Ад и рай

25.

„Хейвънхърст е прелестно имение“ — помисли си Иън, когато каретата мина под каменната арка на входа, но съвсем не беше така величествено, както си го представяше от разказите на Елизабет. Порталът бе олющен, от друсането разбра, че настилката на алеята има нужда от ремонт, а великолепните стари дървета трябваше да бъдат окастрени. Когато сградата се показа, Иън, който имаше познания по архитектура, определи стила й като чиста готика с примеси на късна английска готика. От комбинацията се бе получила радваща окото гледка, но един съвременен архитект сигурно веднага щеше да се отправи към чертожната дъска, за да подготви реконструкциите.

Нисичък лакей отвори вратата и го огледа нагло, после го зяпна свадливо. Иън престана да обръща внимание на странното поведение на слугите на Елизабет и се загледа в тавана с гредоред, после в стените, където множество светли петна показваха къде са висели картините. Нямаше персийски килими по пода, нямаше и скъпи изящни предмети по масичките, всъщност бяха останали само малко хубави мебели. Сърнето му се сви и от чувство за вина, и от възхищение заради достойното й и гордо поведение, което заблуди дори него.

По едно време осъзна, че лакеят продължава да го зяпа, сведе поглед към доста по-ниския от него човек и каза:

— Господарката ти ме очаква, кажи й, че съм пристигнал.

— Тук съм, Арон — долетя нежният глас на Елизабет и Иън се обърна. Щом я погледна, забрави и лакея, и състоянието на имението, и всички архитектурни познания. Беше облечена в семпла небесносиня рокля от ефирна материя, тежките й къдрици бяха прихванати с панделка в същия цвят. Стоеше в дъното на коридора божествено ведра, с ангелска усмивка.

— Какво ще кажете? — попита тя, изпълнена с очакване.

— За какво? — пресипнало попита той и тръгна към нея, като едва се сдържаше да не я грабне в прегръдките си.

— За Хейвънхърст — подсети го тя с чистосърдечна гордост. За ремонти и мебелировка не си струваше да се говори и за Иън само едно имаше смисъл — да я прегърне и да й поиска прошка, тъй като причината за лошото състояние на къщата бе той. Но знаеше, че ще я засрами и обиди, затова каза съвсем искрено:

— Онова, което видях, е много живописно.

— А искате ли да видите и останалото?

— Да, с най-голямо удоволствие — с пресилен ентусиазъм отвърна той, което си струваше само заради радостта й.

— А къде са Таунсендови? — попита той, като се запътиха към стълбището. — Не видях каретата им.

— Не са пристигнали още.

Иън не се лъжеше, когато предположи, че приятелят му нарочно закъснява, и си отбеляза да му благодари.

Елизабет му показа цялата къща, спасявайки го от отегчение с очарователни разкази за някои от едновремешните обитатели, после го изведе пред къщата и му посочи най-далечния край на ливадата.

— Ето там са били стените на замъка и ровът, който, разбира се, е бил пълен с вода. Цялата тази област е била външният двор на замъка, защитен от стените. Тук са били добитъкът, складовете с провизии, всичко за нуждите на обитателите. А ей там — показа тя, когато заобиколиха къщата — бил паднал от коня си третият граф Хейвънхърст, после убили коня заради престъплението му. Бил е злонравен — допълни тя с усмивка.

— Очевидно — усмихна се и Иън, който изгаряше от желание да я целуне. — Как така е паднал от своя кон в своя двор?

— О, това ли? — попита тя. — През Средновековието са се упражнявали с въртяща се мишена — започна да обяснява тя на Иън, чиито познания по средновековна история бяха не по-малко от архитектурните, — която представлявала манекен, монтиран в ос, с изнесена настрана ръка. Там заканвали торбичка с пясък и при несръчен удар торбичката с пясък удряла рицаря по гърба и в повечето случаи той падал от коня.

— И доколкото се досещам, това се е случило на третия граф — рече Иън, когато се запътиха към най-голямото дърво в края на ливадата.

— Точно така — потвърди тя. Когато стигнаха до дървото, сключи ръце на гърба си. Имаше вид на чаровно малко момиченце, което има тайна. — А сега погледнете нагоре!

Той погледна и се засмя от удоволствие. Над главите им, в клоните на дървото, се криеше огромна и доста необикновена къщичка.

— Вашата ли е?

— Да.

Той бързо прецени здравината на стъпалата, заковани в дървото.

— Вие ли ще се качите първа или аз?

— Шегувате се!

— След като нахлухте в моята, не виждам причини аз да не нахлуя във вашата.

Дърводелците бяха свършили хубава работа, отбеляза Иън, когато се качиха и влязоха в къщичката. Всичко вътре бе направено според ръста й, но и сега човек можеше да стои изправен.

— Какво има в онази кутийка?

— Аз също се опитах да си припомня, когато попаднах на вашата. Точно както си мислех — каза тя, след като отвори капака, — куклата ми и кукленското сервизче за чай.

Иън се усмихна на куклата, после на нея, но си представи малкото момиченце, което бе живяло самотно в привиден разкош. Куклите са й били семейството, а слугите — приятели. За разлика от нейното детството на Иън беше далеч по-забавно.

— Остана само още едно нещо да ви покажа — каза му тя, след като слязоха. Тръгнаха към къщата, заобиколиха я и спряха. Елизабет с грациозен жест посочи ширналата се градина пред тях. — А това е моят принос към Хейвънхърст — гордо заяви.

Иън онемя. Пред него се простираше най-великолепната цветна градина, която бе виждал.

Наследниците на Хейвънхърст бяха строили и прибавяли камъни и хоросан, но Елизабет бе дарила имението с поразителна красота.

— Когато бях малка — довери му тя, загледана към полегатите градини и към меко заоблените хълмове в далечината, — си мислех, че това е най-красивото място на света. — Но се почувства леко притеснена от тази интимност и попита: — А кое е най-красивото място, което сте виждали?

Иън откъсна поглед от ширналата се пред очите му красота и погледна красивото създание до себе си.

— Всяко място — дрезгаво рече той, — където сте вие. Иън забеляза как страните й поруменяха от удоволствие, но когато проговори, гласът й бе унил.

— Не е разрешено да ми говорите подобни неща, нали разбирате, аз ще спазя нашето споразумение.

— Зная, че ще го спазите — потвърди той, едва сдържайки се да не признае любовта си, в която тя все още нямаше да повярва. После добави: — Между другото условията ограничават мен, не вас.

Тя погледна встрани, за да скрие смеха си.

— Бяхте доста снизходителен. Най-накрая настоях за отстъпки, за да видя докъде ще стигнете.

Иън, който бе натрупал състояние през последните четири години в резултат на различни търговски операции, беше всеизвестен с уменията си да преговаря. Нейното изявление наистина го изненада.

— Дадохте ми да разбера, че всяка отстъпка е изключително важна за вас и ако не се съглася, ще се откажете от всичко.

Тя кимна със задоволство.

— Точно това исках да постигна. Защо се смеете?

— Защото — призна си той — очевидно не съм бил в най-добрата си форма вчера. И след като изобщо не съм разбрал чувствата ви, се наех да купя и къщата на Промънад Стрийт, за която сигурно ще платя петорно.

— О, едва ли — отговори тя и като че ли се притесни. С добре изиграно безгрижие заобяснява: — При пазаренето аз вярвам в логиката, но моят чичо със сигурност ще се опита да ви измами. По отношение на парите той е ужасен.

Иън се съгласи, като си припомни колко пари измъкна от него Джулиъс Камерън, за да подпише годежното споразумение.

— И така — продължи тя, загледана в лазурното небе с привидно безразличие, — щом си тръгнахте, му изпратих писмо, в което изредих всички ремонти, от които се нуждае къщата. Описах му в какво тежко състояние е, като прибавих и неотложната нужда от ново обзавеждане.

— И?

— И му написах, че заради посочените по-горе причини ще платите справедлива цена за къщата, но нито шилинг отгоре.

— И?

— Съгласи се на продажба при тези условия.

Иън се разсмя от сърце. Грабна я и я притисна към себе си.

— Елизабет — нежно й каза той, — ако промените мнението си и решите да не се омъжвате за мен, обещайте ми никога да не ми бъдете противник в преговори. Заклевам се в Бога, че ще загубя.

Изкушението да я целуне надделя, но каретата с герба на Таунсенд бе спряла на алеята пред къщата и той не знаеше в кой миг техните бавачки ще се появят. Елизабет също забеляза каретата и двамата тръгнаха да ги намерят.

— А за роклите — каза тя и го погледна с чистосърдечен израз на красивото си лице — щях да ви благодаря, щом пристигнахте, но бях толкова щастлива, че… ами това е…

— Продължавайте — подкани я Иън. — Бяхте толкова щастлива, че ме виждате и…

— Забравих — неохотно изрече тя. — Не трябваше да го правите, разбирате ли… да поръчате толкова много тоалети, и то от това ателие. Мадам Ласал е ужасно скъпа модистка… Бях слушала за нея по време на моя дебют.

— Не трябва да се безпокоите за тези неща — решително каза той. И за да я накара да не мисли за роклите, шеговито прибави: — Поне ще имаме рокли в излишък. Вечерта, преди да ги поръчам, само на едно раздаване изгубих от Джордан Таунсенд хиляда лири.

— Вие сте комарджия — каза тя учудено. — Не трябва да залагате такава сума само на едно раздаване.

— Не залагам — сухо отвърна Иън, — когато не ми се паднат карти.

— Разбирате ли — мило му говореше тя, докато прекосяваха ливадата пред главния вход, — ако играете непредпазливо, ще свършите като баща ми.

— И как свърши той?

— Затъна в дългове. Също обичаше да играе комар.

Когато той се умълча, тя нежно прибави:

— Винаги можем да живеем тук. Няма нужда да поддържаме три имота, разходите са прекалени. — Осъзна, че не е била особено тактична, и припряно каза: — Не твърдя, че няма да се чувствам удобно където и да живеете. Мисля, че хижата в Шотландия е много красива.

На Иън му достави огромно удоволствие, че тя по всяка вероятност не знае колко е богат, и въпреки това е съгласна да се омъжи за него, и дори да живее в скромната хижа или в къщата на Промънад Стрийт.

— Нека да решим къде ще живеем, след като видите вдругиден и моята къща — кротко предложи той, очаквайки го нетърпение, както се надяваше, да бъде потресена.

— Как… как мислите, дали бихте могли да бъдете по-благоразумен с парите? — попита тя. — Аз мога да правя бюджета, много ме бива…

Иън повече не можеше да се сдържа и направи онова, за което копнееше, откакто я съзря в коридора. Грабна я и я зацелува ненаситно, с цялата страст, която тя вината пробуждаше у него. Елизабет отвърна на целувката с ласкавата всеотдайност, която го подлудяваше от желание.

Когато неохотно я пусна, лицето й пламтеше, а великолепните й очи искряха. Хванати за ръце, тръгнаха към вратата. И тъй като Иън никак не бързаше да се види с техните гувернантки, започна да я разпитва за някои по-необичайни цветя, както и за най-обикновените рози.

Александра и Джордан Таунсенд наблюдаваха през прозореца двойката, която идваше през ливадата.

— Ако беше ме попитала от кого на този свят никога не съм очаквал да обезумее от любов по някое девойче, щях да назова Иън Торнтън — говореше й той.

Жена му го погледна крайно развеселена.

— Ако бяха попитали мен, щях да назова теб.

— Сигурен съм — ухили се той. Но видя, че усмивката й посърна, и веднага я прегърна през талията, обезпокоен, че от бременността й прилошава. — От бебето ли е, мила?

Тя се разсмя и поклати глава, но почти веднага отново стана сериозна.

— Как мислиш — замислено попита, — може ли да му се има доверие, че няма да я наранява? Толкова болка й причини, че аз… аз не мога да го харесам. Много е хубав, признавам го, изключително хубав е…

— Не чак толкова — леко засегнат каза Джордан. Тогава Александра го прегърна и шумно го целуна.

— Всъщност той много прилича на теб — по тен и цвят на косата, по ръст и телосложение.

— Надявам се, че не е тази причината да не го харесваш — подразни я съпругът й.

— Престани, Джордан. Аз се тревожа, и то много. Той е… как да кажа, той ме плаши. Въпреки че изглежда много добре възпитан, зад изисканите маниери усещам сила, да не кажа безскрупулност. Пред нищо няма да се спре, ако иска нещо. Разбрах го, когато дойде вчера и убеди Елизабет да се омъжи за него.

Джордан се обърна към нея изненадан.

— Продължавай! — подкани я той.

— Моментът беше изключителен, той желае Елизабет и аз не мога да се отърва от чувството, че това е само един каприз.

— Нямаше да мислиш така, ако го беше видяла как пребледня, когато разбра, че е тръгнала да се сражава с обществото без негова помощ.

— Така ли? Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— А сигурен ли си, че го познаваш достатъчно добре, за да го прецениш?

— Напълно съм сигурен — потвърди той.

— Колко добре го познаваш?

— Иън — отговори Джордан — е мой шести братовчед.

— Моля? Ти се шегуваш! Защо не си ми казал досега?

— До снощи не е ставало дума за него. Но дори и да беше, той никога не е признавал връзката си с херцог Станхоуп, което е негово право. Като знаех чувствата му по този въпрос, приемам като комплимент признанието му за нашето роднинство. Освен това с него сме съдружници в три корабни предприятия.

Забеляза колко много се смая жена му и прибави:

— Може да се каже, че Иън е гений. Блестящ стратег. Интелигентността — пошегува се той — обновява рода.

— Братовчед! — невярващо повтори тя.

— Това не трябва да те учудва. Ако се разровиш в миналото, ще видиш, че повечето аристократични фамилии са свързани чрез така наречените „изгодни бракове“. Предполагам, че онова, което те притеснява у Иън, е шотландската му кръв. В много отношения той е повече шотландец, отколкото англичанин, откъдето идва и усещането ти за безскрупулност. Прави онова, което му харесва и когато му харесва, без да се съобразява с последствията. Винаги така постъпва. Пет пари не дава за хорските приказки или отношение.

Джордан млъкна и се загледа към Елизабет и Иън, които се спряха до едни храсти и се заприказваха за нещо. Иън я слушаше внимателно с много нежен израз.

— Вечерта на бала той беше много загрижен какво ще си помислят хората за твоята красива приятелка. Не ми се ще да мисля какво ще се случи на онзи, който се осмели да я обиди в негово присъствие. Много си прозорлива, щом изисканите маниери на Иън не те заблудиха. Той е шотландец, с шотландски темперамент, но обикновено го обуздава.

— Не ме успокои особено — потрепери тя.

— А би трябвало. Той изцяло се обвърза с нея. Обвързването е много дълбоко и силно, тъй като за тази цел той се помири с дядо си, дори се показа с него пред обществото, което аз зная, че е само заради Елизабет.

— И какво те кара да мислиш така?

— Когато видях Иън в „Блекмор“, той нямаше никакви планове за вечерта, преди да разбере, че ще бъде на бала у семейство Уелингтън. След това го видях да се появява в балната зала с дядо си. И това, любов моя, се нарича демонстрация на сила.

Тя го погледна очарована от интелигентността му, а Джордан се развесели:

— Не си мисли, че не съм го попитал за намеренията му. И ще те успокоя, че се тревожиш напразно. Шотландците са верни до смърт и Иън ще я защитава с живота си.

— Преди две години, когато съсипа живота й, не пожертва своя, за да я защити.

Джордан въздъхна и погледна през прозореца.

— След бала той накратко ми каза какво се е случило през онзи уикенд преди две години. Иън е много дискретен човек, но доколкото успях да разбера, се е почувствал като воденичен камък на шията й и освен това е останал с впечатлението, че тя си играе с него.

— Нима е било толкова ужасно? — попита Алекс, но все така съчувствието й бе на страната на Елизабет.

Джордан мрачно й се усмихна.

— Освен че са верни до смърт, за шотландците е характерно още нещо.

— И какво е то?

— За съжаление — с категоричен тон отговори той — те очакват същата вярност, която дават. И ако предадеш верността им, за тях си мъртъв. Каквото и да направиш или кажеш, няма да промени сърцето им. Ето защо враждата им се предава от поколение на поколение.

— Варвари — произнесе се Александра и тревожно сви рамене.

— Може би са такива. Но да не забравяме, че Иън е половин англичанин, а ние сме много цивилизовани. — Джордан се наведе и захапа ухото й. — Освен в леглото.

Иън най-накрая реши, че е време да влязат, но тъкмо стигнаха стълбите, и Елизабет го спря. Поведението й не беше особено уверено, когато му призна:

— Тази сутрин наех агент, който да открие брат ми или поне да разбере какво се е случило с него. Исках и преди да го направя, но агентите, щом разберяха, че нямам пари, отказваха предложението ми да им платя накрая. Помислих си, че мога да отделя от парите за имението, за да му платя.

На Иън не му бе лесно да запази безразличния си израз.

— И какво стана? — попита.

— Херцогинята ме увери, че господин Уъртсуърт е много добър. Услугите му са безумно скъпи, но най-накрая се споразумяхме.

— Добрите агенти винаги са скъпи — потвърди Иън и си помисли за предварителния хонорар от три хиляди лири, който плати тази сутрин за същата цел.

— И колко ви взе? — попита той, за да прибави сумата към издръжката й.

— Поиска хиляда лири, независимо дали ще открие нещо за Робърт или не. Но аз му предложих да удвоя сумата, ако се справи с успех.

— А ако не се справи?

— О, в този случай струва ми се, че не заслужава нищо — отвърна тя. — Ще го убедя, че съм права.

Иън продължаваше да се смее, когато влязоха в салона, за да поздравят семейство Таунсенд.

Иън никога не бе изпитвал подобно удоволствие нито на официална вечеря, нито пък на вечеря за двама. Въпреки оскъдната мебелировка Елизабет бе превърнала трапезарията и гостната в елегантни салони. Пространството бе изпълнено с артистично подредени цветя, а канделабрите с множество свещи хвърляха обилна светлина. На по-красива трапезария през живота си не се бе радвал.

За цялата вечер Иън само веднъж изпита паника — когато Елизабет влезе с поднос в ръце. Помисли си, че тя е готвила. След миг влезе и готвачът, който носеше друг поднос, и Иън си отдъхна.

— Това е Уинстън, нашият готвач — каза Елизабет, като се досети какво си е помислил той и добави сериозно: — Каквото зная за готвенето, съм го научила от Уинстън.

Паниката на Иън щеше да избухне в несдържано веселие и слугата забеляза това.

— Госпожица Елизабет — важно го информира готвачът — не знае как точно да готви, защото бе много заета да учи.

Иън не обърна внимание на резкия отговор, защото се наслаждаваше на очарователното настроение на Елизабет и защото в края на краищата по този начин тя се пошегува с него. След като сърдитият готвач излезе, Иън се обърна към Джордан, който изумен гледаше отдалечаващия се гръб на слугата, а после погледна Елизабет, която видимо се притесни.

— Те си мислят, че по този начин изразяват привързаността си към мен — обясни. — Те, ами, те знаят името ви от едно време. Ще говоря с тях.

— Ще ви бъда признателен — подсмихна се той. — Икономът на Елизабет всеки път се опитва да ме изгони.

— А чува ли? — попита Джордан коравосърдечно.

— Дали чува? — повтори Иън. — Разбира се, че чува.

— Тогава се смятай за щастливец — с яд добави Джордан, а жените се засмяха.

— Икономът у Таунсендови Пенроуз е почти глух, разбирате ли? — обясни Елизабет.

Вечерята премина весело, разказваха се най-различни истории и Иън с учудване разбра, че Александра е толкова добра с шпагата, колкото Елизабет с пистолета. Елизабет бе невероятно забавна и Иън съвсем пренебрегна храната, която не беше за пренебрегване, облегна се и се загледа в нея с удоволствие и гордост. Тя искреше като виното в кристалните чаши, затъмняваше сиянието на свещите, а когато се разсмееше, пространството се изпълваше с музика. С интуицията на истинска домакиня знаеше на каква тема да разговаря с всеки и даже Джордан и Иън не скучаха. Но най-хубаво от всичко беше, че се чувства свободно в присъствието на Иън. Естествена, елегантна и сладка, тя се обръщаше към него, закачаше го, внимателно изслушваше мнението му. Той чувстваше, че тя още не му вярва, но постепенно започва да печели доверието й.

След вечерята дамите спазиха обичая и се оттеглиха в гостната, като оставиха господата да се насладят на портвайна и пурите.

— Иън палеше пура, когато го видях за пръв път преди две години — сподели Елизабет пред Александра, когато се настаниха удобно в гостната. Погледна я и видя, че тя загрижено се смръщи, и тихо прибави: — Ти не го харесваш, нали?

Александра усети разочарование.

— Аз… не харесвам онова, което ти причини — призна.

Елизабет затвори очи и се запита какво да отговори, какво самата тя да мисли. Навремето Иън й каза, че е почти влюбен в нея, а сега, когато вече бяха сгодени, не бе споменал и дума по този въпрос. Тя не знаеше какви са мотивите му или пък чувствата му; за своите също не бе съвсем наясно. Знаеше само, че сериозното му красиво лице с изваяни черти, безцеремонните му очи винаги я караха да се чувства енергична и жизнерадостна, Знаеше, че обича да я целува и че тя много обича той да я целува. Освен физическата му красота у него имаше още нещо, което неустоимо я привличаше. От първия миг на тяхното запознанство Елизабет почувства, че зад изисканите маниери той притежава душевна дълбочина, каквато у повечето хора липсва.

— Толкова ми е трудно — прошепна тя, — не зная нито какво чувствам, нито какво да мисля. И най-лошото е, че това няма никакво значение — едва ли не тъжно прибави тя, — защото аз се влюбвам в него, започвам да го обичам. — Отвори очи и погледна Алекс. — То се случва и аз не мога да го спра. То се случи още тогава, преди две години и аз не устоях. Разбираш ли — каза тя с тъжна кротка усмивка, — ще ми бъде много по-добре, ако и ти го заобичаш поне малко.

Алекс взе ръцете й в своите.

— Щом го обичаш, значи той е най-добрият от всички мъже. Оттук нататък ще се постарая да видя хубавите му качества. — И след кратко колебание се реши да попита: — Елизабет, а той обича ли те?

— Каза, че ме желае и че иска деца.

Александра се почувства неловко.

— Моля, какво каза той?

— Че ме желае и че иска деца.

На приятелката й й стана смешно.

— Не си ми го казала. Това много ме окуражава — закачи я тя, а лицето й поруменя.

— Мен също — призна Елизабет и я погледна изпитателно.

— Елизабет, едва ли сега е най-подходящото време да поговорим за това… всъщност — продължи Алекс и лицето й още повече пламна, — винаги е неудобно да се разисква този въпрос… Лусинда обяснявала ли ти е как се зачеват децата?

— Разбира се — без колебание изтърси девойката.

— Много добре, иначе аз трябваше да ти го обясня, защото няма да забравя моята реакция, когато го разбрах. Гледката не беше особено приятна — смееше се тя. — Но пък ти винаги си била по-умна от мен.

— Изобщо не мисля така — отвърна Елизабет, като се чудеше какво толкова има, та чак да се изчерви приятелката й. — Децата, беше отговорила Лусинда на нейния въпрос, се зачевали, когато мъжът целувал жена си в леглото. Първият път боляло. Целувките на Иън понякога я изтощаваха, но никога не я заболяваше и на нея безумно й харесваха.

Елизабет не искаше да споделя чувствата си докрай, защото това нямаше да остане незабелязано от Иън.

Той нищо не забеляза. Но когато взеха да играят на карти по предложение на Елизабет, Иън усети как поведението и на двете дами към него омекна.

— Ще разбъркате ли картите и ще раздадете ли? — попита Елизабет. Той кимна и тя му подаде тестето. Той взе да го разбърква и тя се загледа абсолютно очарована, тъй като картите като че ли оживяваха в ръцете на Иън — политаха, после се подреждаха в спретната купчинка и пак политаха между пръстите му.

— На какво бихте искали да играем? — попита той.

— Бих искала да видя как мамите — импулсивно каза Елизабет и му се усмихна.

Ръцете му замръзнаха, очите му се впериха в лицето й.

— Моля?

— Исках да кажа — объркано започна тя, а той разбъркваше картите и не сваляше поглед от нея, — онази вечер у Шарис някой спомена, че е възможно да се изтегли карта отдолу на тестето и аз все съм се чудила дали вие… дали това е възможно… — Тя потрепери, щом осъзна, че го е засегнала. — Моля да ме извините — промълви. — Беше ужасно от моя страна.

Иън прие извинението с леко кимване, а пък Алекс веднага подхвърли:

— Защо не наречем чиповете по шилинг?

Иън, без да промълви, веднага раздаде картите. Елизабет беше невероятно сконфузена, прехапа устни и не смееше да погледне към него. Взе първата си ръка — бяха четири попа.

Погледна към Иън, но той се бе задълбочил в своите карти.

Тя спечели три шилинга.

Той й плъзна тестето, но Елизабет отказа да раздава.

— Мразя да раздавам. Винаги изпускам карти и Селтън казва, че това много дразнело. Бихте ли ги раздали вместо мен?

— С удоволствие — каза Иън равнодушно и Елизабет със свито сърце разбра, че той още й е обиден.

— А кой е Селтън? — поинтересува се Джордан.

— Селтън е нашият коняр, с когото играя карти — обясни Елизабет и взе картите си.

Бяха четири аса.

Най-после разбра и в очите й трепна радост, когато погледна годеника си. Той изглеждаше равнодушен, нищо у него не подсказваше, че случката е необичайна.

Лениво изтегнат на стола си, с безразличие попита:

— Искате ли да изчистите картите и да изтеглите друга, Елизабет?

— Да — отговори тя и също стана сериозна. — Трябва ми още едно асо.

— Асата са само четири — спокойно й обясни той и толкова невъзмутимо, че тя се разсмя и пусна картите си.

— Вие сте абсолютен шарлатанин — задъхана успя да произнесе тя, но лицето й грееше от възхита.

— Благодаря, скъпа — нежно отвърна той. — Щастлив съм, че най-сетне мнението ви за мен се потвърди.

Смехът й секна и тя се изчерви. Един джентълмен не проявяваше своята нежност пред други хора, а още по-възпитано би било, ако изобщо не я прояви. „Аз съм шотландец — някога й беше прошепнал дрезгаво той. — Ние проявяваме чувствата си.“ Таунсендови разговаряха и така бе по-добре, защото Елизабет не можеше да откъсне поглед от него, освен това бе като парализирана. И в този миг едва не се хвърли в ръцете му. Той го почувства и изразът му я накара да се разтопи.

— Струва ми се — подсмихна се Джордан и деликатно наруши очарованието им, — че си губим времето с почтени занимания.

Погледът на Иън неохотно се откъсна от лицето на Елизабет и той заинтригуван се усмихна на Джордан.

— Какво си наумил? — попита той и плъзна тестето към него, а Елизабет върна несправедливо спечелените чипове.

— С твоята дарба да раздаваш каквито си щеш карти можем да преметнем половин Лондон. И ако някоя от нашите жертви има нахалството да протестира, Алекс ще го погне с шпагата, а Елизабет ще го застреля, преди да се е усетил.

— Идеята не е лоша. А каква ще бъде твоята роля?

— Да ни измъкне от затвора за длъжници — засмя се Елизабет.

— Точно така.

Иън тръгна за странноприемницата „Зелен лист“, където възнамеряваше да прекара нощта, преди да продължи към своя дом, а Елизабет се зае да изгаси свещите и да оправи гостната. В една от спалните за гости Джордан погледна жена си, която изглеждаше изморена и замислена.

— И сега какво ще кажеш за прочутия маркиз Кенсингтън?

Очите й блеснаха, щом го погледна.

— Ще кажа — меко отвърна тя, — че макар и у него да има нещо вдъхващо страх, готова съм да повярвам, че наистина ти е братовчед.

— Благодаря ти, скъпа — с нежност каза той, имитирайки Иън. — Щастлив съм, че най-сетне мнението ти за мен се потвърди.