Седемдесета глава


Коридорите пустеят. Преследващите ме стъпки са по-малобройни.

Вече съм хвърлила двеста войници извън борда.

Свалила съм още около стотина.

Нямам представа още колко бранят кораба на Андерсън. Но възнамерявам да разбера.

Крача задъхано през лабиринта. Като се замисля, е жалко, че се научих да се бия и да насочвам енергията си, а още не ме бива в бягането.

За човек с толкова сила съм в извънредно лоша форма.

Изкъртвам с ритник първата врата, която виждам.

И още една.

И следващата.

Ще намеря Андерсън, дори да се наложи да превърна този кораб в купчина старо желязо. Ще го разцепя надве с голи ръце, ако трябва. Защото Андерсън държи в плен Соня и Сара. А може би и Кенджи.

Първо ще се уверя, че тримата са в безопасност.

После ще убия Андерсън.

Поредната врата се разхвърчава на трески.

Следващата повалям с крак.

Всичките стаи са празни.

Виждам двойни летящи врати в дъното на коридора и минавам през тях с надеждата да открия нещо, каквото и да било, все някаква следа от живот.

Намирам се в кухнята.

Ножове и печки, и храна, и маси. Рафтове и рафтове, и рафтове с консерви. Трябва да се върна тук, казвам си наум. Срамота ще е да се пропилее толкова храна.

Обръщам се и изскачам през летящите врати.

После подскачам намясто. С всичка сила. Пробивам дупка в пода и се надявам, че под краката ми има още едно ниво.

Надявам се.

Приземявам се болезнено на пръсти, губя равновесие и залитам назад. Успявам да не падна.

Оглеждам се наоколо.

Да, мисля си. Това вече е друго нещо.

Коридорите в това ниво са огромни, по стените има прозорци. И тук подът е дървен — покрит е с дълги, фини панели, лакирани и излъскани до съвършенство. Това ниво е уютно. Луксозно. Чисто. Воят на сирените е приглушен като далечна, вече отминала заплаха. Осъзнавам, че съм близо.

Стъпки, препускащи към мен.

Завъртам се.

Един войник хвърчи към мен, но този път не се скривам. Вместо това се спускам към него, прибирайки брадичка към гърдите си, и дясното ми рамо се забива в гърдите му с такава сила, че той отскача чак до другия край на коридора.

Някой опитва да ме застреля в гръб.

Завъртам се и тръгвам право към него, отбивайки куршумите с ръка като ято досадни мухи пред лицето ми. Сграбчвам го за раменете, придърпвам го към себе си и забивам коляно в слабините му. Той се превива от болка и стенещ се свлича на пода. Клякам до него, изтръгвам пистолета от ръката му и го повдигам за тениската с една ръка. Блъсвам го в стената. Долепвам дулото на пистолета в челото му.

До гуша ми дойде от лутане.

— Къде е той? — питам войника.

Той не отговаря.

Къде? — изкрещявам.

— Н-не знам — отвръща накрая с разтреперан глас, докато тялото му се тресе като лист в хватката ми.

И нещо ме кара да му повярвам. Опитвам да разтълкувам погледа в очите му и не откривам нищо друго, освен страх. Пускам го на земята. Сплесквам пистолета му в дланта си. Мятам го в скута му.

Повалям с ритник следващата врата.

Вече съм толкова объркана, толкова ядосана, толкова притеснена за Кенджи, че треперя от ярост. Дори не знам кого да търся първо.

Соня.

Сара.

Кенджи.

Андерсън.

Заставам обезсърчена пред поредната врата. Не се задават повече войници. Сирените продължават да ехтят, но ревът им е далечен. И внезапно ме спохожда мисълта, че всичко това е било просто загуба на време. Че може би Андерсън изобщо не е на борда. Че може би сме се качили на грешния кораб.

И незнайно защо не повалям вратата пред себе си.

Незнайно защо решавам да пробвам дръжката.


Отключена е.


Загрузка...