20.

В осем и половина същата вечер Иън застана пред вратата на лондонската къща на Джулиъс Камерън, като едва се сдържаше да не удуши иконома на Елизабет, който по необясними причини се държеше обидно.

— Ще те попитам още веднъж, за да не би последния път да не си ме разбрал добре — отчетливо произнесе Иън всяка дума с копринен глас, от който мъжете обикновено пребледняваха. — Къде е твоята господарка?

Бентнър не смени цвета на лицето си.

— Вън! Излезе вън! — осведоми той мъжа, който съсипа живота на неговата млада господарка, а сега се явяваше пред вратата й без покана. Нямаше съмнение, щеше да се опита да го досъсипе, точно сега, в този толкова важен момент, когато тя щеше да отиде на първия си бал от две години насам, за да накара обществото да забрави слуховете, за които бе причина той.

— Разбрах, че е излязла, а ти не знаеш ли къде е?

— Нима съм казал подобно нещо?

— Тогава къде е тя?

— Моя работа е да зная къде е тя, а ваша — да си мислите каквото щете.

През последните няколко дни на Иън му се наложи да се занимава с много неприятни неща, като трябваше да прекоси и половин Англия. Трябваше да съобщи на гневния баща на Кристина, че разваля годежа, трябваше да се срещне с противния чичо на Елизабет, който води такъв пазарлък, от който още беше бесен. Щом започнаха да преговарят, Иън великодушно се отказа от зестрата. Но чичо й имаше инстинкта на търговец на камили и щом усети, че Иън на всяка цена е решил да вземе брачен договор с неговия подпис, започна да се пазари. В резултат Иън се оказа първият мъж, принуден да купи бъдещата си жена за сумата от сто и петдесет хиляди лири.

След тези неприятни изпитания се отби в Монтмейн колкото да смени коня си с карета и да измъкне от леглото камериера си. Отпътува за Лондон и когато пристигна, остана вкъщи само да се изкъпе и да се преоблече и веднага отиде на адреса, който му даде Джулиъс Камерън. И след всичко това не само че не знаеше как да открие Елизабет, но се сблъска и с най-безочливия слуга на света. Вратата зад гърба му се затръшна с гръм и трясък, той се спря за миг, предвкусвайки удоволствието, с което на другия ден щеше да уволни иконома.

Качи се в каретата си и нареди на кочияша да кара към къщи. Когато пристигнаха, той слезе, а икономът му го посрещна с необходимото уважение. Подмина намръщен и неспокоен. Беше тръгнал по стълбите, когато реши, че вечерта ще мине по-незабелязано, ако отиде някъде, за да не мисли как ще го посрещне на другия ден Елизабет.

След двайсет и пет минути излезе, облечен с официално вечерно облекло, за да иде да поиграе фаро, и заръча на кочияша да го закара до „Блекмор“. Беше все така намръщен, когато влезе в приглушено осветения изискан клуб за джентълмени, където понякога играеше с големи залози.

— Добър вечер, милорд — пропя главният лакей и Иън рязко кимна, като не показа неприятното си чувство от това сервилно „милорд“.

Игралният салон беше елегантно уреден и пренаселен с каймака на обществото, което предпочиташе да играе комар пред досадните клюки. В „Блекмор“ се изискваха само високи залози и затова клубът се посещаваше само от знатни господа и от други не толкова знатни, но също толкова богати. Иън се позастоя на входа към салона за игра на карти, но беше решил да играе фаро и се запъти към другия игрален салон, когато един весел глас го спря:

— За човек, който току-що е наследил една малка империя, Иън, имаш забележително кисела физиономия. Бихте ли приели едно питие и няколко ръце карти, милорд?

Иън се усмихна иронично и когато се обърна, видя един от малкото аристократи, когото уважаваше и към когото хранеше приятелски чувства.

— С удоволствие, ваша светлост — пошегува се той. Джордан Таунсенд се засмя.

— Не намираш ли, че е малко досадно?

Ухилени, двамата си стиснаха ръцете и седнаха. Понеже и Джордан тъкмо влизаше в клуба, наложи се да по-изчакат да се освободи маса. Междувременно пиеха и си разказваха какво се е случило през годината и половина, която беше изминала. После се заеха с по-сериозното и по-приятно занимание — картите, като си разменяха по някоя дума. Обикновено играта им доставяше голямо удоволствие, но тази вечер Иън беше угрижен, а и всеки, който минаваше покрай масата им, се чувстваше длъжен да поговори с тях.

— Изглежда, че дългото ни отсъствие ни е направило много популярни — подхвърли на шега Джордан, като плъзна чипове към средата на масата.

Иън почти не даваше ухо на приказките му. Мислеше си за Елизабет, която вече две години бе оставена на милостта на своя противен чичо. Този човек бе продал собствената си кръв и плът, а Иън бе купувачът. Той не се чувстваше като търговец, но имаше неприятното предчувствие, че Елизабет щеше да го възприеме точно но този начин, особено след като всичко беше договорено без нейното знание. В Шотландия тя насочи пистолет към него. Ако сега в Лондон дръпнеше спусъка, нямаше да се учуди, нито да я укори. Прехвърляше в главата си идеята да я поухажва, преди да й каже, че фактически вече са сгодени, но същевременно се питаше дали самата тя ще пожелае да се омъжи за него. Билхейвън може и да беше отвратителен тип, но Иън я бе наранявал дълбоко и многократно.

— Нямам намерение да критикувам стратегията ти, приятелю — обърна му внимание Джордан, — но ти току-що заложи хиляда лири на вятъра.

Иън погледна картите, които бе свалил, и се почувства объркан.

— Нещо съм се замислил — обясни той.

— Очевидно не мислиш за картите. Нито пък, че може би си загубил прословутия си късмет в играта.

— Не бих се изненадал — разсеяно изрече Иън и протегна краката си.

— Искаш ли да раздадем още една ръка?

— Не мисля, че мога да си го позволя — уморено се пошегува Иън.

Джордан погледна през рамо, кимна на лакея да донесе по още едно питие и бутна картите настрана. Той се облегна и също опъна краката си и както седяха един срещу друг, двамата внушаваха чувството за безгрижното мъжко приятелство.

— Имам време само за това питие — каза Джордан, като погледна стенния часовник. — Обещах на Александра да бъда с нея на някакъв бал тази вечер и да се усмихвам одобрително на една нейна приятелка.

Иън беше забелязал, че когато и да споменеше Джордан името на жена си, изразът му ставаше нежен.

— Искаш ли да дойдеш с нас?

— Струва ми се дяволски отегчително.

— Не бих казал, че ще бъде отегчително. Моята жена се е приготвила за битка с обществото, за да помогне на момичето да заеме отново мястото си в него. Но след като имам предвид някои неща, които Александра ми е написала в писмото си, храбростта й няма да помогне.

— И защо? — попита Иън по-скоро с безразличие.

Джордан въздъхна, беше преуморен и никак не бе във възхита, че ще трябва да танцува с разстроена госпожица, която не познаваше.

— Девойката попаднала в лапите на някакъв мъж преди две години, след което се разразил грозен скандал.

Като мислеше за себе си и за Елизабет, Иън подхвърли:

— Изглежда, че това не е чак толкова рядко срещано явление.

— Алекс твърди, че случаят бил изключителен.

— В какъв смисъл?

— Защото по всяка вероятност половината от хората от обществото ще се направят, че не я познават, а другата половина ще я приемат. Нали разбираш, истинска война и жена ми е подготвила тежката артилерия — баба ми, Тони и моя милост като фон. Целта е тя отново да се наложи в обществото, но не завиждам на горкото момиче. Освен ако предположенията ми се окажат неверни, тази вечер името й ще тръгне от уста на уста. Каквото и да е направил този негодник — каза най-накрая Джордан, като се приготви да тръгва, — е истинско нещастие. Между другото момичето било невероятно красиво и от две години е отхвърлено от обществото.

Иън се вкамени и впи поглед в приятеля си.

— Кое е момичето? — попита.

— Елизабет Камерън.

— О, Господи! — избухна Иън, скочи от стола си и грабна официалната си дреха. — Къде е тя?

— На бала при Уелингтън. Защо?

— Защото — отвърна Иън, вече готов да тръгва — аз съм въпросният негодник.

Негова светлост херцог Хотърн го погледна удивено, но и той също побърза да се приготви за тръгване.

— Ти ли си мъжът, когото Александра описа с думите: „вулгарен мерзавец, подъл развратник, прелъстител на невинни девойки“?

— Аз съм всичко това и даже повече — мрачно отговори Иън, като се отправи към изхода, а Джордан Таунсенд вървеше до него. — Ти отиваш на бала, колкото можеш по-бързо — нареди той. — Аз идвам почти веднага след теб. Преди това трябва да свърша нещо важно. И за бога, не казвай на Елизабет, че ще дойда.

Иън скочи в своята карета и заповяда на кочияша къде да го откара. Броеше минутите, като се надяваше страхът му за Елизабет да се окаже напразен. И през цялото време си напомняше, че Джордан Таунсенд нямаше никаква представа какви мотиви ще принудят „прелъстителя“ на Елизабет Камерън да се срещне с нея на бала у семейство Уелингтън.

Кочияшът закова каретата пред къщата на херцог Станхоуп, Иън изкачи стълбите с два скока и когато Ормсли отвори вратата, едва не го събори, тъй като се втурна към спалнята на дядо си. След няколко минути слезе в библиотеката, за да го изчака, а очите му не се откъсваха от часовника.

На горния етаж цареше суматоха. Херцогът повика камериера си, иконома и личния си лакей. За разлика от Иън беше във възторг.

— Ормсли, Иън има нужда от мен! — говореше той. — Дойде право тук и ми го каза.

Ормсли сияеше.

— Точно така, ваша милост.

— Чувствам се двайсет години по-млад.

Икономът кимаше.

— Днес е изключителен ден.

— Защо, да го вземат мътните, се бави Андерсън? Трябва да ме обръсне. Трябва ми официален костюм — черен, диамантена игла за вратовръзката и диамантените копчета. И престани да ми тикаш този бастун!

— Не трябва да се вълнувате толкова, ваша милост!

— Ормсли — каза херцогът, като отвори широко вратите на един гардероб, — не се надявай да се подпирам на този бастун през най-великата вечер в моя живот. Ще крача до своя внук без ничия помощ, много ти благодаря. Къде е този негодяй Андерсън?

* * *

— Закъсняваме, Александра — отбеляза вдовстващата херцогиня, която разглеждаше една великолепна скулптура от четиринайсети век, сложена върху поставка от полирано дърво в приемния салон на Алекс. — Не ми се щеше да те притеснявам, но предчувствията ми са още по-лоши, а моите предчувствия никога не ме лъжат.

Младата жена прехапа устни, като се опитваше да превъзмогне своята тревога.

— Уелингтънови са на две крачки оттук — отбеляза по повод на закъснението, тъй като не й се искаше да разговарят за по-тревожни подробности. Ще отидем дотам за няколко минути. Освен това бих искала всички да са се събрали, когато Елизабет влезе. Също така все още се надявам Роди да отговори на съобщението ми.

Точно в този момент като по поръчка се появи икономът и съобщи:

— Родерик Кърстеърс желае да го приемете, ваша милост.

— Господи, благодаря! — зарадва се тя.

— Поканих го в синия салон.

— Ето ме, прелестна моя — каза Роди с характерната си иронична усмивка и с дълбок поклон, — в отговор на тревожния ви зов… и смея да добавя, преди да се представя на Уелингтън, точно както сте наредили в писмото си.

Роди Кърстеърс беше висок строен мъж с атлетично телосложение, оредяваща кестенява коса и светлосини очи. Всъщност беше неподражаем с ексцентричните си тоалети, с вдъхващия завист начин, по който връзваше вратовръзката и с язвителността, с която се прицелваше безпощадно, щом някой му попаднеше в полезрението.

— Чухте ли за Кенсингтън?

— Кой? — попита разсеяно Алекс, тъй като обмисляше как най-безболезнено да го убеди в своята кауза.

— Новоизлюпеният маркиз Кенсингтън, доскоро познат като господин Иън Торнтън, персона нон грата. Не е ли потресаващо какво богатство и каква титла се изсипаха върху главата му? — продължи той, като наблюдаваше лицето на Алекс. — Преди две години не бихме му разрешили да прекрачи прага на нашите домове, преди шест месеца светът узна, че е забогатял неимоверно, и започнахме да го каним. Днес той е херцог и ние ще копнеем да бъдем поканени на неговите приеми. Доста гадна и капризна компания сме, ако се замислите — захили се Роди. За своя изненада Алекс се разсмя.

— О, Роди — каза и го целуна по страната, — винаги успявате да ме разсмеете, дори когато съм с въже на шията, какъвто е случаят днес. Само във вас ми е надеждата да ми помогнете… Ако пожелаете, разбира се.

Роди смръкна щипка енфие, вдигна арогантно веждите си и погледна хем подозрително, хем любопитно.

— Ваш покорен слуга — поклони се шеговито.

Независимо от това изявление Алекс знаеше много добре на какво е способен. Другите мъже всяваха страх с умението си да въртят шпага или да стрелят с пистолет, а Роди Кърстеърс всяваше страх с острия си език. Докато онези с шпагата и пистолетите не можеха да покажат уменията си по време на бал, той можеше да се вихри безпрепятствено. Дори тежките матрони се пазеха да не попаднат под прицела му. Алекс най-добре знаеше на какво е способен — беше превърнал живота й в истински ад, когато за пръв път се появи в Лондон. А после пак той принуди обществото да я признае. Беше постъпил така не от благородни подбуди или от чувство за вина. Просто се забавляваше, като си правеше опити дали може да опетни доброто име на някого и после да го възстанови.

— Става въпрос за млада жена, чието име ще ви разкрия след малко — предпазливо започна Алекс, — и на която можете да направите неоценима услуга. Можете да я спасите, както спасихте мен, Роди, преди години, само ако пожелаете, разбира се.

— Веднъж стига — насмешливо каза той. — Едва си държа главата изправена от срам заради моята нечувана храброст.

— Тя е невероятно красива — отбеляза Алекс.

В очите му се появи слаб интерес. Женската красота вълнуваше повечето мъже, а Роди по принцип изпитваше удоволствие да подчертава недостатъците, за да им се присмива. Обичаше да обърква жените и никога не се колебаеше да го направи. Но ако беше приятел, беше изключително лоялен.

— Стана жертва на ужасно злобни клюки преди две години и напусна Лондон опозорена. Тя ми е много скъпа приятелка от детството.

Александра се взираше в лицето му, но от любезния му израз не разбра дали е готов да я подкрепи.

— Всички ние — херцогинята, Тони и Джордан ще бъдем до нея тази вечер. Но ако вие бихте показали съвсем малко внимание към нея, или още по-добре — ако бихте й кавалерствали, би било най-ефикасно, а аз безкрайно ще ви благодаря.

— Алекс, ако не бяхте омъжена за Джордан Таунсенд, щях доста да се замисля как да ми се отблагодарите. Но тъй като не желая животът ми без време да свърши, ще се въздържа от подобна постъпка и една ваша усмивка ще бъде напълно достатъчна.

— Не се подигравайте, Роди, отчаяно се нуждая от вашата помощ и ще ви бъда вечно задължена.

— Карате ме да треперя, скъпа моя. Която и да е тя, сигурно много е закъсала, за да търсите помощ от мен.

— Тя е прелестна и много смела, ще останете възхитен от нея.

— В такъв случай за мен ще бъде чест да й дам пламенната си подкрепа. Коя… — Някакъв лек шум откъм вратата неволно привлече погледа му и той остана закован, а на лицето му вместо ирония се изписа възхита. — Боже мой! — промълви.

На вратата, прилична на небесно видение, стоеше непозната млада жена, облечена с рокля, проблясваща със сребристосинкави оттенъци, а дълбокото деколте разкриваше възбуждаща силни желания разкошна плът. Линията на роклята подчертаваше тънката й талия. Лъскавата й златиста коса бе прибрана назад със сапфирен клипс, а великолепните й къдри непринудено падаха по раменете и по гърба й. Под изящно извитите вежди и гъсти мигли искряха зелени очи, по-блестящи от смарагди.

За миг всички се умълчаха и Роди безпристрастно я загледа с вещо око, търсейки недостатък, но откри само съвършенство в деликатно изваяните скули, издължената бяла шия и нежните устни.

Видението до вратата помръдна.

— Извинявай — обърна се тя към Александра с нежна усмивка и невероятно мелодичен глас — не знаех, че не си сама.

И изчезна. Роди остана зяпнал, което породи у Александра надежда. Никога не беше го виждала очарован от женско лице или фигура. Думите му я окуражиха още повече:

— Боже мой! — с благоговение промълви отново. — Тя истинска ли е?

— Съвсем истинска — нетърпеливо го увери Алекс — и отчаяно се нуждае от вашата помощ, въпреки че тя не трябва да разбере за моята молба. Ще й помогнете, нали?

Той най-после откъсна поглед от вратата и тръсна глава, сякаш за да я избистри.

— Помощ ли? — изрече той сухо. — Изкушен съм да й предложа моята така желана ръка! Но трябва да знам името й преди всичко, макар че изведнъж тя ми се стори позната.

— Ще й помогнете ли?

— Нима не го казах? Кое е това изящно създание?

— Елизабет Камерън. Тя беше представена в обществото преди… — Тя млъкна, щом Роди се усмихна грубо и язвително.

— Малката Елизабет Камерън — промърмори като на себе си. — Трябваше да се досетя. Слухът обиколи целия град точно след като отпътувахте на сватбено пътешествие, но тя се е променила. На кого би му минало през ума — вече с нормален глас продължи той, — че съдбата ще я дари с още повече погледи, отколкото преди.

— Роди! — възкликна Алекс, когато видя, че желанието му е разколебано. — Ти вече обеща, че ще помогнеш.

— Нямате нужда от помощ — изкикоти се той, — а от чудо.


— Но…

— Съжалявам. Промених намеренията си.

— Да не би… слухът за онзи стар скандал да ви притеснява?

— В известен смисъл — да.

Сините очи на Александра проблеснаха опасно.

— Не сте човек, който вярва на клюки, Роди. Точно вие знаете много добре, че обикновено са лъжа, тъй като сам често ги пускате.

— Не твърдя, че съм повярвал — отвърна сдържано той. — В действителност ми е трудно да повярвам, че мъжки ръце, включително и на Торнтън, са докосвали тази нейна порцеланова кожа. Но както и да е — каза и шумно затвори капачето на кутийката си за емфие, — обществото не е така проницателно като мен, или както в случая — така учтиво. Зловещо ще й обърне гръб тази вечер и нито влиянието на Таунсенд или моето ще го предотвратят. И въпреки това мисълта, че губя вашето уважение, ме натъжава и затова ще ви разкрия една немного красива истина за себе си — добави той със саркастична усмивка. — Тази вечер всеки необвързан ерген, който има глупостта да прояви интерес към това момиче, ще се превърне в посмешището на светския сезон, а аз не обичам да ми се присмиват. Не съм толкова смел, ето защо се присмивам на другите. И още нещо — каза в заключение и взе шапката си, — в очите на обществото Елизабет Камерън е опозорена. Всеки необвързан мъж, който припари до нея, ще бъде смятан за глупак или за порочен тип и ще утежни съдбата й.

Преди да излезе, той се обърна с обичайния си невъзмутим и подигравателен израз:

— При тези обстоятелства смятам за необходимо да обявя тази вечер, че аз не вярвам тя да е била с Торнтън в горската хижа или в зимната градина или където и да било другаде. Това може да укроти бурята в началото, но няма да я спре.

Загрузка...