Възпламени ме

Седемнайсета глава

Някогашният дом на Адам е точно такъв, какъвто си го спомням.

Двамата с Кенджи се промъкваме откъм подземния паркинг и изкачваме стълбището към горното ниво. Толкова съм притеснена, че не мога да говоря. Вече два пъти ми се наложи да скърбя по приятелите си и една част от мен още не може да повярва, че това се случва. Но е така. Трябва да е така.

Ще видя Адам.

Ще видя лицето на Адам.

Той ще е истински.

— Разбиха вратата, когато ни издирваха първия път — обяснява Кенджи, — затова сега е заклещена; трупаме пред нея мебели, за да я държим затворена, но тя пък взе че се изметна на другата страна, така чеее… да, може да им отнеме малко време да я отворят. Иначе местенцето се оказа много удобно. Има предостатъчно складирана храна и канализацията още работи, защото Кент е предплатил до края на годината. Общо взето, излезе ни късметът. — Обобщава той.

Аз кимам с глава, боейки се да отворя устата си. Кафето от сутринта започва да се отразява зле на стомаха ми и треперя от глава до пети.

Адам.

Всеки момент ще видя Адам.

Кенджи заблъсква по вратата.

— Отворете — изкрещява. — Аз съм.

За момент чувам единствено тежки стъпки, скърцащ под, металическо стържене и поредица от глухи звуци. Касата на вратата се разтърсва пред очите ми, някой от другата страна дърпа вратата, мъчейки се да я отклещи.

И я отваря. Съвсем бавно. Стискам ръце, за да запазя самообладание.

Уинстън се показва на вратата.

Облещва се насреща ми.

— Майчице — проронва той. Сваля очилата си, прави ми впечатление, че са облепени с тиксо, а после той примигва. Лицето му е насинено и подпухнало, долната му устна е подута и разцепена. Лявата му ръка е превързана и бинтът е омотан няколко пъти около дланта му.

Усмихвам му се плахо.

Уинстън сграбчва тениската на Кенджи и го издърпва към себе си, без да откъсва очи от лицето ми.

— Пак ли халюцинирам? — пита той. — Защото този път вече ще побеснея. По дяволите! — Казва той, възпирайки отговора на Кенджи. — Ако знаех колко е отвратително да получиш мозъчно сътресение, щях да се гръмна в лицето при първа възможност…

— Не халюцинираш — прекъсва го Кенджи през смях. — Пусни ни да влезем.

Уинстън продължава да мига насреща ми, ококорил очи, и отстъпва назад, за да ни направи път. Но веднага щом прекрачвам прага, попадам в друг свят, в съвършено различен спомен. Това е домът на Адам. Първото място, в което намерих убежище. Първото място, в което някога съм се чувствала в безопасност.

А сега е пълно с хора, пространството му е твърде малко, за да побере толкова много тела. Касъл и Брендън, и Лили, и Иън, и Алиа, и Джеймс — всичките са застинали в движение. Всички ме гледат удивено. И тъкмо се каня да кажа нещо, да измисля приемлив поздрав за единствените си приятели, пребити и ранени, когато Адам излиза от малката стаичка, принадлежала някога на Джеймс. Държи нещо в ръце и изглежда отнесен, не забелязва рязката промяна в атмосферата.

Тогава вдига поглед.

Устните му се разделят, сякаш е напът да проговори, а нещото в ръцете му пада на земята, разбивайки се на толкова много звуци, които мигновено изтръгват всички от унеса.

Адам се взира в мен, заковал очи в лицето ми, гърдите му се надигат и спадат, по изражението му се борят безброй различни емоции. Изглежда и ужасен, и обнадежден. А може би ужасен от зараждащата се надежда.

И макар да съзнавам, че май е редно аз да проговаря първа, внезапно проумявам, че не знам какво да кажа.

Кенджи застава до мен с разцепено от огромна усмивка лице. Премята ръка през раменете ми. Стисва ги и казва:

— Вижте какво намерих.

Адам тръгва към мен, но чувството е странно — сякаш всичко се случва на забавен каданс, сякаш моментът не е реален. Очите му преливат от болка.

Като че ли някой ме е ударил в корема.

Но ето го, вече е пред мен, ръцете му обхождат тялото ми, сякаш за да се уверят, че съм истинска, непокътната. Оглежда лицето ми, чертите ми, пръстите му се вплитат в косата ми. И тогава изведнъж като че ли приема, че не съм призрак, не съм поредният кошмар, и ме придърпва така рязко към себе си, че ахвам неволно.

— Джулиет — прошепва той.

Сърцето му тупти лудо до ухото ми, ръцете му ме обвиват силно и аз се топя в прегръдката му, разпознавайки топлия уют на тялото му, аромата му, кожата му. Обгръщам го с ръце, плъзвам ги нагоре по гърба му и се вкопчвам в него, и дори не осъзнавам, че по лицето ми са се ронили тихи сълзи, докато той не се отдръпва, за да ме погледне в очите. Казва ми да не плача, казва ми, че съм в безопасност, че всичко е наред, а аз знам, че е просто лъжа, но въпреки това се радвам да го чуя.

Пак започва да оглежда лицето ми, обхванал нежно с длани тила ми, внимавайки да не докосва кожата ми. Остра болка пронизва сърцето ми при тази мисъл.

— Не мога да повярвам, че наистина си тук — казва той с пресеклив глас. — Не мога да повярвам, че наистина се случва…

Кенджи прочиства гърлото си.

— Хм… хора? Нагонът ви погнусява хлапетата.

— Не съм хлапе — обажда се Джеймс видимо засегнат. — И не мисля, че е гнусно.

Кенджи се завърта.

— Не те притеснява всичкото това тежко дишане? — Той махва небрежно към нас.

Отскачам инстинктивно от Адам.

— Не — отговаря Джеймс, скръствайки ръце. — А теб?

— Отвращава ме, откъдето и да го погледнеш.

— Едва ли щеше да говориш така, ако ти беше на тяхно място.

Дълга пауза.

— Когато си прав, прав си — склонява Кенджи. — Май ще трябва да ми намериш някоя дама в тоя скапан сектор. Навит съм на всякакви кандидатки на възраст между осемнайсет и трийсет и пет. — Той посочва към Джеймс. — Е, залавяй се за работа, благодаря.

Джеймс като че ли приема мисията съвсем насериозно. Кимва няколко пъти.

— Добре — казва. — Какво ще кажеш за Алиа? Или пък Лили? — предлага веднага, посочвайки двете други жени в стаята.

Устата на Кенджи се отваря и затваря няколко пъти, преди да каже:

— Ами, не, благодаря, малкия. Тези двечките са ми като сестри.

— Много галантно — казва Лили и осъзнавам, че за пръв път я чувам да говори. — Обзалагам се, че печелиш всички свободни жени с приказки, че са ти като сестри. Сигурно мадамите се редят на опашка да скочат в леглото с кретен като теб.

— Грубичко — казва Кенджи и кръстосва ръце.

Джеймс се залива от смях.

— Виждаш ли на какво съм подложен? — обръща се към него Кенджи. — Никой не обича горкия Кенджи. Раздавам се докрай, а никой не ми се отблагодарява. Трябва ми жена, която да оцени всичко това. — Казва той, показвайки тялото си с ръце.

Очевидно е, че преувеличава, мъчейки се да разведри Джеймс с нелепите си приказки, и всички го знаят. Кенджи е единственият им източник на веселие в това тясно пространство и се питам дали именно заради това не обхожда района сам всеки ден. Може би му трябва време да скърби на спокойствие, и то на място, където никой не очаква от него да е забавният тип.

Сърцето ми спира и тръгва отново, докато си мисля колко ли му е трудно да се държи дори когато е на косъм да рухне. Днес за пръв път мярнах тази му страна и тя ме изненада повече, отколкото се полагаше.

Адам стисва рамото ми и аз се обръщам към него. Усмихва ми се нежно, измъчено, с натежали от болка и радост очи.

Но от всички чувства, които можех да изпитам в този момент, вината ме връхлита с най-голяма мощ.

Всеки в тази стая носи своето тежко бреме. Кратките моменти на веселие прорязват меланхолията, забулваща малкото пространство, но отмине ли смехът, тъгата отново се завръща. И макар да съзнавам, че е редно да скърбя по загубените човешки животи, просто не знам как. Не познавах никого от тях. Едва започвах да се сприятелявам със Соня и Сара.

Но един поглед ми е достатъчен да проумея, че само аз се чувствам така. Виждам траурните линии, набраздили лицата на приятелите ми. Виждам тъгата, скътана в дрехите им, кацнала върху сбърчените им чела. И нещо дърпа укорително съзнанието ми, казва ми, че трябва да съм като тях, че трябва да страдам като тях.

Но не е така.

Вече не съм онова момиче.

Толкова години наред живях в постоянен страх от себе си. Съмнението се беше венчало за малодушието ми, а след като се бе нанесло в съзнанието ми, бе започнало да гради замъци и да властва над цели царства и над мен самата, да огъва волята ми с шепот, докато не се превърнах в безропотна слугиня, твърде боязлива, за да прояви неподчинение, твърде боязлива, за да изкаже мнението си.

Живеех в окови, в затвора на собственото си съзнание.

Но най-сетне, най-сетне намерих начин да се освободя.

Страдам за погубения живот. Потресена съм. Но освен това съм будна, нащрек. Соня и Сара още не са мъртви, живеят заради благоволението на Андерсън. Все още имат нужда от помощта ни. Не мога да тъгувам, когато единственото чувство в душата ми е непоклатимата решимост да им помогна.

Вече не ме е страх от страха и няма да му позволя да господства над мен.

Страхът ще започне да се страхува от мен.