Шейсет и втора глава


Уорнър ме издърпва настрана. Далеч от всички останали.

Стоим в единия ъгъл на тренировъчната зала и ръцете му са вкопчени в раменете ми. Гледа ме така, сякаш току-що съм извадила луната от джоба си.

— Трябва да вървя — казва напрегнато. — Налага се да задействам много неща и да се срещна с Дилайло. Ще се погрижа за всички военни въпроси, скъпа. Ще ви подсигуря всичко необходимо и ще оборудвам хората си по възможно най-добрия начин.

Аз кимам с глава, опитвайки да му благодаря.

Той обаче продължава да се взира в очите ми, сякаш е открил нещо в тях, от което не може да се откъсне. Ръцете му обгръщат лицето ми, милва с палец бузата ми. Гласът му е толкова гальовен, когато проговаря.

— Ще постигнеш величие — прошепва той. — Никога не съм те заслужавал.

Сърцето ми.

Той се привежда към мен, целува челото ми с неописуема нежност.

После си тръгва.

Все още наблюдавам как се затварят вратите на асансьора, когато мярвам Адам с ъгълчето на окото си. Той идва до мен.

— Здравей — казва ми. Изглежда неспокоен, смутен.

— Здрасти.

Той кима с глава, забил поглед в краката си.

— Е — казва накрая, въздъхвайки. Още не ме поглежда. — Страхотно шоу.

Не знам какво да му отвърна. Затова си замълчавам.

Адам въздъхва.

— Наистина си се променила — прошепва той. — Прав съм, нали?

— Да. Прав си.

Той кимва само веднъж. Засмива се странно. И си тръгва.


Загрузка...