Вестители

Глава 16

Гледах го шокирана. Думите му звучаха абсурдно.

— Разбираш ли защо го казвам? — попита ме тихо.

Наблюдаваше ме съсредоточено и следеше за някаква промяна в реакцията ми.

— Казваш го, защото кръвта на вестителите убива вампирите — думите ми прозвучаха някак отдалеч.

Той кимна без да откъсва поглед от лицето ми.

— Кръвожадните не са умрели. Сама ми каза, че след това са избягали.

— Така е. Но това не означава нищо! — възкликнах и скочих от леглото. — Онзи вампир в уличката, когато бягах от теб, също се опита да ме захапе.

— Но не го направи.

— Защото ти му отсече главата! — възразих.

— Ксения, няма съмнение в това, че когато един кръвожаден пие от кръвта на вестител, умира — погледна ме решително. — Разбираш ли?

— Може би има изключения! Толкова странни неща се случват с мен, че и това може да е едно от тях — отвърнах, завладяна от безсилие.

Той стана и постави ръце на раменете ми.

— Знам, че е шок за теб — каза меко. — Но трябва да се изправиш срещу истината. Да я приемеш.

— Не! — извиках. — Не мога да приема една лъжа!

— Чуй ме — обхвана нежно рамото ми. — Знаеш, че можеш да ми имаш доверие. Знаеш го, нали? — погледна ме в очакване.

Кимнах и отместих поглед. Той прокара пръст по брадичката ми и внимателно извъртя главата ми към лицето си.

— Ксения, беше ми трудно да ти го кажа. Но вярвам, че заслужаваш да го знаеш. Те са били твои родители, биологични или не. И ти си била тяхна дъщеря. Имаш право да знаеш истината той замълча за миг и зачака да се успокоя. — Може би един от тях наистина е бил биологичният ти родител. Може би баща ти е бил вестител, но те е оставил на майка ти и тя е отгледала със съпруга си.

— Не! Той беше баща ми! Не друг! — извиках.

Игор стисна леко раменете ми и се наведе по-близо.

— Добре. Може би баща ти е имал връзка с вестителка и тя те е оставила на него, когато си се родила.

— Осъзнаваш ли какво казваш? — продължих да викам. Гледах го изумена. — Това е абсурдно! Абсурдно!

— Какво става, Ксения? — долетя до нас гласът ѝ.

Зоя стоеше на вратата и гледаше объркано разиграващата се сцена. В мига, в който погледите ни се срещнаха, се пречупих. Издайнически сълзи се появиха в очите ми. Тя ги съзря и се втурна към мен.

— Какво има? — запита уплашено.

Аз поклатих глава. Игор ме пусна и отстъпи няколко крачки.

— Ксения, знаеш, че никога не бих те наранил. Не ти казвам това, за да страдаш — отвърна развълнувано. — Затова исках да се уверя, че си се възстановила след преживяното.

— За какво говориш, Алешкин? — попита го Зоя.

Беше ме обхванала през кръста и ме притискаше към себе си.

— Ако Ксения желае, може да ти каже. Но това трябва да остане между двете ви. Не искаме да се разчува преди да знаем цялата истина — каза той предупредително и сериозно. — Разбрахме ли се?

Аз го изгледах с насълзени очи. Стегнах се и изправих гръб. Твърде често му показвах слабостта си. Беше силен и непоколебим и последното нещо, което исках, беше да ме вижда разстроена. Той ми се усмихна меко и прокара пръст по гладката повърхност на медальона на врата ми.

— Ти си силна — каза, разгадал мислите ми. — Ще бъда в стаята си. Ако имаш нужда да поговорим, ще ме намериш там.

Очите ми отново се напълниха със сълзи.

— Ела, Ксения. Ела да поседнем за малко — рече грижовно Зоя. — Хайде, разкажи ми какво се е случило.

— Аз… — започнах с треперещ глас. — Не мога повече, Зоя. Не издържам!

— Да не би Алешкин да те е обидил с нещо? — смръщи вежди. — Ако е така, ще му сритам задника, обещавам ти! Хич не ме интересува дали е солдат или не!

— Не, не…

— Кажи ми, Ксения. Кажи ми, за да ти помогна — погледна ме умолително.

Вгледах се в кехлибарено кафявите ѝ очи, изпълнени с притеснение и нежност. Заля ме топло чувство. Преглътнах сълзите и се доверих на вътрешния си глас. Можех да ѝ вярвам. Можех да ѝ споделя всичко и тя щеше да прояви разбиране. Щеше да ми каже, че всичко ще бъде наред.

* * *

Събудих се рано. Погледнах и видях, че Зоя се беше свила в другия край на леглото. Косата ѝ беше разпиляна и бе положила глава върху ръцете си. Дишаше бавно и спокойно. Спомних си за снощния ни разговор и се усмихнах тъжно. Беше останала да спи тук — не искаше да ме остави сама. Бях се оказала права — прояви разбиране и се опита да ме утеши. Когато ме запита дали искам да зная кои са истинските ми родители и да ги намеря, не можах да ѝ отговоря. Как да ги накарам да разберат, че за мен не съществуват други освен тях. Те бяха майка ми и баща ми, независимо дали бях тяхна. Независимо дали майка ми е имала афера с някой вестител, или баща ми ме е отгледал заедно със съпругата си след като някоя вестителка ме е подхвърлила. Главата ми пулсираше от въпроси и загадки, но в едно бях сигурна — за мен бе по-важно да разбера защо съм мишена на вампирите и да си отмъстя, отколкото да търся биологичните си родителите.

Зоя се размърда. Беше омотала завивката в краката си на топка. Усмихна се в съня си. Колко спокойна изглеждаше. Какво ли беше да нямаш никакви грижи, да си сигурен в пътя, по който си поел? Лека завист заседна в гърдите ми, но беше благородна. Радвах се, че поне тя беше щастлива. И ѝ бях благодарна, че въпреки всичко, което направих да я отблъсна, тя не се отказа и намери път към сърцето ми.

Игор остана в Палатата, макар постоянно да изчезваше. Предполагах, че има общо с работата му и дълга, който не чакаше. От време на време забелязвах големи групи от пазители да бродят из коридорите, а друг път го виждах как им дава разпореждания от носно предстоящи мисии.

Напоследък доста от пазителите получаваха видения за нападения над други вестители — нещо, което тревожеше не само мен. Членовете на Ордена започнаха да се съвещават по-често и изглеждаха угрижени. Недоспали. Лека-полека можех да усетя как напрежението се настанява трайно в Палатата. Тревогата и чувството за дебнеща опасност се стелеше във въздуха и заразяваше като вирус обитателите ѝ. Отворените дискусии бяха отменени и на тяхно място беше съставен график за практически упражнения. Новаковска и Николаевич посвещаваха цялото си време на сеанси с младите вестители, подобни на тези, на които аз ходех, за да предизвикам видение. Колкото и да не ми се искаше, започнах да посещавам Николаевич по-често. Методите му бяха отвратителни и през повечето време мислех как да му причиня физическа болка, но трябваше да призная, че успяваше да напипа онази струна в мен, която отприщваше силата ми. Съзерцателният подход на Новаковска се оказа неефективен и не можех да си позволя да си губя времето. Орденът ни беше посъветвал да отделим специално внимание на умението да викаме пазител. Това беше единственото ни спасение, ако ни нападнеха вампири.

— Залагам си главата, че Орденът е в паника. Никога не са действали толкова… — рече Юри, но не довърши.

Опитваше се да намери подходящата дума.

— Толкова военно? — предположи Зоя. — За първи път ги виждам такива.

— Не можеш да ги обвиняваш — намеси се Майкъл.

Вървяхме към залата, в която щяхме да проведем поредното упражнение, с което да се научим да повикаме пазител.

— Знаете ли, че ги чух снощи след вечеря да си говорят, че в последния месец нападенията над вестители са се удвоили?

— Замисли се. Никога преди не сме получавали толкова много видения като тези.

— Не ви ли се струва странно, че вампирите са насочили усилията си именно към вестители? — намесих се.

Крачех по коридора и масивните токове на ботушите ми отекваха по мрамора под краката ми.

— На тях не им ли трябва човешка кръв, за да поддържат силите си?

— Не точно — отвърна уклончиво Юри. — Не е като да умрат от глад…

— Как така? — изненадах се.

— Работата е там, че за да живеят, на кръвожадните не им трябва много кръв. Повечето от тях убиват жертвите, за да придобият по-голяма сила — каза Майкъл.

— И за да постигнат вечен живот — добави Зоя с отвратена физиономия.

— Какво?

— Ами да, колкото повече животи отнемат, толкова по-дълго живеят.

— И на това ли му се вика „баланс“? — изумих се.

Стомахът ми се разбунтува. Смъртта на родителите ми беше допринесла за дълголетието на онези изроди. Страхотно!

— Не че живеят вечно — уточни Майкъл. — Но определено е в тяхна полза.

— Но ако решат, могат да пият малко кръв и пак да живеят — заключи Юри.

— Има ли нещо, което не работи за тях изобщо? — подразних се.

Тримата поклатиха глава и продължиха напред. Забелязах няколко пазители подредени пред вратата на залата. Изглеждаха спокойни, но бяха нащрек. Нищо не можеше да убегне от погледа им.

— Защо има толкова много пазители? — попита Зоя.

— Виждате ли? Орденът е полудял — каза Юри. — Вече си имаме и строга двайсет и четири часова охрана!

— Не ги наричай така — скастри го Зоя. — Трябва да си им благодарен.

— Дразни ме, че всички мислите, че сме безпомощни! — отвърна ѝ Юри. — Нужно ли е да ги отклоняват от собствените им задачи, за да седят на пост на някаква си класна стая.

— Не е точно така — рече Майкъл.

— Напротив — намесих се. Той ме погледна изненадано. — Вместо да разполагат с повече хора, за да се уверят, че другите вестители извън палатата са в безопасност, са ги прехвърлили тук. Не беше ли Палатата защитена от кръвожадни чрез магията на Тайния кръг?

— Да, но все пак тук ще са най-близо до източника на информация за предстоящи нападения. Ако някой от нас получи видение, ще могат да реагират незабавно — рече.

— Какво, да не мислиш, че пазителите и вестителите са забравили как се използва телефон? — изсумтя Зоя, докато влизаше в залата.

Помещението беше пълно с млади вестители. Отпред стояха Наталия Романова, Александра Новаковска и Борис Николаевич. Чакаха всички да се съберат и да започнат упражненията. Улових погледа на Наталия през тълпата. Погледна ме с едва доловима загриженост. Изглеждаше както винаги величествена. Косата ѝ се стелеше отпред, пред раменете, а стойката ѝ бе горда и изправена. Николаевич се засмя като видя с каква неприязън го изгледах и продължи да се взира развеселено в групата от млади вестители пред него. Новаковска изглеждаше уморена.

— Всички знаете защо сте тук — проехтя гласът на Наталия над шумотевицата. Настана тишина. — Раздвижването в редиците на кръвожадните е вече факт и въпреки че не искам да внасям паника, е повод за притеснение.

— Усилията им са целенасочени и действат ефективно — обади се Борис Николаевич. — Затова трябва да бъдем нащрек и да направим всичко възможно да разбием тази тяхна формация. Някои от вас са били нападани в близкото или по-далечното минало — каза сериозно и погледна към някои от вестителите.

Накрая погледът му падна върху мен.

— Истински късметлии сте, че в момента сте живи — замълча, за да проследи напрежението, което се зароди в останалите.

— Искаме да знаете, че тук сте в безопасност — намеси се Александра и стрелна с неодобрителен поглед Борис, — няма от какво да се притеснявате. И тъй като отговорността за всички, които се намират в палатата, е наша, решихме, че е най-разумно да останете тук, в пределите ѝ, без външен контакт.

— Искате да се крием? — възкликна Юри.

Беше скръстил здравите си ръце пред гърдите и гледаше ядосано.

— Засега — рече Наталия с категоричен глас. — Не можем да рискуваме живота ви.

— И трябва да се държим като страхливци? — отвърна ѝ предизвикателно.

— Правиш ли разлика, Юри Баталов, между смелост и глупост.

Юри се смръщи на високомерието, но преди да ѝ отговори,

Майкъл се намеси в спора.

— Простете, вестител Романова, но никой от нас не иска да се чувства като жертва. Достатъчно силни сме да се изправим заедно срещу заплахата.

— Каква си въобразявате, че е заплахата, срещу която ще ме изправите? — проехтя гласът на Николаевич. — Стрелба с гумени топчета? Мислете с главите си! — Майкъл и Юри стояха напрегнати и го гледаха ядно. — Единственият начин да не бъдете жертви, е да впрегнете способностите си и да се осланяте на дарбата си!

— Физически не може да ги победите — прекъсна го Романова. Но може да го направите със силата си. Колкото повече информация получим, толкова повече кръвожадни ще избият пазителите Така стоят нещата — завърши Романова и махна с ръка.

Темата бе приключена.

Останалата част от дискусията премина в подробни наставления как да се свържем с пазител, който не познаваме. Романова обясни, че не можем да разчитаме само на връзката ни с конкретни воини. Докато говореше, гледаше право в мен. Аз игнорирах прозрачните ѝ опити да ми напомни още веднъж, че не одобрява отношенията ми с Игор.

— Трябва да сте в състояние да повикате помощ от всекиго. Съобщението ви трябва да стигне поне до един солдат, без значение кой е той. За тази цел помолихме някои от пазителите в палатата да се присъединят към това упражнение. Тяхната помощ ще ни бъде от полза, за да видим кой от вас е успял да изпрати своя зов за помощ успешно.

— Каква идиотщина! — изсумтя под носа си Юри. — Откога пазителите станаха асистенти на вестителите?

— Какъв ти е проблемът? — загледа го Зоя. — За всичко ли ще киселеещ днес или само докато трае упражнението?

Юри я погледна намръщено, но замълча. Може би само тя беше способна да укроти лошото му настроение.

— Вече ви обяснихме какво трябва да направите — продължи Романова докато обикаляше из тълпата. — Сега опитайте сами.

Всички бяха насядали на пода и залата потъна в напрегната тишина. Повече бяха затворили очите си, но някои гледаха съсредоточено в празното пространство пред себе си. Известно време не се случи нищо. Погледнах към един от пазителите, бях усетила погледа му върху мен. Когато срещна очите ми, той не се смути, дори не отклони поглед.

— Няма ли поне да се престориш, че се опитваш да извикаш някой пазител? — прошепна неодобрително Зоя.

— Какво?

— Зазяпала си се в нищото и дори не си даваш зор да си затвориш очите.

— Какво те е грижа?

— Какво? — подкачи ме. — Другите пазители не си струват дори усилието, щом не са Игор?

— Разбира се, че не!

— Ами тогава направи нещо! — скастри ме и отново стисна очи.

Съсредоточи се върху задачата и всяко мускулче на лицето и се изкриви от напрежение. Аз погледнах към пазителя и се замислих върху думите ѝ. През цялото това време не бях проявила никакъв интерес към пазителите в Палатата. Тези воини бяха готови на всичко, за да ни защитят редом с хората, а мен ме вълнуваше само и единствено какво се случваше в моя малък затворен свят. Навън хора биваха нападани и разкъсвани от кръвожадните. Всеки ден умираха пазители в опит да защитят някого другиго. Заслужаваха повече от това. А аз мислех само за себе си. И за Игор… След като практиката приключи, вестителите се заизнизваха един по един през вратата. Преди да се отправя към изхода, Романова ме извика.

— Може ли да попитам защо не си направи труда да се включиш в упражнението? — запита ме обвинително.

— Не е вярно — излъгах. — Просто не се получи.

— Искаш да ми кажеш, че вестители, чиито възможности не могат дори да се сравняват с твоите, успяха, а ти не?

— Случва се и на най-добрите — рекох и се усмихнах пресилено.

Романова кипна.

— Не ми се прави на остроумна. Да не мислиш, че Игор винаги ще бъде на твое разположение да те спасява? Трябва да се научиш да разчиташ на себе си и на способностите си. Силите ти не са предназначени да ги пропиляваш.

— Следващият път ще опитам по-усърдно — отвърнах и побързах да си тръгна.

Не ми беше до безконечното поучаване на Романова. А и не исках да го призная пред нея, но беше донякъде права. Игор нямаше вечно да се навърта около мен, за да следи дали не съм в опасност.

Зоя не се мяркаше никъде. Всички се бяха разотишли. Реших да ги потърся в дневната. Докато вървях натам, усетих движение зад себе си. Извърнах се рязко и съзрях същия пазител от залата, който се беше втренчил в мен.

— Ксения Петрова — кимна за поздрав.

— Здравей — отвърнах. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Исках да поговорим за приятелката ти Зоя — рече.

Загледах се в лицето му. Изглеждаше млад. Беше както всички останали пазители — висок, строен, със здраво и изтъкано от мускули тяло. Косата му беше съвсем късо подстригана и ушите му стърчаха малко повече, отколкото вероятно би му се искало.

— Какво за Зоя? — запитах го недоверчиво.

— Всичко е наред. Просто исках да се уверя, че ще спазвате ограничението и няма да излизате сами от Палатата.

— Защо го казваш?

— Защото главнокомандващият ни заръча да следим да не правите глупости.

— Това ли каза? „Да не правим глупости“? — изгледах го изненадано.

Той кимна.

— И кой е този главнокомандващ, който явно си мисли, че знае всичко?

Скръстих ръце пред гърдите си и си придадох възможно най-заплашителния вид. Той се усмихна съвсем леко и изправи гордо глава.

— Игор Алешкин.

Аз го зяпнах с още по-голяма изненада, която не успях да прикрия.

— Игор си има подчинени? — изтърсих. — Извинявай, не исках да прозвучи така.

— Няма нищо — отвърна и сви рамене. — Ние сме му подчинени.

— И защо Игор би казал подобно нещо за мен и Зоя? — повдигнах едната си вежда.

— Орденът му сподели за видението, което си получила. Видяла си, че Зоя е била нападната, нали? — кафявите му очи ме гледаха съсредоточено.

— Не точно. Видях, че Игор отива с някои други пазители да я намери, защото вероятно Зоя е в опасност. Не мога да кажа дали е била нападната със сигурност.

— Без значение. За да се намеси пазител Алешкин, значи е имало опасност — побърза да поясни.

Държеше се доста професионално. Беше хванал ръце зад гърба си и мускулите му се бяха опънали под черната тениска.

— Просто стойте далеч от неприятности. Положението навън е много сериозно.

— Може би не вярваш, но неприятностите следват мен, не нея — казах му саркастично.

— Точно затова разговарям с теб, а не с нея — отвърна спокойно.

Аз го изгледах с присвити очи.

— Виж, не си търся сама белята. Заслужавам да ми се гласува малко повече доверие.

Той остана смълчан. Кимна и се отдалечи. Присъединих се към тримата си приятели, проснати на големия диван в дневната, и изсумтях. Никой не ми обърна внимание и забелязах, че дори не гледаха филма, който бяха пуснали.

— Какво става? — запитах ги, наредени един до друг.

— Не си ли чула? — отвърна въпросително Зоя.

Аз погледнах към другите. Майкъл се беше заиграл с бутилката на бирата си, а Юри се опитваше да натъпче в устата си цялото съдържание на пакета с чипс в ръката му.

— В неделя ще се извърши помена за Вера Крамаренко — добави тя.

— Помен? — повторих.

Споменът за мъртвешкото ѝ лице стегна сърцето ми. Почувствах хлад.

— Не трябваше ли да са я погребали досега? Минаха почти два месеца…

— Била е кремирана веднага след като са намерили тялото ѝ. Но Орденът иска да почете паметта ѝ подобаващо.

— Вера е била много религиозна — отбелязах.

— Така е — съгласи се Майкъл. — Повечето вестители са.

— Значи ли това, че поменът ще се състои в някоя от катедралите в Кремъл?

— Не — каза той. — Ще бъде тук.

— Наистина? — обнадеждих се. — Тогава ние със сигурност ще можем да присъстваме!

— Разбира се — намеси се Зоя. — Няма вестител, който да не присъства на това, Ксения. Цялата общност ще се събере тук, в Палатата на Ордена, за да почетем живота и делата ѝ.

Очите ѝ блеснаха и си спомних колко много е значела Пророчицата за всички вестители. За мен не беше така. Имаше нещо, което ме свързваше с нея, но това не бе животът ѝ. Беше смъртта ѝ.