Възпламени ме

Петнайсета глава

Кенджи крачи към мен с пламнал поглед.

— Къде изчезна онзи, по дяволите? Видя ли накъде тръгна?

Поклащам глава, пресягам се напред и го хващам за ръцете, за да привлека вниманието му.

— Разкажи ми, Кенджи. Кажи ми какво стана… къде са всички…?

— Няма никакво всички! — избухва той, отдръпвайки се от мен. — Няма Пункт Омега… всичко е загубено… всичко… — Той се свлича на колене, пада задъхано напред и заравя чело в снега. — Мислех, че и ти си мъртва… мислех…

— Не — прошепвам аз. — Не, Кенджи… не може всички да са мъртви… не и всички…

Не и Адам.

Не и Адам.

Моля те моля те моля те не и Адам.

Бях подходила твърде оптимистично към днешния ден.

Бях се самозалъгвала.

Не повярвах на Уорнър. Не вярвах, че положението може да е толкова лошо. Но сега, когато виждам истината с очите си и чувам агонията в гласа на Кенджи, зловещата реалност ме връхлита с такава мощ, че сякаш политам назад към собствения си гроб.

Коленете ми са ударили земята.

— Моля те — ридая, — моля те, кажи ми, че има и други оцелели… Адам не може да не е жив…

— Израснал съм тук — казва Кенджи. Не ме слуша, а аз не разпознавам ранения му, болезнен глас. Искам си стария Кенджи, онзи, който знаеше как да хваща юздите, как да поема контрола в свои ръце. А това не е той.

Този Кенджи ме ужасява.

— Това беше целият ми живот — казва той, поглеждайки към кратера, на чието място някога се намираше базата на Пункт Омега. — Единственият ми дом… всички тези хора… — Той се задавя. — Те бяха семейството ми. Единственото ми семейство…

— Кенджи, моля те… — Опитвам да го разтърся. Трябва да го изтръгна от скръбта му, преди и аз самата да съм потънала в нея. Трябва да се махнем от това открито място, а чак сега започвам да осъзнавам, че Кенджи не го е грижа. Той иска да се изложи на опасност. Иска да се бие. Иска да умре.

Аз обаче не мога да го допусна.

Някой трябва да овладее ситуацията на мига, а точно в този момент май аз съм единствената способна на това.

— Ставай — заповядвам му с по-суров от очакваното глас. — Трябва да станеш и да спреш с безразсъдните действия. Знаеш, че не сме в безопасност тук и трябва да се махаме. Къде прекара последните дни? — Сграбчвам ръката му и го дръпвам нагоре, но той не помръдва. — Ставай! — Изкрещявам отново. — Ста…

И тогава най-внезапно си спомням, че съм многократно по-силна от Кенджи. Мисълта почти ме кара да се усмихна.

Затварям очи и се съсредоточавам, опитвайки да си припомня всичко, на което Кенджи ме е учил, как да контролирам силата си, как да я използвам, когато ми е нужна. Толкова години наред потисках всичко в себе си, заключвах го надълбоко, а сега ми трябва малко време да се досетя, че е вътре в мен и само чака да го впрегна.

Но веднага щом го приветствам, усещам как се развихря. Първична енергия, толкова мощна, че ме кара да се чувствам неуязвима.

В следващия момент сякаш на игра издърпвам Кенджи от земята и го премятам през рамо.

Аз.

Съвсем сама.

Кенджи, разбира се, изстрелва тирада от най-мръсните ругатни, които някога съм чувала. Рита ме озлобено, но аз почти не усещам ударите му; ръцете ми обхващат тялото му с предвидливо обуздана сила, за да не го прекършат като съчка. Той беснее, но се радвам да чуя хулите му. Те поне са ми познати.

Прекъсвам го в хода на една от тях.

— Кажи ми къде си живял през последните дни и се вземи в ръце. Не може да изпадаш в истерии точно сега.

Кенджи се умълчава за момент.

— Ей, ъ, прощавай, че те занимавам, но търся една приятелка — казва той. — Да си я виждала случайно? Една ревлива дребосъчка, дето вечно мрънка за чувствата си…

— Млъквай, Кенджи.

— О, я виж ти! — казва той. — Ама наистина си ти.

— Къде отиваме?

— Кога смяташ да ме пуснеш? — отвръща обидено той. — Така де, оттук ми се открива чудна гледка към дупето ти и ако нямаш нищо против да позяпам…

Пускам го, без да се замисля.

— Да му се не види, Джулиет… какво, по дяволите…

— Как е гледката оттам? — Заставам със скръстени ръце над проснатото му на земята тяло.

— Мразя те.

— Ставай, ако обичаш.

— Кога се научи да правиш такива работи? — измърморва той, вдигайки се на крака и потривайки гърба си.

Аз врътвам очи. Примижавам към далечината. За момента не се виждат нито хора, нито каквото и да било друго.

— Не съм се научила.

— А, да бе — отвръща той. — Какво се чудя пък аз? Какво трудно има в това да метнеш голям мъжага като мен през рамо? На теб ти се удава.

Свивам рамене.

Кенджи подсвирва тихо.

— Пък и наперена, да му се не види.

— Аха. — Засенчвам очите си от студената слънчева светлина. — Май контактите с теб са ме опорочили.

— Оох-хооо — засмива се фалшиво той и плясва с ръце. — Стани, принцесо. Ти си истинска комедиантка.

— Вече съм станала.

— На това му се вика майтап, умнице.

— Къде отиваме? — питам го отново и тръгвам в произволна посока. — Трябва да знам накъде ще вървим.

— Към нерегулирана територия. — Той ме настига и хваща ръката ми, за да ме поведе в правилната посока. Веднага ставаме невидими. — Само там можехме да се скрием.

— "Можехме"?

— Аха. Някогашната къща на Адам, спомняш ли си я? Там за пръв път…

Спирам намясто с развълнувани гърди. Едва не смачквам ръката на Кенджи и той я изтръгва от моята, сипейки псувни. Пак ставаме видими.

— Адам е жив? — питам, гледайки го изпитателно в очите.

— Разбира се, че е жив. — Кенджи ми стрелва кръвнишки поглед и потърква ръката си. — Не ме ли слушаш, като ти говоря?

— Но нали каза, че всички били мъртви? — проронвам аз. — Каза…

— Да, всички са мъртви — потвърждава Кенджи с притъмняло лице. — Бяхме над стотина в Пункт Омега. Останахме само деветима.