Възпламени ме

Шейсет и пета глава

— Какво му каза? — питам веднага щом вратите на асансьора се затварят.

Уорнър си поема дълбока глътка въздух. Не отговаря.

— Няма ли да ми кажеш?

— Предпочитам да го премълча — отвръща тихо той.

Хващам ръката му. Стисвам я.

Вратите на асансьора се отварят.

— Странно ли ще ти е? — пита Уорнър. Изглежда изненадан от собствения си въпрос, сякаш не може да повярва, че го е задал.

— Кое?

— Че двамата с Кент сме… братя.

— Не — отговарям аз. — Знам го от известно време. И това не променя нищо.

— Радвам се — казва тихо той.

Кимам объркано с глава.

Вече сме в спалнята и седим на леглото.

— И нямаш нищо против? — пита Уорнър.

Още по-объркана съм.

— Двамата да общуваме един с друг — пояснява Уорнър.

— Моля? — възкликвам, неспособна да скрия изумлението си. — Не. — Отвръщам бързо. — Не, разбира се, че не… даже много бих се радвала.

Уорнър приковава очи в стената.

— Значи… искаш да общуваш с него? — Полагам големи усилия да му дам нужното пространство и не искам да нахалствам, но просто не мога да се въздържа.

— Бих искал да опозная брат си, да.

— А Джеймс? — питам аз.

Уорнър се засмива леко.

— Да. Джеймс също.

— Значи… си доволен?

Той не отговаря веднага.

— Не съм недоволен.

Сядам в скута му. Обхващам с длани лицето му и повдигам брадичката му, за да ме погледне в очите. Усмихвам се глуповато.

— Това е прекрасно — казвам му.

— Така ли смяташ? — ухилва се той. — Колко интересно.

Кимвам. И отново, и отново. И го целувам веднъж, много нежно.

Уорнър затваря очи. Усмихва се едва и на едната му буза се появява трапчинка. Лицето му придобива умислено изражение.

— Колко странно се развиха нещата.

Имам чувството, че ще умра от щастие.

Уорнър ме вдига от скута си и ме слага да легна върху леглото. После застава отгоре ми.

— А ти защо си толкова доволна? — пита ме, потискайки смеха си. — Направо хвърчиш в облаците.

— Искам да си щастлив — казвам му, докато изучавам очите му. — Искам да имаш семейство. Искам да си обграден от хора, които те обичат. Заслужаваш го.

— Нали си имам теб — казва той, опирайки чело в моето. Очите му се затварят.

— Трябва да имаш повече.

— Не — прошепва той. Поклаща глава. Носът му погъделичква моя.

— Да.

— Ами ти? И родителите ти? — пита ме после. — Имаш ли желание да ги намериш?

— Не — отвръщам тихо. — Никога не са ми били истински родители. Пък и нали си имам приятели.

— И мен — добавя той.

— Ти си ми приятел — казвам аз.

— Но не и най-добрият ти приятел. Кенджи е най-добрият ти приятел.

Много ми е трудно да не се разсмея, чувайки ревността в гласа му.

— Да, но ти си любимият ми приятел.

Уорнър се привежда към мен, подминавайки устните ми.

— Хубаво — прошепва той и ме целува по врата. — А сега се обърни по корем.

Гледам го недоумяващо.

— Моля те — казва той с усмивка.

Изпълнявам желанието му. Съвсем бавно.

— Какво правиш? — прошепвам, обръщайки се да го погледна.

Той натиска нежно тялото ми върху леглото.

— Искам да знаеш — казва, докато дръпа ципа на костюма ми, — че ценя високо приятелството ти. — Материята се разтваря, излагайки кожата ми на въздуха; тялото ми потреперва.

Ципът стига до основата на гръбнака ми.

— Но бих искал да кандидатствам за друга титла — казва Уорнър. Допира леко устни в средата на гърба ми. Прокарва ръце по кожата ми и смъква ръкавите надолу по раменете ми, обсипвайки с целувки плешките ми, тила ми. — Защото моето приятелство — прошепва — ти предлага много повече облаги, отколкото това на Кенджи.

Не мога да дишам. Не мога.

— Не смяташ ли? — пита Уорнър.

— Да — отговарям незабавно. — Да.

После съзнанието ми се завърта опиянено и се питам колко ли скоро ще загубим тези моменти и след колко ли време ще си ги върнем.

Не знам накъде сме се запътили двамата, но знам, че искам да стигна дотам. Ние сме часове и минути, устремили се към една и съща секунда, стиснали ръце, летейки към нови дни и обещанието за нещо по-добро.

Предстои да видим какво ни чака напред и знаем какво оставяме зад гърбовете си, но така и няма да опознаем настоящето. Този момент и следващият, и дори този, който щяхме да наречем "сега", вече ги няма, отлетели са и ни остават само тези уморени тела — единственото доказателство, че сме живели във времето и сме оцелели.

Но накрая ще си е струвало.

Да се борим за цял живот от такива моменти.