Вестители

Глава 8

В залата настъпи пълен хаос. Повечето от вестителите говореха нещо неразбираемо помежду си като поглеждаха от време на време към мен, а другата част от тях се провикваха към Игор, че твърденията му са абсурдни. „Неверник!“, „Дръзка лъжа!“ и „Какво нахалство!“ бяха само някои от фразите, които долетяха до ушите ми.

Двамата с Игор стояхме изправени един до друг и изчаквахме шумотевицата да утихне. Надявах се, че той има план, с който да се измъкнем от ужасната ситуация, защото аз самата нямах никаква идея какво да направя. Забелязах Наталия Романова и Егоров да стоят спокойни и да гледат право напред към нас двамата. Нещо в погледите им ме притесни. Те не се вайкаха, нито негодуваха срещу последните думи на Игор. Стояха неподвижни в мълчание и изглеждаха така, сякаш не бяха чули и звук от шумната тирада на останалите вестители. За моя изненада техните спорове не стихваха, а напротив — ставаха все по-ожесточени. Имах чувството, че съм попаднала в зоопарк, където маймуните се бореха за надмощие и се гонеха бясно из клетката, за да надвият противника си. До известна степен целият този хаос ми се струваше смешен. Виждаше ми се нелепо духовно извисени и мъдри хора като тях да се държат по този начин. Явно търпението на Егоров се изчерпа и той наруши безредиците с плътния си и мощен глас:

— Моля за тишина! Моля Орденът на вестителите да замълчи! — повтори той след като виковете не стихнаха напълно. — Запазете реда в залата, по дяволите!

Оказа се, че ругатнята му постигна желания ефект и тишината измести негодуванията на вестителите.

— Братя и сестри — продължи той с малко по-спокоен глас, — възмутен съм от вашето поведение. — Стори ми се, че вестителите изглеждаха дори по-шокирани сега, отколкото преди малко. — Този Орден не е конституционен съд. Нашата работа не е да осъждаме други вестители. Нашата работа е да защитаваме своето общество и всички невинни хора, чийто живот е изложен на риск. Заплахата от кръвожадните нараства с всеки изминал ден! Тяхната мощ расте, също както расте броят на техните съюзници! Недопустимо е да се обръщаме един срещу друг и да забравяме в моменти като този своя дълг!

Егоров направи кратка пауза, за да овладее емоциите си. Той огледа строго лицата на своите събратя и изпитателно се взря в това на Борис Николаевич.

— Нашата дарба, колкото и велика да е тя, не ни прави всезнаещи. Ние си оставаме хора. И аз като истински човек отказвам да се нахвърлям срещу младата вестителка, на чиито сили се е доверила собствената ни пророчица. Шокиран съм от това разкритие, но не мога да приема нещата, които чух от вас. Недопустимо е и да отхвърляме твърденията на един от най-преданите и отдадени млади пазители, които имаме честта да ни защитават. И съм възмутен от неуважението, което проявявате към пазител Алешкин. Нашите солдати не са нито неверници, нито лъжци! Игор Алешкин е доказал своята лоялност и единственото, което е редно да направим, е да му отвърнем със същото. Алешкин, приемете извиненията на Ордена за отправените обвинения — гласът му стихна и Егоров сведе почтително поглед пред Игор.

Тишина надвисна над нас. Никой не смееше да отвърне нищо на думите на стария вестител. Изпитваха прекалено голямо уважение към него, за да противоречат на това, което беше казал. Игор направи лек поклон с глава, колкото да покаже, че приема извиненията на лидера на Ордена. Господи, изглеждаше толкова величествен…

— Вера Крамаренко беше сърдечен и благороден човек. Тя не се осланяше на виденията си, за да разбере кой е с добро сърце и кой — не. Не виденията и пророчествата ѝ бяха това, което я правеше велика, а вярата.

Романова говореше и очите ѝ бяха блеснали от напиращите сълзи. Гласът ѝ обаче остана спокоен. Борис Николаевич наклони глава и не продума. Всички погледи се местеха ту към него и Наталия, ту към мен.

— С оглед на всичко, което чухме, мога да кажа следното — проговори отново Егоров. — Добре дошла сред нас, Ксения Петрова. Отсега нататък можеш да разчиташ на помощта на обществото на вестителите.

Аз кимнах недодялано и отворих уста да кажа нещо в отговор, но не можах да намеря подходящите думи, затова останах безмълвна. Погледнах към Наталия, от която успях да доловя една почти незабележима усмивка. След като всички вестители се оттеглиха и залата се опразни, нетърпеливо се обърнах към Игор:

— Игор, колко точно нагоре се издигаш в йерархията на пазителите? — попитах го.

Той ме погледна любопитно и на лицето му се разтегна широка чаровна усмивка.

— От всичко, което се случи днес, точно това ли те интересува? — в първия момент въпросът му ми се стори безсмислен и затова повторих:

— Егоров, той е лидера на Ордена, нали? — запитах го нетърпеливо. Игор кимна. — Той се изказа изключително ласкаво за теб. Отдаде ти необходимото уважение и почит.

Игор ме изгледа изучаващо и продължително.

— Думите му могат само да ме радват, Ксения.

— Да, но все си мисля, че си ги заслужил…

— Ще водим този разговор някой друг път — отвърна и ми се усмихна замислено.

Толкова рядко виждах тази усмивка, която го превръщаше в момче. Не можех да повярвам колко различен можеше да бъде — понякога беше дистанциран и сдържан, друг път се държеше закрилнически или властно. А в моменти като този усещах пеперуди в стомаха си само от един-единствен негов поглед. Защото беше истински. Беше и сдържан, и властен, и грижовен, и всичко прекрасно накуп. Всеки миг от тази открадната сладост ми се струваше нереален, главата ми се изпразваше, отмалявах.

— Какво ще се случи сега, Игор? — попитах го като хипнотизирана без да откъсвам очи от неговите — пламтящи, заинтригувани, толкова синьо-зелени…

— Ще останеш тук — отвърна тихо.

Не откъсваше погледа си. Взираше се в лицето ми цяла вечност.

— Ще остана тук — повторих. — Ами ти?

— Трябва да се върна към отговорностите си.

— Мислех, че аз също съм твоя отговорност — отвърнах.

Той ме изгледа продължително. Гърдите ми се надигнаха тежко.

— За какво мислиш? — попита ме едва чуто.

— Никога няма да узнаеш — усмихнах се.

Стоеше близо до мен и усетих нотки на мускус, примесени с аромата на собствената му кожа. Плъзнах скришом поглед по гърдите му и в гърлото ми заседна буца. Много лошо, Ксения… Много лошо. Бях хлътнала по Игор.

Стресната от гръмкия звук на отварящата се врата, се изтръгнах от унеса и отстъпих крачка назад от Игор. Наталия Романова стоеше в пълния си блясък гордо изправена пред нас и ни гледаше в очакване.

— Вестител Романова — Игор пристъпи няколко крачки към нея, мислехме, че сте тръгнали.

— Имам още работа за вършене, Алешкин — отвърна тя. — За Вас Всичко приключи, но не и за нас.

Игор я погледна подозрително.

— Дългът на пазителите никога не свършва — отвърна с едва доловимо раздразнение сякаш гордостта му беше засегната.

— Разбира се, нямах това предвид — тя се приближи близо до мен. — Това, което исках да кажа е, че за нас с Ксения работата тепърва предстои. А Вие, пазител Алешкин, може да се върнете към своите задължения.

Игор ме погледна мълчаливо и мрачно. Прииска ми се да ѝ каже, че няма да си тръгне. Че е решил, че трябва да остане и да се погрижи за нещо друго тук, в Палатата.

— Аз все още не съм решила за колко време ще остана… — пророних след кратък миг мълчание.

Двамата извърнаха поглед към мен. Игор ме гледаше сърдито, а Романова — с открит интерес.

— И къде смяташ да отидеш? — попита ме вестителката.

— Разбира се, че ще остане тук — намеси се Игор.

Очите му святкаха срещу моите. Романова го изгледа многозначително.

— Ксения, предлагаме ти всичко, което един вестител би пожелал. Неограничен достъп до нашите сили и знания. Палатата е на твое лично разположение. Няма да има нещо, което да ти липсва — заговори настоятелно.

Изглеждаше така, сякаш не можеше да проумее защо бих пожелала нещо различно.

— Оценявам щедростта Ви, вестител Романова. И разбира се, ще се радвам да остана и да разбера повече за моята дарба. Само че… — погледнах към Игор. Изглеждаше напрегнат. — Не мисля да прекалявам с гостоприемството на Ордена. Ще дойде момент, в който ще трябва да подредя живота си.

Наталия се усмихна снизходително.

— Дарбата ти те доведе тук. Наистина ли мислиш, че има по-важно от това?

Нещо в думите и ме притесни. Какво точно очакваше тази жена от мен? Погледнах към Игор и видях, че той веднага е доловил настроението ми.

— Стига да бъде в пълна безопасност, Ксения би могла да се посвети на дарбата си извън пределите на Палатата.

— Разбира се — отвърна Наталия, — но нека оставим плановете за бъдещето настрана засега — тя докосна с ръка рамото ми и ме поведе напред по коридора. — Ела, Ксения, нека ти покажа стаята ти.

Дочух стъпките на Игор зад себе си и когато извърнах глава назад, улових погледа му.

— Наталия — спря я той, — би ли ни извинила за минута? Бих искал да кажа довиждане на Ксения.

Тя премести изненадано поглед от единия към другия и кимна неохотно.

Приближих се към него. Лицето и гърдите му оставаха в сянката на коридора пред лобито.

— Ксения — започна, — ще ми се да вярвам, че тук ще си добре.

— Сам каза, че ще съм в безопасност. Защо се притесняваш?

Той въздъхна и зарея поглед без посока.

— Ако имаш нужда от мен, обади ми се. Всеки тук знае как да се свърже с мен.

Кимнах. В очите му се появи странен блясък и почувствах гърлото ми да се стяга. Не исках да тръгва. Мисълта, че не знаех кога ще го видя отново, ме натъжи.

— Знаеш, че не могат да ме накарат да остана, ако не искам — отвърнах.

— Разбира се, че не могат. Това е нещо, в което не се съмнявам — той се усмихна уморено. — Ще те видя скоро, Ксения.

— Да. Така е — отвърнах като преглътнах тежестта, която беше заседнала в гърлото ми. Нямаше да позволя на емоциите си да ме издадат и му се усмихнах в отговор. — Сигурна съм, че няма така лесно да се отърва от теб.

Игор продължи по коридора и скоро се скри от погледа ми.

— Е, къде е новата ми стая? — попитах Наталия.

— Ела — прикани ме и дългата ѝ до земята рокля прошумоля покрай нея.

Трябваше да призная, че изглеждаше впечатляващо — стилна и елегантна, а гордата ѝ осанка ѝ придаваше класа. Дългата ѝ светлокестенява коса беше поддържана и красива и беше възхитително колко много се открояваха сините ѝ очи. Лицето ѝ бе младо и почти не се забелязваха следи от четиридесетте ѝ години. Въпреки това погледът ѝ беше древен. Сякаш бе видяла света с различните му епохи и не съществуваше нищо, което можеше да я изненада. Почти през цялото време — и сега, и в залата по време на разпита, който ми беше устроил Ордена, — лицето ѝ оставаше сериозно. Усмивките ѝ бяха сдържани и бяха по-скоро израз на любезност. Колкото и надменна да изглеждаше, не можех да открия ясни признаци на съществуваща злоба или неприязън у нея. Опитва се да те обърка вероятно… Стигнахме няколко етажа по-нагоре и Романова се спря пред една врата в дъното на коридора.

— Това е стаята ти. Не се притеснявай, скоро ще те оставя да си починеш — каза и се усмихна с лека насмешка.

Дай Боже, помислих си. Стаята, в която Наталия ме въведе, беше в синхрон с общата атмосфера на Палатата. Пренасяше ме в различно време, на различно място. Само по себе си помещението не беше много голямо, но беше добре обзаведено и демонстрираше комфорт и лукс. Помислих си, че не се вписвам особено в обстановката. Поне не и с дрехите, в които бях облечена, и най-вече с абсолютното ми невежество по отношение на живота в Ордена. Стените бяха светли, но всички мебели бяха от тъмно масивно дърво в съчетание със сиво-черен метал. Облегалката на стола пред тоалетката беше от ковано желязо, както и страните на спалнята. Пред прозореца имаше малко канапе с извити крака. Светлината беше приглушена и изпълваше пространството със загадъчност. Единственото ярко петно в стаята беше картината, окачена над леглото. Беше на Кандински. Подът беше от паркет, а в средата пред спалнята, беше застлан с тъмен персийски килим. Гледката от тази част на сградата откриваше разпръснати дървета и широк двор, в чиито граници се намираха множество каменни пейки и една отдалечена беседка, сгушена сред клоните на високи вечнозелени борове.

— Надявам се тук да се чувстваш у дома си — отвърна Наталия.

— В къщи не съм разполагала с такива удобства — отвърнах и се загледах в прозореца. Навън беше вече тъмно като в рог.

— Днес можеш да си починеш, а утре, ако си готова, ще поговорим — каза и ме погледна.

— Едва ли някога ще се почувствам готова за каквото и да е от това…

— Времето за нас е нещо относително. От теб зависи дали ще се проточи или ще отлети.

— Какво трябва да значи това? — запитах все още оглеждайки стаята си.

— Не е нужно да ни харесваш — отвърна внезапно.

Погледът ѝ беше сериозен и не разкриваше никаква емоция.

— Важното е да разбереш, че си една от нас.

— Дарбата ли ме прави една от вас? — запитах и не можах да прикрия сарказма в гласа си.

— Причината да имаш тази дарба те прави една от нас — имаме и, за да помагаме на хората. Ако не намираш това за достатъчно добро основание да си тук, няма как да ти помогнем.

Помислих си, че нарочно ме гледа отвисоко. Замълчах. Не исках да се впускам в спорове с нея още първата вечер.

— Не сме ние тези, които трябва да виниш за нещастията, които си преживяла. Рано или късно ще срещнеш виновниците за това.

Аз я погледнах въпросително.

— Смятате, че виня вас за смъртта на родителите си?

— Виниш ни, че не сме го предотвратили. Терзаеш се от мисълта защо след като имаме тези сили, не сме успели да им помогнем, а сме ги оставили на злата участ.

— Не знаете нищо за мен — отвърнах ѝ студено.

— Повтаряш си, че не знаем нищо за теб и си мислиш, че мястото ти не е тук. Но грешиш.

— След като толкова много знаете за мен, защо вие не изпратихте Игор да ме намери? — запитах я и забелязах искрата, което припламна в очите ѝ. — Или може би чак след като ме видяхте, узнахте за съществуването ми?

— Не сме твой враг, Ксения. Лошите се намират извън Палатата — отвърна ми, запазила спокойствие. — Ще те оставя да се наспиш. Ще се видим на закуска.

Излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Огледах се, обзета от някаква странна смесица от тъга и гняв. Бях останала сама. Напълно сама. Страховете ми отново се завърнаха и се стовариха върху мен с пълна сила. Какво щях да правя? Кого заблуждавах? Мястото ми наистина не беше тук и аз не бях една от тях… Не споделях убежденията им, не разбирах нищо, от това, на което бяха посветили живота си. Исках да науча повече за вестителите и коя съм, но не определях себе си за част от тези сили. Аз бях друг човек, различен от тях. И това, че имахме една и съща „дарба“ беше по прищявка на съдбата.

Усетих острата болка от липсата на родителите си. Липсваха ми и приятелите. Липсваше ми и Игор. Игор, който за няколко дни успя да спечели доверието ми и да ме накара да се почувствам в безопасност. Може би тук бях защитена по някакъв начин, който все още не ми беше ясен, но се чувствах по-уязвима от всякога. Горчивина заседна някъде в гърлото ми и се проснах уморено на леглото.

Загледах се в тавана, а после погледът ми попадна на библиотеката в дъното на стаята. Не беше голяма, но рафтовете ѝ бяха отрупани с книги. Надигнах се да ги разгледам отблизо и се зачетох в заглавията — повечето от тях бяха на руски и ги чувах за първи път. „Силата да виждаш“, „Връзка с духовната сила“, „Емоциите и начините, по които да ги овладеем“, „Всички сетива“ и т. н. Всички книги до една бяха свързани с духовната сила и дарбата на вестителите. Погледнах към другия рафт и забелязах старо издание на Новия завет и „Жития на светиите“. Книгата беше дебела и можех да се обзаложа, че всеки светец, канонизиран от Православната църква, беше намерил място в нея. Ясно ми беше, че вестителите, ако не набожни, бяха доста духовни. Но нямах ли право на поне няколко нормални безполезни книги, които да отвеят мислите ми надалеч? Книги, които не бяха десет пъти по-стари от мен… Погледнах обнадеждено към последния рафт и най-накрая намерих нещо интересно — „Брулени хълмове“. Бях чела романа на Емили Бронте няколко пъти и всеки път откривах нещо ново, нещо, което да ме развълнува. До него видях и „Оливър Туист“ на Дикенс, „1984“ на Оруел и „Черната овца“ на Балзак. Ама че странна колекция… Проследих с поглед по-натам и видях „Майстора и Маргарита“ на Булгаков, „Ана Каренина“ на Толстой, „Братя Карамазови“ и „Идиот“ на Достоевски… Поредицата от руска класика продължаваше и стигаше чак до „Мъртви души“ и „Престъпление и наказание“. Колко подходящо, помислих си.

Бързо се отказах от намерението да чета. И без това бях достатъчно потисната, нямах нужда от допълнителен тласък. Отидох до прозореца и се замислих за Игор. Не можех да призная дори пред себе си, че за толкова кратко време бях способна да хлътна по него до такава степен. Пред погледа ми се появиха синьо-зелените му очи — гледаха ме разбиращо, виждаха през мен. Да, беше лесно да забравя колко е опасен, когато ме гледаше така. И забравях коя съм, когато ме докоснеше случайно. Засмях се на себе си. Ти си пълна шматка, Ксения!

— Странно е да видя някого, който се смее сам на себе си — непознатият глас ме сепна и бързо се извърнах назад.

Вгледах се в стърчащата от вратата глава и можах да различа отчетливите черти на едно красиво момиче, което се опитваше доста успешно да наруши личното ми пространство.

— Коя си ти? — попитах я недоверчиво и се приближих към нея, готова да тръшна вратата в лицето ѝ.

— Аз съм Зоя. Веднага щом чух, че е дошъл нов вестител, побързах да те намеря. Не можах да се стърпя, особено при врявата, която чух, че се е вдигнала при идването ти.

Момичето не спираше да говори и изглеждаше така развълнувано, все едно се е срещнало с холивудска звезда вместо с мен.

— А кой ти каза, че съм дошла? — прекъснах я.

— Мълвата се носи из цялата Палата. Чухме безредиците и в Церемониалната зала.

— Из цялата Палата?

Какво ли точно бяха дочули?

— Всички чухме шумотевицата при пристигането ти. Разбрахме, че си била с пазителя Алешкин… — на лицето ѝ цъфна усмивка и вдигна предизвикателно веждите си.

— А кои сте „всички“ вие?

Не можех да откъсна очи от медено червената ѝ коса, която се спускаше на тънки оформени кичури по раменете ѝ. Беше толкова блестяща и жива, толкова красива! Дали беше възможно човек да има толкова красива естествена коса?

— Ние — вестителите. Е, поне се стараем да бъдем вестители… — отвърна бързо и влезе в стаята с очевиден интерес. — Брей, не мислех, че тук има по-хубави стаи от моята. Явно съм се лъгала.

— И къде са другите вестители? — прекъснах я.

— Наоколо.

— А познаваш ли такива, които не живеят в палатата? — запитах я с интерес.

— Разбира се, че познавам такива вестители. За каква ме помисли — че съм хваната от гората? — изсмя се.

Аз само забелих очи от раздразнение.

— Аз, разбира се, никога не бих предпочела друго място пред това.

— Разбира се — повторих.

— Не и докато не развия достатъчно добре способностите си — допълни. — Родом съм от Екатеринбург. Семейството ми все още живее там, но предпочитам да остана тук, в палатата на Ордена, тъй като искам да ме обучат най-добрите — поясни тя след като видя объркването ми от странния ни разговор.

— Значи всеки може да живее тук? Всеки може да бъде обучен? — попитах я с учудване.

— Не всеки — долових в гласа ѝ раздразнение. — И аз определено не съм всеки. И двамата ми родители са вестители, което значи, че имам правото да бъда тук колкото всеки друг като мен.

Ясно можах да доловя намека ѝ за моето мистериозно пристигане, но реших, че не съм длъжна да ѝ давам отчет за това коя съм и откъде идвам.

— Виж, радвам се да видя човек, различен от член на Ордена. Но съм малко уморена и предпочитам да продължим разговора си някой друг път — казах и ѝ се отдалечих от нея, надявайки се, че няма да има нужда да я подканвам да ме остави сама.

— Ти не си оттук — заключи и седна най-безцеремонно на леглото ми.

— Не думай — дори не се опитах да прикрия сарказма си. Това момиче беше упорито!

— Руският ти е много добър. Перфектен бих казала. Как се казваш? — момичето Зоя не спираше с въпросите си и реших да ѝ отговоря колкото се може по-бързо, за да я разкарам.

— Ксения.

— Хм, и името ти е руско. Може да мине за украинско — заключи тя и се намести по-удобно върху спалнята. — Откъде каза, че си?

— Не съм казала — отвърнах сухо. Каква досадница…

— Е, все идваш отнякъде.

— Не мислиш ли, че задаваш много въпроси, които не ти влизат в работата? — отвърнах ѝ остро.

Светлокафявите ѝ очи се разшириха и тъкмо, когато реших, че се кани да си тръгне дълбоко обидена от отношението ми, тя стана и започна да се разхожда из стаята, изучавайки всички мебели и вещи, до които можеше да се докосне.

— За вестителите няма нищо по-важно от това да се държат един за друг и да изградят взаимно доверие. От това, което виждам, не са ти много ясни тези неща.

— Не са ми ясни много неща, но това не значи, че изгарям от нетърпение да науча всичко от теб или да ти представя копие от автобиографията си.

— Колко си раздразнителна само! Преди да отхвърлиш любезността ми хубаво си помисли дали искаш да останеш тук сама и да няма с кого да си кажеш и една приказка — каза ми тя и излезе от стаята толкова внезапно, както беше и дошла.

Я виж ти, каква важност си придава само нахалницата! Все едно ме е грижа дали иска да ми бъде най-добра приятелка или не… Не ми беше притрябвала нито тя, нито отнесените ѝ приятелчета. И така ми беше добре. Иначе едва ли бих се осмелила да остана в чужда страна сама без да познавам никого. Огледах се из стаята и отидох до високия гардероб от тъмно дърво, по чиито врати бяха издълбани красиви орнаменти. Явно тук много си падаха по дърворезбата. Отворих го и с изненада открих куп дрехи, всички от които бяха моя размер. Бяха още с етикетите и явно чакаха мен. Отново се усмихнах сама на себе си и с огромна наслада започнах да ги смъквам от закачалките и да се оглеждам с тях пред отдалото. Имаше всичко — красиви рокли, къси, дълги и до коляното панталони и дънки, пуловери, тънки блузи за есента и пролетта, кожени и шушлякови якета, шлифери.

Развълнувана от откритието си, реших да проверя какво ще открия и в банята, която се намираше в дъното на стаята след преддверието, отделящо от нея библиотеката. Беше малка, но достатъчна, за да побере една вана, душ и мивка с голям шкаф под нея, в който намерих няколко хавлиени кърпи, халат, сешоар и голяма маша за коса. Слава Богу, не бях попаднала напълно в епохата на ренесанса. Върнах се в стаята, когато дочух старовремското иззвъняване на телефон с кръгла слушалка. Дотук с двайсет и първи век… Вдигнах колебливо слушалката и зачаках.

— Ало? Ксения, чуваш ли ме? — разпознах гласа на Наталия.

— Да, тук съм — отвърнах вече по-уверено.

— Исках само да ти съобщя, че закуската ще се сервира в осем часа. Попитай утре сутрин Тамара и тя ще те упъти.

— Тамара? — попитах объркано.

— Да, жената, която срещнахте с Игор на входа — поясни тя.

Аха, онази Тамара…

— Добре. Благодаря.

След като затворих телефона, седнах на канапето. Не можех просто да си легна и да заспя. Не ме свърташе и реших да се измъкна от стаята и да поогледам мястото. Известно време се лутах из коридорите докато най-накрая намерих една врата, която ме отведе към вътрешния двор. Беше почти непрогледен мрак, но съзрях мъждива светлина по-навътре зад голите храсти и издигащите се борчета и елхи. Въпреки липсата на сняг и още повече — каквато и да е друга зеленина освен иглолистните дървета, мястото изглеждаше приказно.

Докато вървях по алеите и минавах покрай каменните пейки, имах чувството, че се намирам в градината на някое английско имение от XIX век. Приближих до светлината, идваща от висок фенер и съзрях голямата беседка с каменни колони между боровете, която бях мярнала от прозореца. Запътих се към нея. Седнах на една от пейките и започнах да я оглеждам. Основите ѝ бяха от камък, но пейките бяха от дърво, което я правеше по-гостоприемна.

Забелязах някакви букви, издълбани на една от дървените ѝ греди и се опитах да ги разчета. Открих, че цялата драсканица представлява Е + В, оградени от сърце. Почувствах се много особено от откритието си — сякаш всичко това беше твърде близко до сърцето ми. Тези двама влюбени явно отдавна са засвидетелствали чувствата си тук, тъй като издълбаните букви изглеждаха стари и леко деформирани от времето. Докоснах надписите с пръсти и веднага ме заляха познатите горещи вълни, които свършиха с жужене в ушите.

Останах в беседката, но времето се промени — беше лято и срещу мен седяха момиче и момче. Момчето — високо и добре сложено, с тъмна къса коса и сини очи, изглеждаше на години по-голямо от момичето. Тя, от своя страна, беше дребничка и слабичка, с тъмно руса коса, прибрана назад. Кожата ѝ беше снежнобяла и на бузите ѝ се беше появила руменина, която не можех да определя дали беше последица от слънцето или от вълнението, което изпитваше в присъствието на младежа. Той държеше ръцете ѝ и нежно се наведе към нея, за да я целуне. Тя се усмихна с ясно сините си очи, давайки му да разбере колко е радостна, и му заговори:

— Никога не искам да се разделяме. Не знам как бих живяла, ако се откъсна от теб дори за ден!

— Не говори за неща, които не биха ми причинили нищо друго, освен болка… — отвърна ѝ момчето, което се взираше в очите ѝ.

— Но ти знаеш, че не можем да бъдем заедно. Какво ще стане, ако някой разбере? — запита го момичето с тревога в гласа.

— Няма да позволим никой да разбере. Обещай ми, че няма да ни предадеш. Обещай ми — настоятелно повтори той, а тя му кимна бързо в отговор.

— Обещавам! Още сега ще се закълна на това място, че винаги ще те обичам и никога няма да направя нищо, което да предаде любовта ми към теб!

Тя взе нещо от джоба му и започна да дълбае по гредата зад тях.

Явно беше малко ножче, с което изписваше инициалите на имената им, а после нарисува едно сърце, с което ги огради. Той я погледна пламенно и още веднъж се наведе към нея и погали косата ѝ през нежната целувка.

Отново ми се зави свят и се върнах обратно във времето, в което бях. Гърдите ми се надигаха учестено и се опитвах да си поемам въздух дълбоко и равномерно. Видението беше изчезнало, но не и усещането за него. Не можех да не се запитам кои бяха тези хора и защо трябваше да стана свидетел на любовта им? Беше ли толкова важно? За тях, разбира се, бях сигурна, че няма по-съществено нещо от това, но за мен?

— Е + В… — изрекох на глас. — Какво ли е станало с вас? Дали сте запазили любовта си непокътната?