Четирийсет и шеста глава


— Днес трябва да посетя майка си.

Това са шестте думи, с които започва утрото ни.

Уорнър току-що е излязъл от кабинета си. Косата му е златист облак около главата му, а очите му са толкова зелени, а в същото време толкова прозрачни, че е невъзможно да бъдат описани достоверно. Не си е направил труда да закопчае смачканата си риза, а панталоните му са без колан и висят ниско на кръста му. Изглежда напълно дезориентиран. Струва ми се, че не е мигнал цяла нощ, и умирам от желание да науча какво се случва в живота му, но съзнавам, че нямам право да го разпитвам. Още по-лошото е, че най-вероятно няма да ми сподели нищо, дори да проявя любопитство.

Помежду ни вече не съществува никаква интимност.

Всичко в отношенията ни тръгна толкова бързо, и то само за да спре внезапно. Мисли, чувства, емоции — всичко замръзна намясто. А сега ме е страх, че ако направя и една грешна стъпка, ще го загубя.

Но толкова много ми липсва.

Стои пред мен всеки ден и тренираме заедно, работим един с друг като колеги, а това вече не ми стига. Липсват ми непринудените ни разговори, искрените му усмивки, директният му поглед.

Той ми липсва.

И трябва да говоря с него, но не знам как. Нито кога. Нито какво да кажа.

Страхливка.

— Защо точно днес…? — питам плахо. — Да не би да се е случило нещо?

Уорнър не отговаря дълго време, вперил поглед в стената.

— Днес е рожденият ѝ ден.

— О — проронвам аз с разтуптяно сърце.

— Искаше да се упражняваш навън — казва той, продължавайки да се взира право напред. — С Кенджи. Мога да ви взема със себе си, стига той да обещае, че ще те държи невидима. Ще ви оставя някъде на нерегулирана територия и ще мина да ви взема на връщане. Съгласна ли си?

— Да.

Не казва нищо повече, но очите му са тревожни и отнесени. Гледа към стената сякаш е прозорец.

— Ейрън?

— Да, скъпа.

— Страх ли те е?

Той вдишва напрегнато. Издишва бавно.

— Не знам какво да очаквам, когато тръгвам към нея — казва тихо. — Различна е всеки път. Понякога е толкова дрогирана, че дори не помръдва. Понякога очите ѝ са отворени и просто се взират в тавана. Понякога — казва той — изпада в същинска истерия.

Сърцето ми се усуква болезнено.

— Хубаво е, че още я посещаваш — казвам му. — Знаеш го, нали?

— Така ли мислиш? — От гърдите му се изтръгва странен, трескав смях. — Аз самият не съм толкова сигурен понякога.

— Да, така мисля.

— Откъде знаеш? — Този път ме поглежда, но така, сякаш се бои да чуе отговора ми.

— Ако осъзнае дори за секунда, че си в стаята с нея, значи, си ѝ направил безценен подарък. Тя още е там някъде — уверявам го. — Вижда те. Макар и невинаги и макар да не може да ти го покаже. Знае, че си я навестил. И съм сигурна, че това значи много за нея.

Той си поема още една треперлива глътка въздух. Отмества очите си към тавана.

— Много мило, че го казваш.

— Наистина го мисля.

— Знам — казва той. — Знам, че е така.

Задържам погледа си върху него още малко, питайки се дали някога ще има подходящ момент да му задам какъвто и да било въпрос за майка му. Но един ме гложди открай време. Затова му го задавам.

— Тя ти е подарила този пръстен, нали?

Уорнър се вцепенява. Май чувам туптенето на сърцето му дори оттук.

— Моля?

Отивам до него и взимам лявата му ръка.

— Този — казвам, посочвайки нефритения пръстен, който винаги носи на малкото пръстче на лявата си ръка. Никога не го сваля. Дори когато се къпе. Дори когато спи. Никога.

Той кимва много бавно.

— Но… не обичаш да говориш за него — казвам, спомняйки си за последния път, когато го бях попитала за същия пръстен.

Преброявам точно десет секунди, преди да проговори.

— Никога не ми е било позволено — казва той много, много тихо — да получавам подаръци. От когото и да било. Баща ми мразеше идеята да се подаряват подаръци. Мразеше рождените дни и празниците. Не позволяваше на никого да ми подарява нищо, особено на майка ми. Твърдеше, че приемането на подаръци ще ме направи слаб. Вярваше, че те учели човек да разчита на милосърдието на други. Но един ден се скрихме. — Продължава той. — Двамата с майка ми. — Очите му са вдигнати нагоре, отнесени, загубени на друго място. Сякаш изобщо не говори на мен. — Беше шестият ми рожден ден и тя опитваше да ме скрие. Защото знаеше какво иска да ми причини той. — Примигва. Гласът му е шепот, почти лишен от емоции. — Спомням си, че ръцете ѝ трепереха. — Казва. — Помня го, защото често поглеждах към тях. Защото притискаше една от моите към гърдите си. И носеше този пръстен. — Той се смълчава, потънал в спомени. — Не бях виждал много бижута в живота си. Не знаех какво точно представлява. Но тя ме забеляза, че гледам към него, и искаше да ме разсее. — Казва той. — Да ме зарадва с нещо.

Съдържанието на стомаха ми заплашва да се надигне.

— Затова ми разказа една история. История за момче, родено с изумително зелени очи, и мъж, който бил толкова запленен от цвета им, че тръгнал по света да търси камък със същия нюанс. — Гласът му започва да отслабва, да притихва в шепот, толкова смътен, че едва го чувам. — Каза, че аз съм бил това момче. Че пръстенът бил направен със същия онзи камък и че мъжът ѝ го бил подарил с надеждата един ден да ми го предаде. Това бил подаръкът му за рождения ми ден. — Той замлъква. Поема глътка въздух. — После го свали от пръста си, нахлузи го на показалеца ми и каза: "Ако си достатъчно потаен, той никога няма да успее да ти го вземе".

Поглежда към стената.

— Това е единственият подарък — казва ми, — който някой някога ми е давал.

Сълзите ми рукват назад, прогаряйки гърлото ми.


Загрузка...