Трийсет и осма глава


Никога не съм предполагала, че ще видя Уорнър с долнище на анцуг.

Нито с гуменки.

А в момента носи и двете. Плюс тениска.

Сега, когато групичката ни живее в тренировъчната зала на Уорнър, имам основание да се прикача към него, докато изпълнява сутрешната си рутина. Винаги съм знаела, че прекарва много време в работа, но не съм предполагала, че прекарва толкова много време в тренировки. Толкова е дисциплиниран, така стриктен във всичко, което прави. Направо ме изумява.

Започва деня си с тренировка на велоергометъра и го приключва с тренировка на бягащата пътека. Всеки ден от седмицата работи върху различна част от тялото си.

— Понеделниците са за краката — чух го да обяснява на Касъл. — Във вторниците работя за гърди. В сряда е ред на раменете и гърба. Четвъртъците са за трицепсите и делтовидните мускули. В петъците тренирам бицепсите и предмишниците си. Всеки ден правя упражнения за коремните мускули и сърцето. Освен това прекарвам повечето си уикенди в стрелба по мишена. — Беше казал той.

Днес е вторник.

Затова в момента го гледам как вдига от лежанка сто и четирийсет килограма. По три двайсеткилограмови диска от всяка страна на нещо, което Кенджи ми обясни, че се наричало олимпийски лост, който сам по себе си тежи още двайсет килограма. Не мога да откъсна очи от него. Не мисля, че някога ме е привличал повече от сега.

Кенджи застава до мен. Кимва към Уорнър.

— Значи, това ти раздвижва кръвчицата, а?

Умирам от срам.

Кенджи се разсмива гръмко.

— За пръв път го виждам по анцуг. — Опитвам да прозвуча нормално. — Не съм го виждала дори по къси панталони.

Кенджи вирва едната си вежда.

— Обзалагам се, че си го виждала и по-разсъблечен.

Иде ми да потъна вдън земя.


От двама ни с Кенджи се очаква да прекараме следващия месец в тренировки. Такъв е планът. Трябва да се науча да се бия и да използвам силата си, така че никой да не може да ме надвие отново. Не можем да се впуснем в предстоящото без абсолютна увереност, а тъй като аз ще съм водачът на мисията, ме чака доста работа. Трябва да намеря начин да достигам енергията си незабавно и да регулирам количеството използвана сила във всеки един момент. Казано иначе: нужно е да постигна съвършено владеене на способността си.

Кенджи тренира в своята си насока, иска да усъвършенства умението си да прави и други хора невидими, да го постига без необходимост от пряк контакт. Но излиза, че двамата с него сме единствените, които имат сериозна работа за вършене. Касъл контролира дарбата си от десетилетия, а всички останали имат способности, към които са се адаптирали по съвсем естествен начин. Аз обаче трябва да се преборя със седемнайсетгодишната си психологическа травма.

Трябва да срутя тези изградени от мен самата стени.

Кенджи започва с лесна задача. Иска от мен да преместя една гира до другия край на стаята единствено със силата на волята си. За жалост, успявам да я помръдна само с милиметър. И дори не знам дали аз съм го сторила.

— Не си съсредоточена — казва ми Кенджи. — Трябва да направиш връзката, да достигнеш ядрото на силата си и да извлечеш енергия от него. — Обяснява той. — Трябва буквално да я източиш от себе си, за да я използваш, Джул. Трудно ще ти е само в началото, защото тялото ти е свикнало да я задържа в себе си. В твоя случай допринася и фактът, че цял живот си я потискала. Трябва да си дадеш разрешение да я освободиш. Да спуснеш гарда. Намери я. Овладей я. Освободи я.

Изнася ми същата тази реч отново и отново.

А аз опитвам да го направя отново и отново.

Броя до три.

Затварям очи и пробвам да се съсредоточа наистина този път. Откликвам на внезапния импулс на тялото си да вдигна ръце и да стъпя здраво на земята. Издишвам въздуха от дробовете си. Стисвам очи още по-плътно. Усещам как енергията се надига в мен, нахлува в костите ми, в кръвта ми, закипява така силно, че накрая прераства в мощна фурия, която не мога да удържа. Знам, че трябва да ѝ намеря отдушник, и то час по-скоро.

Но как?

Преди си мислех, че трябва да докосна нещо, за да я освободя.

Никога не ми е хрумвало да запратя енергията по друг обект. Живеех с мисълта, че ръцете ми са крайната дестинация; не ми е идвало наум да ги използвам като проводник, като канал за енергията. Чак сега осъзнавам, че мога да я изтласкам през ръцете си — през кожата си. И може би, ако съм достатъчно силна, да се науча как да я манипулирам в полет, как да я изпратя в избрана от мен посока.

Това внезапно прозрение поражда у мен нов изблик на увереност. Обзема ме вълнение, нямам търпение да проверя дали теорията ми е вярна. Подготвям се, усещайки как силата отново бушува в мен. Напрягам рамене, докато енергията обхваща ръцете ми, китките ми, дланите ми. Толкова е топла, толкова мощна, чувствам я като нещо материално, сякаш мога да я оплета между пръстите си.

Стисвам юмруци.

Свивам ръцете си в лактите и ги отдръпвам назад.

После ги изстрелвам напред, отваряйки длани в същия момент.

Тишина.

Отварям плахо едното си око и надниквам към гирата. Не е помръднала от мястото си.

Въздъхвам.

— ЗАЛЕГНИ — изкрещява Кенджи, дръпва ме назад и ме бутва по лице на пода.

Чувам как всички край нас крещят и се хвърлят на земята. Протягам шия и виждам, че са покрили главите и лицата си с ръце; опитвам да се огледам наоколо.

Студена паника сграбчва гърлото ми.

Скалната стена се напуква на стотици парчета и със зловещо скърцане рухва пред очите ми. С ужас виждам как един голям, назъбен къс потреперва за секунда, преди да се откачи от стената.

Уорнър стои точно под него.

Напът съм да изкрещя, когато той поглежда нагоре и вдига ръце към хаоса.

Стената незабавно спира да се тресе. Парчетата увисват в пространството, треперейки едва забележимо, спрени точно преди да рухнат от местата си.

Устата ми виси отворена.

Уорнър поглежда надясно. Кимва.

Проследявайки погледа му, забелязвам, че Касъл е застанал от другата страна и с помощта на силата си прикрепя отсрещния край на стената. С общи усилия спускат контролирано откъснатите парчета, а напуканите, нащърбени късове, които още се държат за жалките останки от стената, закрепяват на мястото им.

Всички започват да надигат глави, осъзнавайки, че нещо се е променило. Изправяме се бавно и наблюдаваме смаяно как Касъл и Уорнър овладяват бедствието. Няма други щети. Никой не е пострадал. Гледам случващото се с облещени от изумление очи.

Когато най-сетне приключват, Уорнър и Касъл се споглеждат и тръгват в противоположни посоки.

Уорнър се отправя към мен. Касъл към всички останали.

— Добре ли си? — пита ме Уорнър. Говори с делови тон, но очите му го издават. — Нали не си ранена?

Поклащам глава.

— Това беше невероятно.

— Не мога да си припиша заслугата — отговаря той. — Взех назаем силата на Касъл.

— Но си толкова добър — казвам му, забравяйки за момент, че би трябвало да сме скарани. — Току-що научи за това си умение, а вече можеш да го контролираш. Съвсем естествено. А виж ме мен: опитах да направя нещо и едва не убих всички. — Свеждам глава. — В нищо не ме бива. — Измърморвам под носа си. — В нищо.

— Не се тревожи — казва тихо той. — Ще схванеш как става.

— На теб някога било ли ти е трудно? — поглеждам го с надежда аз. — Овладяването на енергията?

— О — казва изненадано той. — Не. Но пък аз винаги съм бил добър във всичко, с което се захвана.

Увесвам глава с въздишка.

Уорнър се засмива и аз надниквам към него.

Той се усмихва.

— Какво?

— Нищо — прошепва той.

Чувам пронизително изсвирване. Завъртам се.

— Ей, палави ръчички! — излайва Кенджи. — Докарай си задника тук. — Старае се да изглежда колкото може по-ядосано. — Връщай се на работа. И този път искам да се съсредоточиш. Не си маймуна. Стига си разхвърляла.

Уорнър отново прихва в смях.

Гръмогласен.

Обръщам се към него, а той гледа към стената, мъчейки се да потисне широката си усмивка. Плъзва ръка през косата си, после надолу по врата си.

— Един човек да оценява чувството ми за хумор — казва Кенджи, дръпвайки ме за ръката. — Хайде, принцесо. Да опитаме отново. И ако обичаш, постарай се да не избиваш всички в стаята.


Загрузка...