Възпламени ме

Двайсет и осма глава

Стоя по средата на стаята с празен поглед.

Внезапно настръхвам от студ. Ръцете ми като че ли треперят. Или пък са костите ми. Може би костите ми треперят. Тръгвам нанякъде с бавни, механични движения, съзнанието ми още е замъглено. Смътно съзнавам, че някой ми говори нещо, но съм твърде съсредоточена в търсенето на палтото си, защото умирам от студ. Толкова е студено тук. Задължително трябва да намеря палтото си. И ръкавиците дори. Не спирам да треперя. Обличам палтото. Пъхвам ръце в джобовете. Имам чувството, че някой ми казва нещо, но не го чувам през странната мъгла, притъпяваща сетивата ми. Стисвам юмруци и пръстите ми напипват нещо пластмасово.

Пейджърът. Почти бях забравила за него.

Изваждам го от джоба си. Съвсем мъничък е; тънко черно правоъгълниче с копче от едната страна. Натискам го, без дори да се замисля. Натискам го отново и отново, и отново, защото действието някак ме успокоява. Укротява нервите ми. Щрак-щрак. Харесва ми монотонността на движението. Щрак. Щрак-щрак. Не знам какво друго да направя.

Щрак.

Две ръце кацат върху раменете ми.

Обръщам се. Касъл стои зад мен с натежали от тревога очи.

— Никъде няма да ходиш — казва ми. — Ще разрешим въпроса. Всичко ще се нареди.

— Не. — Езикът ми е пепел. Зъбите ми са се оронили. — Трябва да вървя.

Не мога да спра да натискам копчето на пейджъра.

Щрак.

Щрак-щрак.

— Ела да седнеш — казва ми Касъл. — Адам е ядосан, но ще му мине. Сигурен съм, че не говореше сериозно.

— Аз пък съм сигурен, че говореше доста сериозно — обажда се Иън.

Касъл му стрелва остър поглед.

— Не можеш да си тръгнеш — казва Уинстън. — Нали уж щяхме да ритаме задници заедно. Ти обеща.

— Да — намесва се Лили, мъчейки се да прозвучи ведро. Очите ѝ обаче са напрегнати, събрани от страх или тревога, и осъзнавам, че се бои за мен.

Не от мен.

За мен.

Чувството е толкова странно.

Щрак-щрак-щрак.

Щрак-щрак.

— Оставиш ли ни — казва тя, правейки опит да се усмихне, — ще трябва да живеем така завинаги. А не искам да прекарам остатъка от живота си с куп миризливи мъжаги.

Щрак.

Щрак-щрак.

— Не си тръгвай — казва Джеймс. Изглежда толкова тъжен. Толкова сериозен. — Съжалявам, че Адам се държа гадно с теб. Но не искам да умираш. — Казва той. — И не предпочитам да си мъртва. Кълна ти се.

Джеймс. Миличкият Джеймс. Сърцето ми се къса, като гледам очите му.

— Не мога да остана. — Гласът ми звучи странно. Сломено. — Адам говореше сериозно…

— Ще бъдем група доста жалки хорица, ако ни оставиш — прекъсва ме Брендън. — И трябва да се съглася с Лили. Не искам да живея така още дълго.

— Но как…

Входната врата се отваря със замах.

— ДЖУЛИЕТ… Джулиет…

Завъртам се.

Уорнър стои на входа със зачервено лице и вълнуващи се гърди и ме гледа така, сякаш съм призрак. Прекосява стаята с широки крачки, преди да съм успяла да кажа и дума, и хваща лицето ми в длани, изучавайки ме трескаво с очи.

— Добре ли си? — пита ме. — Боже… добре ли си? Какво стана? Добре ли си?

Той е тук.

Тук е и искам единствено да се разпадна, но не го правя.

Не си позволявам.

— Благодаря ти — смогвам да кажа. — Благодаря, че дойде…

Той ме обвива с ръце, без да изглежда смутен от осемте чифта очи около нас. Просто ме притиска към себе си, обхванал с една ръка кръста ми, а с другата тила ми. Лицето ми е заровено в гърдите му, а топлината му вече ми е толкова позната. Учудващо утешителна. Прокарва длан нагоре-надолу по гърба ми, привеждайки глава към мен.

— Какво има, скъпа моя? — прошепва. — Какво се е случило? Моля те, кажи ми…

Примигвам.

— Искаш ли да те отведа оттук?

Не отговарям.

Вече не знам какво искам и от какво се нуждая. Всички ме убеждават да остана, но това не е техният дом. Това е къщата на Адам, а вече е повече от ясно, че той ме ненавижда. Но в същото време не искам да изоставям приятелите си. Не искам да изоставям Кенджи.

— Искаш ли аз да си тръгна? — пита ме Уорнър.

— Не — отговарям бързо. — Не.

Уорнър се отдръпва от мен съвсем мъничко.

— Кажи ми какво искаш от мен — настоява отчаяно той. — Кажи ми какво да направя и ще го направя.

— Това е най-откаченото нещо, което съм виждал досега — отбелязва Кенджи. — Нямаше да го повярвам, каквото ще да става. По никакъв начин.

— Като сапунена опера е — кимва Иън. — Но с по-долнопробни актьори.

— Аз пък мисля, че е сладко — казва Уинстън.

Изтръгвам се рязко от ръцете на Уорнър и се завъртам. Всички ни зяпат. Само Уинстън се усмихва.

— Какво става тук? — пита ги Уорнър. — Защо Джулиет изглежда така, сякаш е напът да се разплаче?

Никой не отговаря.

— Къде е Кент? — пита Уорнър с присвити насреща им очи. — Какво ѝ е направил?

— Излезе — отговаря Лили. — Тръгна си преди малко.

Уорнър обмисля получената информация и очите му притъмняват. Обръща се към мен.

— Моля те, кажи ми, че вече нямаш намерение да оставаш тук.

Заравям лице в ръцете си.

— Всички искат да помогнат… да се борят… с изключение на Адам. Но не могат да си тръгнат. А аз не искам да ги изоставям.

Уорнър въздъхва. Затваря очи.

— Тогава остани — казва нежно. — Щом така искаш. Остани. Не ми пречи да идвам дотук.

— Не мога — казвам му. — Трябва да вървя. Не ми е позволено да остана тук.

— Какво? — Гняв. Прехвърча през очите му. — Как така не ти е позволено?

— Адам не ме иска тук. Трябва да си тръгна, преди да се е върнал.

Челюстта на Уорнър се стяга. Очите му остават приковани в мен цял век. Почти виждам как разсъждава — как умът му работи с невероятна скорост, търси решение.

— Добре — казва накрая. — Добре. — Въздъхва. — Кашимото. — Казва изведнъж, без да откъсва очи от мен.

— Тук, сър.

Уорнър се въздържа да направи гримаса, когато се обръща към Кенджи.

— Ще настаня групата ти в личната ми тренировъчна зала в базата. Ще ми е нужен един ден да се погрижа за подробностите, но ще ви подсигуря лесен и сигурен достъп. Ще направиш себе си и екипа си невидими и всички ще следвате инструкциите ми. Ще можете да останете в базата, докато се подготвим за изпълнението на първата фаза от плана ни. — Пауза. — Съгласен ли си с този вариант?

Кенджи изглежда отвратен.

— Не, разбира се.

— Защо не?

— Защото искаш да ни заключиш в "личната си тренировъчна зала" — обяснява Кенджи, рисувайки кавички с пръстите си. — Защо просто не си признаеш, че целта ти е да ни хвърлиш в клетка и да ни убиеш бавно? Да не ме смяташ за олигофрен? Как пък реши, че ще повярвам на такава измишльотина?

— Ще се погрижа да ви хранят добре и редовно — откликва Уорнър. — Условията за живот ще са скромни, но не и по-скромни от сегашните ви. — Казва той, махвайки с ръка из стаята. — Този вариант ще ни даде идеална възможност да се виждаме и да планираме следващите си ходове. Несъмнено си наясно, че излагаш всички на риск, като ги държиш на нерегулирана територия. Мога да подсигуря по-голяма безопасност на теб и приятелите ти.

— Добре, но защо ти е да го правиш? — пита Иън. — Защо ти е да ни помагаш и да ни храниш, да се грижиш за оцеляването ни? Няма логика…

— Няма нужда от логика.

— Естествено, че има — парира го Лили. Очите ѝ са каменни, гневни. — Ще влезем във вражеска военна база и директно ще ни убият. — Озъбва му се тя. — Това може да е някакъв долен номер.

— Хубаво — казва Уорнър.

— Хубаво какво? — пита Лили.

— Не идвайте.

— О! — примигва тя.

Уорнър се обръща към Кенджи.

— Да разбирам ли, че официално отказвате предложението ми?

— Точно така, не, благодаря — потвърждава Кенджи.

Уорнър кимва. Обръща се към мен.

— Тръгваме ли?

— Но… не… — Започвам да се паникьосвам, погледът ми прескача от Уорнър към Кенджи и обратно към Уорнър. — Не мога просто да си тръгна… и да не ги видя повече…

Обръщам се към Кенджи.

— И просто ще продължите да живеете тук? — питам го аз. — И повече няма да ви видя?

— Можеш да останеш тук с нас. — Кенджи скръства ръце на гърдите си. — Не е нужно да си тръгваш.

— Сам знаеш, че не мога да остана тук — казвам му с ядосан, ранен глас. — Знаеш, че Адам говореше сериозно… ще побеснее, ако още съм тук, като се върне…

— Значи, просто ще си обереш крушите? — пита остро Кенджи. — Ще обърнеш гръб на всички ни — той махва към останалите — само защото на Адам му е скимнало да се държи като кретен? Ще се откажеш от всички нас заради Уорнър?

— Кенджи… не е… нямам къде другаде да отида! Какво ще…

— Остани.

— Адам ще ме изхвърли…

— Не, няма — уверява ме Кенджи. — Няма да му позволим.

— Нямам намерение да му се натрапвам. Нито да го моля. Позволете ми да си тръгна с поне капка достойнство…

Кенджи вдига ядосано ръце.

— Ама че простотия!

— Ела с мен — казвам му. — Моля те… не искам да се разделяме…

— Няма начин — казва той. — Рисковано е, Джул. Не знам какво се случва между двама ви — той махва с ръка между мен и Уорнър, — но не мога да заложа всички тези съдби на карта заради емоции и догадки. Него може и да го е грижа за теб — казва Кенджи, — но не му пука за нас. — Той поглежда към Уорнър. — Прав ли съм?

— За кое? — пита Уорнър.

— Пука ли ти за нас? За оцеляването ни… за доброто ни?

— Не.

Кенджи едва не се изсмива.

— Е, поне си откровен.

— Предложението ми обаче още е в сила. И само идиот би го отхвърлил — добавя Уорнър. — Всички ще умрете, ако останете тук, и го знаеш по-добре от мен.

— Ще рискуваме.

— Не — прошепвам аз. — Кенджи…

— Всичко ще е наред — уверява ме той. Челото му е свъсено, а очите му натежават от тревога. — Сигурен съм, че ще намерим начин да се видим някой ден. Постъпи така, както сметнеш за редно.

— Не — опитвам да кажа. Опитам да дишам. Дробовете ми се издуват, сърцето ми препуска така бясно, че го чувам в ушите си. Обливат ме горещи и студени вълни, твърде горещи и твърде студени, и в главата ми се върти само една мисъл: не, не биваше да се получава така, не биваше всичко да рухва, не и отново, не и отново…

Уорнър ме хваща за раменете.

— Моля те — подхваща с напрегнат, тревожен глас. — Моля те, не го прави, скъпа. Умолявам те да не го правиш…

— По дяволите, Кенджи! — избухвам аз, откъсвайки се от Уорнър. — Моля те, за бога, не бъди глупак. Трябва да дойдеш с мен… нужен си ми…

— А на мен ми е нужна някаква гаранция, Джул — Кенджи кръстосва стаята, вплел пръсти в косата си, — не мога просто да си втълпя, че всичко ще е наред…

Обръщам се задъхано към Уорнър и стисвам юмруци.

— Дай им каквото искат. Не ме интересува какво е — казвам му. — Моля те, трябва да преговаряш с тях. Трябва да се споразумеете. Имам нужда от него. Имам нужда от приятелите си.

Уорнър ме гледа дълго време.

— Моля те — прошепвам аз.

Той извръща поглед. Пак го насочва към мен.

Накрая поглежда Кенджи в очите. Въздъхва.

— Какво искате?

— Аз искам гореща вана — обажда се Уинстън.

После се изкисква.

Изкисква се наистина.

— Двама от хората ми са болни и ранени — казва Кенджи, незабавно превключвайки на нова вълна. Гласът му е насечен, остър. Безчувствен. — Нужни са им лекарства и медицинска помощ. Не искаме да ни следиш, не искаме да ни налагаш вечерен час и не искаме да ядем храната от автоматите. Искаме протеини. Плодове. Зеленчуци. Истинска храна. Искаме свободен достъп до душове. Ще ни трябват и нови дрехи. И искаме да сме въоръжени непрекъснато.

Уорнър стои толкова неподвижно до мен, че вече почти не чувам дишането му. Главата ми пулсира шумно, а сърцето ми продължава да препуска в гърдите ми, но съм се успокоила достатъчно, че да дишам по-спокойно.

Уорнър свежда поглед към мен.

Задържа го върху лицето ми за момент, преди да затвори очи. Въздъхва рязко. Вдига поглед.

— Добре — казва.

Кенджи се взира в него.

— Какво… ама ти сериозно ли?

— Ще се върна утре в четиринайсет часа, за да ви отведа в новото ви жилище.

— Майко мила! — Уинстън подскача на дивана. — Майко мила, майко мила, майко мила…

— Взела ли си всичко необходимо? — пита ме Уорнър.

Кимвам.

— Хубаво — казва той. — Да вървим.