Възпламени ме

Десета глава

Събуждам се по корем.

Лицето ми е заровено във възглавниците, а ръцете ми прегръщат меките им форми. Примигвам многократно, докато очите ми попиват околната среда, мъчейки се да ми припомнят къде се намирам. Примижавам срещу дневната светлина. Косата ми се свлича върху лицето ми и повдигам глава да се огледам наоколо.

— Добро утро.

Стряскам се незнайно защо, надигам се прекалено бързо и притисвам една от възглавниците към гърдите си… отново незнайно защо. Уорнър стои в долния край на леглото ми, облечен в черни панталони и прилепнал по фигурата му сивкавозелен пуловер с вдигнати над лактите му ръкави. Косата му е изрядна. Очите му са живи, будни, невероятно озарени от зеленото на блузата му. В едната си ръка държи чаша с нещо топло. Усмихва ми се.

Махвам му вяло.

— Кафе? — пита той, подавайки ми чашата.

Аз впервам подозрителен поглед в нея.

— Никога през живота си не съм пила кафе.

— Не е толкова ужасно — свива рамене той. — Дилайло е луд по него. Нали така, Дилайло?

Отскачам назад в леглото и едва не удрям глава в стената зад себе си.

Възрастен, дружелюбен на вид господин ми се усмихва от единия ъгъл на стаята. Рядката му кестенява коса и потрепващ мустак ми се струват много познати, сякаш и преди съм го виждала тук, в базата. Забелязвам, че стои до количка със закуска.

— Приятно ми е да се запознаем официално, госпожице Ферърс — казва господинът.

Гласът му е леко треперлив, но в никакъв случай заплашителен. Очите му са неочаквано искрени. — Кафето наистина е чудесно. — Добавя той. — Пия всеки ден. Макар че го п-предпочитам със…

— Сметана и захар — казва Уорнър с дяволита усмивка и очите му се смеят, сякаш на някоя тяхна си шега. — Да. Макар че аз лично го пия без захар. Като че ли горчивината ми допада. — Връща погледа си към мен. — Изборът си е твой.

— Какво става тук? — питам аз.

— Закуска — отвръща Уорнър с неиздаващи нищо очи. — Реших, че ще си гладна.

— И не е опасно, че си го довел? — прошепвам аз, отлично съзнавайки, че Дилайло ни чува. — Че знае за мен?

Уорнър кимва. Друго обяснение не ми дава.

— Добре — казвам аз. — Ще опитам кафето.

Пролазвам по леглото и се пресягам за чашата, а очите на Уорнър проследяват движенията ми, спускайки се от лицето ми, надолу по тялото ми, към намачканите възглавници и чаршафи под ръцете и коленете ми. Когато накрая ме поглежда в очите, бързо извръща поглед, подава ми чашата и оставя цяла стая разстояние помежду ни.

— Какво знае Дилайло? — питам, като надниквам към възрастния мъж.

— Какво искаш да кажеш? — вдига едната си вежда Уорнър.

— Ами, знае ли, че възнамерявам да се измъкна оттук? — вдигам вежда и аз. Уорнър ме гледа недоумяващо. — Обеща, че ще ме изведеш от базата — казвам му, — и се надявам, че Дилайло е дошъл да ти помогне. Макар че, ако ще ви затрудня, на драго сърце бих използвала прозореца. — Килвам глава настрани. — Миналия път се получи.

Уорнър присвива очи насреща ми, устните му представляват тънка линия. Кимва към количката със закуска, без да откъсва острия си поглед от мен.

— Това е начинът за бягство.

Задавям се с първата си глътка кафе.

— Какво?

— Това е най-лесното и надеждно решение — обяснява Уорнър. — Дребничка си и лесно ще се събереш в тясното пространство, а покривката ще те скрие. Често работя в стаята си. — Казва той. — Дилайло ми носи закуска от време на време. Никой няма да заподозре нищо.

Поглеждам към Дилайло за потвърждение.

Той кимва оживено.

— Как изобщо ме вкара тук? — питам Уорнър. — Защо да не използваме същия вариант?

Уорнър оглежда една от чиниите върху количката.

— Опасявам се, че това вече не е възможно.

— Как така? — Внезапна тревога сковава тялото ми. — Как ме доведе тук?

— Не беше в съзнание — казва той. — Трябваше да подходим малко по-… изобретателно.

— Дилайло.

Чувайки името си, възрастният мъж вдига поглед към мен, очевидно изненадан, че се обръщам така директно към него.

— Да, госпожице?

— Как ме вкарахте в сградата?

Дилайло стрелва очи към Уорнър, чийто поглед е закован в стената. После се обръща към мен с извинителна усмивка.

— Ние… ами… вкарахме ви с количката — отвръща накрая.

— Но как?

— Сър — казва внезапно Дилайло, отпращайки умолителен поглед към Уорнър.

— Внесохме те в сградата — казва Уорнър, сподавяйки въздишката си, — в чувал за трупове.

Крайниците ми изтръпват от страх.

— Моля?

— Беше в безсъзнание, скъпа. Нямахме голям избор. Не можех просто да те пренеса на ръце. — Стрелва ме с очи. — Битката доведе до много жертви. — Обяснява той. — И от двете страни. Чувалът за трупове нямаше да привлече нежелани погледи.

Пуля се смаяно насреща му.

— Не се безпокой — усмихва се той. — Пробих му няколко дупки.

— Колко съобразително от твоя страна — озъбвам му се аз.

— Така си беше — обажда се Дилайло. Обръщам се към него и го намирам втрещен, потресен от поведението ми. — Командирът ни опитваше да спаси живота ви.

Изтръпвам.

Забивам поглед в чашата с кафе, усещайки как бузите ми пламват в червено.

Никога досега разговорите ни с Уорнър не са имали слушател. Чудя се как ли звучат диалозите ни в ушите на странични хора.

— Няма нищо, лейтенант — уверява го Уорнър. — Обикновено става свадлива, когато е уплашена. Просто защитен механизъм. Мисълта, че трябва да се свие в толкова тясно пространство, навярно е събудила клаустрофобията ѝ.

Вдигам поглед рязко.

Уорнър се взира право в мен и очите му са пълни с неизказана съпричастност.

Все забравям, че умее да усеща емоциите на околните, че винаги е способен да разбере какво чувствам. И ме познава достатъчно добре, че да си обясни всичко.

В неговите очи съм отворена книга.

И поне този път съм благодарна за това.

— Разбира се, сър — казва Дилайло. — Простете.

— Можеш спокойно да си вземеш душ и да се преоблечеш — обръща се към мен Уорнър. — Оставил съм ти дрехи в банята. Не е рокля. — Бърза да добави, потискайки усмивката си. — Ще те изчакаме тук. Двамата с Дилайло имаме да обсъждаме това-онова.

Кимвам, измъквам се от чаршафите и ставам на крака. Подръпвам ръба на тениската си, внезапно засрамена от неспретнатия вид, в който се явявам пред двама военни.

Взирам се в тях за момент.

Уорнър махва към вратата на банята.

Взимам кафето със себе си напът към нея, чудейки се през това време кой е Дилайло и защо Уорнър му се доверява. Нали уж всичките му подчинени го искали мъртъв.

Ще ми се да подслушам разговора им, но и двамата не казват и дума, докато не затварям вратата на банята след себе си.