Възпламени ме

Седемдесет и трета глава

Андерсън стои над мен, насочил пистолет към лицето ми.

Стреля.

И пак стреля.

Още веднъж.

Затварям очи и се гмурвам дълбоко, дълбоко в себе си, издирвайки последните остатъци от силата си, защото нещо, някакъв вътрешен инстинкт, ми крещи, че трябва да остана жива. Енергиите ни са изчерпаем ресурс, бяха ми казали веднъж Соня и Сара. Можем да се пренатоварим. А те работели по лекарство срещу това.

Ще ми се да имах от него в момента.

Вдигам клепачи и мъглявият образ на Андерсън изплува пред очите ми. Стои точно зад главата ми и върховете на лъскавите му обувки докосват черепа ми. Не чувам почти нищо друго, освен екота в костите си, не виждам нищо друго, освен дъжда от куршуми, леещ се край мен. Той продължава да стреля. Продължава да изпразва пълнителите си по тялото ми, очаквайки момента, в който защитата ми ще откаже.

Умирам… мисля си аз. Това е. Въобразявах си, че знам какво е да умреш, но явно съм грешала. Защото това е съвсем друг вид смърт. Съвсем друг вид агония.

Но ако така или иначе ми е писано да умра, не виждам защо да не сторя едно последно нещо.

Пресягам се назад. Хващам глезените на Андерсън. Стисвам.

И надробявам костите му в ръцете си.

Писъците му пронизват мъглата в съзнанието ми за достатъчно дълго, че да върнат фокуса на света пред очите ми. Примигвам бързо, оглеждам се наоколо и чак сега зрението ми се избистря. Кенджи се е свил в ъгъла. Русокосият лежи на пода.

Андерсън е отцепен от стъпалата си.

Мислите ми внезапно се проясняват и като че ли си възвръщам самообладанието.

Не знам дали така въздейства надеждата на хората, дали наистина има силата да върне някого към живота, но гледайки как Андерсън се гърчи от болка на пода, определено се оживявам. Спохожда ме чувството, че все още имам шанс.

Той крещи оглушително и се влачи назад по пода, използвайки ръцете си. Изпуснал е пистолета си, очевидно твърде скован от болка, за да се пресегне за него, и по лицето му е изписана неописуема агония. Слабост. Ужас. Чак сега проумява колко жестока съдба го очаква. И кой ще му я донесе. Че ще го унищожи едно глупаво момиченце, прекалено страхливо, по негови думи, за да се защити.

В този момент осъзнавам, че опитва да ми каже нещо. Опитва да проговори. Може би се моли за живота си. Може би ридае. Може би ме умолява за пощада. Но аз не го слушам.

Нямам нищо да му казвам.

Пресягам се и изваждам пистолета от кобура си.

И го застрелвам в челото.