали, че не приличах на себе си. Бяха зачервени и подути и още пареха. И се оказва, че съм си причинила всичко това сама. На вратата се почука и побързах да се облека, но това ми причини още по-нетърпима болка.

— Идвам! — провикнах се с пресипнал глас.

Надявах се да е Игор. Не исках да го оставя да си тръгне. Не и сега, когато вече беше тук в Палатата. Стигнах възможно най-бързо, което трябва да си призная, беше със скоростта на охлюв, и отворих вратата. С разочарование видях Наталия, до която стоеше никакъв нисък набит мъж с малка, но издута черна чанта в ръка.

— Ксения, защо си станала?! — възкликна тя и ме избута обратно в стаята. — Къде е Алешкин? Трябваше да стои при теб докато доведа лекар!

— Той… излезе — промълвих.

— Излязъл! И какво е по-важно от това да те пази? — възкликна отново.

Не можех да я разбера. В един момент се държеше язвително и високомерно и ме обвиняваше в „прелюбодейство“ с пазителя, а в следващия се разтреперваше от притеснение и настояваше Игор да стои неотлъчно до мен.

— Помолих го да ме остави за малко сама — обясних спокойно и седнах на ръба на леглото като стоварих тежестта върху ръцете си.

— Трябва да лежиш, а не да скачаш да отваряш вратата. Хайде, обратно под завивките — настоя.

— Не, не мога повече да лежа. Спокойно, всичко е наред. Не съм толкова зле… — излъгах.

Дори аз трябваше да призная, че изглеждах така, сякаш някой канадски дървосекач ми беше видял сметката…

— Не можеш да спориш с това момиче! — въздъхна шумно и се обърна към лекаря. — Направете нещо с нея, ако успеете. Ксения, аз излизам. Извикай ме, ако ти потрябва нещо. Сериозна съм — погледна ме косо. — Ще оставя телефона до леглото. Довиждане, Лебедев.

Докторът ме преглежда в продължение на цяла вечност. Изпробва предназначението на всички инструменти от старомодния си черен куфар, периодически си записваше резултата в един дебел овехтял тефтер и от време на време смръщваше вежди. Всеки път когато отговарях дали ме боли с едно уклончиво „по-скоро да“ и „горе-долу“, той ме поглеждаше недоверчиво и отново ми задаваше съшия въпрос, сякаш щях да му дам по-различен отговор. Попита ме как съм се подредила така и след като изразих липсата на всякаква представа, той ме изгледа подозрително и пак си записа нещо в тефтера. Нямаше шанс да срещна по-странен доктор от него. Намаза ме с някакви мехлеми, връчи ми една шепа хапчета и ми подаде лист, който трябваше да представлява рецепта и други лекарства.

— Нямате счупвания, което е учудващо. Ребрата Ви обаче изглеждат твърде контузени. Още днес трябва да отидете в болницата за снимки. Възможно е да имате вътрешни наранявания и фрактури, които не са видими в момента — каза сериозно. — как е възможно да не знаете как Ви се е случило това? — гледаше ме в очите така подозрително.

— По-добре не питайте — отвърнах с досада.

— Да не би да прикривате някого? Госпожице, ако някой Ви е наранил умишлено, по-добре е да го посочите, за да си получи заслуженото. Няма смисъл да се срамувате или да му помагате! — настоя той се залюля на пети.

От това големият му корем се стрелна напред-назад заплашително. Не успях да се сдържа и се засмях на ситуацията, в която се намирахме. Смехът ми го изуми и ме изгледа неодобрително.

— О, повярвайте ми, не защитавам никого. Виновните ще си получат заслуженото…

— Значи все пак знаете кой е виновникът — констатира изобличаващо.

Направих се, че не съм го чула и продължих да втривам мехлема в челото си.

— О, и още нещо. За ухапванията от… кръвожаден съм Ви предписал последното от рецептата. Ще помогне кожата да заздравее по-лесно — добави и се завъртя да събере нещата си.

Казаното ме порази. Изправих се рязко от леглото и го зяпнах невярващо.

— Какво? Нима знаете за… тези неща? — сниших гласа си предпазливо.

Той ме погледна, сякаш му бях отправила непростима обида и ми отвърна възмутено:

— Естествено, че знам! Вие за кого ме мислите?

— Аз… предположих… — заекнах. — Но тогава знаете кой ме е нападнал! Защо изобщо ме попитахте? — възмутих се на свой ред.

— Простете, госпожице, но самият факт, че сте ухапана от кръвожаден и сте още жив… човек, е твърде шокиращ, за да допусна, че кръвожадният също така Ви е налагал с юмруци до припадък! Какъв вампир е това изобщо?

— Да, и аз се питам — рекох. — Честно казано, не смятам да се впускам в обяснения. И без това няма да разберете — отсякох.

— Вие си знаете — рече кисело и приглади посивелите си вежди.

След това натъпка с усилие всичко в издутата си чанта и кимна за довиждане.

— Бързо оздравяване. Вестител Романова ще се свърже с мен, ако имате нужда от намесата ми.

— Благодаря — отвърнах и въздъхнах облекчено като видях вратата да се затваря. — Виж ти какви доктори имало — промърморих.

Искаше ми се да намеря Игор и да поговоря с него. Не знаех какво щях да му кажа, но не исках да оставям нещата така. Болката в главата ми обаче се засилваше, а и се почувствах твърде уморена, за да го търся из палатата, затова се принудих да остана в стаята си и да легна в леглото. Изведнъж цялата обстановка ми се стори отблъскваща и толкова потискаща, колкото би била една типична болнична стая. Не можех да заспя, но държах очите си затворени с надеждата, че по този начин отокът ще спадне и червенината ще се разсее. Вратата се отвори и долових нечии стъпки. Отворих очи. Беше той.

— Игор! — въздъхнах с облекчение.

Приближи към мен и ми се стори, че не изглежда толкова ядосан както по-рано.

— Да не би да си помисли, че съм си тръгнал? — изненада се.

Аз го погледнах с неудобство.

— Може би — отклоних поглед.

Чух го да въздъхва.

— Разбрах, че Лебедев те е прегледал.

— Така е.

— Каза, че ще се оправиш, но трябва да отидем до болницата.

— Да го отложим за утре — погледнах го умоляващо.

— Изключено — беше категоричен.

Придърпа стола от тоалетката край леглото и се настани на него с лекота. Учудих се как се побра в тази изящна типично женска мебел.

— Трудно беше да му обясним как се е случило така, че не си нито мъртва, нито превърната в кръвожаден след ухапването… — добави.

Той се засмя почти незабележимо. Е, това поне беше добър знак.

— Но каза още нещо — погледнах го въпросително. — Твърди, че при подобни наранявания, никой на твое място е нямало да издържи на болката, която изпитва. Даже се учуди, че костите ти не са изпотрошени.

— Предполагам, че е така, защото аз всъщност не пострадах. Не забравяй, че никой не е потрошавал костите ми и никой не е блъскал моята глава в земята — отвърнах мрачно.

— Сигурно си права… — рече замислено.

— Игор… Не беше честно да се държа така с теб — пророних след малко и улових погледа му. — Съжалявам.

Той ме изгледа продължително.

Душата ми се сви при опасението, че може да ме отреже и да ми каже каква глупачка съм.

— Недей. Няма нужда да се извиняващ — отвърна. — Познавам те добре. Знам, че си независима и свободолюбива и не мога да правя планове без да говоря първо с теб.

— Виж… Не беше това причината да избухна. Аз… оценявам загрижеността ти — казах.

— Но я отхвърляш.

— Не е така.

Очите му се съсредоточиха върху лицето ми и издадоха внезапния му интерес. Сърцето ми забърза.

— Беше прав. Снощи се обърнах към теб за помощ. Не към някой друг. Защото имаше нужда от помощта ми — заключи.

Защото имам нужда от теб, помислих си, но премълчах.

— Каква беше причината тогава да избухнеш? — запита ме сериозно.

— Уплаших се.

Гласът ми секна и устните ми затрепериха. Опитах се да овладея обзелото ме вълнение.

— Ксения — рече с нежност, — всеки на твое място би бил уплашен.

Той се приведе напред и стисна окуражително ръката ми.

— Не говоря за преживяното. Уплаших се, че в момент на слабост не намерих сили да се справя с това сама. Уплаших се, че изпитах такава отчаяна нужда от теб, за да преодолея… това, което се случи. — гласът ми отново ме предаде.

Вдишах дълбоко, за да възпра напиращите сълзи. Игор ме гледаше внимателно и на лицето му бе изписана загриженост.

— Казах ти да ми се обадиш, ако имаш нужда от нещо. Радвам се, че повика мен — каза. — Никой не би си помислил да преодолее подобен кошмар сам. И никой не го очаква от теб.

— Но аз го очаквам — отвърнах бързо. — Не разбираш, нали? Аз съм сама, Игор. Не мога да си позволя да разчитам на ничия помощ, защото във всеки един момент може да ми се наложи да се справям сама с всичко накуп.

— Аз винаги ще съм насреща — побърза да каже.

— А не трябва — отвърнах по-хладно. — Знаеш защо го казвам!

Той ме погледна изненадано.

— За какво…

— Недей. Много добре знаеш. И без това изглеждаме твърде странно в очите на останалите.

Отместих поглед от лицето му. Той пусна ръката ми и се изправи.

— Какво ти е казала Романова? — запита, опитвайки се да звучи спокойно.

— Каза ми за законите ви, за забраната. Обвини ме, че престъпвам този закон и че аз ще бъда причината ти да загубиш уважението и признанието на другите пазители и вестители. Намекна и по-страшни наказания…

— Чакай малко, в какво по-точно те е обвинила? — обърна се той към мен.

Вече ясно си личеше, че беше ядосан. Как можех да му кажа, че ме е обвинила в чувства към него? Изправих се бавно от леглото като си дадох време да премисля следващите си думи.

— Обвини ме, че се държа неуместно. Че съм демонстрирала привързаност към теб, каквато не би трябвало да изпитвам.

— Привързаност? — повтори недоверчиво.

— Не съм сигурна дали използва същите думи.

— По дяволите всички тези… — изруга и скръсти ръце зад тила си, загледан в тавана.

— Тя не иска аз да те проваля, Игор. Не я обвинявам — промълвих и внезапно се ужасих от мисълта, че Игор действително може да загуби толкова много заради мен.

— Ксения, чуй ме. Аз и ти не правим нищо нередно. Разбра ли? — погледна ме настоятелно той.

Беше се приближил до мен и бе обгърнал внимателно рамото ми.

— Няма закон срещу това да изпитваш привързаност към мен или аз към теб. Никой не може да ти забрани какво да чувстваш.

— Знаеш какво има предвид тя.

— Знам, да. Но дори и да имаше повод да се притеснява, това не е нейна работа. Не може да се меси нито в моя живот, нито в твоя — заяви решително и очите му проблеснаха срещу моите.

Изправи изваяното си тяло и се запъти решително към вратата.

— Къде отиваш? — попитах го изненадано.

— Да приключа най-накрая този въпрос с Романова — отвърна твърдо и отвори вратата.

За малко да се сблъска с Майкъл, който току-що се беше появил и се канеше да почука. Игор го изгледа изучаващо, но той почти не го забеляза. Втурна се към мен и при вида ми лицето му смени няколко изражения за броени секунди.

— Ксения! Разбрах какво се е случило! Господи! — ахна и проследи с очи синините на челото ми, а после се спря на белезите от вампирското ухапване. — Но как? — недоумяваше той.

— Майкъл, не беше нужно да идваш — отвърнах.

Хвърлих с неудобство поглед към Игор, който все още cтоеше на вратата и наблюдаваше разиграващата се сцена с извънреден интерес. Майкъл грижовно ме подкрепяше и ме поведе бавно към леглото. Преди да се усетя, вече лежах под завивките, а той наместваше възглавницата. Не, определено не исках Игор да вижда точно това.

— Как не е било нужно да идвам? Шегуваш ли се? — каза той. — Че ти приличаш на развалина! — заяви изумен, гледайки ме тревожно.

Почти бях сигурна, че бе потресен от вида ми.

— Благодаря ти — отвърнах с раздразнение, — но вече съм по добре.

— Не, не си. Кажи, какво да направя? Искаш ли да ти донеса нещо? Може би вода или чай? — обсипваше ме с въпроси, което честно казано, ме накара да изпитам клаустрофобия.

Размърдах се нервно в леглото и макар да болеше много, се изправих и понечих да стана.

— Не, моля те, не е нужно да ми носиш нищо — отвърнах възможно най-търпеливо. — Подай ми халата, ако обичаш.

— Какво правиш? — запита ме с недоумение.

— На какво ти прилича?

— Не може да ставаш. Лягай обратно — рече намръщен.

Погледнах към Игор, който, не можех да повярвам, се подсмихваше. Искрено се забавляваше на случващото се! Майкъл ми донесе чаша вода и внезапно погали лицето ми, загледан в мен. Изражението му издаваше притеснение и дълбока загриженост, а аз се смутих още повече. Игор спря да се подсмихва и ме изгледа многозначително, след което излезе и затръшна вратата след себе си.

— Не си и помисляй да ставаш от леглото! Няма да се възстановиш по-бързо като се разхождаш… — каза Майкъл сериозно и се огледа в стаята.

— Майк, виждам, че си загрижен, но всичко това е излишно…

— Кое по-точно е „всичко това“?

— Цялата паника и тревогата, и постоянно предлаганата ми помощ. Нали осъзнаваш, че не бях действително нападната от вампир? Беше просто видение… — започнах да обяснявам, но той ме спря.

— Екс, това не е било просто видение — посочи към лицето ми. — Каквото и да е било, резултатът е налице — не си се измъкнала невредима, както е трябвало да стане. Мамка му, изглеждаш сякаш си била нечия боксова круша!

— Какво е малко бой пред заплахата от истинско ухапване? — опитах се да го разсмея.

Неговата загриженост въпреки всичко ме трогваше. Оценявах старанието му да ме накара да се почувствам добре, но имаше нещо натоварващо в поведението му. Никога не съм обичала някой да ми казва какво да правя — било то учителката в детската градина, когато бях на пет, или майка ми, когато настояваше да си сложа зимна шапка като излизам в студа. А сега Майкъл се държеше покровителствено и ме обгрижваше все едно ми беше гадже!

— Къде са Юри и Зоя?

— Не знам. Видях ги на закуска, но се разделихме преди да науча за станалото. Искаш ли да ги намеря?

— Не, недей. Достатъчно хора вече се суетят около мен.

— Нали осъзнаваш, че много скоро Зоя ще дотича и ще ти надуе главата с въпроси и теории на конспирацията? Направо ще ми се примолиш да те избавя от нея — смееше се той.

Отвърнах му с усмивка.

— Значи не съм си въобразила?

— О не, Ксения. Зоя не оставя нищо на въображението.

— Е, предполагам, че главоболието ми би понесло по-добре теб, отколкото нея. Засега — казах му строго.

— Остави ме да те поглезя — започна да ме увещава и ме подкупи с една омайваща усмивка. — Хайде, настани се удобно, а аз ще изтичам до стаята ми да донеса телевизора и DVD-то. Някакви предпочитания?

— Изненадай ме — отвърнах и се отпуснах назад.

Е, в крайна сметка не беше чак толкова лошо някой да се грижи за теб. Особено когато този някой беше толкова мил и чаровен…