Провинциалното имение на лорд Джон Марчмън, граф Канфорд беше с толкова девствена природа, с такава дива красота, че Елизабет забрави целта на посещението си. Сградата беше огромна, по-голяма не бе виждала, архитектурата й носеше отпечатъка на късната английска готика от времето на Тюдорите, но онова, което я очарова, бе околността. През имението бълбукаше поток, от двете страни на който се редяха плачещи върби, а до тях бяха нацъфтели люляци, недокосвани от човешка ръка. Нежното им бледолилаво се преливаше със синьото на кандилките и с бялото на горските лилии.
Още преди каретата им да спре пред парадния вход, вратата се отвори и висок як мъж заподскача надолу по стълбите.
— Изглежда, че тук ще ни посрещнат много по-ентусиазирано — каза Елизабет, а гласът й потрепна нервно. Тя издърпа ръкавиците си и храбро се приготви да преодолее следващото препятствие към своето щастие и независимост.
Вратата на купето бе отворена толкова напористо, че за малко не бе изтръгната от пантите и едно мъжко лице се напъха вътре.
— Лейди Елизабет — избоботи лорд Марчмън с пламтящо лице, дали от копнеж или от премного питиета, тя не беше сигурна. — Ето, това е дългоочаквана изненада.
И сякаш загуби дар слово от нелепата си забележка, поклати глава и каза прегракнало:
— Дългоочаквано удоволствие, ето, това е! А изненадата е, че пристигнахте по-рано.
Очевидното му смущение, както и първото впечатлението, че е приятен човек, предизвикаха у Елизабет угризение, което тя бързо сподави.
— Надявам се, че не ви притесняваме прекалено много — каза.
— Не прекалено много. Ето, това е — поправи се той, взрян в дълбоките й очи с чувството, че се дави, — всъщност никак.
Елизабет се усмихна и представи Бърта:
— Леля ми Бърта.
После остави темпераментния им домакин да ги поведе по стълбите. До нея Бърта прошепна с известно задоволство:
— Мисля си, че е нервен почти колкото мен. Обстановката в къщата беше потискаща и меланхолична, особено след слънчевото вълшебство навън. Елизабет забеляза, че мебелите в салона и в дневната са тапицирани с тъмна кожа, която някога сигурно е била бежова. Лорд Марчмън, който я наблюдаваше внимателно и с надежда, изведнъж видя своята къща през нейните очи. И за да обясни неугледната мебелировка, припряно изрече:
— Тази къща има нужда от женска ръка. Аз съм стар ерген, нали разбирате, също като баща ми.
Бърта го погледна и при това очевидно признание, че незаконороден, неволно възкликна:
— Виж ти, не бих го и помислила.
— Не искам да кажа — обясни веднага лорд Марчмън, — че баща ми никога не се е женил. Имам предвид — запъна се той и нервно подръпна коприненото шалче-вратовръзка, сякаш искаше да го развърже, — че майка ми е починала, когато съм бил много малък и баща ми не се е оженил повторно. Живеехме тук заедно.
Когато стигнаха до стълбището, лорд Марчмън се обърна към гостенките:
— Бихте ли желали само да си починете, или бихте желали да си легнете веднага?
Елизабет искаше да си отпочине и най-вече да прекара в неговата компания колкото е възможно по-малко време.
— Приемаме второто предложение, ако не възразявате.
— Тогава — каза той и с широк жест ги подкани да се качват — да вървим.
Бърта възкликна възмутено, тъй като за нея това бе явен намек и недвусмислен знак, че той не е по-различен от сър Франсис:
— Как така, милорд! Та аз от кажи-речи двайсет години я слагам да спи и нямам нужда от помощ като вашата! — Но изведнъж се усети каква е ролята й в момента и съсипа великолепния ефект от думите си, като направи реверанс и добави с раболепна въздишка:
— Ако не възразявате, милорд.
— Да възразявам ли? Аз… — Едва сега лорд Марчмън осъзна какво см мислеше тя и се изчерви до корените на косата си. — Аз… аз само исках да ви покажа как… — започна той, наведе глава назад и затвори очи, като че ли се молеше да му се развърже езикът. — Как да стигнете до спалните си — завърши той с въздишка на облекчение.
Без да го показва, Елизабет се разчувства от чистосърдечието и стеснителността му и ако положението й не беше толкова безутешно, не би го подвела.
Елизабет неохотно отвори очи и се обърна по гръб. Слънцето грееше през прозореца и тя се усмихна при спомена за вечерята. Лорд Марчмън се оказа наистина мил и стеснителен и с все сили се стараеше да се хареса, точно каквото бе и първото впечатление от него при пристигането им.
Бърта се суетеше наоколо и въпреки изисканата си рокля приличаше на домашна прислужница.
— Този мъж — намусено изрази мнението си тя, имайки предвид техния домакин — не може да каже две думи.
Очевидно бе очаквала да преживее нещо по-различно, след като й бе разрешено да общува с тях.
— Мисля, че се страхува от нас — отговори Елизабет и стана от леглото. — Знаеш ли колко е часът? Той изрази желание да го придружа на риболов в седем часа.
— Десет и половина — отговори Бърта и отвори куфара за рокли, за да си избере господарката й тоалет. — Той чака допреди няколко минути и тръгна. Носеше две въдици. Каза, че можете да се присъедините към него, когато станете.
— В такъв случай ще облека роклята от розов муселин — каза момичето с дяволита усмивка.
Граф Марчмън не повярва на очите си, когато видя своята изгора да се приближава. Нагиздена в ефирна розова рокля, която я обгръщаше като пяна, и с подобен слънчобран и боне, тя се препъваше към него по брега.
Смаян от ексцентричните женски приумици, графът много бързо се съсредоточи отново в пъстървата, която от пет години дебнеше да улови. Извънредно спокойно размърда въдицата, за да подмами хитрата риба да захапе стръвта. Голямата пъстърва се въртеше около примамката, като че ли се съмняваше да не би да е някаква измама, и после изведнъж се нахвърли, като едва не изтръгна въдицата от ръцете на Джон. Рибата се замята по повърхността на водата и точно този момент булката-мечта на Джон хладнокръвно избра да изкрещи пронизително:
— Змия!
Той се стресна и извърна глава към нея. Елизабет тичаше към него, сякаш самият дявол я гонеше по петите, и крещеше:
— Змия! Змия! Змияааааа!
В този миг той се разсея, отпусна въдицата и рибата се освободи, точно както Елизабет се надяваше да стане.
— Видях змия — излъга тя и задъхана спря почти до ръцете му, които той протягаше към нея, за да я подкрепи, или по-скоро да я удуши, помисли си Елизабет и сподави смеха си. Хвърли поглед към водата, искаше й се да зърне великолепната пъстърва, която той почти бе хванал, и я засърбяха ръцете да грабне въдицата и да си опита късмета.
Въпросът на лорд Марчмън, който прозвуча доста раздразнено, я накара да се обърне към него:
— Желаете ли да ловите риба, или желаете само да поседнете за малко и да погледате, за да си починете след бягството ви от змията?
Елизабет се огледа с лицемерен ужас.
— Боже мой, господине, аз не мога да ловя риба!
— А можете ли да седнете? — попита я той с нещо като сарказъм.
Тя сведе очи, за да прикрие усмивката си от огромното нетърпение в гласа му.
— Разбира се, ето сядам. Сядането е изключително подходящо занимание за една дама, докато риболовът според мен не е. Но въпреки това бих обожавала да ви наблюдавам, когато ловите риба.
Следващите два часа тя стоя седнала на един голям речен камък до него, като не престана да се оплаква колко е твърд камъкът, колко силно е слънцето, колко влажен е въздухът и когато изчерпи тази тема, продължи да вгорчава с всички сили сутринта му, говорейки безсмислици, като не пропусна да хвърля камъчета в реката, за да плаши рибата.
Когато най-накрая той улови една рибка, тя скочи на крака и отстъпи колкото можа по-далеч.
— Вие… вие я ранихте! — изписка, когато той извади въдицата от устата й.
— Това нещо да съм го ранил ли? Рибата ли? — недоумяваше той.
— Да, да!
— Глупости — каза той, погледна я все едно е малоумна и захвърли рибата на земята.
— Тя не може да диша, казвам ви! — изстена Елизабет с приковани към мятащата се риба очи.
— Няма нужда да диша — язвително отговори той. — Ще я изядем за обяд.
— И дума да не става! — изкрещя тя, като се постара да го погледне като че ли е хладнокръвен убиец.
— Лейди Камерън — каза той сурово, — да разбирам ли, че никога не сте яли риба.
— О, не, разбира се, че съм яла.
— И откъде предполагате, че идва рибата, която ядете? — продължи той крайно разлютен да я подтиква към разумна логика.
— От спретнато книжно пакетче — обяви Елизабет с глуповат поглед. — Те се появяват от спретнато книжно пакетче.
— Добре, но те не са се родили в това пакетче — отговори той и тя едва успя да скрие възхищението си от неговото търпение и строгия тон, който възприе към нея. Не беше безхарактерен глупак, както първоначално си бе помислила. — Преди това — не се отказа да обяснява — къде са били рибите? Как тези риби са стигнали до пазара?
Елизабет надуто вирна глава, погледна състрадателно мятащата се риба, а после и него — но крайно осъдително.
— Не зная точно, хващат ги с мрежи или нещо такова, но съм абсолютно сигурна, че не ги малтретират по този начин.
— Какъв начин?
— По начина, по който вие го правите — дебнете я в нейния собствен речен дом, подмамвате я с това нещастно мъхесто нещо, нанизано на кукичката, издърпвате я и грубо лишавате горката риба от семейството й и най-накрая я захвърляте на сухо, за да умре. Това не е хуманно! — заяви тя и ядосано тропна с краче.
Лорд Марчмън я гледаше недоумяващо и поклати глава, сякаш се опитваше да я проясни. След няколко минути придружи своята дама до дома.
Елизабет го помоли да носи кошницата с рибата по-далеч от нея. И когато видя, че това не го смути достатъчно, настоя да я носи с протегната ръка, за да е още по-далеч от нея.
Никак не се изненада, когато лорд Марчмън се извини и се оттегли, нито пък на мрачното му настроение по време на тягостната вечеря. Елизабет запълни мълчанието с безкрайно дърдорене за това колко е важно да се използва само първокачествено шевро за ръкавиците, за разликите между френската и английската мода, след което му досади с подробни описания на всяка рокля, която бе видяла в живота си. Към края на вечерята лорд Марчмън изглеждаше зашеметен и гневен, а Елизабет бе леко прегракнала и не особено горда от себе си.
— Мисля — отбеляза Бърта със задоволство, когато двете се оттеглиха сами в гостната, — че ще премисли предложението си, милейди.
— А аз мисля, че обмисляше как най-лесно да ме убие — подсмихна се тя.
Тъкмо щеше да продължи, когато икономът влезе и съобщи, че негова светлост желае да размени няколко думи лично с лейди Камерън в своя кабинет.
Елизабет се приготви за още една битка на полето на съобразителността или по-точно на малоумието и покорно тръгна след иконома по тъмния коридор, докато той я въведе в огромен кабинет, където графът седеше зад своето бюро.
— Искали сте да ме видите… — изрече тя, но нещо на стената зад нея закачи косата й и тя се обърна, като предполагаше, че там има някаква картина, но вместо това се озова почти в зъбите на огромна меча глава. Този път без преструвки изписка, въпреки че не се изплаши, а по-скоро се стресна.
— Мъртва е, по-мъртва не може да бъде — поясни отегчено графът, като я наблюдаваше как се отдръпва от неговия най-скъпоценен ловен трофей.
Елизабет се окопити на мига, на бърза ръка регистрира множеството ловни трофеи, заемащи цялата стена и после се обърна към него.
— Можете да свалите ръката си от устата — заяви той. Елизабет му отправи още един обвинителен поглед и прехапа устни, за да не се усмихне. С удоволствие би изслушала всичките ловни истории — как е дебнал тази мечка и къде е намерил този чудовищно голям глиган, но знаеше, че е по-добре да не пита.
— Моля ви, милостиви господине — изрече тя вместо това, — кажете ми, че тези нещастни създания не са загинали от вашата ръка.
— Страхувам се, че от нея са загинали. Ако трябва да съм съвсем точен — от моето оръжие. Моля, седнете — посочи той креслото срещу бюрото и Елизабет седна, като веднага се почувства обгърната от спокойствие и лукс. — Бихте ли ми казали — попита я той, а очите му се разнежиха, щом погледна към нея, — ако се оженим, как си представяте съвместния ни живот?
Тя не бе очаквала такава фронтална атака, което я изпълни с уважение, но и я разсея. Пое дълбоко дъх и се насили да опише начин на живот, който знаеше, че го отвращава:
— Естествено ще живеем в Лондон — започна. — Обожавам града и удоволствията, които предлага.
Идеята да живеят в Лондон видимо не му се понрави и той се намръщи.
— И какви забавления ви доставят удоволствие?
— Какви забавления ли? — сияйно повтори Елизабет, тъй като в момента ги измисляше. — Балове, приеми, опера. Обожавам баловете. Всъщност не мога да понеса живот без балове. Когато ме представяха в лондонския сезон, всеки ден трябваше да ходя на разни балове, понякога в един ден се събираха по петнайсет наведнъж. Обожавам също и хазарта — допълни картинката тя, за да му внуши, че ще му струва много повече от зестрата, която би донесла. — Но нямам кой знае какъв късмет, задлъжняла съм страшно.
— Да, стана ми ясно — каза той. — А нещо друго?
Елизабет загуби кураж, чувстваше, че трябва да измисли още нещо, но неподвижният му замислен поглед я разстрои.
— Какво друго има смисъл в живота — започна тя с пресилено оживление, — освен баловете, хазартните игри и изисканото общество?
Изразът му стана толкова сериозен, че Елизабет усети как той събира смелост да й съобщи отказа си и замлъкна, за да не го разсейва. В мига, когато заговори, тя беше сигурна, че точно това ще й каже, защото се притесни, а той се притесняваше винаги когато й говореше за нещо според него важно.
— Лейди… — запъна се неуверено, опипвайки коприненото си шалче около врата.
— Камерън — услужливо му напомни тя.
— Да, Камерън — кимна той и замлъкна, за да събере мислите си. — Лейди Камерън — проговори лорд Джон, — аз съм само един обикновен провинциален лорд, без всякакво влечение към светския сезон в Лондон и към изисканото общество според добрия тон. Появявам се там колкото е възможно по-рядко. Разбрах, че това ще ви разочарова.
Елизабет тъжно кимна.
— Изключително много се страхувам — продължи той пламна като божур, — че не си подхождаме, лейди… — и гласът му заглъхна от стеснение, че е принуден да изрече тази грубост.
— Камерън — помогна му тя, като гореше от нетърпение да приключат разговора.
— Да, разбира се. Камерън. Зная го. Онова, което се опитвам да кажа, е, че… ах…
— Че не си подхождаме ли? — услужливо го подсети тя.
— Точно така! — Той погрешно възприе казаното от нея за нейно лично мнение и си отдъхна с облекчение, като закима енергично. — Трябва да ви кажа, че съм щастлив, че сте съгласна с мен.
— Да, разбира се, съжалявам, че се получи така — прибави Елизабет с мил жест, тъй като почувства, че му дължи известно утешение заради изтезанието, на което го подложи край реката. — Чичо ми също ще бъде много разочарован — продължи. Едва се сдържа де не скочи и да сложи в ръката му перото за писане, когато добави:
— А сега бихте ли написали писъмце, за да му съобщите вашето решение?
— Нашето решение — поправи я той галантно.
— Да, но… — Тя помълча, за да формулира отговора си съвсем ясно. — Чичо ми ще бъде толкова разочарован, а аз… аз се страхувам да не обвини само мен.
Сър Франсис нямаше да пропусне да обвини нея в своето писмо до чичо й и тя не можеше да рискува и графът да постъпи по същия начин. Чичо Джулиъс не беше глупав и ако разбереше, че тя сама е осуетила намеренията на своите кандидати, щеше да се прости с финансовата му помощ.
— Разбирам — каза той, наблюдавайки я с обезпокоително внимание, после взе перото и го подряза. От Елизабет се изтръгна въздишка, щом видя, че пише. — Сега, когато приключихме с неприятната тема, ще ми разрешите ли да ви попитам нещо? — обърна се той към нея и бутна писмото настрана.
Тя закима грейнала от радост.
— Защо дойдохте тук… ето, това е… защо се съгласихте да размислите върху моето предложение?
Въпросът я стресна. След като се срещна сега с лорд Джон, установи, че споменът й за него е съвсем бегъл, дори навярно грешеше, че е разговаряла с него на някои от баловете. Освен това не можеше да му каже, че чичо й ще спре издръжката й, тъй като подобно обяснение бе твърде унизително за нея.
Той очакваше отговора й и когато стана ясно, че не знае какво да каже, й подсказа:
— По време на краткото ни запознанство преди около две години направил ли съм нещо или намекнал ли съм нещо, което да ви подведе, че копнея за светски живот?
— Трудно ми е да кажа — съвсем искрено си призна Елизабет.
— Лейди Камерън, спомняте ли си изобщо, че сме се запознавали?
— О, да, разбира се. Със сигурност — отговори Елизабет, смътно спомняйки си, че на бала у лейди Маркхам й представиха мъж, който много приличаше на него. Да точно така. — Запознахме се на бала у лейди Маркхам.
Той не сваляше очи от лицето й.
— Запознахме се в парка.
— В парка! — повтори безкрайно смутена тя.
— Спряхте се, за да се полюбувате на цветята и младият джентълмен, който ви придружаваше, ни запозна.
— О, така ли? — изуми се тя, като отбягваше погледа му.
— А не бихте ли желали да узнаете за какво разговаряхме през онзи ден, а и на следващия, когато отново се разхождахме в парка?
Почувства се неловко, но беше любопитна и в крайна сметка любопитството надделя.
— Да, бих желала.
— За риболов.
— З-з-за риболов ли? — заекна Елизабет. Той потвърди.
— Само минути след като ни представиха, споменах, че не съм дошъл в Лондон заради светския сезон, а само съм се отбил на път за Шотландия, където отивам да ловя риба, и на другия ден заминавам.
Елизабет бе обзета от лоши предчувствия, когато си припомни нещо.
— Разговаряхме непринудено и много очарователно — продължи той. — Вие ми разказвахте оживено за една особено предизвикателна пъстърва, която сте успели да уловите.
Тя почувства, че лицето й пламва, когато той довърши разказа:
— Не забелязахме как мина времето, забравихме и нещастния ви кавалер, докато споделяхме рибарските си преживявания.
Той притихна в очакване и когато неловкото мълчание се проточи, Елизабет се обади смутено:
— Случи ли се… още нещо?
— Да, нещо незначително. Отложих заминаването си за Шотландия, за да ви посетя. Вие изоставихте половин дузина фукльовци, които бяха дошли да ви заведат на някакво соаре, и предпочетохте една непредвидена разходка с мен в парка.
Тя не посмя да го погледне в очите.
— Искате ли да знаете за какво разговаряхме тогава?
— Не, мисля, че не искам.
Той се подсмихна и пренебрегна отговора й.
— Заявихте, че сте изморена от светския живот, и споделихте силното си желание да сте някъде сред природата през този ден… затова отидохме в парка. Прекарахме очарователно, струва ми се.
Когато той млъкна, Елизабет се осмели да го погледне в очите и без повече преструвки попита:
— За риболов ли говорихме?
— Не — отговори той, — за лов на глигани.
Засрамена до дъното на душата си, тя затвори очи.
— Разказахте ми вълнуваща история за един буен глиган, който баща ви застрелял преди много години и как сте наблюдавали лова — без разрешение — скрита в клоните на високо дърво, под което глиганът бил повален. Доколкото си спомням — довърши той любезно, — разказахте ми още, че импулсивно сте извикали от радост и ловците открили скривалището ви и още, че баща ви сериозно ви смъмрил.
Елизабет съзря весели пламъчета в очите му и изведнъж и двамата се разсмяха.
— Спомням си също и как се смеехте — каза той все така усмихнат, — помислих си, че по-мелодичен звук не мога да си представя. Това настроение заедно с приятния ни разговор ме накараха да се чувствам леко и непринудено във вашата компания.
Когато осъзна, че всъщност я ласкае, се изчерви, подръпна коприненото си шалче и стеснително погледна встрани.
Елизабет забеляза, че се смути, и не наруши мълчанието, докато той не възвърна самообладанието си.
— Спомних си за вас — каза тя и наклони глава, за да срещне погледа му. — Да, спомних си — изрече искрено.
Беше толкова деликатен, толкова мил, че Елизабет се почувства длъжна да му каже истината. А и оцени лорд Марчмън и неговия сериозен характер вече съвсем различно.
Заплахата от романтични бъркотии се стопи и езикът му стана ясен, а мисълта — тревожно-проницателна.
— Можете напълно да ми се доверите — настоя той усмихнат, сякаш четеше мислите й. — Не съм чак толкова глупав, както зная много добре, че изглежда. Само съм… как да кажа… непохватен в ухажването. И след като няма да бъда ваш съпруг — каза той и усети внезапна болка, — можем ли да бъдем приятели?
Елизабет усещаше интуитивно, че той няма да й се подиграе, също така нямаше и да се откаже да пита, докато тя не си признае.
— Чичо ми реши така — смутено изрече тя, като се опита да представи случая в по-благоприятна светлина и все пак да му обясни защо го постави в толкова неудобно положение. — Моят чичо е бездетен, разбирате ли, и е много… загрижен… да ме види добре омъжена. Беше осведомен за господата, които бяха поискали ръката ми… и чичо ми… това мога да кажа… — Елизабет притихна безпомощно. Обяснението не бе леко, както се надяваше.
— Избра мен — подсказа й графът. Тя кимна.
— Странно. Със сигурност си спомням, че когато ви представиха в обществото и се запознахме, както подочух, сте получили рекорден брой предложения. И чичо ви избира мен. Трябва да кажа, че съм поласкан и крайно изненадан. Като се замислим за значителната разлика във възрастта ни, без да засягаме какви интереси имаме, бих очаквал той да избере някой по-млад мъж. Извинявам се за любопитството — каза, наблюдавайки я много внимателно. — Елизабет щеше да падне от стола, ужасена от безцеремонния му въпрос. — Кой друг избра той?
Тя прехапа устни и сведе очи, без да съзнава, че лорд Марчмън вижда добре лицето и, и макар и въпросът му да я притесни, отговорът, който трябваше да даде, я извади от равновесие.
— Който и да е той, навярно е далеч по-неподходящ от мен, както мога да направя заключение от израза ви — каза той, без да сваля очи от лицето й. — Да отгатна ли? Или направо да ви кажа, че преди около час, когато се прибирах, чух как на горния етаж вашата леля и кочияшът ви се смееха за нещо, което се е случило в дома на сър Франсис Билхейвън. Билхейвън ли е другият мъж? — попита той тихо.
Елизабет пребледня и това бе напълно достатъчно като отговор.
— Проклятие — задъха се графът от отвращение. — Самата мисъл, че невинно същество като вас е било предложено на този стар…
— Аз го обезсърчих — побърза да го увери Елизабет, но беше дълбоко затрогната, че графът, който едва я познаваше, се вживя в съдбата й толкова много.
— Сигурна ли сте?
— Така мисля.
След кратко колебание той кимна, без да сваля обезпокоително проницателния си поглед от лицето й, но някаква мисъл го накара да се подсмихне.
— А ще ми разрешите ли да попитам как го постигнахте?
— Предпочитам да не ме питате.
Той отново кимна и този път се усмихна широко и сините му очи блеснаха.
— А дали съм на прав път, ако допусна, че сте използвали същата тактиката за отблъскване на противника, която използвахте тук?
— Струва ми се, че не разбирам въпроса ви — плахо отговори Елизабет, но усмивката му беше заразителна и тя се усети, че си хапе устните, за да не му се усмихне.
— Добре тогава, а интересът, който показахте към риболова преди две години, искрен ли беше, или просто проявихте учтивост и за да се почувствам удобно, ме накарахте да говоря за неща, които обичам? Ако първото предположение е вярно, тогава аз мога само да гадая, че страхът ни от рибата вчера не е бил… да кажем… толкова разтърсващ, колкото искахте да ми внушите.
Те се спогледаха, той с многозначителна усмивка, а тя се разсмя от сърце.
— Може би не е чак толкова разтърсващ, милорд.
Очите му блеснаха.
— А дали не бихте пробвали с онази пъстърва, от която ме лишихте тази сутрин? Тя си плува свободно и ми се подиграва, разбирате ли?
Елизабет се разсмя от сърце, а след миг и графът я последва.
Когато смехът им затихна, погледна към него с чувството, че са истински приятели. Сигурно щеше да е прекрасно да седне на брега на реката и да провери своите умения с въдицата. Но не искаше повече да го притеснява с присъствието им или пък да рискува той да промени мнението си относно техния годеж.
— Обсъдихме всичко — бавно изрече тя — и мисля, че ще е най-добре с леля ми да заминем утре на нашето последно… пътешествие.
Ранното утро на другия ден беше ясно и хубаво, от дърветата се носеха птичи песни, а слънцето весело грееше в небесната синева. За съжаление денят не беше от онези, когато някакъв проблем от само себе си се разрешава, и докато лорд Марчмън настаняваше Бърта и нея в каретата, Елизабет все още нямаше конкретна идея за своята дилема: не можеше да остане повече тук, тъй като изпълни задачата си. От друга страна, перспективата да се появи у Иън Торнтън в Шотландия, и то придружена от Бърта, вместо от Лусинда никак не й харесваше. За да се изправи срещу този мъж, имаше нужда от Лусинда — Лусинда, която пред никого не се разтреперваше и която винаги можеше да посъветва Елизабет при всяко затруднение. Така че се налагаше да се отправят към странноприемницата, където трябваше да изчакат Лусинда. Чичо Джулиъс, с присъщото си страхопочитание пред всеки шилинг и с прословутата си пресметливост, беше съставил нещо, което наричаше „бюджет“, и бе отпуснал и една сума „за непредвидени разходи“. Елизабет си каза, че това е непредвиден случай и ще похарчи тези пари, а после ще измисли как да се оправдае.
Арон вече очакваше нарежданията и Елизабет реши:
— Към Карингтън, Арон. Ще чакаме Лусинда там, в странноприемницата.
После се обърна към лорд Марчмън със сърдечна топлота и му подаде ръката си през прозореца на купето.
— Благодаря ви — каза плахо, но много искрено — за всичко, което видях у вас, милорд.
Той пламна от удоволствие и се загледа след заминаващата карета. Гледа след нея, докато не свърна към главния път, после бавно влезе в къщата и се отправи към своя кабинет. Там седна на бюрото и погледна писмото, което бе написал на чичо й, спомняйки си колко я разтревожи, когато попита дали е разубедила стария Билхейвън да не натрапва своето ухажване. „Мисля, че успях“ — беше отговорила тя. И тогава Джон взе решение.
Почувства се нелепо, по-скоро като безумен рицар в блестящи доспехи, който се втурва да спасява нищо неподозираща девица от бъдещи беди. Взе лист хартия и написа друго писмо на чичо й. И като винаги се случваше, щом въпросът опираше до ухажване, загуби дар слово. В писъмцето се четеше следното:
„Ако Билхейвън я поиска, моля, уведомете ме. Мисля, че аз пръв я искам.“