Вестители

Глава 25

Влязох незабелязано в залата и само след секунда срещнах погледа на Зоя. Тя ме гледаше в очакване и навярно смяташе, че ще ѝ разкажа как съм пратила Игор по дяволите. Как можех да ѝ обясня какво се беше случило всъщност? Нямаше да разбере. Може би никой не би разбрал. Ако не се бях сблъскала с всичките невероятни преживявания, навярно и аз не бих разбрала. Не беше само любовта, което ме караше да му вярвам. Дори и да не си бях позволила да се влюбя в него, не бих се поколебала да му поверя живота си. Дори и никога повече да не можех да положа ръка на гърдите му, за да усетя отново ритъма на сърцето му, пак щях да му вярвам. Ако не вярвах по този необясним, безумен начин в него, щях да го пратя по дяволите. Дори щях да се уверя, че съм плиснала в лицето му чаша много скъпо шампанско. Но му вярвах. Не бях съгласна с него, но му вярвах.

Ето ме сега — стоя сама в средата на тази приказна зала, облечена в най-красивата рокля, която съм виждала, и разсъждавам над това колко мекушава съм станала. След като видя, че стоя като закована за пода, Зоя остави чашата си с шампанско, което бе добра идея в случай, че Игор се появеше отнякъде, и сама дойде при мен. Вървеше грациозно в новите си невероятно скъпи обувки, въпреки гипсираната си ръка и наскоро заздравелите ребра.

— Е? Какво стана? — попита ме нетърпеливо. От гърдите ми се изтръгна уморена въздишка, която и беше достатъчна, за да разбере. — По дяволите, Ксения! Какво ти става?

Дори когато се ядосваше, изглеждаше сладка и очарователна с нейните големи любопитни очи и розови устни, проблясващи под светлината на празничното осветление.

— Толкова е сложно, Зоя… — отвърнах още по-уморено. — Има ли смисъл да ти обяснявам? Ти вече имаш собствено мнение по въпроса.

— Пробвай ме — отвърна и повдигна предизвикателно едната си вежда.

Аз я погледнах колебливо, но реших, че няма какво да губя.

— Игор е бил пратен от някого в България. Не е бил Орденът. Със сигурност не е бил и Тайният Кръг — погледнах я сериозно. Зоя, не можеш да споменаваш на никого за това — тя кимна без да откъсва очите си от мен. — Бил е човек, на когото Игор има доверие. Не иска да ми каже кой е. Може би не иска да го компрометира. И въпреки многократните обвинения, че следва сляпо заповедите му, той ме увери, че този човек не ми мисли злото. Искал е да ме предпази. Сам е казал на Игор да не се отделя от мен, докато не пристигна в Палатата.

— Но защо не иска да ти каже кой е? Не виждам смисъл да го крие от теб, дори от Ордена! Чакай малко… — замисли се. — Защо каза, че не иска да го компрометира? Какво крие? — тя ме погледна изпитателно и сложи ръка на кръста си.

— Както ти казах вече — сложно е.

— Кое по-точно е толкова сложно, Ксения? — погледна ме настойчиво. — Какво не ми казваш?

Вгледах се в кехлибарените ѝ очи и сърцето ми се сви. Не исках да я лъжа. Копнеех да ѝ споделя всичко, което се случи в нощта на нападението. Исках да ѝ споделя какво ме разкъсваше отвътре — всички въпроси, които се блъскаха неуморимо в главата ми и чиито отговор така и не намирах. Вдишах дълбоко и преди да отворя устата си, се замолих на боговете над мен да не ми изиграят отново някой гаден номер.

— Зоя — започнах колебливо, — онази нощ, когато ни нападнаха… Случи се нещо. Нещо неочаквано — тя присви очи срещу мен.

— В болницата каза, че ти няма нищо. Каза, че не са те ранили сериозно! — възкликна нетърпеливо и в погледа ѝ се смесиха тревога и обвинение.

— Така е. Не ме нараниха сериозно — отвърнах спокойно. — Но аз направих нещо, което ще те изненада. Слушай, гласувам ти доверие, защото смятам, че го заслужаваш. Моля те, Зоя, не ме предавай. Не можеш да кажеш на никого за това — погледнах я в очакване и изражението ѝ омекна.

— Ксения, знаеш, че никога не бих го направила — каза тихо.

Безпокойството отново пробяга по лицето ѝ.

— След като онзи кръвожаден те изхвърли настрани и ти изгуби съзнание, се насочи към мен. Започна да ме влачи за косата и удряше главата ми в земята.

— Какво? — ахна тя и закри уста с ръка.

Поех ръката ѝ в моята, за да запази спокойствие.

— Тогава дойдоха пазителите. Игор изтика вампира далеч от мен и след като те качихме в колата, нареди на единия солдат да ни откара. Тогава обаче ни нападнаха, изскочиха още кръвожадни. Дори не знам откъде се появиха. Бяха толкова много, а пазителите толкова малко… Случи се така, че кръвожадният отново се добра до мен. Още нямаше да ме убие. Искаше да ме отвлече. Но тогава не знаех това — очите ѝ се разшириха. — Засипваше ме с удари и помислих, че ще ме довърши. Игор ми се притече на помощ и се вкопчиха един в друг. Тъкмо щеше да забие нож в сърцето му, когато ти изпищя. Не знам дали беше от болката в тялото ти, когато си дошла в съзнание, или от ужас, но Игор погледна инстинктивно към теб. Искаше да провери дали не си в опасност. Кръвожадният само това чакаше и взе надмощие над Игор. И без да знам как, без дори да се усетя, точно преди кръвожадният да замахне към Игор, аз бях стигнала до него и забих кинжала в сърцето му — преглътнах тежко. — Убих го, Зоя. Убих кръвожадния — сърцето ми биеше с по два удара наведнъж и аз се взирах напрегнато в нея.

Тя ме гледаше невярващо. Очите ѝ обхождаха смаяно лицето ми в опит да намерят някакъв признак, че не говоря сериозно. Но вече знаеше, че е истина.

— Това е… — заекна. — Това е невъзможно.

— Случи се — отвърнах без да откъсвам очи от нея. — Видях го как се отпуска безжизнено. Игор завъртя ножа и изтръгна сърцето му, но преди това вече го бях убила.

— Ксения… — тя ме хвана за ръката и ме погледна повече от сериозно. Никога не бях виждала това ѝ изражение. — Никога не споменавай това! Пред никого.

— Зоя…

— Не. Не тук и не сега — прекъсна ме. Всеки неин нерв беше опънат до краен предел. Очите ѝ светеха с особен плам, устата ѝ бе стисната, тялото ѝ бе напрегнато. — Има прекалено много хора, Ксения. Никой не бива да чуе за това.

Аз кимнах с разбиране.

Опитвах се да разбера какво се въртеше в главата ѝ. Дали не се бях излъгала? Дали не бях прекрачила границата като ѝ казах? Изглеждаше повече от притеснена, сякаш я бях забъркала в престъпление, с което не искаше да има нищо общо. В следващия момент може би се досети за съмненията ми и ме погледна с укор.

— Ако още един път се усъмниш в мен, ще те халосам с гипса на ръката си!

— Може би не трябваше да ти казвам — заговорих бавно.

— Радвам се, че го направи — заяви решително. — Така поне ще можем и двете да си блъскаме главите как е възможно да се случи. Господи, досега си била сама във всичко това! — възкликна смаяно. — Как си издържала, Ксения?

— Игор знае. Беше там.

— Алешкин ли ти нареди да не казваш на никого? — запита ме. Виждах неодобрението към него изписано на лицето ѝ. Кимнах. — Не се изненадвам. Винаги е постъпвал умно.

— Значи ли това, че си склонна да заровиш томахавката с него? — подкачих я.

— Алешкин е воин, Ксения. Най-много той да зарови мен с томахавката си — репликата ѝ ме разсмя, въпреки тягостното настроение, пред което се бях предала. — Ксения, Алешкин е единственият човек, който може да ти помогне — Зоя се взираше напрегнато в очите ми. — Мразя се, че го казвам, но… Страх ме е какво ще се случи. Ако някой от Тайния кръг разбере за това, ще те погнат докато не се доберат до теб. Това не е шега работа, Екс.

— Не мисли за това, Зоя.

— Как да не мисля? — възмути се. Направи една крачка по-напред към мен и долепи устни до ухото ми. — Кръвожадните ще са най-малкият ни проблем.

Аз отдръпнах лицето си и се взрях ужасено в очите ѝ.

Наистина го мислеше. Бях свикнала с параноята на Игор по сигурността. Едно беше да го слушам как ми повтаря колко опасно е всичко, но Зоя… Пред очите ми замига червена предупредителна лампичка.

— Трябва да има логично обяснение, Зоя. Трябва да има начин да оправя това.

— Eто къде сте! — дочу се гласът на Юри. Той се появи пред нас и по смръщените му вежди можех да позная, че беше подразнен. — Не ви ли омръзна да изчезвате все нанякъде?

— А ти да не си ни пъдар? — заяде го в отговор Зоя.

Юри я погледна неодобрително.

— Пийни си. Това може и да смекчи хапливия ти език — подаде ѝ чаша с шампанско. Не ѝ отне много време да реши да я приеме и я пресуши на един дъх.

— Пак ли надигаш чашата, Зоя? — подразни я Майкъл. Беше се появил зад нея тъкмо когато погълна последната глътка. — Ненаситни руснаци.

— Завиждаш ли, Майк? — отвърна и облиза крайчеца на устата си.

Той се засмя в отговор и се обърна към мен.

— Хайде, Ксения! Откога не си се забавлявала? — подкани ме и ме издърпа настрани, където гостите на Ордена танцуваха под звуците на You make me feel so young на Франк Синатра.

— O, Майкъл, не знаеш с какво се захващаш! — отвърнах му предизвикателно.

— Нима? — повдигна вежди в отговор.

Тогава завъртя ръката ми така, че тялото ми да се приплъзне към него. Той се засмя и отново ме завъртя пред себе си. Роклята ми шумолеше в унисон с движенията ми. С всяка следваща песен ми ставаше по-приятно. За първи път от цяла вечност се чувствах безгрижна, забравила за опасностите, загубила дирите на тайните и мистериите. Пристъпвах напред и назад, тялото ми се движеше с лекота, а смехът ми не секваше.

* * *

— Съжаляваш ли, че остана? — попита ме Майкъл, когато седнахме на едно канапе близо до масата ни.

— Не. Благодаря ти, Майк — отвърнах и отпих от шампанското си.

— Защо ми благодариш?

— Защото ми припомни какво е да се забавлявам.

— Мисля, че отдаваш прекалено много внимание на неща, които не можеш да промениш — отвърна и ме погледна мило. — Ти си толкова млада, за да се превръщаш в този човек, Ксения.

— Кой човек? — объркано го погледнах.

— Човекът, който ще реши проблемите на всички, който ще промени света — отвърна нежно и сложи ръката си върху моята.

— Не искам да бъда този човек. И със сигурност няма да променя света — засмях се. — Но… — замълчах. Може би не трябваше да споменавам на Майкъл, че всеки вампир в Русия ми диша във врата и само чака да го прекърши.

— Но какво? — настоя.

— Но не искам да прекарам живота си в загадки относно самата мен — отвърнах, отпивайки поредната глътка.

Той ме погледна объркано. Разбира се, че нямаше да разбере за какво говоря.

— Това няма никакъв смисъл! — засмя се Майкъл. Реших да оставя тази тема и се усмихнах в отговор. — Може би трябва да оставим шампанското за малко — предложи и ме затегли към масата, където бяха Зоя и Юри.

— Ксения!

— Буковски! — възкликнах. — Не се ли бяхте оттеглили в своите покои? — запитах го с лека ирония.

Веднага щом зърна широката ми усмивка и блажено замаяния ми поглед, Давид се развесели. Новогодишните светлини, в които бе потънала Церемониалната зала, се отразяваха на весели отблясъци в златисто русата му коса.

— Човек не може да живее сам — отвърна нехайно. — Ами ти? Изглежда, че се забавляваш много повече отколкото по-рано.

— Да, забавлявам се — отвърнах, но се дръпнах инстинктивно назад щом се сетих как Давид се бе появил на мястото, на което се бяхме усамотили с Игор.

Дали беше видял нещо? Изглеждаше толкова искрен, толкова непринуден. Защо тогава бих се усъмнила в поведението му? Може би всичко беше една маска. А може би бях мнителна. Давид беше син на Казимир Буковски, но това не значеше задължително, че прилича на него. На кой друг ще прилича? Той е син на баща си.

— Отново се отнесе. Правиш го много често — върна ме от мислите ми Давид. — Какво има? — попита с известна тревога.

— Нищо. Още се опитвам да те разгадая — отвърнах му, придавайки си небрежен вид. Явно това успя да изтрие намръщената му физиономия.

— Нима съм толкова сложен и многопластов? — засмя се и трапчинки се появиха на бузите му. — Хайде, попитай ме нещо. Ще видиш, че ще те отегча до смърт за рекордно кратко време.

— Добре — съгласих се и погледнах към Майкъл, който сега водеше някакъв спор с Юри, докато Зоя стоеше отстрани и им се смееше. — Кога откри способностите си на вестител?

— Искаш да кажеш кога получих първото си видение?

— Да, това исках да кажа — кимнах. Може би аз бях единствената тук, която не знаеше, че е вестител преди да получи първото си видение.

— Бях на десет години. Бих казал, че беше сравнително по-рано отколкото при повечето вестители.

— Нима? Значи ли това, че си по-специален? — подкачих го.

— Определено не мога да кажа — засмя се. — Откакто се помня винаги съм искал да бъда добър вестител. Толкова добър, че някой ден да стана член на Ордена.

— Доста амбициозно от твоя страна. И все пак не мога да не попитам — защо, по дяволите, би поискал нещо подобно?

— Ксения — засмя се на свой ред, — може би не си забелязала, но баща ми би могъл да окаже доста силно влияние върху поведението на… общо взето на всеки член от семейството ни — Син на баща си, намеси се отново онова гласче вътре в мен. — Цял живот съм се стремял само и единствено към това да го направя горд — каза той и се отнесе някъде далеч в мислите си.

Може би си припомняше непоносимо дразнещия начин, по който Казимир Буковски го е поучавал в детските му години за значимостта на силите, които някой ден ще развие, и още по-голямата значимост на социалните контакти, които в бъдеще ще се окажат по-важни и от дарбата му. И вместо да рита с него топка и да го води на риба, го е мъкнел по разни събирания и коктейли, където е бил отегчен от смърт от амбициозните разговори на други просветени вестители.

— Давид, замислял ли си се някога, че няма значение какво искат другите, ако ти самият не го искаш?

— Да, знам, че звучи като клише, но причината не е просто баща ми — отвърна небрежно. — Наистина, не го казвам, за да се оправдавам — допълни настоятелно след като не успях да скрия скептичния си поглед.

— Виж, Давид, няма да те лъжа — не харесвам баща ти. И не вярвам неговото одобрение да е единствената цел в живота ти — проследих с поглед раздразнението и неудобството, които се изписаха на лицето му. — Но ти изглеждаш различен. Поне за мен.

— Леле, деликатността не е сред качествата ти, нали? — отвърна все още стъписан.

— Не знам дали е сред качествата ми, но със сигурност не ми е приоритет.

Давид се загледа продължително в мен, кимна и се усмихна някак прекалено учтиво.

— До скоро, Ксения — каза той и си тръгна.

Не можех да му се сърдя, че побягна. В моменти като този дори аз осъзнавах, че компанията ми не беше особено приятна и разтоварваща. Но не можех да се преструвам, когато ме побиват тръпки от някого. Ако не е достатъчно силен да чуе истината, значи не му достига сила за нищо.

Огледах се и установих, че Майкъл беше пренесъл купонджийското настроение и върху останалите от компанията. Зоя се смееше на шегите на Юри, а Майкъл вдигаше тостове за новата година и изреждаше всеки порок, от който бе готов да се откаже.

— Майк! — извиках. — Нали каза да спрем с шампанското?

— Като казах да оставим шампанското, имах предвид по-скоро теб — намигна ми развеселено.

— Мисля, че ти си по-пиян и от мен — заключих.

— Хайде, Ксения, дори и най-почетните гости вече не изглеждат сякаш са глътнали бастун! Дори смятам, че всеки момент ще видим Романова да танцува с рокля, вдигната над коленете и да пръска конфети сред гостите!

Нямаше как да не се засмея на образа, който изникна в главата ми, и вдигнах поредната чаша за наздраве.

— Чуйте всички, след по-малко от пет минути настъпва Нова година! — възкликна Зоя и привлече вниманието на останалите от компанията ни.

Само след миг проехтя гласът на Наталия, която тържествено подкани всички гости да излязат на терасата. Вратите към двора на Церемониалната зала се отвориха. Въпреки студа, нахлул отвън, всички изглеждаха нетърпеливи да вдишат ободряващия въздух и заприиждаха към вратите. Ние също ги последвахме и се скупчихме един до друг. Явно присъстващите очакваха да се случи нещо вълнуващо, защото се долавяше възбуден шепот сред тълпата и повечето лица бяха обърнати нагоре с поглед, отправен към нощното небе. Погледнах и аз и за съжаление не видях нито една звезда.

В същия миг всички светлини изгаснаха и потънахме в пълен мрак. Какво по дяволите?… Долових изненада и известно недоволство сред гостите, но след миг всички ахнаха във възторг. Чух отчетлив пукот, а след това видях кълбо ярка светлина да се разпръсква на безброй многоцветни точици. Небето беше осеяно с великолепните отблясъци на новогодишната заря, която Орденът беше подготвил в чест на своите гости. Взирах се в тази красива експлозия от багри и съвършени форми и на лицето ми се появи искрена усмивка.

В този миг почувствах нещо ледено да пронизва тялото ми, до мозъка ми достигна импулс на неочаквана болка, пълзяща бавно, изненадващо… Радостните възгласи на тълпата не стихваха, чувах ръкопляскане и сърдечен смях. Първо се подкосиха краката ми, а след това тялото ми се свлече към земята, сякаш потъвах в преспа сняг. Панически се заоглеждах, но в мрака виждах само силуети на официално облечени гости, върху чиито размити лица се отразяваше топлата светлина от фойерверките в небето. Опитах да се задържа изправена и се подпрях на ръцете си, но те сякаш бяха от гума. Нямах сили да издам дори и звук, причерняваше ми все повече, а по корема си усещах странна топлина. Погледнах със сетни сили надолу и видях, че снегът под мен се топеше от топлината на кръвта ми. Тя се стичаше бавно от корема надолу и образуваше причудливи форми на бялото платно, сякаш изрисувани от ръката на луд художник. Възгласите заглъхнаха, пукотът в небето остана на заден план. Далеч от мен. Опитах да извикам, но вместо това се проснах на червено-бялата земя. Страшен писък прониза въздуха и монотонните възгласи на гостите секнаха.