Вестители

Глава 11

В мига, в който Наталия изрече последните думи, почувствах стомахът ми да се завързва на възел. Бих се заклела, че страните ми пламнаха, защото видях изражението ѝ — гледаше ме с такава строгост, която е присъща само на най-самоуверените хора.

— Не знам дали си наясно с правилата на нашето общество, но не мога да гледам отношението ти към него без да се намеся — каза ми тя.

Студенината в гласа ѝ полази по кожата ми и ме накара да отстъпя крачка встрани от нея.

— За какво отношение говорите? — отвърнах ѝ рязко.

Откъде накъде изобщо се намесваше в личния ми живот?

— Много добре знаеш за какво говоря, Ксения. Нека не разиграва ме излишен театър — тонът ѝ не се промени.

Очите и святкаха срещу моите, но реших да не ѝ се поддавам. Тя целеше точно това.

— Не аз се държа драматично в момента — отвърнах. — Вие не знаете нищо за мен.

— Това, което видях досега, е достатъчно. Не е нужно да знам повече — отговори ми и отиде до прозореца зад масата, на която се бяха настанили всички членове на Ордена при първата ми среща с тях.

— Не знам какво си въобразявате, че знаете, но нямам намерение, да търпя подобно отношение — заявих категорично.

Тя се извърна рязко.

— Не бих гледала безучастно твоето отношение към Алешкин!

— За какво, по дяволите, говорите?! — извиках.

Недомлъвките и обвиненията ѝ ме вбесяваха.

— Може би не си съвсем запозната с правилата и законите ни. Може би е грешка на Алешкин, че не ти е казал кое е редно и кое — не — продължи сякаш изобщо не бях избухнала току-що.

Тя се заигра с колието на врата си и отново се извърна към прозореца, загледана в големите борове, извисяващи се в парка.

А може би е наша грешка, че не ти обяснихме още в началото.

— Да сте ми обяснили какво? — запитах остро.

— Връзките между пазител и вестител са строго забранени — рече и впи сините си очи в моите, сякаш ме изпитваше.

Аз премигах объркано.

— Изобщо не знам за какво говорите и изобщо не ме е грижа. Моят личен живот не засяга нито Вас, нито когото и да е било!

— Значи е вярно… Разбира се — заключи тя и подпря рамо в рамката на прозореца.

Сега не изглеждаше толкова недостъпна, а по-скоро уморена.

— Ти наистина имаш чувства към него.

Аз я изгледах невярващо и отвърнах:

— Полудяхте ли? Що за глупости!

Възмущението ми потисна прииждащия пристъп на смях.

— Ще ми се да бяха глупости. Тогава нямаше да ми се налага да водя този разговор с теб — каза и вирна брадичка.

— Мисля, че разговорът е по-неприятен за мен, отколкото за Вас — троснах се.

Исках да запратя скулптурата „Пиета” по нея, но не бях сигурна дали в действителност можех да я помръдна от мястото ѝ.

— Ако смяташ, че ми доставя удоволствие да те поучавам с кого можеш да се впускаш в любовна афера и с кого — не, много се лъжеш — отвърна нервно.

Аз я изгледах с полуотворена уста и едва успях да сдържа гнева си.

— Любовният ми живот, който между другото не съществува, изобщо не Ви влиза в работата! — отвърнах яростно. — Може да сте всякаква, може да сте високопоставен член на най-великия Орден на планетата! Може да сте най-всевиждащият и всезнаещ вестител сред всичко вестители — това не ме вълнува! Нямате ни най-малко право да си врете носа в моя личен живот! — продължих да викам, а стените на залата връщаха в ехо гнева ми.

Романова ме гледаше, без да е особено впечатлена от словесния поток, който се изля от устата ми, и направи няколко бавни крачки напред.

— Мен пък, Ксения, не ме вълнува какво мислиш за мен. Ни най-малко дори. Но едно нещо ще запомниш и ще го запомниш добре — ти и Игор не може да бъдете заедно. Никога! — гласът ѝ проехтя злокобно в голото пространство.

— Аз не искам да бъда с Игор — отвърнах през зъби.

— Не ме взимай за глупачка, Ксения.

— Но дори и да исках, една Ваша забрана няма да ме уплаши — продължих, втренчила се в очите ѝ.

Наистина не ме плашеше. В момента просто я мразех.

— Целта ми не е да те уплаша — отвърна, по-спокойна от мен. — Опитвам се да ти кажа, че има закон, който забранява подобен тип отношения между вестител и пазител.

— Що за идиотщина? — възкликнах.

От всичко, което бях чула и видяла досега, това беше най-голямата глупост.

— Като всяка общност, и тук следваме определени правила и закони. Именно защото призванието ни е толкова отговорно и толкова много хора зависят от нас, се отнасяме към законите си съвестно. Този закон е наложен от Тайния кръг и е толкова важен, колкото законът за посегателство срещу човешки живот.

— Това е… абсурдно! — отвърнах невярващо.

По-късно щях да се върна на темата за този „таен кръг“, за които чувах за първи път.

— Не, не е. Трябва да разбереш, Ксения — вестителите и пазителите са съвсем различни едни от други. Различни раси сме, притежаваме различни сили — сили, които не са привични за обикновените хора. Ако ние сме севера, те са юга. Тези две раси никога не биха могли да имат поколения, защото последиците може да са фатални — отвърна уверено.

Вгледа се в мен сякаш да разбере дали наистина съм я чула. Премигах, зашеметена от абсурдността на думите ѝ. Беше ли възможно разумен и духовно обогатен човек като нея да вярва на това, което току-що бе казала?

— Що за закон е това? — пророних отвратена. — Как може да има легален закон, който да забранява нечия любов? Това е престъпно и расистко и именно то трябва да бъде забранено! — За момент помислих, че може грешно да е разбрала думите ми и допълних: — Не защитавам позицията си от личен интерес. Аз и Игор нямаме връзка, нямаме никакви отношения. Но ако исках да имаме, този глупав закон нямаше да ме спре!

Говорех с вълнение, което сигурно трябваше да прикрия. Може би трябваше кратко и ясно да кажа, че разбирам какво ми казва и всичко да приключи. Трябваше. Но не можех. Точка.

— Ксения, законите се създават, за да служат на обществото, не на техните основатели. Разбери, че това не е някаква прищявка. Опасно е двама души от толкова различни раси да бъдат заедно, да създават поколения и да се противопоставят на природата. Все едно да създадеш поколение с вампир! Ако беше генетично възможно, разбира се.

Засмях се горчиво. Погледнах я презрително и въздъхнах.

— Това е жестоко. Жестоко е да говорите такива неща. Как е възможно тогава да се одобряват връзките между вестители и нормални хора, или пазители и нормални хора? А какво ще кажете за белите и черните? И те ли не могат да създават поколения?! Знаете ли кои хора са разсъждавали като Вас преди време? — възмущението ми прерасна в гняв, на който Наталия не можеше да отвърне хладнокръвно.

— Не аз съм измислила законите и не аз съм човекът, който ще ги оспорва. Независимо дали ни харесва или не, трябва да ги следваме. Ти вече си част от това общество. Дори и да не го приемаш, Ксения, ти си вестител! Не можеш да избягаш от този факт!

— Така ли? Много лесно мога да напусна това място и никой не може да ме спре! — отвърнах ѝ предизвикателно, а тя само поклати глава.

— Никой не те държи тук насила. Но дори и да си тръгнеш, ти ще продължиш да бъдеш такава, каквато си, и ще принадлежиш на същото общество — тя ме погледна строго и продължи: — Твоят вътрешен дълг е по-силен от желанието ти да се промениш. Каквото и да правиш, сама ще се убедиш, че винаги ще помагаш на хората. От това не можеш да избягаш. Малко са нещата, с които вестителите и пазителите са длъжни да се съобразяват, както и ти. Любовта няма място тук. Вестителите и пазителите си помагат взаимно и зависят един от друг. Но най-важното е, че хората зависят от нас. Ние сме силата и опората на цялото човечество и не можем да си позволим да се държим безразсъдно.

— Законите ви са безразсъдни — процедих през зъби.

— Те са и твои закони. Не мога да разбера, щом твърдиш, че между теб и Алешкин няма нищо, защо продължаваш така ожесточено да отстояваш тази позиция?

— Въпросът е принципен. Никой не може да ми каже какво да чувствам и какво да мисля. Ако един ден осъзная, че смисълът и любовта на живота ми е един човек, когото ми е забранено да имам, то аз няма да поверя съдбата си в ръцете на хората, които са създали тази забрана. Нямам какво да Ви кажа повече — рекох категорично и се запътих с тежка стъпка към изхода на Церемониалната зала.

— Игор е млад пазител, Ксения — рече Наталия, — и го очаква светло бъдеще.

Аз се обърнах с лице към нея. Стоеше строго изправена срещу мен, но високомерието ѝ бе изчезнало.

— Той има всички качества и достойнства, които ще са му нужни, за да стигне върха на своето призвание. Вече е поел по този път.

— Защо ми го казвате? — запитах я с пресипнал глас.

— Целият му живот предстои. Той вече е спечелил уважението и признанието на Двореца, на всички пазители. Искаш ли да му ги отнемеш? Искаш ли ти да си причината цялото общество да се отрече от него? — погледна ме изпитателно.

— Защо сте се загрижили за това? — запитах я жлъчно. — Дори и да имах чувства към Игор, за едно танго са нужни двама.

Наталия кимна с горчива усмивка и пристъпи напред.

— Видях го в очите ви — отвърна тихо. — Очите никога не лъжат.

Думите ѝ сякаш ме жигосаха. Очите никога не лъжат… Може би очите ми издаваха привличането, което изпитвах към него. Но то беше само привличане. А какво бе видяла в неговите очи?

— Както вече казах — между мен и Игор нищо не се е случвало — промълвих и отклоних погледа ѝ.

Тя прокара пръст по статуята до дългата маса на Ордена и отново се извърна към мен.

— Вярвам, че ще постъпиш правилно — каза и се отнесе надалеч от тук. На лицето и се появи тъжна усмивка. — Любовта е странно нещо. Кара ни да се откажем от това, което най-много обичаме, за да го запазим чисто и неприкосновено.

Аз я погледнах мълчаливо и излязох.

Щом се уверих, че съм останала сама, оставих една сълза да се търкулне издайнически от ъгълчето на окото ми. След разговора с Романова изпитвах противоречиви чувства и се мразех за това. Не биваше да се оставям да ми въздейства. Не биваше да се поддавам и на тъгата. Почувствах се толкова самотна, толкова сама. Ако това, което ѝ бях казала, беше стопроцентовата истина, сега нямаше да имам това задушаващо усещане за безизходица. Исках да видя Игор. Исках да ми вдъхне увереност. Но не трябваше. Всичко щеше да бъде наред, ако в момента не копнеех именно за това. Прибрах се в стаята си и механично свалих обувките си, съблякох нетърпеливо блузата и панталона и се стоварих тежко на леглото. Докато се опитвах да заспя, внезапно се сетих за скорошното си видение и двамата влюбени, които така пламенно се вричаха един на друг във вярност. Дали Е и В не са можели да бъдат заедно по същите причини, които посочи Романова? Дали любовта им не е била обречена още от самото ѝ зараждане? И кой ли път бяха избрали? Въпросите, изникващи един след друг, постепенно ме унесоха в дълбок сън и най-накрая успях да забравя за всичко.

Събудих се рано сутринта. Беше ясен слънчев ден и ако не бяха минусовите температури навън, бих казала, че идва пролет. Погледнах се в огледалото и се смръщих на отражението си — тъмни кръгове под очите, повехнал тен на лицето. Няма що, новият ми начин на живот ми се отразяваше направо чудно. Сресах дългата си коса и я вързах високо на дебела опашка. Облякох вълнена рокля и обух равни ботуши високи над коляното. Взех си якето и излязох навън.

Без да осъзнавам накъде съм тръгнала, се озовах в градината, която се виждаше от прозореца на стаята ми. Зърнах беседката, обляна от сутрешното слънце, и въздъхнах. Ето те и теб, за да ти напомняш, че любовта няма място тук. Отново се сетих за думите на Романова и изръмжах. Седнах на една от пейките в самотната беседка и се замислих за Игор. Той изглежда наистина се ползваше с огромно уважение и доверие в Ордена и не се съмнявах, че и другите пазители му засвидетелстват същото. Що се отнася до така на речения Таен кръг — каквото и да беше това, явно беше от значение за вестителите и солдатите. Ако поведението ми по някакъв начин би застрашило бъдещето на Игор, трябваше да намеря начин да го променя. Може би Романова правилно си мислеше, че имам чувства към Игор. Прекалено открито показвах привързаност към него, а и обстоятелствата, при които го бях срещнала, направо изглеждаха нелепо. Зоя, Юри и Майкъл бяха толкова изненадани да чуят, че Игор е бил с мен в България, че ме е довел тук… За всички това беше твърде странно. Може би подозрително. Ядеше ме отвътре, че постоянно се сещах за него. Затворех ли очи, в съзнанието ми изникваха очите му, лицето му. Чувах гласа му. Минавах мислено през разговорите ни. Трябваше да престана. Не можех да давам повод за подозрение. И да беше някакво временно увлечение, за другите вестители явно нещата изглеждаха по-различно. Гласът на Зоя ме изтръгна от унеса на размишленията ми.

— Ето къде си — каза тя и се намести чевръсто на пейката до мен.

Медено червеникавата ѝ коса отразяваше прелестно светлината на слънцето, което се бе издигнало по-високо в небето.

— Търсих те навсякъде.

— Защо си ме търсила?

— Мислех, че ще дойдеш на закуска. Когато не те видях, реших, че си от хората, които не стават рано и реших да изчакам — каза и сви рамене.

— Колко нетипично да проявиш търпение — отвърнах кисело.

— Ама какво ти става? Още отсега ли ще си показваш рогата? — тя се втренчи в мен и поклати неодобрително глава.

— Не ми се говори.

— Какво стана с Романова вчера? — запита ме сякаш не ѝ бях заявила току-що, че не ми е до разговори.

— Може ли да не говорим за това?

— Явно е станало нещо голямо… — заключи и се приближи още повече. — Хайде де, на мен можеш да кажеш.

— Моля те, Зоя, не започвай. Не ми е нито до разговори, нито до спорове с теб — отвърнах ѝ уморено и се загледах в голите клони на дърветата, които сега се полюшваха от появилия се вятър.

— Добре, стой си. Но да знаеш, че да висиш сама в някакъв си двор и да се самосъжаляваш, няма да ти помогне особено — каза леко обидено и се отдръпна. — Винаги ли си толкова депресирана?

— Ще трябва да те разочаровам — депресията ми е позната отскоро.

Тя повдигна вежди и се облегна назад.

— Добре. Това е добре — заключи.

Аз я погледнах с интерес.

— Кое по-точно е добре — че съм депресирана или че съм депресирана отскоро?

— Второто, очевидно — завъртя очи. — Романова ли е причината?

— Романова е една малка част от цялата гадост, на която е заприличал животът ми — отвърнах без да откъсвам очи от клоните.

Равномерният ритъм, в който се поклащаха, ме унасяше.

— Няма ли да ми кажеш какво стана все пак?

Любопитството очевидно я глождеше. Засмях се.

— Има ли нещо, което да не представлява интерес за теб? — попитах, а тя се замисли.

— Не — тръсна демонстративно глава и ме загледа в очакване.

— Не мога да ти кажа, Зоя — отвърнах решително.

— Ама каква е тази пълна липса на доверие, Божичко! — възкликна и се наведе напред. — Опитвам се да ти покажа, че мога да бъди твой приятел, а ти бягаш от мен като дявол от тамян! Юри и Майкъл наистина те харесаха, но ти продължаваш да се държиш настрана — долових известна обида в думите ѝ.

— Проблемът не е във вас. Разбира се, че не е — отвърнах възможно най-убедително. — Просто нямам желание да говоря с никого. Толкова много неща не знаете за мен, а аз не искам да говоря за тях.

Опитах се да я накарам да разбере. Вината наистина не беше нейна. Може би до някаква степен беше права.

— За родителите си ли не искаш да говориш? За това, че си вестител? За какво? — запита ме търпеливо.

— За всичко — рекох и гърдите ми се надигнаха под напрежението. — Твърде много е. И едва се справям с всичко накуп. А вие… вие цял живот сте знаели кои сте, какви искате да бъдете! Не ви се налага да осмисляте тепърва това, което ви се случва, защото сте го очаквали. Не се сблъсквате с нещо ново всеки ден!

Говорех разпалено и очите на Зоя се разширяваха пропорционално на собственото ми вълнение. Беше съпричастна на вътрешната ми борба. Тя докосна рамото ми и ми заговори успокоително.

— Ако не ти се говори, можеш просто да ми покажеш как се чувстваш, какво се е случило. Ако смяташ, че ще ти стане по-добре — тя ми се усмихна в опит да ме разведри, което донякъде ме трогна.

— Как бих могла да ти покажа?

— С дарбата си. И двете сме вестители. Ще бъде лесно — обясни простичко. — Много по-лесно отколкото да се свържеш с умираща пророчица — подхвърли и се засмя.

Аз продължих да я гледам недоверчиво, но тя не се отказваше

— Не ми се иска отново да използвам която и да е от тези сили… — отвърнах.

— Хайде, ще успееш да ми покажеш всичко, което те тормози! Всички вестители го правят. Това е един от готините трикове.

— Добре. Кажи какво трябва да направя — съгласих се неохотно накрая.

— Затвори очи, представи си основните моменти, които искаш да видя и докосни челото ми с ръка. Но трябва наистина да мислиш за тях, потопи се в спомените си. Едва ли ще се затрудниш, имайки предвид колко много обичаш да мислиш… — подхвърли иронично и се засмя отново.

Аз само стиснах челюст и се опитах да се съсредоточа. Пренесох се назад във времето — видях майка си и баща си. Колко щастлива и безгрижна бях! После видях мъртвите им тела и отново ме обзе сковаващият ужас от покъртителната гледка. Отчаянието, страхът, душевната болка… Всичко се завъртя във вихрушка и ме отведе до момента, когато получих първото си видение. После се появи Игор. Завлече ме в някаква непозната къща. Беше толкова страшно… В началото лицето му ме ужаси, но постепенно започнах да забелязвам суровата му красота и обаянието му. Часовете с него минаваха, беше ме спасил от вампира, разказа ми за този непознат свят, пазеше ме… Постепенно започвах да търся опората му, да се наслаждавам на присъствието му. После си спомних смъртта на непознатата жена и нейната агония. Сетих се за разговора ни с Ордена и за този с Наталия. Думите ѝ ми се струваха жестоки… Отново ме обзе отчаяние. Самотата се завиваше все повече около мен докато накрая не се почувствах нищожна. Нещата не можеха да станат по-зле, не и след като Игор си тръгна и ме остави да се оправям сама. Игор…

Отворих очи. Дори не бях усетила кога бях протегнала ръка към челото на Зоя, но бях сигурна, че тя е видяла всичко. Гледаше ме с широко отворените си кафяви очи и устата ѝ потръпваше на моменти. Изглеждаше все едно е видяла призрак.

— О, Ксения! — изрече развълнувано. — Дори не подозирах!

— Всичко ли видя? — попитах я мрачно.

— Родителите ти… А после… — нечленоразделните звуци, излизащи от устата ѝ, потвърдиха, че бе видяла всичко.

— Да, родителите ми. А после… — повторих думите ѝ и се загледах във върховете на ботушите си.

Зоя ме дръпна за ръката, за да срещна погледа ѝ.

— Беше толкова силно — каза по-скоро на себе си, отколкото на мен.

Беше забола очи в гредите на беседката.

— Ти и Игор… — започна колебливо. — Не подозирах за чувствата ти.

Аз я изгледах изненадано и смръщих вежди.

— Виж, знам как изглежда отстрани. Но не е така — оправдах се веднага.

Тя поклати нетърпеливо глава.

— Няма смисъл да отричаш — рече и стисна успокоително ръката ми.

— Няма какво да отричам — заинатих се.

Защо всички си правеха грешните заключения?

— Ксения, не го казвам, защото съм надникнала в съзнанието ти. Казвам го, защото ти ме накара да изпитам твоите емоции.

Аз я погледнах свъсено.

— Нищо чудно, че случилото ти се е толкова необичайно за останалите вестители.

Тя се излегна на пейката със сгънати в коленете крака.

— Какво говориш? Нали каза, че всички вестители го правели?

— Не, не и това! Трябваше да съм свидетел на спомените ти! — възкликна Зоя, вече повече приличаща на себе си. — Но този път… аз бях теб!