Възпламени ме

Трийсет и пета глава

Кенджи ме гледа угрижено.

— Това пък какво беше?

Уинстън и Иън също ме зяпат с неприкрито учудване. Лили разопакова багажа си. Касъл ме наблюдава внимателно. Брендън и Алиа са потънали в разговор.

— Какво имаш предвид? — питам аз. Опитвам да се държа небрежно, но ми се струва, че ушите ми са порозовели.

Кенджи плясва с ръка тила си. Свива рамене.

— Да не би да сте се спречкали или нещо такова?

— Не — побързвам да отрека.

— Аха — Кенджи килва глава към мен.

— Как е Адам? — питам аз, за да сменя темата.

Кенджи въздъхва продължително, извръща поглед, потрива очи и пуска чантата си на пода. Обляга гръб на стената.

— Няма да те лъжа, Джул — казва, снижавайки глас. — Тая гадост с Кент сериозно ми бърка в здравето. Драмите ви усложняват всичко. Не беше много доволен, че искаме да си тръгнем.

— Какво? Но нали каза, че не иска да се бие повече…

— Да, и все пак — кимва Кенджи. — Очевидно от това не следва, че иска да загуби всичките си приятели наведнъж.

Поклащам глава.

— Не постъпва справедливо.

— Знам — съгласява се Кенджи. Въздъхва отново. — Както и да е, радвам се да те видя, принцесо, но съм скапан от умора. И гладен. И вкиснат. Знаеш как е. — Махва небрежно с ръка и се свлича на пода.

Крие нещо от мен.

— Какво има? — питам тихо, сядайки на пода срещу него.

Той вдига поглед към очите ми.

— Липсва ми Джеймс, ясно? Липсва ми хлапакът. — Кенджи звучи безкрайно изтощен. Направо виждам умората в очите му. — Не исках да го изоставям.

Сърцето ми моментално се свива на топка.

Разбира се.

Джеймс.

— Много съжалявам. Ще ми се да имаше начин да го вземем с нас.

Кенджи бръсва с пръст въображаеми прашинки от тениската си.

— Май е по-безопасно за него да остане там, където е — казва той, макар че видимо не вярва в нито една от думите си. — Просто ми се ще Кент да престане да се държи като дръвник.

Настръхвам.

— Всичко можеше да върви по мед и масло, ако просто се беше взел в ръце — казва Кенджи. — Ама не, трябваше да изпадне в истерии и драми. — Той въздъхва. — Толкова е емоционален, да му се не види. — Добавя внезапно. — Приема всичко толкова насериозно. Не може просто да се пусне по течението. Не може да се укроти и да продължи с живота си. Ох… знам ли. Както и да е. Просто ми се ще Джеймс да беше с нас. Липсва ми.

— Съжалявам — повтарям аз.

Лицето на Кенджи се изкривява в странна гримаса. Той махва безгрижно с ръка.

— Няма нищо. Ще ми мине.

Вдигам поглед и откривам, че всички останали са изчезнали.

Касъл, Иън, Алиа и Лили отиват към съблекалнята, а Уинстън и Брендън се разхождат из залата. Спират да обсъдят каменната стена, но не чувам какво казват.

Примъквам се по-близо до Кенджи. Опирам глава на ръцете си.

— И какво — подхваща той, — оставям те за двайсет и четири часа и двамата с Уорнър минавате от свръхдраматично гушкане към леденостудени погледи, а? — Кенджи рисува с пръст по меката настилка на пода. — Сигурно историята е интересна.

— Не бих казала.

— Сериозно ли няма да ми кажеш какво е станало? — Той вдига засегнат поглед. — Аз ти казвам всичко.

— Да, повярвах ти.

— Не ми се прави на умница.

— Какво е положението, Кенджи, наистина? — Оглеждам лицето му, вялата му усмивка. — Струваш ми се различен днес. Смачкан.

— Няма какво да ти кажа — измърморва той. — Просто ми липсва Джеймс, това е.

— Но не е само това, признай си.

Той замълчава.

Аз забивам поглед в скута си.

— Нали знаеш, че можеш да ми кажеш всичко? Ти винаги си ме изслушвал и аз съм тук, ако искаш да поговориш с някого.

Кенджи врътва очи.

— Защо трябва да ме караш да се чувствам виновен, понеже не искам да участвам в сантиментални раздумки?

— Не е вя…

— Просто… просто съм в много кофти настроение, ясно? — Той поглежда настрани. — Чувствам се странно. Някак ми се вилнее днес. Искам просто да напердаша някого без всякаква причина.

Свивам колене до гърдите си. Отпускам брадичка върху тях. Кимвам.

— Имал си тежък ден.

Той изпръхтява. Кимва и забива поглед в стената. Натиска юмрук в мекия под.

— Понякога просто ми омръзва, разбираш ли? — Взира се в юмрука си, във вдлъбнатините, които кокалчетата му образуват в мекия, гъвкав материал. — Направо ми идва до гуша. — Гласът му внезапно затихва, сякаш изобщо не говори на мен. Гърлото му се движи, очевидно от емоциите, заклещени в гърдите му. — Постоянно губя близки хора. — Казва той. — Имам чувството, че това е всеки ден. Всеки шибан ден. Дотегна ми… втръсна ми вече…

— Кенджи… — опитвам да кажа.

— Липсваше ми, Джул. — Не отлепя очи от настилката. — Ще ми се да беше с мен снощи.

— И ти ми липсваше.

— Нямам с кого друг да говоря.

— Нали уж не ти харесвало да говориш за чувствата си? — закачам го в опит да разведря обстановката.

Той не реагира.

— Просто понякога ми идва в повече. — Извръща поглед. — Прекалено много е. Дори за мен. Има дни, в които не искам да се смея. — Продължава той. — Не искам да съм забавен. Не искам да ми пука за нищо. Има дни, в които искам просто да си седна на задника и да му хвърля един рев. Цял ден да плача. — Ръцете му спират да се движат по настилката. — Откачено ли звучи? — Пита ме тихо, без да вдига поглед към мен.

Мигам и мигам заради паренето в очите ми.

— Не — казвам му. — Изобщо не звучи откачено.

Той се взира в пода.

— Контактите с теб ми се отразяват странно, Джул. Напоследък само бездействам и размишлявам върху чувствата си. Много благодаря.

Долазвам до него и го прегръщам през кръста, а той ми отвръща моментално, притискайки ме към себе си. Лицето ми е заровено в гърдите му и чувам силното туптене на сърцето му. Още страда, а аз все го забравям. Не бива да го забравям.

Ще ми се да мога да облекча болката му с прегръдката си. Да поема бремето от плещите му.

— Странно е, не смяташ ли? — пита той.

— Кое?

— Ако бяхме голи сега, вече нямаше да съм сред живите.

— Млъквай — заповядвам аз, смеейки се до гърдите му. И двамата сме с дълги ръкави и крачоли. Стига лицето и ръцете ми да не докосват кожата му, всичко е наред.

— Е, вярно е.

— И в кое смахнато измерение по-точно бих се съблякла пред теб?

— Просто отбелязвам — казва той. — Случва се какво ли не. Знае ли човек.

— Май ти трябва гадже.

— Ъ-ъ — не се съгласява той. — Трябва ми само прегръдка. От приятелката ми.

Отдръпвам се назад, за да видя лицето му. Опитвам да разчета погледа му.

— Ти си най-добрият ми приятел, Кенджи. Знаеш го, нали?

— Да, малката — ухилва ми се той. — Знам. И не мога да повярвам, че се вързах с твоя кльощав задник.

Измъквам се от ръцете му. Присвивам очи насреща му.

Той се засмива.

— Е, как е новото гадже?

Усмивката ми помръква.

— Не ми е гадже.

— Сигурна ли си? Защото главата си залагам, че Ромео нямаше да ни покани тук, ако не беше хлътнал по теб.

Забивам поглед в ръцете си.

— Може би един ден с Уорнър ще се научим да сме приятели.

— Ама ти сериозно ли? — казва шокирано Кенджи. — Мислех, че си си загубила ума по него.

Свивам рамене.

— Ами… привлича ме.

— Но?

— Но Уорнър има още много да работи върху себе си, схващаш ли?

— Хм, да — отговаря Кенджи. Въздъхва. Отпуска се назад. — Да. Схващам.

И двамата се смълчаваме за момент.

— Ама тая работа си е доста шантава — заявява Кенджи най-неочаквано.

— Какво имаш предвид? — вдигам поглед аз. — Коя част по-точно?

— Уорнър — отвръща Кенджи. — Не мога да му хвана спатиите. — Кенджи ме поглежда. Право в очите. — През цялото време, докато бях в базата, нито веднъж не го видях да говори неофициално с някого от войниците. Нито веднъж. Беше като камък, Джул. Като камък. — Повтаря той. — Не се усмихваше. Не се смееше. Не демонстрираше никакви емоции. И никога, ама никога не си отваряше устата, освен за да издаде заповед. Държеше се като същинска машина. — Казва Кенджи. — А сега? — Той посочва асансьора. — Мъжът, който излезе оттук? Който се появи в къщата вчера? Нямам никаква представа кой е. Умът ми не го побира. Направо е нереално.

— Не знаех, че е бил такъв — казвам изненадано.

— Не се ли е държал така и с теб? — пита Кенджи. — Когато дойде в базата?

— Не — отговарям. — Винаги е бил доста… оживен покрай мен. Не в добрия смисъл на думата — пояснявам аз, — а по-скоро… знам ли. Говореше много. — Умълчавам се, позволявайки на спомените да изплуват в съзнанието ми. — Даже не спираше да говори. Всъщност само това и правеше. И ми се усмихваше постоянно. — Пак замълчавам. — Мислех, че го прави нарочно. За да ми се присмива. Или да ме уплаши.

Кенджи се отпуска назад върху дланите си.

— Да, ама не.

— Хм — казвам аз, вперила поглед в неясна точка.

Кенджи въздъхва.

— Хубаво, но… ами… поне добре ли се държи с теб?

Аз свеждам очи. Заглеждам се в краката си.

— Да — прошепвам. — Много добре.

— Но двамата не сте дуо, така ли да разбирам?

Правя кисела гримаса.

— Ясно — изстрелва бързо Кенджи, вдигайки ръце. — Добре… просто ми беше любопитно. Тук никой никого не съди, Джул.

Изсумтявам.

— Друг път.

Кенджи се поотпуска.

— Знаеш ли, Адам наистина мисли, че между двама ви с Уорнър вече има нещо.

Врътвам очи.

— Адам е глупав.

— Ех, принцесо — възмущава се Кенджи. — Трябва да поговорим за езика ви…

— Адам трябва да каже на Уорнър, че са братя.

Кенджи вдига стреснат поглед.

— По-тихо — прошепва ми той. — Не бива да го казваш на всеослушание. Знаеш какво мисли по въпроса Кент.

— Според мен не е справедливо. Уорнър има право да знае.

— Защо? — пита Кенджи. — Да не мислиш, че двамата с Кент тутакси ще станат дружки?

Впивам нетрепващ, сериозен поглед в него.

— Джеймс също му е брат, Кенджи.

Тялото на Кенджи се вцепенява, лицето му става безизразно. Очите му се разширяват едва забележимо.

Килвам глава настрани. Вдигам едната си вежда.

— Аз дори не… боже — казва той. Притиска юмрук в челото си. — Дори не ми беше хрумнало.

— Не е справедливо спрямо нито един от двамата — продължавам аз. — А и мисля, че Уорнър много би се радвал да научи, че има братя. Джеймс и Адам поне са заедно. — Казвам. — Но Уорнър винаги е бил сам.

Кенджи клати глава с белязано от недоумение лице.

— Сюжетът се заплита все повече и повече — казва той. — Тъкмо си мислиш, че няма повече накъде, и изведнъж: хоп!

— Заслужава да научи, Кенджи — повтарям аз. — Не може да не си съгласен, че поне това заслужава. Негово право е. От една кръв са.

Кенджи вдига поглед. Въздъхва.

— Проклятие.

— Ако Адам не му каже — заявявам, — аз ще му кажа.

— Не би посмяла.

Впервам решителен поглед в него.

— Това е гадно, Джул. — Кенджи изглежда изненадан. — Не бива да го правиш.

— Защо ми викаш "Джул"? — става ми любопитно. — Кога ти хрумна? Вече си ми дал поне петдесет различни прякора.

Той свива рамене.

— Трябва да си поласкана.

— О, така ли? — питам аз. — Прякорите са повод за гордост, значи?

Той кимва.

— Ами тогава какво ще кажеш да ти викам Кени?

Кенджи скръства ръце. Гледа ме на кръв.

— Хич не е смешно.

Ухилвам се насреща му.

— Е, съвсем мъничко.

— А ти какво ще кажеш да наричам новото ти гадже Крал Глътналбастун?

— Не ми е гадже, Кени.

Кенджи ми стрелва предупредителен поглед. Посочва с пръст лицето ми.

— Въобще не ми е забавно, принцесо.

— Ей, не искаш ли да се изкъпеш? — питам го аз.

— Значи, смърдя, така ли?

Врътвам очи.

Той се изправя. Подушва тениската си.

— По дяволите, май наистина понамирисвам.

— Върви — казвам му. — И побързай. Имам чувството, че ни чака дълга нощ.