Ад и рай

33.

Когато Елизабет не се върна на Ъпър Брук Стрийт до вечерта във вторник, всичките лоши предчувствия, които Иън потискаше, го връхлетяха с нова сила. В единайсет часа през нощта изпрати двама слуги в Хейвънхърст и още двама в Монтмейн, за да проверят къде е тя.

В десет и половина на сутринта бе уведомен, че преди пет дни е заминала от Хейвънхърст, както предположили за Монтмейн, а от Монтмейн съобщили, че навярно е останала в своето имение. Елизабет бе изчезнала преди пет дни и никой не бе забелязал.

В един часа същия следобед Иън се срещна с шефа на полицията на Бау Стрийт, а в четири бе организирал и наел сто агенти, които да я издирват. Почти нямаше какво да им каже, за да ги насочи. Със сигурност се знаеше само, че Елизабет е изчезнала от Хейвънхърст, където за последен път е видяна с него; че нищо не е взела със себе си освен дрехите на гърба си; и никой не знаеше с какво по-точно е била облечена.

Иън знаеше нещо, но не беше готов да го съобщи, преди сам да установи какво е и затова се стараеше да запази в тайна изчезването на Елизабет колкото е възможно по-дълго: знаеше, че жена му беше изплашена до смърт от нещо или от някого през последната нощ, когато я видя. Някой изнудвач бе едничкото нещо, което му дойде наум, но изнудваните не отвличаха жертвите си и той по никакъв начин не можеше да си представи какво в краткия невинен живот на Елизабет може да привлече вниманието на подобни отрепки. Без изнудване нито един престъпник нямаше да обезумее дотам, че да отвлече една маркиза и да вдигне на крак цялата английска правосъдна система.

Освен тази друга възможност не му идваше наум. Нито за миг не си помисли, че може да е избягала с някой неизвестен любовник. Но часовете се нижеха, денят отмина и настъпи нощта и тогава повече не можеше да отбягва отблъскващото и мъчително предположение. Разярено обикаляше къщата, постоя в стаята й, за да усети любимата си, и после започна да пие. Пи, за да заглуши болката си и неизразимия ужас в душата си.

На шестия ден във вестниците се появиха съобщения за изчезването на лейди Елизабет Торнтън. Новината, научена от агентите, бе изписана с едри букви на челните страници на „Таймс“ и „Газет“, заедно със сензационни предположения за отвличане, изнудване и дори намеци, че маркиза Кенсингтън е решила да замине „по лични причини“.

След това дори съвместните усилия на влиятелните фамилии Торнтън и Таунсенд не бяха в състояние да ограничат писанията по вестниците, които се възползваха от всяка изпусната дума и раздуха историята неимоверно. Изглежда, научаваха и веднага публикуваха всяка информация от Бау Стрийт, както и всяко разкритие на агентите, които бе наел Иън. Бяха разпитани слугите на Иън, в Хейвънхърст също и думите им бяха „цитирани“ дословно от алчната за сензации преса. Подробности от интимния живот на Иън и Елизабет се подхвърляха на публиката като фураж за животни.

В действителност именно от статия в „Таймс“ Иън за пръв път научи, че е заподозрян. Според „Таймс“ икономът в Хейвънхърст бил станал свидетел на свада между лорд и лейди Торнтън в нощта, когато тя за последен път била видяна. Причината за кавгата, казал икономът, била злобната атака на лорд Торнтън срещу характера на лейди Торнтън, но това били „някои неща, които по-добре би било да останат неизказани“.

Камериерката на лейди Торнтън, според вестника, не издържала, надникнала в спалнята на своята господарка и я чула „да ридае, сякаш сърцето й се къса“. Камериерката казала също, че било тъмно и не можела да види дали е имало следи от физическо насилие по господарката й, „но тя не би потвърдила, нито би отрекла подобен факт“.

Само един от слугите в Хейвънхърст бе дал показание, което не уличаваше Иън, но то му причини много по-голямо страдание от всички други намеци. Четири дни преди да изчезне лейди Торнтън, един от новите градинари на име Уилям Стоки бил видял нейна милост да излиза през задния вход но тъмно и да отива към беседката. Стоки тръгнал след нея, за да я попита нещо относно работата. Но не й се обадил, защото я видял да прегръща „мъж, който не бил нейният съпруг“.

Във вестниците незабавно бе лансирана идеята, че изневярата може да възбуди у съпруга желание не само да я смъмри, но и тя да изчезне… завинаги.

Доверието на властите в Иън вече бе разколебано, тъй като с това свидетелство излезе наяве мотив.

В края на втората седмица един свидетел, който се намираше в чужбина, научил от вестниците за тайнственото изчезване на лейди Торнтън. Показанията на господин Уърдсуърт, частния агент на милейди, срещу маркиз Кенсингтън бяха толкова ужасяващи, че бяха запазени в абсолютна тайна.

На следващия ден в „Таймс“ излезе най-шокиращото съобщение: Иън Торнтън, маркиз Кенсингтън бил отведен за официален разпит, за да се установи какво е неговото участие в изчезването на съпругата му.

Въпреки че Иън не бе официално обвинен за нейното изчезване, нито пък бе затворен, му бе забранено да напуска Лондон, докато трае разследването. През това време съдът заседава при затворени врати, за да реши дали има достатъчно доказателства, за да бъде обвинен само за изчезването на съпругата си или след новите показания на Уърдсуърт да му бъде предявено обвинение и за изчезването на брат й преди две години.

— Не могат да го направят, Иън — говореше Джордан Таунсенд вечерта, след като освободиха Иън. Обикаляше из гостната и повтори: — Няма да го направят.

— Ще го направят — с безразличие изрече Иън. Беше безчувствен, дори очите му бяха съвсем безизразни. Беше прекратил издирването. Елизабет си беше отишла; нямаше никаква разумна причина, която да го накара да повярва, че не го е направила по собствена воля. И след като той отлично знаеше, че не я е убил или отвлякъл, единственото смислено заключение беше, че го е напуснала заради някой друг.

Упълномощените за случая представители на властта все още се колебаеха относно истинността на свидетелството на градинаря, тъй като бе установено, че зрението му е много слабо. Даже сам той призна, „че в мрачината не бил сигурен клоните на дърветата ли е видял около нея или мъжки ръце“. Дали Елизабет има любовник бе единственото нещо, което интересуваше Иън; дори го бе заподозрял в нощта, когато бе изчезнала. Беше го отпъдила от леглото си; каквото и друго да я бе сполетяло, щеше да потърси утеха в прегръдките му, но в случая тя не го искаше.

Не, всъщност тогава той не го подозираше, причиняваше му прекалено страдание. Но сега не само го подозираше, знаеше го и подобна болка никога не бе изпитвал.

— Уверявам те, не могат да ти предявят съдебно обвинение — повтори Джордан. — Наистина ли мислиш, че биха могли? — попита той, като погледна Дънкан и после херцог Станхоуп. И двамата мъже в отговор го погледнаха замаяно и безкрайно тъжно, поклатиха глави и отново се загледаха в ръцете си.

Според английските закони Иън трябваше да бъде съден пред равните нему; тъй като беше британски лорд, процесът щеше да се състои в Камарата на лордовете и Джордан се хвана за това като удавник за сламка.

— Ти не си единственият всред нас, чиято жена се държи превзето и за известно време изчезва, за да накара мъжа си да я преследва — продължи да разсъждава Джордан с надеждата да представи случая като невинна неприятност, без да споменава, че репутацията на Иън ще бъде напълно унищожена и че животът му дори е в опасност. — Няма да свикват цялата проклета Камара само за да обсъждат неприятностите, които една жена е причинила на съпруга си — ядосано каза той. — По дяволите, половината от лордовете в Парламента не могат да контролират жените си. Защо на теб да се гледа по-различно?

Александра го погледна много тъжно и недоверчиво. И тя като Иън знаеше, че Елизабет не се превзема и няма пристъпи на депресия. Но за разлика от него тя не вярваше, че приятелката й си е намерила любовник и е избягала.

Икономът се показа на вратата и подаде на Джордан писмо с восъчно клеймо.

— Какво ли е? — опита се да се шегува, докато го разпечатваше. — Може би е молба от Елизабет да се застъпя за нея пред теб, преди да се осмели да се появи пред теб.

Той престана да се усмихва.

— За какво се отнася? — извика Александра, като видя, че той се изплаши.

Джордан смачка съобщението и се обърна към Иън ядосан:

— Свикват Камарата на лордовете.

— Хубаво е — каза с безразличие Иън, като стана и се отправи към кабинета си, — че имам там един приятел и един роднина.

Когато той излезе, Джордан продължи да снове напред-назад.

— Това са само догадки, нищо сигурно и, разбира се, оскърбление. Ето какво представлява цялата история. Дуелът с брата на Елизабет — същото. Изчезването на брат й има обяснение.

— Едно изчезване относително лесно се обяснява — каза херцог Станхоуп. — Но двама души от едно и също семейство да се изгубят без следа е друг случай. Аз се страхувам. Ще го унищожат, ако сам не направи нещо да се спаси.

— Всичко, което беше по силите ни, го направихме — увери го Джордан. — Наехме агенти, които пребродиха страната надлъж и нашир, за да открият следа от Елизабет. От Бау Стрийт решиха, че Иън е виновен, и изоставиха теорията, че Елизабет по свое собствено желание е заминала.

Александра се приготви да си тръгва и каза, изпълнена с доверие във верността на Елизабет:

— Ако е така, сигурна съм, че Елизабет има изключително ясно обяснение, тъй като не се превзема и не лъже, както на вас мъжете ви се иска да повярвате.

Когато Таунсендови си тръгнаха, херцогът изтощено се облегна и се обърна към Дънкан:

— Какво ли „изключително ясно обяснение“ би могла да даде Елизабет?

— Обяснението вече няма значение — със суров глас каза Дънкан. — Не и за Иън. Дори да го накара да повярва, че насила е била отвлечена, за него тя вече е мъртва.

— Не говори така! — възмути се Едуард. — Иън я обича, ще я чуе.

— Познавам го по-добре от теб, Едуард — възрази Дънкан. — Той повече няма да й разреши да го измъчва. Ако безразсъдно го е посрамила, ако е излъгала доверието му, за него е мъртва. Забележи лицето му, той не реагира, когато се споменава името й. Вече е убил в сърцето си своята любов към нея.

— Не можеш с лека ръка да премахнеш някого от сърцето си. Повярвай ми, преживял съм го.

— Иън може — отново възрази Дънкан. — Повече никога няма да я допусне до себе си. — Когато херцогът го погледна недоверчиво, той продължи; — Ще ти разкажа историята, която разказах на Елизабет в Шотландия немного отдавна по повод едни рисунки на Иън. Историята е за смъртта на родителите му и за неговия лабрадор…

Когато Дънкан завърши разказа си, двамата мъже унило се умълчаха, заслушани в ударите на часовника. Беше единайсет часът. И двамата се загледаха в часовника… в очакване на неизбежния звук от чукане по вратата… обзети от ужас. Не чакаха дълго. В дванайсет без петнайсет пристигнаха двама мъже и Иън Торнтън, маркиз Кенсингтън бе официално обвинен в убийството на съпругата си и на нейния доведен брат господин Робърт Камерън. Беше поставен под арест и му бе казано, че трябва да се подготви да бъде съден пред Камарата на лордовете след четири седмици. Като отстъпка пред сана му не беше хвърлен в затвор до процеса, но пред вратата му бе поставена стража. Беше му съобщено, че ще бъде под постоянно наблюдение. За гаранция му бе определена сумата от сто хиляди лири.