Възпламени ме

Трийсет и шеста глава

Всички сме се настанили на пейки в тренировъчната зала. Уорнър седи до мен и правя всичко възможно раменете ни да не се докоснат случайно.

— Така, предполагам ще действаме по приоритети? — казва Уинстън, оглеждайки групичката ни. — Трябва да спасим Соня и Сара. Въпросът е как. — Пауза. — Нямаме представа как да се доберем до главнокомандващия.

Всички поглеждат към Уорнър.

Уорнър поглежда часовника си.

— Е? — настоява Кенджи.

— Е, какво? — пита отегчено Уорнър.

— Е, няма ли да ни помогнеш? — тросва му се Иън. — Това е в твоята компетенция.

Уорнър ме поглежда за пръв път тази вечер.

— Напълно сигурна ли си, че вярваш на тези хора? — пита ме той. — На всичките до един?

— Да — отвръщам тихо. — Напълно сигурна.

— Хубаво. — Уорнър поема дълбока глътка въздух, преди да вземе думата. — Баща ми — започва със спокоен тон — се намира на кораб. Насред океана.

— На кораб? — пита изумено Кенджи. — Капитолът представлява кораб?

— Не съвсем. — Уорнър се поколебава. — Но важното е, че трябва да го примамим тук. Не можем да се бием на негова територия. Трябва да създадем усложнение, достатъчно голямо, че да бъде принуден да се върне в Сектор 45. — Тогава поглежда към мен. — Джулиет твърди, че вече има план.

Аз кимвам. Вдишвам дълбоко. Оглеждам лицата пред себе си.

— Мисля, че трябва да превземем Сектор 45.

Втрещено мълчание.

— Мисля, че заедно — продължавам аз — можем да убедим войниците да се бият на наша страна. В крайна сметка управлението на Възобновителите не е изгодно за никого освен за управниците. Войниците са уморени и гладни и навярно са постъпили в армията, защото не са имали друг избор. — Замълчавам за секунда. — Можем да вербуваме и цивилните, и войниците. Хората от целия сектор. Да ги склоним да обединят сили с нас. А и те ме познават. — Добавям аз. — Войниците. Виждали са ме… знаят на какво съм способна. А всички ни, взети заедно? — Поклащам глава. — Това ще ги смае. Ще им покажем, че сме различни. По-силни. Ще им дадем надежда… причина да се бият. А после — продължавам аз, — след като получим подкрепата им, новината ще се разчуе и Андерсън ще е принуден да се върне в сектора. Ще трябва да потуши бунта… няма да има друг избор. Върне ли се, наш е. Ще въстанем срещу него и армията му и ще победим. След това ще завземем цялата страна.

— Божичко!

Касъл се обажда пръв.

— Госпожице Ферърс — казва той, — май сериозно сте обмислили стратегията си.

Кимвам.

Кенджи ме гледа така, сякаш се чуди дали да се смее, или да аплодира.

— Какво ще кажете? — питам хората около себе си.

— Ами ако не се получи? — обажда се Лили. — Ако войниците са твърде уплашени, за да се опълчат на настоящия си водач? Ако вместо това убият теб?

— Твърде възможно е — отвръщам аз. — Но мисля, че ако сме достатъчно силни, ако деветимата обединим уменията си, войниците ще повярват, че сме способни да постигнем нещо удивително.

— Добре, но как ще разберат какви сили имаме? — пита Брендън. — Ами ако не ни повярват?

— Ще им направим демонстрация.

— Ами ако стрелят по нас? — парира Иън.

— Ще се справя и сама, ако това ви притеснява. Нямам нищо против. Преди войната Кенджи ме учеше как да увеличавам диапазона на енергията си и мисля, че ако овладея това, мога да правя доста страшни неща. Такива, с които да ги впечатля и да ги убедя да застанат на наша страна.

— Можеш да увеличаваш диапазона на енергията си? — пита Уинстън с изцъклени очи. — Тоест можеш например да изтребиш наведнъж цял куп хора, изсмуквайки жизнените им сили?

— Ъ, не — отговарям аз. — Тоест да, предполагам, че мога да го сторя и по този начин, но не говоря за това. Говоря за силата си. Не за… изсмукването…

— Чакай малко, каква сила? — учудва се Брендън. — Нали уж кожата ти е опасна?

Напът съм да отговоря, когато си спомням, че Брендън, Уинстън и Иън бяха пленени, преди да започна сериозните си тренировки. Не вярвам да знаят много за напредъка ми.

Затова започвам от началото.

— Моята… сила — казвам аз — не е свързана само с кожата ми. — Поглеждам към Кенджи. Махвам с ръка към него. — Двамата се опитвахме да разберем на какво точно съм способна и Кенджи стигна до заключението, че истинската ми енергия идва от дълбините на тялото ми, не от повърхността. Тя е в костите, кръвта и кожата ми. — Опитвам да обясня. — Истинската ми способност всъщност е нечовешка свръхсила. Кожата ми е просто един елемент от нея. — Казвам им. — Тя е най-висшата форма на енергията ми и най-странната форма на защита; сякаш тялото ми си е изградило щит. Ограда от бодлива тел, ако щете. Държи неприятелите настрана. — Едва не се разсмивам, чудейки се кога ли ми е станало толкова лесно да говоря за тези неща. Да не се чувствам неловко. — Но освен това съм достатъчно силна да разруша почти всичко. — Продължавам аз. — И то… без дори да се нараня. Бетон. Тухли. Стъкло…

— Земната повърхност — добавя Кенджи.

— Да — потвърждавам, изпращайки му усмивка. — Дори земната повърхност.

— Тя предизвика земетресение — обажда се ентусиазирано Алиа и буквално се изумявам да чуя гласа ѝ. — По време на първата битка. — Обяснява тя на Брендън, Уинстън и Иън. — Когато се опитвахме да ви спасим, момчета. Джулиет удари земята и тя се отвори. Така успяхме да се измъкнем.

Момчетата ме зяпат недоумяващо.

— Опитвам се да кажа — продължавам аз, — че ако истински се науча да разгръщам силата си и да я контролирам… знам ли. — Свивам рамене. — Сигурно ще мога да преместя цяла планина.

— Това е малко смело — хили се като горд родител Кенджи.

— Смело, но вероятно не и непостижимо — усмихвам му се в отговор аз.

— Еха — казва Лили. — Значи, можеш… да разбиваш разни работи? Всичко?

Кимвам. Поглеждам към Уорнър.

— Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не — отговаря той. Очите му са умишлено неразгадаеми.

Ставам и тръгвам към рафтовете с гири, подготвяйки се да достигна енергията си по мисловен път. Това все още е най-сложната част за мен: умението да боравя умерено със силата си.

Взимам една двайсеткилограмова гира и я отнасям до групата.

За момент се питам дали не би трябвало да ми тежи, особено при положение че теглото ѝ е наполовина на моето, но всъщност дори не го усещам.

Сядам на пейката. Оставям гирата на земята.

— Какво ще правиш с това? — пита ме Иън с опулени очи.

— Какво искаш да направя? — отвръщам аз.

— Твърдиш, че можеш просто да я счупиш надве? — пита Уинстън.

Кимвам.

— Хайде тогава — казва Кенджи. Направо подскача от вълнение. — Хайде, хайде.

Изпълнявам желанието им.

Взимам гирата и буквално я сплесквам между двете си ръце. Превръщам я в купчина смачкан метал. Двайсеткилограмова буца. После я счупвам през средата и пускам двете парчета на земята.

Пейките се разтърсват.

— Извинявайте — побързвам да кажа, оглеждайки се наоколо. — Не исках да ги хвърля така…

— Майчице! — възкликва Иън. — Това е страшно готино.

— Хайде още веднъж — казва Уинстън с грейнали очи.

— Всъщност предпочитам да не унищожава всичките ми вещи — намесва се Уорнър.

— Ей, чакай малко… — обажда се Уинстън, осъзнал нещо, гледайки Уорнър. — И ти можеш да правиш същото, нали? Можеш да взимаш силата ѝ и да я използваш по същия начин?

— Мога да взимам силите на всички ви — поправя го Уорнър. — И да правя каквото си поискам с тях.

Ужасът в стаята е напълно осезаем.

Свъсвам вежди към Уорнър.

— Моля те, не ги плаши.

Той не отговаря. Взира се неясно в какво.

— Значи, вие двамата… — опитва да намери гласа си Иън — …тоест заедно… двамата реално можете…

— Да превземем света? — Уорнър вече се взира в стената.

— Щях да кажа, че можете да смачкате доста фасони, но да, това също… предполагам — поклаща глава Иън.

— Сигурна ли си, че вярваш на този тип? — пита ме Лили, сочейки с палец Уорнър, изражението ѝ е истински, откровено тревожно. — Ами ако само те използва заради силата ти?

— Бих му поверила живота си — отвръщам тихо. — Направих го веднъж и съм готова да го сторя отново.

Уорнър ме поглежда и веднага извръща очи, за част от секундата улавям емоцията в изражението му.

— Така, да се изясним — казва Уинстън. — Планът ни в общи линии е да привлечем войниците и цивилните граждани на Сектор 45 да се бият на наша страна?

Кенджи кръстосва ръце.

— Да, май ще се перчим като пауни с надеждата да ни харесат достатъчно, че да се чифтосат с нас.

— Отврат — намусва се Брендън.

— Колкото и шантаво звучене да му придаде Кенджи току-що — казвам аз, стрелвайки укорителен поглед към него, — отговорът общо взето е "да". Можем да им подсигурим ядро, около което да се съберат. Поемаме контрола върху армията, после и върху цивилните. След това ги повеждаме в битка. И този път сформираме истинска, сериозна съпротива.

— А в случай че победите? — пита Касъл. Нетипично мълчалив е през цялото това време. — Как ще процедирате тогава?

— Какво имате предвид? — не разбирам въпроса му аз.

— Да кажем, че постигнете успех — казва той. — Че надвиете главнокомандващия. Че елиминирате него и хората му. После какво? Кой ще поеме ролята на главнокомандващ?

— Аз.

Всички в стаята ахват. Усещам как Уорнър се сковава до мен.

— Дявол да го вземе, принцесо — проронва тихо Кенджи.

— А после? — пита Касъл, съсредоточавайки цялото си внимание върху мен. — След това? — Очите му са тревожни. Уплашени почти. — Ще убиете всеки, който се изправи на пътя ви? Всички водачи на останалите сектори, на цялата ни нация? Това са още 554 войни…

— Някои ще се предадат доброволно — казвам му.

— А останалите? — пита той. — Как ще поведете държавата ни в правилната посока, при положение че току-що сте изтребили всички, които са ви се опълчили? Какво ще ви отличава от противниците ви?

— Вярвам — отговарям аз, — че съм достатъчно силна да избера правилния път. Светът ни умира. Сам казахте, че разполагаме с необходимото да върнем земите си, някогашния си начин на живот. Попадне ли властта в правилните ръце, в нашите ръце, ще можете да възродите Пункт Омега. Ще имате възможността да окажете благотворното си влияние върху земята, водата, животните и атмосферата и да спасите милиони животи, да дадете на идните поколения надежда за едно по-добро бъдеще. Длъжни сме да опитаме. — Уверявам го аз. — Не можем просто да гледаме безучастно как умират хора, след като имаме силата да променим нещо.

Стаята утихва. Никой не трепва дори.

— Дадено — обажда се Уинстън, — ще се бия с теб.

— Аз също — присъединява се Алиа.

— И аз — добавя Брендън.

— Знаеш, че съм с теб — казва Кенджи.

— Аз също — казват в един глас Лили и Иън.

Касъл поема дълбока глътка въздух.

— Може би — казва той. Обляга се назад в стола си и преплита пръсти в скута си. — Може би вие ще успеете в онова, в което аз се провалих. — Поклаща глава. — По-възрастен съм от вас с двайсет и седем години, а никога не съм имал вашата увереност, но ви разбирам. И вярвам, че казвате онова, което мислите. — Пауза. Изпитателен поглед. — Ще ви подкрепим. Но трябва да знаете, че поемате огромна, страховита отговорност. Такава, която може да даде неочакван, необратим резултат.

— Наясно съм — потвърждавам тихо.

— Добре тогава, госпожице Ферърс. Успех и нека силата бъде с вас. Светът ни е във вашите ръце.