Ад и рай

3.

Джулиъс Камерън погледна племенницата си, която влезе в кабинета, и притвори очи от раздразнение — сега тя беше само едно обедняло сираче, но походката й беше все така царствено грациозна, а изразът на нежното й лице — непоправимо горд. Беше затънала в дългове и всеки месец затъваше все повече, но не скланяше глава, държеше я гордо изправена, също като високомерния си безразсъден баща. Той беше на трийсет и пет години, когато заедно с майка й се удавиха при едно злополучно състезание с яхти. По онова време вече бе пропилял наследството си на комар и тайно бе ипотекирал земите си. Въпреки това се държеше високомерно и до последния си ден живя като аристократ.

Джулиъс беше по-малкият син на граф Хейвънхърст и не наследи нито титла, нито пари или земи и въпреки това с непосилен труд и жестока пестеливост успя да натрупа значително състояние. Изоставиха го без нищо, но той направи всичко възможно да промени съдбата си; не беше се изкушавал от блясъка на обществото не само заради разходите, а най-вече да избегне нисшите слоеве на благородническото съсловие, където му бе отредено място.

И като че ли жертвите и спартанският начин на живот на него и на жена му не бяха достатъчни, та съдбата им нанесе още един удар — съпругата му се оказа безплодна и той остана без наследник, на когото да остави състоянието и земите си. Оставаше само една възможност да се сдобие с наследник — Елизабет да се омъжи и да роди син.

Джулиъс гледаше как Елизабет се настанява срещу него и в този миг почувства болезнено иронията в цялата ситуация; цял живот се беше трудил и броил всяко пени… и какво постигна? Богатството му пак щеше да отиде в семейството на безотговорния му брат — у бъдещия му внук. Беше вбесен, което се подклаждаше и от дълга да разчисти бъркотията, която Робърт остави преди около две години, когато изчезна. В резултат на Джулиъс се падна да изпълни писмените разпореждания на баща си — да се погрижи Елизабет да се омъжи за човек с титла и със състояние, ако е възможно. Когато преди около месец започна да търси подходящ съпруг за Елизабет, вярваше, че ще се справи сравнително лесно. Все пак преди около две години, когато я представиха в обществото, само за четири кратки седмици тя получи рекорден брой предложения, благодарение на красотата, на благородното потекло и на предполагаемото си богатство. За най-голяма изненада на Джулиъс само трима господа изпратиха съгласието си в отговор на неговото проучване, а повечето не си направиха труда дори от любезност поне един ред да напишат. Не беше тайна, разбира се, че сега тя е бедна, но в писмото си Джулиъс бе споменал, че ще даде значителна зестра на кандидата за ръката й. Той мислеше за всичко с езика на парите и само зестрата според него би трябвало да е достатъчна, за да бъде Елизабет привлекателна партия. За позорния скандал около нея почти нищо не знаеше и не го засягаше. Избягваше обществото заради клюките, лекомислието и невъздържаността, които се ширеха там.

Въпросът на Елизабет го изтръгна от гневните му мисли:

— Какво искаш да обсъдиш с мен, чичо Джулиъс?

Тя предизвика у него враждебност, от която гласът му прозвуча по-грубо от обикновено:

— Дойдох днес, за да обсъдим твоята предстояща женитба.

— Моята… моята какво? — ахна Елизабет и толкова се стресна, че непристъпната й фасада рухна, само за миг заприлича на малко дете и точно така се почувства — отчаяна, объркана, хваната в капан.

— Много добре ме чу. — Джулиъс се облегна и каза безцеремонно: — Ограничих избора до трима мъже. Двама от тях имат титла, третият няма. Тъй като титлата беше най-важното нещо за баща ти, ще избера онзи с най-висок ранг, ако ми се предложи такъв избор.

— Как… — промълви Елизабет, но й се наложи да млъкне, за да събере мислите си, преди да продължи.

— Как подбра тези мъже?

— Помолих Лусинда да ми направи списък на всички мъже, които по време на твоето представяне в обществото са поискали от Робърт ръката ти. Тя ми го даде и аз изпратих куриери с писма до всеки един от тях, като изразих твоята готовност, както и моята, тъй като съм ти настойник, да преразгледаме предложенията им за брак с теб.

Елизабет се вкопчи в стола, опитвайки се да заглуши надигащия се у нея ужас.

— Искаш да кажеш — сподавено прошепна тя, — че си направил нещо като публично предложение за ръката ми, та дано се намери някой да ме вземе!

— Да — отсече той, ядосан от прикритото обвинение в тона й, че не е постъпил подобаващо на положението им. — Освен това сигурно чу добре, че легендарната ти привлекателност за противоположния пол очевидно не съществува вече. Само трима от всичките петнайсет мъже изразиха желанието си да подновят запознанството си с теб.

Елизабет се загледа безизразно в стената зад него. Чувстваше се унизена до дъното на душата си.

— Не мога да повярвам, че си го направил.

С дланите си той така блъсна бюрото, че звукът бе като от гръмотевица.

— Действах в правото си, племеннице, и според специалните указания на твоя непрокопсан баща. Ще разрешиш ли да ти припомня, че когато умра, моите пари ще бъдат поверени на твоя съпруг и в края на краищата — на твоя син. Моите пари!

От месеци Елизабет се мъчеше да проумее що за човек е чичо й и някак си разбра причината за неговата язвителност, дори изпита състрадание.

— Щях да се радвам, ако сам беше благословен със син — прошепна тя, — но не съм виновна, че не си. Никога не съм те обиждала, нито пък съм ти давала повод да ме мразиш толкова много, че да постъпваш, така с мен… — Елизабет почувства нещо умолително в израза му и гласът й заглъхна. Вирна брадичката си и се вкопчи в жалките остатъци от своето достойнство. — Кои са мъжете?

— Сър Франсис Билхейвън — отговори той.

Тя смутена го погледна и в недоумение поклати глава.

— По онова време се запознах с много нови хора. Това име нищо не ми говори.

— Вторият мъж е лорд Джон Марчмън, граф Канфорд.

Елизабет отново поклати глава:

— Името сякаш ми е познато, но не мога да го свържа с физиономия.

Чичо й, явно разочарован от нейната реакция, се подразни.

— Очевидно паметта ти е слаба. Ако не можеш да си спомниш един благородник или един граф, как ли ще си спомниш един прост господин!

Жегната от забележката му, тя високомерно попита:

— Кой е третият?

— Иън Торнтън. Той е…

Това име разтърси Елизабет от глава до пети, у нея се надигнаха омраза и ужас.

— Иън Торнтън! — изкрещя. — Иън Торнтън! — още по-високо изкрещя с ужас и истеричен смях. — Чичо, Иън Торнтън е бил склонен да се ожени за мен само пред дулото на Робъртовия пистолет. Интересът му към мен никога не е включвал брак. Точно затова Робърт се дуелира с него и го простреля!

Вместо да стане по-отстъпчив или да се разтревожи, чичо й едва я погледна с пълно безразличие. Тогава Елизабет ожесточено каза:

— Не разбираш ли?

— Онова, което разбрах — отвърна той сърдито, — е, че отговори на моето писмо и прие предложението ми, при това много сърдечно. Може би съжалява за поведението си тогава и желае да премахне недоразуменията.

— Недоразумения! — възкликна Елизабет. — Нямам представа дали ме мрази, или само ме презира, но мога да те уверя, че той никога не е възнамерявал да се ожени за мен, нито пък някога ще пожелае. И има право, аз не смея да се появя в обществото.

— Според мен не е зле да стоиш по-далеч от упадъчните нрави на Лондон. Но да оставим това, по-важното е, че Торнтън прие моите условия.

— Какви условия?

Джулиъс продължи да обяснява, без да обръща внимание на паниката на Елизабет:

— Тримата кандидати приеха предложението ми да направиш кратки визити на всеки от тях, за да вземеш решение. Лусинда ще те придружава като компаньонка. След пет дни заминаваш. Първо при Билхейвън, после при Марчмън и най-накрая при Торнтън.

Всичко се завъртя пред очите на Елизабет.

— Не мога да повярвам! — избухна тя и в нещастието си се хвана за най-незначителната пречка. — За пръв път от години Лусинда е във ваканция. При сестра си в Денвър е.

— Тогава ще вземеш Бърта, а Лусинда ще те придружи в Шотландия, при Торнтън.

— Бърта! Бърта е домашна прислужничка! Репутацията ми ще стане на пух и прах, ако прекарам една седмица в дома на мъж без придружителка, само с една прислужничка.

— Тогава няма да споменаваш, че е прислужничка — не се трогна той. — И тъй като вече съм заявил в писмата си, че Лусинда Трокмортън-Джоунс ще ти бъде компаньонка, ще кажеш, че Бърта ти е леля. Без повече възражения, госпожице — заключи. — Въпросът е решен. Върви си!

— Не, не е решен! Станала е някаква ужасна грешка, казах ти. Иън Торнтън в никакъв случай не би пожелал да се среща с мен, аз още по-малко с него.

— Няма грешка — каза Джулиъс категорично. — Иън Торнтън е получил писмото ми и е приел нашето предложение. Дори е приложил описание как се стига до имението му.

— Твоето предложение! — възмути се още веднъж тя, — не моето.

— Формалности повече с теб няма да обсъждам, Елизабет. Разговорът ни приключи.