Ад и рай

2.

Лейди Елизабет Камерън, графиня Хейвънхърст скочи от престарялата си кобила с помощта на слугата, който изпълняваше и задълженията на коняр, когато случаят го изискваше, а случаят обикновено бе такъв.

— Благодаря, Чарлз — усмихна се тя топло на дългогодишния прислужник.

Точно сега младата графиня не отговаряше на общоприетата представа за благородна дама, а още по-малко на светска дама: на главата си носеше забрадка, ръкавиците й бяха семпли, без украса и някак старомодни; а в ръката си размахваше кошницата, с която ходеше на пазар в селото. Но нито облеклото, нито старата кранта или пък кошницата можеха да скрият красотата на Елизабет Камерън. Въпреки забрадката искрящата й златиста коса се стелеше на разкошни къдри по раменете чак до кръста; пусната свободно, както обикновено я носеше, косата й обрамчваше лице с поразителна красота. Скулите й бяха фини, високи, кожата й — кадифена, млечнобяла, искряща от здраве, устните й — сочни. Но най-силно впечатление правеха очите й: под деликатно извитите вежди и дългите гъсти мигли проблясваха живи и зелени. Бяха необикновено изразителни очи, лъчисти като смарагди, когато Елизабет беше щастлива, а когато се замислеше, потъмняваха.

Слугата надникна с надежда в кошницата, но там имаше само една покупка, увита в хартия. Елизабет поклати глава и унило се усмихна:

— Няма сладкиши, Чарлз, много са скъпи, а и цените на господин Дженкинс не са разумни. Казах му, че ще купя една дузина, ако намали цената, но на него и едно пени му се видя много, така че не купих нито един — имам си принципи. Знаеш ли — подсмихна се тя, — миналата, седмица, като ме видя да влизам в магазина, се скри зад чувалите с брашно?

— Той е магаре! — Чарлз се ухили, тъй като всред търговците и продавачите беше всеизвестно, че Елизабет Камерън стиска всеки шилинг, пазари се за всяка стока настървено, а продавачите рядко се измъкваха с победа. Не красотата й, а нейната интелигентност беше най-ценното й качество в тези сделки, тъй като тя не само бързо смяташе наум, но беше така прелестно логична и така изобретателна, когато изтъкваше причините за по-приемлива цена, че или изтощаваше опонентите си, или ги обезсърчаваше.

Финансовите й проблеми не свършваха с пазаруването. В Хейвънхърст тя почти не налагаше икономии, но методите й бяха успешни. Само на деветнайсет години, наследила малко родово имение, както и осемнайсет от някогашните деветдесет души прислуга, тя успяваше да направи почти невъзможното, като си помагаше с оскъдните средства, отпускани от стиснатия й чичо. Спаси Хейвънхърст от разпродажба на търг, хранеше и обличаше слугите, които останаха при нея. Позволяваше си само един „разкош“ — госпожица Лусинда Трокмортън-Джоунс, която навремето й беше гувернантка, а сега беше платена компаньонка с нищожна надница. Въпреки че Елизабет нямаше нужда от чужда помощ, за да живее в Хейвънхърст, разбираше, че трябва да се примири с присъствието на госпожица Трокмортън-Джоунс, за да спаси поне малко от и без друго съсипаната си репутация.

Елизабет подаде кошницата на слугата си и каза с усмивка:

— Вместо сладкиши купих ягоди. Господин Тиргуд е по-логичен от господин Дженкинс. Съгласи се, че когато се купуват много парчета от едно нещо, има само едно разумно решение — да се плати по-малко за всяко.

Чарлз се почеса по главата при тези твърде сложни понятия, но си придаде вид, че всичко е разбрал.

— Ами че да — потвърди той, повеждайки коня. — Туй всеки глупак го разбира.

— И аз мисля точно така. — Тя изтича по стълбите към входната врата, а мисълта й се насочи към счетоводните книги. Икономът Бентнър разтвори широко вратата, а грубоватото му лице изразяваше възбуда. С тона на човек, който се пръска от удоволствие, но от достолепие не го показва, той обяви:

— Имате посетител, госпожице Елизабет!

Година и половина в Хейвънхърст не бяха стъпвали гости, така че съвсем естествено мигновената радост бързо беше заменена от уплаха. Ами ако беше някой кредитор? Елизабет се беше разплатила с тях, като освободи Хейвънхърст от всички ценности, както и от повечето мебели.

— И кой е? — попита, като се накани да свали забрадката си.

Бентнър се ухили широко и лицето му грейна от щастие.

— Александра Лоуренс! Простете, Таунсенд — поправи се той, щом се сети, че гостенката им вече е омъжена.

Елизабет замръзна за миг радостно недоверчива, после хукна по съвсем неприемлив за една дама, начин, смъкна забрадката си и връхлетя в приемната. Закова се на вратата, забрадката беше в ръката й, а погледът й се спря на прелестната млада брюнетка, облечена в елегантен червен пътнически костюм. Брюнетката се извърна и двете се загледаха една в друга, после полека-лека усмивки озариха лицата им и заискряха в очите им. Елизабет прошепна невярваща:

— Алекс! Наистина ли си ти? Брюнетката кимна засмяна.

Те притихнаха неуверени, огледаха се и забелязаха колко много са се променили за година и половина, като все пак с боязън се вглеждаха дали промените не са твърде драматични. Но дългогодишното приятелство, дългогодишната детска обич оживяха и те пристъпиха една към друга първо плахо, после се втурнаха и се прегърнаха с радостни писъци.

— О, Алекс, колко си красива! Толкова много ми липсваше! — Елизабет се смееше и я прегръщаше. За обществото „Алекс“ беше Александра, херцогиня Хотърн, но за Елизабет тя си бе „Алекс“ — най-добрата и най-старата й приятелка, която се бе завърнала от дълго сватбено пътешествие и по всяка вероятност не бе чула още в каква каша се с забъркала Елизабет.

Двете седнаха на дивана и Елизабет засипа приятелката си с въпроси:

— Кога се върна от сватбеното пътешествие? Щастлива ли си? Какво те води насам? Колко време ще останеш?

— Ти също ми липсваше — изрече през смях Алекс и после започна да отговаря на въпросите на Елизабет — Върнахме се преди три седмици. Умопомрачително щастлива съм. Дойдох, за да те видя, разбира се, и бих останала няколко дни, ако искаш.

— Как да не искам! — зарадва се Елизабет. — Нямам никакви ангажименти, освен днес. Очаквам чичо ми.

В действителност за следващите дванайсет месеца в бележника на Елизабет не бе записана нито една среща и макар че социалните й контакти бяха сведени до нула, случайната визита на чичо й бе по-неприятна, отколкото никой да не я посещава. Но това вече нямаше значение. Тя беше толкова щастлива от срещата с приятелката си, че усмивката не слизаше от лицето й.

И по стар навик двете изритаха обувките си и седнаха с кръстосани крака една срещу друга. Часове наред разговаряха с онази душевна близост, която се изгражда през дългите години на приятелство, свързваха ги толкова много спомени — щастливи, топли, тъжни.

— Можеш ли да забравиш — все така засмяна попита Елизабет след около два часа — как ги мамехме на рождените дни у Мери-Елън?

— Никога — въодушеви се при спомена Алекс.

— Всеки път, когато си устройвахме турнир, ти ме избутваше — каза Елизабет.

— И как не, ти печелеше всяко състезание по стрелба. Поне докато майка ти и баща ти не те разкриха, и под претекст, че вече си пораснала и се целиш по-точно, ти забраниха да играеш с нас. — Алекс замълча.

— А после ни липсваше.

— Едва ли колкото вие на мен. Знаех точно в кои дни се състезавате, представях си колко ви е весело и какви щуротии си измисляте. После с Робърт решихме сами да си устройваме турнири и накарахме цялата прислуга да участва — продължи Елизабет и се разсмя, като си представи себе си и доведения си брат в онези отминали дни.

Усмивката на Алекс помръкна.

— А къде е Робърт? За него нищо не каза.

— Той… — Тя нерешително замълча, тъй като не можеше да говори за изчезването на брат си, без да сподели всички предхождащи го събития. Но пък нещо в погледа на Александра накара Елизабет да се запита смутено дали приятелката й вече не е чула цялата ужасна история. С равен глас изрече:

— Робърт изчезна преди година и половина. Мисля си, че е заради… е, добре, заради дългове. Нека да не говорим за това — набързо приключи темата тя.

— Добре — съгласи се Алекс с блестяща светска усмивка. — За какво да говорим?

— За теб — веднага отговори Елизабет.

Алекс беше по-голямата и времето неусетно мина, докато говореше за съпруга си, когото очевидно обожаваше. Елизабет слушаше с интерес разказа й за очарователните местности и градове, където той я бе завел по време на сватбеното им пътешествие.

— Разкажи ми за Лондон — помоли, когато Алекс се увлече в описанията си на чуждестранните градове.

— Какво по-точно те интересува? — попита тя сдържано.

Елизабет се накани да зададе въпросите, които най-много я интересуваха, но гордостта й я възпря.

— О, нищо по-специално — излъга. „Бих искала да зная, дали моите приятели ми се присмиват, или ме осъждат… или още по-лошо, дали ме съжаляват — помисли си тя. — Бих искала да зная, дали навсякъде е плъзнала клюката, че сега съм без пукната пара. Но най-много от всичко бих искала да зная защо никой не си направи труда да ме посети или поне да ми напише два-три реда.“

Преди година и половина, когато я представиха в обществото, тя пожъна мигновен успех и предложенията за ръката й заваляха. А сега, едва навършила деветнайсет години, същото това общество, което й подражаваше, възхваляваше я и я глезеше, я отхвърли. Елизабет наруши правилата му и по този начин се превърна в център на скандал, който наруши добрия тон като унищожителен пожар.

Елизабет с неудобство гледаше Александра и се чудеше дали в обществото е известна цялата история, или се знаят само клюките и скандалът; чудеше се дали все още се обсъжда, или най-после са го забравили. Алекс замина на своето сватбено пътешествие дни преди да избухне скандалът и Елизабет се питаше дали е имала време да научи всичко.

Въпросите бяха много, отчаяно търсеха отговор, но тя не смееше нищо да попита по две причини: отговорите навярно щяха да я разплачат, а тя не искаше да плаче. И после, за да попита Алекс, първо трябваше да я осведоми за цялата предистория. Истината беше, че Елизабет се чувстваше много самотна и много съкрушена и се страхуваше да рискува и приятелството на Алекс.

— Кажи, какво по-точно искаш да знаеш? — попита тя с усмивка, с която се надяваше да прикрие съжалението и болката си и да пощади гордостта на своята приятелка.

— Каквото се сетиш — бързо избъбри Елизабет.

— Ами с какво да започна? — каза Алекс, горяща от желание да разсее тягостното настроение от мъчителните и неизречени въпроси на Елизабет. — Лорд Дюсънбъри току-що се сгоди за Сесилия Лакроа.

— Прекрасно! — възкликна с искрена радост домакинята. — Освен че е много богат, той произхожда и от една от най-уважаваните фамилии.

— Той е донжуан и само месец след сватбата ще се сдобие с метреса — заразказва Алекс с откровеност, която винаги объркваше Елизабет, но и много й харесваше.

— Надявам се, че грешиш.

— Не греша. Но ако настояваш, да се хванем на бас? — И щастлива от радостта в очите на приятелката си, додаде, без да се замисли: — Да се обзаложим по на трийсет лири, съгласна ли си?

В този миг Елизабет почувства, че повече не може да понася несигурността. На всяка цена трябваше да разбере дали Алекс е дошла заради приятелството им, или защото погрешно смяташе Елизабет за най-търсеното същество от женски пол в Лондон. Погледна дълбоко в сините очи на приятелката си и с достойнство прошепна:

— Алекс, аз нямам трийсет лири.

Алекс извърна очи, пълни с печал, и преглътна сълзите си.

— Зная.

Елизабет се бе научила да се справя със злощастията, да прикрива уплахата си и да ходи с гордо вдигната глава, но истината бе изречена и тя сподавено каза:

— Благодаря.

— Няма за какво да ми благодариш. Разказаха ми в подробности отвратителната история, но аз не повярвах на нито една дума. Освен това настоявам да дойдеш заедно с мен в Лондон за сезона. — Алекс взе ръката й. — Заради своето достойнство трябва да ги накараш да се засрамят. Аз ще ти помогна. Вече имам идея — ще убедя бабата на моя мъж да те подкрепи. Повярвай ми — завърши развълнувано, — никой няма да се осмели и с пръст да те докосне, ако вдовстващата херцогиня Хотърн те закриля.

— Моля те, Алекс. Не си даваш сметка какво говориш. Дори да желаех, а аз не желая, тя никога няма да се съгласи. Не я познавам, но херцогинята със сигурност знае всичко за мен. Искам да кажа онова, което хората говорят за мен.

Алекс не сваляше поглед от нея:

— Права си — беше чула слуховете, докато мен ме нямаше. Обсъдихме въпроса и тя изрази желание да се запознае с теб, и тогава сама да реши. Ще те обикне, както и аз те обичам. И когато това стане, ще премести планини, за да накара обществото да те приеме.

Елизабет се зарадва, но се чувстваше толкова унизена, че поклати глава:

— Признателна съм ти, наистина, но едва ли ще мога да издържа.

— Вече съм решила какво да направя — предупреди я Алекс спокойно. — Моят мъж цени мнението ми и няма да има нищо против, сигурна съм. А колкото до тоалетите за сезона, имам много, които не съм обличала. Ще ти заема…

— В никакъв случай! — възкликна Елизабет. — Моля те, Алекс — вече по-кротко каза, осъзнавайки колко неблагодарна навярно изглежда, — поне малко гордост ми остави. Освен това — добави с усмивка — не съм чак толкова нещастна, колкото ти изглеждам. Имам теб. Имам и Хейвънхърст.

— Да, зная — каза Алекс. — Но също така зная, че не можеш да останеш цял живот сама тук. Като дойдеш в Лондон, не си длъжна да се показваш в обществото, ако не желаеш. Но пък ще бъдем заедно. Липсваш ми.

— Ще бъдеш твърде заета — отбеляза Елизабет, като си спомни многобройните приеми и срещи по време на светския сезон.

— Надали — тайнствено засияха очите й. — Нося дете.

Елизабет силно я прегърна.

— Ще дойда — съгласи се тя, без да се замисли. — И мога да се настаня в градската къща на чичо ми, ако той не е там.

— В нашата — настоя Александра.

— Ще видим — също толкова упорито каза Елизабет. После с вълнение добави: — Бебенце!

— Извинете, госпожице Алекс — прекъсна ги Бентнър, после се обърна към Елизабет доста притеснен: — Чичо ви току-що пристигна. Желае незабавно да ви види. Очаква ви в кабинета.

Алекс погледна въпросително първо иконома после Елизабет:

— Когато пристигнах в Хейвънхърст, ми се стори направо безлюдно. Колко слуги има тук?

— Осемнайсет — отвърна Елизабет. — Преди Робърт да ни напусне, ги бяхме намалили до четирийсет и пет от някогашните деветдесет, но чичо ми прогони и тях. Каза, че нямаме нужда от толкова прислуга, и след като прегледа книжата на имението, заяви, че не можем да си позволим да им предложим нещо повече от подслон И храна. И въпреки това осемнайсет останаха — усмихна се тя на Бентнър и продължи: — Целия си живот са прекарали в Хейвънхърст. Тук е техният дом.

Елизабет стана и потисна ужаса, който я обземаше винаги когато й предстоеше среща с чичо й.

— Едва ли ще се забавя много. Чичо Джулиъс ненавижда да стои тук повече от абсолютно необходимото.

Бентнър се отдръпна, като се престори, че се занимава с приборите за чай, в очакване Елизабет да се отдалечи. Когато вече бе сигурен, че тя не може да го чуе, се обърна към херцогиня Хотърн, която познаваше от невръстно момиченце — непослушно, буйно и облечено в момчешки дрехи.

— Простете, ваша светлост — изрече той тържествено, а благото му добре познато лице изразяваше загриженост. — Ще ми разрешите ли да кажа колко съм доволен, че сте тук, и още повече, че визитата ви съвпадна с тази на господин Камерън?

— О, благодаря ти, Бентнър. Аз също се радвам да те видя отново. Да не би нещо да не в ред с господин Камерън?

— Видът му говори, че нещо е намислил. — Той замълча, отиде до вратата и огледа крадешком коридора, после с доверителен тон продължи: — С Арон, нашия кочияш, не харесахме днес погледа на господин Камерън — каза той и вдигна подноса с чашите и чайниците. — Никой от нас не остана тук от любов към Хейвънхърст. — От притеснение по бледите му страни плъзна червенина, а гласът му пресипна. — Останахме заради нашата млада господарка. Всички ще си отидем, ако я няма нея, разбирате ли? — Предаността му, пресипналият от вълнение глас просълзиха Алекс. Той продължи: — Не трябва повече да разрешаваме чичо й да я тормози, както има навика да прави.

— Има ли някакъв начин да го спрем? — попита младата жена.

Бентнър се изпъна, кимна и решително заяви:

— Колкото до мен, аз предлагам да го бутна в Темза. Арон предлага отрова.

В думите му имаше гняв и безсилие, но истинска заплаха нямаше и Алекс отговори със съучастническа усмивка:

— Твоят метод ми харесва повече, струва ми се по-стегнат.

Забележката й беше шеговита, а Бентнър отговори с тържествен поклон и без повече да разменят и дума, знаеха, че могат да разчитат един на друг. Икономът с поглед й подсказа, че прислугата е изцяло на нейните услуги. А мълчаливият жест на херцогинята подсказваше, че е далече от мисълта да се възмущава от мнението му, че цени информацията му и ще я помни.