Шейсета глава


Откъм редовете с войници под нас се разнася слисан шепот.

Определено са ме запомнили.

Уорнър изважда квадратно парче мрежа от джоба си и го задържа до устните си само за секунда, преди да го стисне в юмрука си. Когато проговаря, гласът му заехтява гръмко над тълпата.

— Сектор 45 — подхваща той.

Войниците се раздвижват. Вдигат десни юмруци и ги долепват до гърдите си, отпускайки левите си ръце до телата си.

— Преди малко повече от месец — продължава Уорнър — ви беше казано, че сме спечелили битката срещу бунтовническата групировка на име Пункт Омега. Казано ви беше, че сме разгромили базата им, а оцелелите им членове сме изтребили на бойното поле. Казано ви е да не се съмнявате в силата на Възобновителите. Че сме непобедими. Ненадминати по военна мощ и контрол над териториите ни. Казано ви е, че ние сме бъдещето. Единствената надежда на човечеството.

Гласът му отеква над тълпата, а очите му обхождат морето от лица пред него.

— И се надявам — казва той, — че не сте повярвали на всичко това.

Войниците гледат смаяно командира си. Като че ли не смеят да развалят строя, опасявайки се, че могат да се окажат жертва на нечия шега или на изпитание, поставено от Възобновителите. Затова просто наблюдават вглъбено, изоставили типичната си хладнокръвна фасада.

— Джулиет Ферърс — казва той — не е мъртва. Тя е тук, до мен, независимо от твърденията на върховния ни главнокомандващ. Той наистина я простреля в гърдите. И наистина я остави да умре. Но тя успя да оцелее след злонамереното му нападение и днес е тук, за да ви отправи едно предложение.

Взимам мрежичката от ръката на Уорнър, долепвам я до устните си също като него. Стисвам я в юмрука си и го спускам до тялото си.

Поемам дълбока глътка въздух. И произнасям четири думи.

— Искам да унищожа Възобновителите.

Гласът ми е толкова силен, така мощно проехтява над тълпата, че за момент ме изненадва. Войниците ме гледат ужасено. Шокирано. Недоумяващо. Изумено. Помежду им започват да се носят шепоти.

— Искам да ви поведа в битка — заявявам аз. — Искам да въстанем срещу…

Вече никой не ме слуша.

Съвършено организираният им строй се е разпаднал. Струпали са се на едно място и говорят един през друг, крещят, мъчат се да обсъждат чутото. Да проумеят какво се случва.

Не мога да повярвам, че съм загубила вниманието им толкова бързо.

— Не се колебай — казва ми Уорнър. — Реагирай. Веднага.

Надявах се да оставя това за по-късно.

В момента се намираме на по-малко от пет метра от земята, но Уорнър ми каза, че имало още четири нива над нас. Върху най-високото се намират високоговорителите, обслужващи площада отдолу. Има и малка платформа за поддръжка, до която имат достъп само техниците.

Вече се изкачвам към нея.

Войниците отново преместват вниманието си към мен, сочейки ме, докато се катеря по стълбите; продължават да говорят шумно помежду си. Нямам представа дали е възможно новината за възникналата ситуация вече да е достигнала до цивилните граждани или шпионите, докладващи на върховния главнокомандващ. Но в момента нямам време да се тюхкам около това, защото още не съм произнесла речта си, а вече съм загубила вниманието им.

Това не е добре.

Когато най-сетне достигам горното ниво, се намирам на около трийсет метра от земята. Стъпвам предпазливо на платформата, но най-вече внимавам да не гледам надолу твърде дълго. А когато накрая стъпвам здраво на краката си, вдигам поглед нагоре и го плъзвам по струпаните на площада войници.

Отново съм спечелила вниманието им.

Стисвам в юмрук микрофонната мрежа.

— Имам само един въпрос. — Думите ми са гръмки и ясни и отекват надалече. — Направили ли са нещо за вас Възобновителите?

Този път ме гледат. Слушат ме.

— Не ви дават нищо друго, освен мизерни заплати и обещания за бъдеще, което никога няма да настъпи. Разцепили са семействата ви и са ги разпръснали по всички краища на жалките останки от земята ни. Оставят децата ви да гладуват и унищожават домовете ви. Лъжат ви отново и отново, принуждавайки ви да постъпите в армията им, за да могат да ви контролират. А вие нямате друг избор. — Казвам аз. — Нямате друго решение. Затова се сражавате във войните им и убивате собствените си приятели, само и само да нахраните семействата си.

Да, вече определено имам вниманието им.

— Човекът, в чиито ръце поверявате управлението на нацията ни, е страхливец — заявявам аз. — Той е безсилен мъж, боящ се да покаже лицето си пред народа. Води таен живот, крие се от хората, които разчитат на него, а в същото време е успял да спечели страха ви. Научил ви е да изтръпвате, чуете ли името му. Може би вие още не сте го виждали с очите си — продължавам, — но аз го срещнах лично. И не останах впечатлена.

Не мога да повярвам, че още никой не ме е застрелял. Знам, че уж трябвало да са невъоръжени. Но все някой е донесъл пистолета си. А още не съм получила куршум.

— Присъединете се към новата съпротива — призовавам тълпата. — Ние сме мнозинството и можем да се обединим. Ще продължавате ли да водите такъв живот? — Питам ги, докато соча към комплексите в далечината. — Ще продължавате ли да мрете от глад? Защото те ще продължават да ви лъжат! — Уверявам ги. — Със света ни не е свършено. Има шанс да го спасим. Можем сами да създадем армия. — Казвам им. — Можем да застанем един до друг. Присъединете се към мен и ви обещавам, че ще променим много неща.

— Как? — чувам някой да се провиква. — Как можеш да обещаеш подобно нещо?

— Не се страхувам от Възобновителите — казвам им. — И съм по-силна, отколкото предполагате. Срещу моята сила дори върховният главнокомандващ не може да надделее.

— Вече знаем на какво си способна! — изкрещява някой друг. — Това не те спаси предишния път!

— Напротив — отвръщам аз, — не знаете на какво съм способна. Нямате ни най-малка представа на какво съм способна.

Протягам ръце пред себе си, насочвайки ги към тълпата. Опитвам да намеря удачен център. После се съсредоточавам.

Почувствай силата си — беше ми казал веднъж Кенджи. — Тя е част от теб, част от тялото и съзнанието ти. Ще изпълнява волята ти, ако се научиш да я контролираш.

Стъпвам здраво на земята. Приготвям тялото си.

После разцепвам тълпата надве.

Бавно.

Съсредоточавам енергията си върху всяко едно от телата пред мен поотделно и позволявам на силата си да се излее от мен, обгръщайки войниците съвсем внимателно, вместо да ги връхлети свирепо и да ги разкъса. Тя сякаш полепва по телата им като продължение на пръстите ми, откривайки идеалния център, разделящ групата на две половини. Хората вече се гледат един друг, мъчейки се да разберат защо не могат да преминат през невидимите стени, разцепващи тълпата на две групи.

Но щом енергията ми намира стабилен център, разтварям широко ръце.

Силата ми избутва войниците назад. Половината наляво. Другата половина надясно. Натискът не е толкова силен, че да пострадат, но достатъчно силен, за да ги поуплаши. Искам да почувстват мощта ми. Искам да усетят, че умишлено я сдържам.

— Мога да ви защитя — прокънтява отново гласът ми над тях. — И имам приятели, които могат да направят още повече. Да застанат до вас в битка.

И тогава, сякаш по сценарий, приятелите ми се материализират в самия център на площада, на мястото, което току-що съм освободила.

Войниците отскачат смаяно назад, отмествайки се още по-надълбоко в двата края на двора.

Касъл вдига ръка и кара едно малко дърво в далечината да се изкорени от само себе си. С двете си ръце го изтръгва от земята и го запраща в бесен танц във въздуха и докато клоните му плющят шумно на вятъра, Касъл го издърпва назад единствено със силата на ума си.

Издига го още по-нависоко в небето, точно над главите им, и Брендън вдига ръце.

Плясва силно с тях.

Мълния блъсва дървото в основата му и пропълзява нагоре по стеблото му с такава бързина и неописуема мощ, че направо го раздробява на трески, поръсващи се по земята като черен дъжд.

Не го бях очаквала; дори нямахме уговорка да ми помагат днес. Но току-що приятелите ми изпълниха идеалната демонстрация.

Сега. Сега е моментът.

Всички войници ни гледат. Площадът се е изпразнил. Намирам очите на Кенджи и изчаквам сигнала му.

Той кимва.

Аз скачам.

На трийсет метра над земята съм, очите ми са затворени, краката ми са опънати, ръцете ми — разперени. И усещам по-голям прилив на сила в тялото си откогато и да било досега. Овладявам я. Насочвам я.

Кацам с такава мощ на земята, че я разцепвам под себе си.

Приклекнала съм и едната ми ръка е протегната пред мен. Площадът се тресе така силно, че за момент се чудя дали отново не съм предизвикала земетресение.

Когато най-сетне се изправям и плъзвам поглед наоколо, вече виждам войниците много по-ясно. Лицата им, тревогата по тях. Гледат ме със страхопочитание, очите им са изцъклени от изумление и капка боязън.

— Няма да сте сами — казвам им, завъртайки се, за да погледна повече лица. — Вече няма от какво да се боите. Искаме да си върнем света. Искаме да спасим живота на роднините и приятелите си. Искаме децата ви да имат шанс за едно по-добро бъдеще. И искаме да въстанем. Искаме да победим. — Взирам се в колкото мога повече очи. — И молим за помощта ви.

Над площада се разстила абсолютна тишина.

А след нея настава абсолютен хаос.

Радостни възгласи. Крясъци и подсвирвания. Тропот на крака.

Усещам как квадратната мрежичка се изхлузва от ръката ми. Полита във въздуха и попада право в дланта на Уорнър.

— Поздравления, господа — обръща се към хората си той. — Разгласете новината на семействата си. На приятелите си. От утре всичко се променя. Върховният главнокомандващ ще пристигне до няколко дни. — Казва той. — Подгответе се за война.

И тогава изведнъж...

Кенджи прави всички ни невидими.


Загрузка...