Йерусалимска загадка

63

Един от палестинците стреля. Последваха още изстрели. И разбрах къде е той. Оранжевият пламък не можеше да бъде сбъркан.

И тогава ненадейно заваля дъжд, който се изсипа като из ведро, сякаш доставен по поръчка.

В този момент разбрах какво трябва да направя.

Шансът му да ме види или чуе щеше да е минимален в дъжда и тъмнината, ако внимателно се придвижех…

Истинската опасност щеше да дойде, когато се приближа.

Ръцете ми се допираха до камъни и трънливи храсти, докато се придвижвах напред към мястото, където бях видял да проблясват изстрелите.

Проехтя нов залп.

Инстинктът ме караше да залегна зад някое прикритие, за да оцелея. Но не можех.

Трябваше да продължа. Това бе моят шанс. Щом той все още беше тук, значи и Изабел беше наблизо. И навярно бе все още жива. Както и Сюзън, ако бяха заедно. Не можех повече да се крия…

Трябваше да ги намеря.

Коленете ми се удряха в камънака. Потиснах болката, продължих да вървя. Пред мен се редяха бледи скали.

Тогава минах покрай един акациев храст. Тръните му се забиха в ръката ми през гащеризона. Спрях, целият мокър от дъжда. Приклекнах. От устата ми не излезе нито звук, макар че ми идеше да стена. Игличките се бяха забили надълбоко.

Непогрешимият шум от зареждане на оръжие отекна слабо във въздуха.

Той беше наблизо.

Дръпнах ръката си от храстите, но не можах да я освободя. Бодлите ме дращеха. Кожата ми се разкъса, докато измъквах дланта си. Костваше ми голямо усилие да не издам звук. Очите ми бяха присвити заради изливащия се порой. Усещах миризмата на влажна пръст, чувствах как водата се стича по врата ми. Дъждът шибаше раменете ми, заливаше долината.

Обзе ме безгрижие, сякаш ми бе все едно дали ще бъда застрелян.

Мускулите ме боляха. Гърлото ми бе стегнато. Усетих, че ще се разкашлям. Нещо в гърдите ме дразнеше.

Тогава нов изстрел разцепи въздуха.

Мъжът стреляше по нещо! Куршумът иззвънтя от една скала в далечината.

Бавно извърнах глава. Негодникът беше зад една скала, на около два метра вляво от мен. Различих сянката му. Трябваше да е той. И тогава сянката му се размърда…

Луната отново се показваше в един процеп между облаците.

Щеше да ме види.

Имах секунда, за да реша какво да правя. Не бях в добра позиция, от която да предприема атака. А знаех колко е силен той.

Нямаше да съм в състояние да го надвия лесно.

Протегнах ръката си болезнено бавно и напипах най-големия камък, докато дъждът се изливаше над мен. Стиснах го като нож и внимателно се запридвижвах напред.

Една стъпка. Още една.

Мускулите ме боляха.

Сянката му се намираше точно зад един нисък храст.

Скочих като котка към него, покривайки трите крачки помежду ни в един изпълнен с адреналин миг.

Ударих го с цялата си сила по главата.

Мъжът изстена, но се извъртя към мен, сякаш бе чул приближаването ми. Нещо метално се стовари в бузата ми.

Замахнах отново с камъка, но той успя да отскочи.

Тогава пистолетът му гръмна.

Парещ вятър профуча покрай ръката ми. Вкопчихме се яростно един в друг. Не знаех от коя страна съм го хванал. Ръцете му се размахваха диво. Тялото му се тресеше. Един вцепеняващ удар уцели главата ми отстрани. Видях звездички, жълти и оранжеви, но не го пуснах.

После чух глас. Сякаш идеше от рая.

— Помощ, помощ, аз съм тук долу! — Беше гласът на Изабел…

Тя беше жива! Хватката ми бързо се стегна около мъжа.

Претърколихме се, вкопчени яростно един в друг. Телата ни се гърчеха по земята, по някаква скала.

И тогава краката ми се озоваха във въздуха. Бях хлътнал в някаква дупка под мен.

Разтърсващ удар уцели главата ми отстрани. Зрението ми се замъгли. Устата ми се изпълни с прах…

Извих се и сграбчих мъжа. В същия момент остра болка замъгли съзнанието ми.

Той пак понечи да ме удари. Краката ми провиснаха в дупката. Усетих, че опитва да ме изблъска в нея. Подхлъзнах се. Той извика победоносно.

— Аз съм тук, в пещерата! — чух гласа на Изабел.

Отскочих назад с всички сили, като го дръпнах рязко към мен.

Опрях нозе в ръбовете на дупката. Нямах представа колко е дълбока, но не ме интересуваше. Трябваше да го издърпам вътре, дори това да убиеше и двама ни.

Паднахме назад и полетяхме надолу към тъмнината, боричкайки се бясно. После се ударихме в нещо, под сипещ се над нас прахоляк.

Облак от песъчинки замъгли зрението ми. Лежах непохватно на една страна, а нещо остро дращеше кожата ми.

Намирах се върху счупена решетка от пръчки. Не, не бяха пръчки, а кости. С ужас осъзнах, че се бях стоварил върху купчина от пищяли, бедрени кости, черепи…

Около мен имаше дебели парчета от нещо, приличащо на твърда кора, което бе сложено върху костите.

— Шон, Шон! — извика Изабел. — Ставай!

Надигнах се и хванах една от пръчките. Беше дебела гладка кост, изпъкнала в края. Чух как мъжът пред мен изпъшка. Видях как помъчи да се изправи.

Изабел бе държана в дупка, пълна с кости.

Затова ли местните араби не бяха претърсили тези пещери? Непозволени места ли бяха за тях?

Виеше ми се свят. Пронизваше ме болка. Бледата лунна светлина нахлуваше заедно с дъжда.

— Внимавай! — извика Изабел.

Мъжът размаха нещо, сякаш искаше да разчисти пътека помежду ни. Направих крачка към него и краката ми захрущяха по купчината от кости.

Видях лицето на Изабел, беше бледо като лист хартия, огряно слабо от лунната светлина, която прозираше през дъжда.

Изабел светкавично скочи и се блъсна в него, щом той се обърна. За секунда си помислих, че мъжът ще се задържи на краката си, но после, като повалено дърво, той залитна към мен.

Вдигнах високо дебелия край на костта, която държах. Не беше кой знае какво оръжие, но щеше да свърши работа. Щом той приближи до мен, размахвайки ръце в опит да се защити, забих костта в черепа му. Стоварих я с цялата ми останала енергия.

Тялото му подскочи. Отново замахнах и го ударих. Костта в ръката ми се счупи, раздробявайки се на остри парченца.

Той падна, потръпвайки. Спазмите караха тялото му да се гърчи сред прахоляка и купчината от бледи кости.

Дишах на пресекулки, виеше ми се свят, едва се държах на нозете си.

И тогава ме обзе еуфоричен прилив на облекчение. Треперех целия от усилието, което вложих в схватката. Тялото ми се тресеше…

Бяхме победили.

Копелето беше мъртво.

А Изабел беше жива!

Прегърнах я.

Погледнах към тялото му, но то не помръдваше. Затворих очи за миг.

После дочух тихо хрущене. Избутах Изабел встрани.

Той ни връхлиташе с назъбено парче череп в ръката си. Замахна към лицето ми. Аз приклекнах.

Парчето изсвистя, видях края му да проблясва на сантиметър от окото ми.

Мъжът виеше като ранен вълк, като изпитващо болка животно, готвещо се за скок…

От очите му се стичаше кръв. Лицето му беше окървавено. Беше отворил уста, подутите му устни потръпваха.

Пристъпих бързо напред и забих юмрук в челото му. По ръката ми премина пронизваща болка.

— Довърши го, Шон! — извика Изабел.

Струя кръв запръска към мен. Устата му се отвори, зъбите му блеснаха свирепо, сякаш искаше да ме заръфа. Замахнах отново и стоварих юмрука си в носа му. Той се олюля като отсечен дъб и се строполи назад върху костите. Гледах как кръвта избликна по лицето му. Този път нямаше да се изправи…

Отгоре долетя вик на арабски. Вдигнах очи. На светлината на звездите видях арабска кърпа за глава. Последва още един вик.

Помахах им.

Изабел вече ме прегръщаше, все по-силно. Вълни от пулсираща болка заливаха изтерзаното ми тяло. Едва се държах на краката си. Тя се беше вкопчила в мен, сякаш не искаше никога да ме пусне.

Не говорехме.

Лунната светлина се процеждаше в пещерата.

Виждах омаломощеното тяло на Сюзън Хънтър да лежи проснато на скалистия под.

Отново се надвесих над мъжа. Той не проявяваше признаци на живот. Главата му бе извъртяна под странен ъгъл, оцъклените му очи се взираха нагоре към небето. По лицето му пълзеше голям паяк, който се спря при отвореното му кърваво око. Мъжът не мигна.

— Сюзън жива ли е? — попитах тихо.

— Да, но мисля, че е в безсъзнание… Може ли да извикаме линейка за нея?

— Веднага щом се измъкнем оттук.

— Да оставим това копеле на скорпионите — каза тя.

През дупката спуснаха въже. Арабинът отгоре ни показа с жестове как да вържем въжето около нас.

Тялото ми все още трепереше.

Огледах се. Дъждът отслабваше. Исках да излезем навън. Дупката в тавана на пещерата изглеждаше като зеница на око.

Във въздуха се носеше гъст прах. Зловещите кости до нас изглеждаха странно, на места твърде гъсто преплетени, причудливо подредени едни в други, сякаш някой зъл артист, обсебен от смъртта, ги бе подготвил за изложба. По тях пълзяха големи паяци…

Първо издърпаха Изабел. После изтеглиха горе доктор Хънтър. Тя през цялото време остана в безсъзнание. Болката в главата ми пулсираше, сякаш щеше да изригне.

Не знам дали ми се привидя, но под лунната светлина сякаш главата на мъжа се помръдна. Беше ли се събудил?

После видях скорпионите върху лицето му. Сигурно бяха около дванадесет. Извиваха опашки, пълзяха… А после главата му пак се помръдна, сякаш той се опитваше да ги изгони…

Но те си останаха там. След малко видях още скорпиони, пълзящи нагоре към лицето му.

Подобаващ край за един изверг…

Палестинците, които ни бяха изтеглили горе, изнасяха доктор Хънтър. Чух викове. Звучеше като караница, която някой водеше по телефона. Тогава в далечината видях светлините на бавно приближаващ автомобил.

Изабел беше до мен. След малко двамата се озовахме до колата на Ариел и зачакахме. Тя бе заключена. Нямаше начин да влезем вътре.

Дъждът се сипеше над нас.

Поех Изабел в ръцете си. Треперех. Тя също потръпваше…

Всичко беше свършило.

И двамата бяхме живи…