Възпламени ме

Осемнайсета глава

Адам ме повежда към дивана, но Кенджи ни засича.

— Хора, обещавам ви, че ще имате време да се полюбувате един на друг — казва той, — но в момента всички трябва да сме на една вълна: "здрасти", "как си" и други такива по най-бързия начин; защото Джулиет има информация, която всички трябва да чуят.

Адам обръща поглед от Кенджи към мен.

— Какво става?

— За какво говориш? — питам Кенджи аз.

Той врътва очи. Премества поглед от мен.

— Най-добре седни, Кент — казва той.

Адам отстъпва с няколко сантиметра назад и за момента любопитството му надвива. Кенджи ме издърпва напред, до средата на малката стая. Всички ме зяпат, сякаш съм напът да извадя няколко килограма репи от панталоните си.

— Кенджи, какво…

— Алиа, спомняш си Джулиет — казва Кенджи, кимвайки към стройното русокосо момиче, седнало в един от задните ъгли на стаята. Тя ми хвърля бърза усмивка и извръща поглед, изчервявайки се незнайно защо. И аз си я спомням; тя измайстори специално за мен боксовете с интересна форма, които носих върху ръкавиците си и двата пъти, когато влизахме в битка. Досега не ѝ бях обръщала особено внимание и вече ми става ясно защо: старае се да е невидима. Добродушно, симпатично момиче с кротки кафяви очи; и изключителен дизайнер. Питам се как ли е развила уменията си. — Лили, ти несъмнено си спомняш Джулиет. — Казва Кенджи. — Проникнахме заедно в склада със запаси на Възобновителите. — Той поглежда към мен. — Не сте забравили, предполагам?

Кимвам. Усмихвам се на Лили. Не я познавам особено добре, но излъчването ѝ ми допада. Тя ми козирува с шеговита усмивка и живите ѝ кестеняви къдрици се свличат върху лицето ѝ.

— Радвам се да те видя отново — казва Лили. — И благодаря, че не си мъртва. Тъпо е да съм единственото момиче тук.

Алиа вирва русата си глава само за секунда, преди да се свие още по-навътре в ъгъла.

— Извинявай — казва Лили без особени скрупули. — Исках да кажа единственото говорещо момиче тук. Моля те, кажи ми, че говориш. — Обръща се пак към мен.

— О, говори, и още как — отвръща вместо мен Кенджи, стрелвайки ми поглед. — А и псува като каруцар.

— Не псувам като…

— Брендън, Уинстън — прекъсва ме Кенджи, сочейки към дивана. — Тези двамцата определено не се нуждаят от представяне, но както виждаш — казва той, — са леко променени. Гледай и трепери: това е трансформационната сила на заложничеството в ръцете на сбирщина садистични копелдаци! — Той махва театрално към тях, а сарказмът му е придружен с крехка усмивка. — Сега приличат на чифт антилопи гну. Но пък на техния фон аз изглеждам като същински крал. Така че няма лошо.

Уинстън сочи с пръст към лицето ми. Очите му са леко разфокусирани и му се налага да примигне няколко пъти, преди да каже:

— Харесваш ми. Добре е, че не си мъртва.

— Съгласен съм, друже. — Брендън плясва Уинстън по рамото, но се усмихва на мен.

Очите му още са толкова светлосини, а косата му — толкова светлоруса. Само че от дясното му слепоочие чак до долния ъгъл на челюстта му се спуска дълбока рана, която едва е започнала да зараства.

Не мога да си представя къде ли още са го ранили. Какво ли още им е причинил Андерсън на двамата с Уинстън. Неприятно, лепкаво чувство пропълзява през тялото ми.

— Много се радвам да те видя отново — казва Брендън и британският му акцент ме изненадва. — Извинявай, че не сме поне малко по-представителни.

Усмихвам се и на двама им.

— Толкова ми олекна, че сте добре.

— Иън — продължава Кенджи, посочвайки високия, върлинест мъж, седнал на страничната облегалка на дивана. Иън Санчез. Спомням си го от обира на склада, беше от моя екип; по-важното обаче е, че беше един от четиримата, отвлечени от хората на Андерсън. Той, Уинстън, Брендън и още едно момче на име Емъри.

Бяхме успели да измъкнем Иън и Емъри, но не и Уинстън и Брендън. Кенджи ми беше казал, че Иън и Емъри били толкова зле, когато ги прибрали в базата, че дори с помощта на момичетата им отнело доста време да се възстановят. Иън вече ми изглежда добре, но навярно и той е преживял ужасни неща. А Емъри очевидно го няма.

Преглъщам сухо, изпращайки на Иън окуражителна усмивка.

Той не ми се усмихва.

— Как така си жива? — пита ме вместо това без всякакво увъртане. — Не ми изглеждаш пребита, така че извинявай, но не ти вярвам.

— И до това ще стигнем — обажда се Кенджи, прекъсвайки Адам, който понечва да ме защити. — Има си достоверно обяснение, повярвайте ми. Вече съм наясно с подробностите. — Стрелва остър поглед към Иън, но той като че ли не забелязва. Вместо това продължава да се взира в мен с предизвикателно вдигната вежда.

Аз килвам глава, отвръщайки на вперения му поглед.

Кенджи щраква с пръсти пред лицето ми.

— Съсредоточи се, принцесо, вече започвам да се отегчавам. — Той плъзва очи из стаята, оглеждайки се за някого, който е пропуснат. — Джеймс. — Казва накрая, спирайки погледа си върху обърнатото нагоре лице на единствения ми десетгодишен приятел. — Искаш ли да кажеш нещо на Джулиет, преди да започнем.

Джеймс ме поглежда със светнали сини очи изпод пясъчнорусата си коса. Свива рамене.

— Аз пък изобщо не съм си мислил, че си мъртва — казва простичко.

— Така ли било? — пита Кенджи през смях.

Джеймс кимва.

— Имах предчувствие — отговаря той, потупвайки с пръст главата си.

Кенджи се ухилва.

— Хубаво тогава. Да започваме.

— Ами Ка… — подхващам аз, но млъквам, когато по изражението на Кенджи пробягва видима тревога.

Погледът ми попада върху Касъл, изучавайки лицето му по различен начин този път.

Очите на Касъл са отнесени, веждите му са свъсени, сякаш води безкрайно изнервящ диалог със самия себе си; преплел е ръце в скута си. Косата му се е изхлузила от съвършената конска опашка, в която вечно я пристяга на тила си, и растите са се разпилели около лицето му, влизайки в очите му. Небръснат е и изглежда така, сякаш някой го е влачил в калта, сякаш е седнал в стола още с влизането в стаята и досега не е станал оттам.

Чак сега осъзнавам, че от цялата ни група Касъл е засегнат най-тежко.

Пункт Омега беше смисълът на живота му. Мечтите му бяха пропити във всяка тухла, във всеки отзвук из подземния му дом. А загуби всичко за една нощ. Надеждите си, вижданията си за бъдещето, цялата общност, изградена с толкова усилия. Единственото си семейство.

Загубени.

— Много му е тежко — прошепва ми Адам и близостта му ме стряска; не съм усетила кога се е върнал до мен. — Така е от известно време.

Сърцето ми се къса от мъка.

Опитвам да срещна погледа на Кенджи, да му се извиня без думи, да му покажа, че го разбирам. Той обаче не иска да ме погледне. Нужни са му няколко секунди да се съвземе, а аз чак сега осъзнавам колко му е трудно. Не страда само по Пункт Омега. Не страда само по всички загубени приятели, по съсипаните планове.

Но и заради Касъл.

Касъл, който му е бил като баща, най-близък спътник в живота, най-скъп приятел.

А сега се е превърнал в сянка.

Сърцето ми натежава от дълбоката болка на Кенджи, да мога само да му помогна някак. Да поправя нещата. И в този миг давам дума пред себе си да го сторя.

Да направя всичко по силите си.

— Така. — Кенджи плясва с ръце, кимва няколко пъти и вдишва напрегнато. — Настаниха ли се удобно всички? Чудесно. — Той кимва отново. — А сега нека ви разкажа историята за това как скъпата ни приятелка Джулиет е получила куршум в гърдите.