Възпламени ме

Шейсет и осма глава

Нямам представа къде е Кенджи.

Тук долу е тясно и ме обзема клаустрофобия и вече чувам забързан тропот на крака и крясъци, отекващи по коридора; явно от горната палуба са разбрали, че нещо се е случило. Полагам огромни усилия да не се паникьосвам, но вече не знам какъв трябва да е следващият ми ход.

Не съм очаквала, че ще ми се наложи да се справям сама.

Непрестанно шепна името на Кенджи и се надявам на отговор, но не чувам нищо. Не мога да повярвам, че се загубихме толкова скоро. Поне още съм невидима, от което следва, че едва ли е на повече от петнайсетина метра разстояние, но войниците са прекалено близо, за да действам безразсъдно. По никакъв начин не бива да привличам вниманието им към себе си… или към Кенджи.

Затова си налагам да запазя спокойствие.

Проблемът е, че нямам никаква представа къде се намирам. Какво търся. Дори не съм стъпвала на кораб досега, камо ли на внушителен военен съд като този.

Но трябва все някак да се ориентирам.

Стоя по средата на много дълъг коридор, подът, стените и дори ниският таван над главата ми са облицовани с дървена ламперия. През около метър има малки ниши, сякаш изгребани с лъжица в стените.

Врати, осъзнавам.

Чудя се накъде ли водят. Къде ли трябва да отида аз.

Грохотът от десетки войнишки кубинки приближава.

Сърцето ми полудява и опитвам да се притисна до стената, но коридорът е твърде тесен; макар и да не могат да ме видят, е изключено да се промъкна край тях. Вече зървам първата група, чувам яростните заповеди на командира. Всеки момент ще се забият право в мен.

Тръгвам назад с бързи крачки, стъпвайки на пръсти, за да съм възможно най-тиха. Спирам внезапно. Гърбът ми се е опрял в стената. В коридора влетяват още войници, очевидно вдигнати под тревога, и за момент усещам, че сърцето ми спира. Толкова се притеснявам за Кенджи.

Но щом продължавам да съм невидима, Кенджи не може да е далеч — или поне така си мисля. Би трябвало да е жив.

Вкопчвам се в тази надежда, докато войниците ме връхлитат от двете страни.

Поглеждам наляво. Поглеждам надясно. Приклещват ме, без дори да го осъзнават. Нямам представа накъде са се запътили — може би се връщат нагоре и навън, но трябва да направя нещо, и то бързо, а не искам да осуетявам прикритието си. Рано е още. Твърде рано е да ги нападам. Вярно, Алиа ме увери, че мога да устоя на куршум, ако силата ми е активна, но последният ми сблъсък с куршум в гърдите ме травмира достатъчно, че да избягвам този вариант до последно.

Затова правя единственото нещо, което ми идва наум.

Пъхвам се в една от нишите, притисвам гръб към вратата и вклинявам ръце в касата ѝ. Моля те моля те моля те, мисля си, моля те, нека стаята е празна. Отвори ли някой вратата, мъртва съм.

Войниците се приближават.

Спирам да дишам, докато минават покрай мен.

Лакътят на един от тях се тръква в ръката ми.

Сърцето ми барабани като обезумяло. Веднага щом ме подминават, изскачам от нишата и хуквам по коридори, водещи към още коридори. Това място е като лабиринт. Нямам представа нито къде се намирам, нито какво се случва.

Нито къде мога да открия Андерсън.

А прииждат още войници. Навсякъде са, появяват се на тумби, после изчезват изцяло, а аз се притаявам зад безброй ъгли и се въртя в различни посоки, мъчейки се да им се изплъзна. Докато не мярвам ръцете си.

Вече не съм невидима.

Едва сподавям писъка си.

Скатавам се в друга ниша, опитвайки да се слея с вратата, но вече съм и притеснена, и уплашена до смърт, защото не знам нито какво се е случило с Кенджи, нито какво очаква мен самата. Как можа да ми хрумне толкова глупава идея? Такава съм глупачка. Къде ми беше умът?

Как изобщо ми хрумна, че мога да се справя с подобна мисия?

Кубинки.

Прииждат със страшен тътен. Подготвям се за неизбежното и опитвам да потисна страха си. Вече просто няма начин да не ме видят. Призовавам енергията си, усещам я как пулсира в костите ми, как нахлува с пълна мощ в тялото ми. Ако успея да се задържа в това състояние, докато съм тук, долу, вероятно ще мога да се защитя. Вече знам как да се бия. Мога да обезоръжавам, да изтръгвам оръжия от ръцете на хората. На толкова много съм се научила.

Въпреки това ме изпълва тих ужас, а и никога досега не ми се е ходило до тоалетната толкова много.

Мисли, повтарям си постоянно. Мисли. Какво можеш да направиш? Къде трябва да отидеш? Къде може да се крие Андерсън? Определено не е на горната палуба. Трябва да сляза още по-надолу.

Но как?

Войниците ме наближават.

Чудя се какво ли има зад тези врати. Ако са просто стаи, попадам в капан. Но ако отвъд тази врата има преддверие към по-голямо помещение, може да имам шанс. Но пък, ако вътре има някого, несъмнено ще загазя. Не знам дали да рискувам.

Крясък.

Вик.

Изстрел.

Видели са ме.