Петдесет и трета глава


Ставам на крака.

Адам стои от другата страна на стаята и разговаря с Уинстън и Иън. Всички се умълчават, виждайки накъде съм се запътила. И ако през главата на Адам минават мисли или чувства към мен, не го показва.

— Трябва да му кажеш — заявявам аз.

— Какво? — стряска се Адам.

— Трябва да му кажеш истината — повтарям аз. — Ако не я чуе от теб, ще я чуе от мен.

Изведнъж очите на Адам се превръщат в замръзнал океан, студени и безсърдечни.

— Не ме притискай, Джулиет. Не говори глупави неща, за които ще съжаляваш.

— Нямаш право да го пазиш в тайна от него. Няма си никого на този свят и заслужава да научи.

— Това изобщо не ти влиза в работата — казва Адам. Привел се е застрашително над мен, свил ръцете си в юмруци. — Не се меси. Не ме принуждавай да направя нещо, което не искам.

— Сериозно ли ме заплашваш? — питам аз. — Полудя ли?

— Може би си забравила — казва той, — че аз съм единственият в тази стая, който може да блокира енергията ти. Но не съм го сторил. Безсилна си срещу мен.

— Не съм безсилна срещу теб и много добре го знаеш — казвам му. — Допирът ми те убиваше дори когато бяхме заедно…

— Е, да, обаче нещата са се променили доста оттогава. — Той сграбчва ръката ми и я дръпва така силно, че едва не политам напред. Опитвам да се измъкна, но не мога.

Твърде силен е.

— Адам, пусни ме…

— Усещаш ли? — пита той с безумни, буреносно сини очи.

— Какво? — отвръщам аз. — Какво да усещам?

— Именно — казва той. — Нищо. Празна си. Нямаш енергия, нямаш огън, нямаш свръхсила. Сега си най-обикновено момиче, което не може да удари някого дори за да спаси живота си. А аз съм си добре. Напълно невредим.

Преглъщам тежко и посрещам ледения му поглед.

— Значи, си успял? — питам го. — Успял си да овладееш силата си?

— Разбира се, че успях — отвръща гневно той. — А ти не можа да почакаш… макар и да ти се заклех, че ще успея… не можа да почакаш, колкото и да те уверявах, че полагам огромни усилия само и само да бъдем заедно…

— Вече няма значение. — Взирам се в ръката му, свирепо вкопчена в моята. — Рано или късно щеше да се стигне дотук.

— Не е вярно… и това е доказателството! — Той вдига ръката ми. — Щяхме да успеем…

— Вече сме прекалено различни. Искаме различни неща. А това? — казвам аз, кимвайки към ръцете ни. — С това доказваш единствено, че имаш невероятната способност да блокираш енергията ми.

Адам стисва челюсти.

— А сега пусни ръката ми.

— Ей… ще благоволите ли да ни спестите драмите точно тази вечер? — гласът на Кенджи проехтява от другия край на стаята. Той крачи към нас. Вбесен.

— Не се бъркай — озъбва му се Адам.

— Вика му се съобразителност. И други хора живеят в тази стая, кретен такъв — казва Кенджи, достигайки ни. Хваща ръката на Адам. — Така че престани.

Адам се изтръгва разярено от хватката му.

— Не ме пипай.

Кенджи му стрелва остър поглед.

— Пусни я.

— Знаеш ли какво? — казва Адам, изцяло подвластен на гнева си. — Направо си обсебен от нея… вечно скачаш в нейна защита, вечно се месиш в разговорите ни… Толкова много ли я харесваш? Хубаво. Твоя е.

Времето замръзва около нас.

Сцената е подредена:

Адам и неистовият му поглед, гневът му, пламналото му лице.

Кенджи, застанал до него с ядосано, леко объркано изражение.

И аз, с ръка, заклещена в бруталната хватка на Адам, която така бързо и лесно ме превръща в момичето от едно време.

Напълно безсилна съм.

И тогава с едно-единствено движение всичко се променя…

Адам сграбчва голата ръка на Кенджи и я притиска в моята.


За един достатъчно дълъг момент.


Загрузка...