Вестители

Глава 4

Не мога да кажа как, но вече знаех, че думите на Игор бяха истина. Бях се свързала с мислите и емоциите на другото ми „Аз“, когато отново изпаднах в едно от онези странни състояния на полусън, полусъзнание. И още по-странно беше, че повярвах на всичко, което почувствах в онзи миг. Може би това затвърждаваше тезата ми за обзела ме лудост, но не можех да пренебрегна вътрешното си, направо крещящо чувство, че е дошъл моментът да действам рационално. Е, според налудничавите обстоятелства, разбира се… Не съм предполагала, че ще си го помисля сериозно, но ето че и това се случи. Гонят ме вампири. Добре, нека започна отначало. Вампири съществуват. И гонят мен. Искрено се надявах да не съм обект на преследване от всички вампири, но да знаех, че и един беше по петите ми, беше достатъчно страшно. И тук идваше моментът да призная, че Игор се беше появил за нещо повече от обикновено похищение. Да, звучи наивно, но след като надзърнах в главата на другата Ксения по време на транса, вече не гледах по същия начин на него. Действително руснакът ме беше отвлякъл и се опита да ме държи затворена в непозната къща, но усетих някаква странна връзка помежду ни. Между него и другото мен. Ксения му вярваше, знаеше, че е с нея, за да я отърве от заплахата. А той, от своя страна, чувстваше задачата си като дълг. Но защо? На кого можеше да е задължен и кой се интересуваше от мен? Погледнах към небето. Беше мрачно, черно, и ме накара да се почувствам още по-потисната. Гласът на Игор ме сепна.

— Какво имаш предвид като казваш, че си видяла повече?

— Ами… видях каквото искаше да видя — за вампирите имам предвид. Но усетих още нещо. Имам чувството, че това, на което станах свидетел, тепърва предстои да ми се случи…

Погледнах го с надеждата, че ще ми обясни. Все пак той беше този, който ме накара да го видя. По лицето му пробяга съвсем лека усмивка. Усетих, че крие нещо.

— Така е — той се замисли за секунда. — Наистина ще се случи, но това зависи само от теб.

— Стига с недомлъвките вече. Ще ми кажеш ли какво става? — бях нетърпелива и всеки един негов отговор ме объркваше все повече.

— Това, което виждаш, са моменти от твоето бъдеще. От твоето и това на много други хора. Мислех, че си го разбрала вече. — В гласа му усетих някаква несигурност, което определено не беше типично за него.

— Как така мислиш? Нали имаше всички отговори? — отвърнах припряно.

— Колко пъти ти се е случвало да виждаш тези неща?

Той склони глава към лицето ми. Беше толкова близо, че усещах топлината, която атлетичното му тяло излъчваше. Поколебах се за миг.

— Три пъти — отвърнах, а той ме погледна невярващо.

— Само три? Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм — забелязах в гласа си раздразнение. — Малко ли ти се вижда?

— Да. Мисля, че изпускаш разни моменти. Откога започна всичко?

Все още стоеше близо до мен. Започнах да мисля трескаво и разбирах какво имаше предвид.

— От тази нощ. Затова излязох от клуба. Беше много странно и не ми достигаше въздух.

Наистина, какво се случваше с болния ми мозък? Не съм чувала подобни видения да са споходили реален човек. Разбира се, знаех за съществуването на врачки и медиуми, но считах по-голямата част от тях за шарлатани.

— А преди това случвало ли се е нещо, което е наподобявало виденията ти? — усетих, че му ставаше не по-малко любопитно отколкото на мен.

Я виж ти, руснакът наистина нямаше всички отговори!

— Чакай, чакай, „видения“? Наистина ли говориш сериозно? Аз не съм врачка, разбра ли? Това е нещо друго и започвам да мисля, че трябва да ме прегледа доктор. С всичко, което се случи в живота ми, съм сигурна, че съм повредила мозъка си и започвам да губя разсъдък. Предполагам, че стресът и депресията са допринесли.

— Ксения, убийството на родителите ти само е отключило твоето състояние. Не е причина да полудяваш.

— Откъде знаеш за това? — извиках.

Не можех да повярвам! Как Игор беше разбрал за родителите ми? Откъде знаеше, че са убити? Пълното ми объркване и паниката в гласа ми го накараха да заговори по-меко.

— Разбира се, че знам за родителите ти. Заради тяхното убийство разбрах, че са след теб.

Имаше предвид вампирите. Но какво общо имаха те с майка ми и баща ми?

— Те бяха причината да дойда тук — додаде. По изражението му разбрах, че не му беше приятно да говори за това.

— Какво имаш предвид? Какво общо имат те с теб и с… вампирите? Откъде ги познаваш? — взрях се настойчиво в очите му.

Нямах намерение да го оставя да се измъкне от този разговор.

— Не ги познавам. Не и лично. Но след случилото се с тях ми стана ясно, че ти си следващата — гласът му трепна. Съвсем леко, но го долових.

И тогава осъзнах смисъла на думите му. Той имаше предвид, че родителите ми са убити от вампири. Мили Боже, това не можеше да бъде вярно! Майка ми и баща ми — убити от вампири. Започна да ми прилошава и усетих, че ще повърна. Игор ме хвана за ръката и ме подпря на джипа, за да не изгубя равновесие. Почувствах се така, сякаш отново виждам мъртвите им тела. Заля ме вълна на отчаяние. Знаех, че бяха мъртви. Вече бях приела този факт, колкото и да ми костваше. Но начина, по който са били убити… това беше нещо съвсем различно. Усетих в гърдите си зараждаш се гняв. Желанието за мъст надигна грозно глава — исках да ги унищожа със собствените си ръце. Игор забеляза треперещите ми длани и начина, по който бях прехапала устни. Хвана ме за раменете и ме погледна косо.

— Ксения, успокой се — каза бавно. Лицето му придоби извинително изражение. — Съжалявам… мислех, че си се досетила.

Той отклони погледа си.

— Не мога да повярвам! — извиках. — Как можа да не започнеш с това! Как…

Наистина, как можеше да го скрие от мен и каква реакция очакваше? Едно беше вампири наистина да съществуват и да гонят мен. Но съвсем друго да са се добрали до семейството ми. Отпуснах безсилно ръце. Гневът, който почувствах да се надига в мен така ненадейно, сега вече стихваше. Игор отново се загледа в очите ми и този път ясно разбрах — чувстваше вина. Може би му беше тежко, че го обвиних за премълчаната истина, или се измъчваше, че бях разбрала по този начин.

— Отново… съжалявам. Не само за това, че думите ми те нараниха. Съжалявам за родителите ти.

Няколко минути мълчахме. Нямах нищо против, даже го предпочитах. Не знаех какво да мисля. Не исках да чувствам. Игор беше прав — животът ми наистина се промени. Само за миг всичко вече беше различно. Какво нещо е съдбата, ако въобще можех да кажа, че вярвам в подобни понятия. Само допреди няколко часа живеех с тъгата в себе си и започвах да вярвам, че трябва да продължа с живота си. Дори си мислех, че съвсем скоро ще напусна онзи гаден нощен клуб и ще започна на чисто — може би щях да успея да си намеря по-приятна работа и да се запиша да уча задочно в някой университет. Но вече не. Може и сама да определях изборите в живота си, но тази „съдба“ продължаваше да ми прави гадни номера. Засипваше ме с удари, докато накрая не показа острите си зъби. Каква ирония само!

Докато размишлявах задълбочено, усетих Игор да се приближава към мен. Избърса с пръсти една сълза от бузата ми. Погледите ни се преплетоха и почувствах как кожата ми изтръпва от допира на ръката му. Отново ме лъхна познатият аромат. Дръж се по-сериозно! Да, наистина трябваше да се стегна, но с всяка изминала секунда потъвах все по-надълбоко в очите му. Той се дръпна изведнъж от мен и застана три крачки назад. Погледът му обаче продължаваше да ме фиксира.

— Не отговори на въпроса ми. Има ли нещо подобно на видение, което си имала преди тази нощ? — сериозността в гласа му се завърна и грубо разкъса тишината.

Беше студен и дистанциран.

— Не. Да. Може би… Но беше съвсем различно.

Знаех колко глупаво ще прозвучи, ако му кажа, че съм сънувала чудовища. От друга страна неговите приказки за вампири звучаха още по-глупаво.

— Появиха се тези странни сънища. Но те не бяха като моите… видения — преглътнах.

Не можех да повярвам, че употребявам тази дума!

— Бяха някакви накъсани моменти и единственото, което се повтаряше, бяха лицата на непознати хора, които много ми приличаха на… — наистина не можех да кажа чудовища. Беше смехотворно! Но как иначе можех да ги опиша? — …на нещо нечовешко.

Игор ме погледна със сключени вежди и явно очакваше да продължа с описанието.

— И? Какво правеха те в съня ти?

— Казах ти, не знам. Всичко е било плод на въображението ми. Не знам защо ги сънувах.

Нужно ли беше да изтъква колко глупаво звуча?

— Не, имам предвид направиха ли нещо конкретно? Случваше ли се нещо в съня ти?

Игор плъзна ръка в джоба си и извади кутия с цигари. Димът от цигарата се разстла около нас като примамваш воал, който изчезваше между лицата ни. По принцип не обичах цигарите. Никак даже. Но този руснак пушеше сякаш това беше изкуство. Самите му жестове го караха да изглежда някак по-зрял и привлекателен. И докато всмукваше поредната доза никотин, очите му проблеснаха изпиващо срещу моите. От това стомахът ми се сви още повече.

— Не, нищо не правеха. Беше неясно, замъглено. Не си ли сънувал кошмари досега?

Напрежението, което изпитвах от присъствието му, ме караше да се държа леко истерично. Сякаш досега не съм била с момче. Е, не че можех да кажа, че Игор е момче…

— На колко години си впрочем?

Ксения, за Бога, какви ги дрънкаш?! Глупавият ми въпрос предизвика глобално затопляне по лицето ми и почти можех да видя руменината по него, сякаш бях ученичка в пети клас. Помислих си, че няма как да се почувствам по-неловко, докато не забелязах крайчетата на устата му да трепват в лукава усмивка. Замълча за кратко без да откъсва погледа си. Беше очевидно, че се забавляваше на мой гръб. Гадняр.

— На двадесет и седем.

Очите му се плъзнаха по тялото ми. Автоматично погледнах надолу към себе си и от окаяната гледка, която представлявах в момента, се почувствах още по-глуповата. Разбира се, и той се открояваше сред тълпата, но по съвсем различен начин. Изглеждаше добре. Много повече от добре. Видът му беше респектиращ и впечатляващ. Никога нямаше да предположа, че преди малко е отсякъл главата на вампир. Нямаше нито капка кръв по себе си, дрехите стояха по мускулестото му тяло като ушити по поръчка. Настана неловко мълчание.

— Предпочитам да изясним всичко сега. Не мога просто да стоя и да се надявам да ме осветлиш по въпросите, които ме измъчват — пророних най-накрая.

Макар вече да вярвах, че Игор няма да ми причини зло, все още нещо в него ме смущаваше. Имах чувството, че идва от различен свят. Беше уникален по своята същност и начина, по който се движеше и действаше. Всеки негов жест ми правеше огромно впечатление и дори само погледът му ме караше да се чувствам уязвима.

— Може би трябва първо да подредиш мислите и въпросите си и тогава да говорим.

Хвърли фаса на земята и се запъти към шофьорското място в колата. Огледах се наоколо — намирахме се насред нищото. От едната страна на пътя имаше гъсти гори, от другата — безкрайна пустош. Не бях сигурна, че искам да тръгна с него, но и никак не исках да остана тук. Особено през нощта. Запали двигателя и зачака да вляза в джипа.

— Къде отиваме? Какво мислиш да правиш? — запитах, опитвайки се да прикрия връхлетялата ме истерия.

— Първо трябва да ти намерим дрехи — отвърна. — Не може да стоиш така. Качвай се.

— Искам да знам къде отивам.

— Ксения, не е безопасно да се заседяваме на едно място. Опитват се да те открият — отвърна нетърпеливо.

— Защо просто не отидем вкъщи? Ще си спестим много главоболия.

Беше странно да казвам „ние“, но знаех, че не можех да му се измъкна толкова лесно. А и ако искаше да прави нещо с мен, досега да го беше направил. Какво толкова можеше да се случи, ако го поканех в апартамента си?

— Защото кръвожадните много добре знаят къде живееш. И след като днес убих един, ще са подготвени — той се обърна към мен с мрачно изражение. — Повече не можеш да се върнеш там. За теб няма път обратно.

От думите му сърцето ми прескочи. Беше истина, макар и болезнена. Нещата нямаше как да се върнат постарому. Прокарах отчаяно ръце през сплъстената си коса.

— Ще си намеря ново жилище — отвърнах.

Какво се очакваше да направя, за да се спася?

— Наистина ли мислиш, че това ще ти помогне? — запита невярващо и излезе от колата. Приближи се и ме загледа. — Няма да се спрат пред нищо. Убили са майка ти и баща ти. Опитаха се да убият и теб. Няма да се откажат, докато не го направят.

— Значи вече съм мъртвец! Това ли казваш? — извиках.

Чувството на безсилие се засилваше с всяка негова дума.

— Остави ме да ти помогна — отвърна решително. — Мога да ти помогна.

— Как? — запитах го уморено и очите ми се напълниха със сълзи.

Страхът пъплеше по тялото ми, кожата ми настръхна. Той видя моята реакция и свали шлифера си. Наметна го върху раменете ми и отвърна тихо:

— Мога да те отведа в Москва. Там е различно.

— Москва? За нищо на света! — отвърнах, шокирана от отговора му. — Побърка ли се? Как очакваш да захвърля живота си тук? Не познавам никого в Москва. Никого в цяла Русия!

— Там има към кого да се обърнеш. Ще те запозная с хора, които могат да ти помогнат. Други като теб — отвърна Игор търпеливо.

— Няма да ходя в Русия! — отсякох. — Трябва да има друг начин.

— Няма. Съжалявам, но тук не мога да ти предложа защитата, която ще получиш там.

Погледът му ме объркваше. Звучеше искрен, изглеждаше така, сякаш наистина искаше да ми помогне. Но предложението му беше прекалено. Идеята да зарежа всичко тук и да отида там ми се струваше абсурдна.

— Каква защита?

— Ще те заведа на място, защитено от кръвожадни. Място, където няма да могат да се доберат до теб. Ще те пазят хора, обучени за това — отвърна.

Направи ми впечатление, че избягваше думата „вампири“. Може би не бе прието да се използва в средите, които знаеха за тях.

— Какви са тези хора? — побързах да попитам.

Той отклони поглед.

— Хора като мен — отвърна след няколко секунди колебание.

Погледнах го мълчаливо и се опитах да осмисля казаното.

— Значи ти си обучен за това? Да убиваш… вампири? — запитах колебливо.

Той кимна.

— Защо?

Игор ме изгледа въпросително и наклони глава леко настрани.

— Защо съм обучен? Или защо ги убивам?

— Защо си обучен. Ясно ми е защо ги убиваш.

— Защото някой трябва да бъде — отвърна сухо. — Защото трябва да има баланс.

— Какви са тези уклончиви отговори? Какъв баланс? — възкликнах, подразнена от недомлъвките му.

— Ксения, трябва да тръгваме. Ще отговоря на всичките ти въпроси, но не тук. Не сега — отвърна решително. — Качи се в колата. Ще хванеш пневмония — добави по-меко.

— Искам да ми отговориш сега. Не може да искаш да отида с теб в друга държава само защото си казал! Какво очакваш? Да приема всичко само на честната ти дума?! Познавам те от пет минути, четири от които ме държа в плен! — отвърнах му жлъчно.

— Не се ли доверяваш на себе си? На това, което видя и усети? — запита ме предизвикателно в отговор.

— Не знам на какво да вярвам! Осъзнаваш ли колко налудничаво звучи всичко? — махнах с ръка и закрачих.

— Забрави ли какво се случи преди малко? Кръвожадният, който те нападна, не беше плод на въображението ти — отсече.

— Откъде да знам, че наистина е бил… кръвожаден? Много по-вероятно е да си измисляш всичко! Опитваш се да ме манипулираш, затова ми наговори всички тези глупости! За да замина с теб в Русия!

Мислите ми се лутаха хаотично и паниката вземаше връх. Игор ме гледаше все едно бях луда и се приближи по-близо. Аз се отдръпнах инстинктивно, но той ме хвана за ръката.

— Дишай, Ксения. Просто дишай — отвърна успокоително. — Знаеш, че е истина. Знаеш го с всяка част от себе си. Спомни си видението и как се почувства тогава.

— Не искам! — изридах. — Не може да е истина!

— Трябва да го приемеш — отвърна и стисна окуражително ръката ми. — Приеми го и продължи напред.

— Престани! Престани с глупостите! — извиках и се изтръгнах него. Отидох към предницата на джипа и продължих да викам. — Искам отговори! Искам да знам защо се случва това!

— Не мога да ти кажа защо се случва, но мога да те уверя, че не можеш да се защитиш без моята помощ. В България няма кой да ти помогне — отвърна все така търпеливо.

— А защо в Русия да има? — попитах ядно.

— Защото там има на кого да се доверя. Има цяло общество, което е наясно със съществуването на кръвожадните, и тези хора правят всичко по силите си да помогнат на хората. Да предотвратят още убийства на невинни. Тук всички са пръснати и никой не е заинтересован от това да защити другия.

— Значи и тук има такива хора? — отвърнах обнадеждено.

— Не ме чуваш, Ксения! — извика. — Няма кой да ти помогне тук! В България такива като мен не защитават никого. Просто оцеляват на малки групи. Никой не може да се погрижи за теб.

Думите му ме жегнаха. Мисълта, че зависех от милостта на някакви непознати, ми се виждаше толкова страшна. Не исках това. Не исках животът ми да зависи от някого.

— Ще ти кажа всичко за моя свят. За Москва. Но трябва да се махнем оттук — започна да ме увещава и протегна ръка все едно примамваше към себе си подплашено диво животно.

Премигах, за да спра сълзите си, и се запътих бавно към вратата на колата.

— Няма да замина никъде. Не можеш да ме принудиш — казах му докато се качвах в джипа. Игор замълча. — Чу ли? Не можеш да ме принудиш!

— Ксения, просто се опитвам да те запазя жива и здрава.

— Ако тръгна нанякъде, ще бъде, защото така искам. Не защото си ме принудил — продължих, все едно не беше казал нищо.

— Нека първо се махнем оттук — каза по-скоро на себе се и запали двигателя.

Аз се облегнах на седалката и се загледах в черното небе. Нямаше нито една звезда.

* * *

Имах чувството, че съм спала няколко минути, но слънцето грееше и беше застанало в най-високата си точка. Беше обяд. Стреснах се като осъзнах, че не зная къде се намирам. Как така съм спала непробудно толкова дълго време? Бях сама в колата, а вратите бяха заключени. Огледах се и забелязах отвън градинка с алеи и зазимена каменна чешмичка. Тук-там се виждаха дървени пейки, на които никой не беше сядал заради разтопения по тях сняг. Е, мястото не изглеждаше заплашително. Всъщност ми се стори познато. Близо до джипа бяха паркирани още няколко коли. Повечето регистрационни номера бяха от Бургас. Ясно. Ето къде бях. Загледах се във волана и в таблото на джипа. Mercedes G Class. Как можех чак сега да забележа с каква кола бях отвлечена снощи? Сепнах се. Къде по дяволите беше Игор? Мразех да чакам, а да чакам без да зная защо и за колко време, ме побъркваше.

Имах нужда да се разтъпча, но нямаше как да изляза. На задната седалка видях два хартиени плика. Единият беше на McDonald’s. На втория нямаше надпис, но беше доста по-обемен от другия. Отворих го и извадих чисто нови дънки, красив кашмирен пуловер в много бледо лилав цвят, черно кожено яке с пухена подплата и ниски черни боти на войнишки ток. Уау, явно Игор не си е губил времето. На дъното на плика имаше още нещо — чифт памучни чорапи и мокри кърпички. Останах изненадана от неговата съобразителност. Вярно, налагаше ми се да си сменя дрехите, но не се бях замислила, че не мога да се появя в този вид на публично място. Набързо се преоблякох и почистих лицето си с кърпичките. Погледнах се в огледалото и със задоволство установих, че люляковият цвят на пуловера подчертава сините ми очи по особено приятен начин. Почувствах се доста по-добре. Оставаше ми само да си среша косата — вече нямаше нищо привлекателно в нея. Беше рошава, сплъстена и заплетена. За съжаление не разполагах с луксове като четка или гребен, но пък на ръката си носех един ластик за коса и набързо я оформих във висока конска опашка.

Продължих да чакам. Малко по малко започвах да се изнервям и реших, че е добре да похапна. Храната винаги ми доставяше огромно удоволствие и може би сега щеше да ме успокои, особено щом беше вредна и калорична. Докато предъвквах ненаситно, забелязах стройната и висока фигура на Игор да приближава. Не можах да реша дали се радвах да го видя или предпочитах да го блъсне автомобил.

— Какво правя на другия край на България? — запитах го още преди да седне на кожената седалка.

— Страната ти не е толкова голяма — отвърна с усмивка.

— И въпреки всичко — Бургас?

— Казах ти, че не можем да се застояваме. На магистралата беше безопасно — отговори и ми хвърли продължителен поглед. — Намерила си дрехите.

— Да. Мерси.

Не знаех дали сърдечно да му благодаря или да му покажа колко съм раздразнена, че ме беше заключил в колата. В Бургас! Той ме изгледа и за момент ми се стори, че в погледа му се мерна одобрение.

— Уцелил съм размера — долових някакво подобие на усмивка в ъглите на устните му.

— Сигурна съм, че докато ме мъкнеше към джипа си разбрал точно кой размер съм… — отвърнах саркастично.

Той се направи, че не е чул забележката и се обърна небрежно към мен. Беше спокоен.

— Проясни ли мислите си?

Добър знак. Щях да успея да изкопча отговорите на всичко, което ме интересуваше.

— Да. Предполагам, че вече нямаш извинение да отвръщаш на въпросите ми с мълчание или недомлъвки — прозвуча по-скоро като констатиран факт, отколкото като въпрос.

— Нямам нужда от извинение, за да действам както реша за добре — отсече.

Долових раздразнението му, макар той да го показваше доста по-елегантно от мен.

— Тук ли предпочиташ да разговаряме или имаш по-добри идеи?

— И тук става — отвърнах.

Колкото по-малко свидетели имаше, толкова по-добре. Не се нуждаех от непознати, които да подслушват откачения ни разговор. Той кимна с одобрение и се настани по-удобно на седалката.

— Първо искам да вметна, че никак не ми допада да ме заключваш в колата и да изчезваш нанякъде без дори да оставиш бележка.

— Ти спеше. А и не мога да рискувам да не те намеря. Мислех, че сме уточнили този въпрос.

Ясно, раздаваше го шефски. Нямах намерение да се отплесвам в спорове, макар и да ми се искаше да му кажа някоя и друга приказка.

— Откъде знаеш, че имам… „видения“, както ги нарече? — нямаше смисъл да увъртам, а и това не ми даваше мира от снощи.

— Забелязах го, когато те изкарвах от багажника. Виждал съм го и преди — отвърна.

— Какво искаш да кажеш? Видял си ме и в дискотеката, така ли? — той ме погледна любопитно и разбрах, че не е имал точно това предвид.

— Не, това не съм го забелязал. Но съм виждал други хора, които са получавали видения.

— Наистина ли има други като мен? — това прозвуча глупаво. Естествено, че имаше медиуми, но ми се стори, че не визираше тях.

— Да, не си единствена. Всъщност те са цяла една раса — обясни и прозвуча толкова естествено, сякаш говореше за времето.

Премигах объркано и усетих как вълнението ми нараства.

— Цяла раса? Какво говориш? Аз съм си съвсем нормален човек!

— Ксения, ти си всичко, но не и нормална. Но в това няма нищо лошо — побърза да добави. — Просто не си като другите хора. Но…

Той млъкна за момент. Явно нещо го объркваше, защото се беше отнесъл в мислите си.

— Но какво?

Почувствах как се напрягам. Щом и на него нещо в ситуацията му се струваше странно, можех само да си представя как аз щях да го приема.

— Тази твоя дарба не се е появила отникъде. Виденията се наследяват от рода, от който произлизаш. Твоите родители никога ли не са ти казвали за способностите си? — гледаше ме така сякаш очакваше от мен да си спомня важен момент от своето детство.

— Не, разбира се! Сигурна съм, че ако бяха живи, щяха да са толкова изненадани, колкото и аз. Те бяха съвсем обикновени хора — замълчах, за да преглътна болезнения спомен за тях.

Липсваха ми толкова много. Игор се размърда неспокойно и ме изгледа продължително.

— Ксения, не съм чувал за човек от твоя вид, който е получил дарбата си от нищото. Един от родителите ти е имал тези способности и ти си ги наследила — Игор вече не говореше колебливо, беше убеден в твърдението си.

— Не, не може да бъде. Не разбираш… те бяха съвсем обикновени хора. Ако попаднеха в тази ситуация, биха реагирали по същия начин като мен.

Явно не бях достатъчно убедителна, тъй като Игор не взимаше думите ми на сериозно.

— А ти откъде изобщо знаеш за всичко това? И ти ли получаваш „видения“?

— Не — отвърна. — Но там, откъдето идвам, това е нещо нормално. Необходимо.

— В Русия това е нормално? Колко такива хора си срещал там? — учудих се.

— Не просто в Русия. В моето общество. Всеки от нас има определена роля и я изпълнява според възможностите си — уточни.

— Но нали човеците бяха в неведение за вампирите? Как тогава имате цяла общност?

Колко ли хора знаеха за това? Колко от убийствата, за които се споменаваше в медиите по цял свят, бяха дело на вампирите? Дали някой покриваше тези злодеяния? Докъде се простираха влиянието и властта им? Сякаш прочел мислите ми, Игор побърза да ми обясни.

— Наистина, по-голямата част не знаят за заплахата от кръвожадните. Но хора като теб и мен, наясно с тяхното съществуване, правят каквото могат, за да поддържат баланса.

Погледнах го озадачено, когато изрече последните думи.

— Трудно е да ти обясня, но кръвожадните съществуват от хилядолетия. Може да се каже, че колкото отдавна ние населяваме тази земя, толкова отдавна и те вървят по нея — долових оттенък на отвращение в думите му, когато говореше за тях. — Сигурно си чела различни легенди за вампири — кои земи са населявали и в какво се е състояло съществуването им. Повечето от тези легенди нямат нищо общо с истината — уточни. — Те не са мъртви. Те не са съживени трупове и не лежат в ковчези. Чесънът им вреди дотолкова, доколкото да ги отблъсне с лошия си дъх. Притежават впечатляваща сила, неустоима харизма и нормалните хора не могат да направят разлика между тях и всеки друг човек. Те са напълно способни да се слеят с тълпата и никой няма и да разбере, че са там.

— Но аз видях с очите си какво представляват! Те са ужасяващи!

Не можех да забравя мъртвешкото лице на вампира, който ме събори на земята в онази тъмна уличка.

— Очите му бяха толкова студени… сиви, жадни за смърт. Впиваха се в мен и ме караха да мисля, че… — замълчах.

Спомних си как вампирът ми беше внушил, че не мога да помръдна.

— Накарал те е да мислиш, че нямаш контрол върху собственото си тяло и съзнание? — завърши той вместо мен.

Кимнах. Явно това се случваше често по време на схватка с вампири.

— Да, но не съвсем. Имам предвид, че той сякаш се опита да вкара своите мисли в моето съзнание — допълних, макар и да не намирах особен смисъл в думите си.

— Но ти разбра, че всъщност не са твои, нали? Това е, защото носиш в себе си способността да виждаш. Затова и осъзнаваш по-ясно какво представляват вампирите. Имаш изострена интуиция, с която долавяш това, което обикновените хора не могат да доловят. Но повярвай ми, за всички останали те са едни нормални хора, които понякога могат да бъдат много интересни и привлекателни, а когато поискат — да се слеят с тълпата.

Поглъщах всяка негова дума все едно беше част от урока ми по история в десети клас. Този мистериозен свят, който се разкриваше пред мен, ме угасяваше, но и ме привличаше. Беше твърде рано да си призная, че съм любопитна. Истината беше, че се чувствах едновременно уплашена, объркана, шокирана и заинтригувана. Но преди всичко бях ужасена.

Трябваше да видя по-голямата картина, да почувствам със сърцето си какво трябва да направя. Бях изправена на кръстопът и изборът беше мой. Е, може би Игор не смяташе така и виждаше само един изход от ситуацията, но нямаше начин да му позволя да избира вместо мен. Можех да замина с него и да го оставя да се погрижи за всичко. Нямаше как да знам какво ме очаква и въпреки това трябваше да захвърля настоящето си в замяна на неизвестното. От друга страна можех да остана тук и да пратя Игор по дяволите. Да живея в моя собствен свят, но докога? Докога беше безопасно да се навъртам наоколо? Игор беше прав — и да се преместех в нов апартамент, в нов град дори, щеше да бъде трудно да се скрия от кръвожадните. Бяха намерили семейството ми. Бяха намерили и мен. Трябваше да имат причина и нямаше да се спрат пред нищо.

Да, Москва печелеше по точки. Но коя щеше да бъде Ксения Петрова там? Може би щях да свикна. С всичко се свиква, помислих си. Интуицията ми подсказваше, че мога да вярвам на Игор. Освен това фактите натежаваха в негова полза. Макар да не одобрявах методите му на убеждение — отвличане, задържане в плен и т. н., беше направил необходимото да ме запази жива. Дори разби носа на онзи нещастник от клуба, който не знаеше как да си държи ръцете на разстояние. И все пак една част от мен знаеше, че умишлено крие нещо. Изпитвах огромно желание да изкопча от него всичко още сега, на мига, но по-умно беше да държа устата си затворена. Игор ми беше необходим, ако исках да разбера докъде се простира мистерията около вампирите и каква беше моята роля в цялата тази история.