Ад и рай

5.

Забележката на Бърта, че на практика е сгодена, отрезви Елизабет и с това настроение тя тръгна. Перспективата да срещне господин Иън Торнтън повече не я тревожеше, както и отказът му да танцува с нея. Дори престана да мисли за него. С вродена грация тя заслиза по стълбите към балната зала, където някои двойки вече танцуваха, но повечето гости на малки групи разговаряха и се смееха. Преди да стигне края на стълбата, за миг се забави, за да огледа гостите и да намери приятелките си. Бяха съвсем близо, Пенелъпи й махна с ръка и Елизабет им се усмихна.

Все така се усмихваше, но усмивката й угасна, когато две кехлибарени очи приковаха погледа й, Иън Торнтън беше застанал недалеч от стълбището заедно с още няколко мъже и се взираше в нея, а чашата с вино, които тъкмо поднасяше към устните си, така си остана недокосната. Наглият му поглед се плъзна от лъскавата руса коса към гърдите и ханша, чак до сатенените сини бални пантофки, после безцеремонно я погледна право и лицето. Очите му блеснаха от искрено възхищение. Повдигна леко вежда, като че ли да го потвърди, и с незабележим жест я поздрави с наздравица, преди да отпие.

Елизабет успя да запази спокойствие и грациозно продължи да слиза, но пулсът й коварно препусна. Ако друг мъж си позволеше да се държи с нея както Иън Торнтън току-що бе постъпил, щеше да се възмути, а може би и да се развесели. Но вместо това усмихнатите му очи, искрената шеговита наздравица й внушиха чувството, че разговарят интимно за нещо много съкровено, и тя на е вой ред му се усмихна.

Лорд Хауард, братовчед на виконт Мондевейл, я очакваше. Изискан мъж, с приятни обноски, той никога не бе я ухажвал, но те се бяха сприятелили и той се отнасяше към нея с подчертано уважение като към бъдещата виконтеса Мондевейл. До него бе застанал лорд Евърли, един от най-настоятелните поклонници на Елизабет — безразсъден красив млад мъж, който също като Елизабет в много ранна възраст бе наследил титлата и земите си. Но за разлика от нея наред с тях бе наследил и значително състояние.

— Нали ви казах! — възкликна лорд Евърли и й предложи ръката си. — Разбрахме, че ще бъдете тук. Тази вечер сте пленителна.

— Пленителна — като ехо повтори лорд Хауард. После хвърли многозначителен поглед към услужливо поднесената ръка на Томас Евърли и каза: — Евърли, човек обикновено моли дамата за честта да й кавалерства, иначе тя няма да му се довери. — После се поклони на Елизабет, като й предложи своята ръка. — Ще разрешите ли?

Тя се подсмихна и тъй като бе вече сгодена, си разреши да наруши границите на благоприличието.

— Наистина, господа — отговори и хвана под ръка единия отдясно, другия отляво, — надявам се разстоянието между вас да ви спаси от юмручен бой — закачи ги тя, когато тръгнаха. — Приличам на немощна старица, която ако не я придържат от двете й страни, ще рухне.

Двамата джентълмени се разсмяха, също и Елизабет. Точно на тази сцена стана свидетел Иън Торнтън, когато минаха покрай него. Елизабет се сдържаше да не поглежда към него, но точно тогава някой повика лорд Хауард и той се спря. Елизабет не устоя на изкушението и за час от секундата погледна към високия широкоплещест мъж, който стоеше в центъра на групичката. Тъмнокосата му глава бе приведена и изглеждаше погълнат от онова, което му говореше единствената жена сред тях. Дори да бе забелязал, че Елизабет е застанала съвсем близо, не го показа.

— Трябва да си призная — й каза лорд Хауард, когато отново тръгнаха, — че бях малко изненадан да чуя, че ще бъдете тук.

— И защо? — попита тя, като се закле повече да не мисли за Иън Торнтън. Чувстваше се завладяна от непознат мъж, а на всичкото отгоре беше и почти сгодена.

— Защото Шарис Дюмон се слави с прекалена екстравагантност — обясни той.

Елизабет се слиса и насочи цялото си внимание към чаровния русокос мъж.

— Но госпожица Трокмортън-Джоунс, моята компаньонка, никога не е възразявала срещу моите посещения у тях в Лондон. Освен това майката на Шарис е била приятелка на моята майка.

Лорд Хауард й се усмихна утешително.

— В Лондон — подчерта той — Шарис е безупречна. Но извън града нейните соарета се отличават, бих казал, с повече свобода и обикновено са за по-тесен кръг. — Той млъкна, за да вземе от сребърния поднос на един минаващ лакей чаша шампанско и подаде една чаша на Елизабет, преди да продължи: — Не намеквам, че вашата репутация ще бъде накърнена от това, че сте тук. Освен това — шеговито каза — с Евърли сме тук, което показва, че поне някои са от доброто общество.

— За разлика от други нейни гости — прибави презрително лорд Евърли, като кимна към Иън Торнтън, — които не са приети в нито един почтен салон в цял Лондон.

Пламнала от любопитство и тревога, Елизабет не се сдържа и попита:

— За господин Торнтън ли говорите?

— Точно за него.

Тя отпи от шампанското и се възползва от случая да и се вгледа по-открито във високия мъж, който завладя мислите й от първия миг на тяхната среща. Според Елизабет той изглеждаше като всеки джентълмен — елегантен и безупречен. Тъмночервеният жакет и панталоните подчертаваха хубавата му фигура, стояха му идеално, личеше си, че са изработени от някой от най-известните лондонски шивачи. Коприненото шалче бе завързано безукорно, а косата му беше изрядно поддържана. Дори небрежната му поза внушаваше усещане за сила и грация на дискохвъргач, а чертите на лицето му бяха аристократични, с характерните самоувереност и надменност.

— Той… наистина ли той е толкова лош? — попита тя и отмести поглед от изваяния му профил.

Елизабет бе заслепена от неговата елегантност, така че в първия момент унищожителният отговор на лорд Евърли не достигна до съзнанието й.

— Той не е лош, той е отвратителен! Комарджия, пират, мерзавец и това не е всичко!

— Аз… не мога да повярвам — изрече Елизабет прекалено ужасена, за да премълчи.

Лорд Хауард погледна строго Евърли, после се усмихна на девойката, за да я успокои, тъй като погрешно разбра причината за уплахата й.

— Не обръщайте внимание на лорд Евърли, милостива госпожице. Бесен е, защото преди две седмици олекна с десет хиляди лири, които Торнтън спечели от него в казиното. Стига, Том! — прекъсна той опита за протест на разлютения граф. — Заради нас лейди Елизабет няма да може да заспи тази нощ.

Двамата кавалери на Елизабет я отведоха до нейните приятелки, които разговаряха, но мислите й бяха заети с Иън Торнтън и не даде ухо на разговора им.

— Не мога да разбера какво намират мъжете в нея! — казваше Джорджина. — Не е по-красива от нас.

— Не сте ли забелязали — отбеляза Пенелъпи — какви овце са мъжете? Накъдето тръгне една, другите се повличат след нея.

— Моля се само да си избере един, да се омъжи и да ни остави другите.

— Струва ми се, че той я е омаял.

— Само ще си загуби времето — презрително каза Валери и гневно подръпна розовата си рокля. — Нали ви казах, според Шарис той не се интересува от невинни девици. Освен това — много ядосано продължи тя — щеше да е прекрасно, ако бе проявила предпочитание към него. Танц или два с въпросното лице, няколко погледа и ще се отървем от нея, щом слухът стигне до нейния обожател… Боже мили, Елизабет! — възкликна тя, като най-накрая забеляза Елизабет. — Мислехме си, че танцуваш с лорд Хауард.

— Превъзходна идея — подкрепи я лорд Хауард. — Запазвам си следващия танц, лейди Камерън, но ако не възразявате и този.

— Преди да я обсебиш изцяло — намеси се лорд Евърли с мрачен поглед към лорд Хауард, което той отдаде на съперничеството му за ръката на Елизабет. После се Обърна към Елизабет: — За утре е предвидена разходка до селото, тръгваме сутринта. Ще ми направите ли честта да ви придружавам?

Злобните клюки на момичетата оставиха у нея неприятно чувство и Елизабет с благодарност прие молбата на лорд Евърли, както и поканата за танц на лорд Хауард.

Когато се завъртяха на дансинга, той погледна усмихнат към нея и каза:

— Доколкото разбирам, ще станем братовчеди. — Необмислената му забележка я изненада и той внесе уточните: — Мондевейл ми довери, че вероятно ще го направите най-щастлив измежду мъжете, освен ако на брат ви не му хрумне нещо друго.

Тъй като Робърт недвусмислено й каза, че иска виконт Мондевейл да бъде държан в напрежение, тя отговори по единствения възможен начин:

— Брат ми ще реши.

— Което е и редно — съгласи се той.

Час по-късно, когато лорд Хауард отиде да й донесе пунш, Елизабет осъзна, че той не се отделя от нея и по всяка вероятност е приел ролята на неин опекун на този прием, според него неподходящ за невинни млади дами. Също така видя, че танцуващите са оредели, тъй като повечето мъже, както и някои жени се бяха отделили в салона за игра на карти. Обикновено тези салони са запазена мъжка територия на всички балове, където домакините канят по-възрастните или женените мъже, които грабва да дочакат края на бала, но се отегчават. Знаеше, че Иън Торнтън още в началото на вечерта отиде там и дори нейните приятелки поглеждаха към вратата, пламнали от любопитство.

— Да не би нещо да се е случило в салона за карти? — попита тя лорд Хауард, когато той се върна с пунша и я поведе към приятелките й.

Той потвърди злорадо:

— Торнтън изгуби огромна сума и така е цяла вечер — много необичайно за него.

Пенелъпи и другите погълнаха думите му с алчен за сензации интерес.

— Лорд Тилбъри ни каза, че според него способностите на господин Торнтън се свеждат до лъжа за всичко — карти, издаване на лъжливи полици, жетони и какво ли още не.

На Елизабет й стана много неприятно.

— Той… той всичко ли е заложил? — попита тя самообявилия се за неин покровител лорд. — На игра на карти! Защо му е да постъпва така?

— Заради тръпката предполагам. Комарджиите често постъпват така.

Тя нямаше обяснение защо баща й, брат й и още кой ли не като че ли изпитваха удоволствие да губят огромни суми в нещо толкова безсмислено като хазарта, но не й се удаде възможност да изрази мнението си, понеже Пенелъпи направи знак на Джорджина, Валери и дори на Елизабет, че нещо е намислила, и с подкупваща усмивка каза:

— Много бихме желали да влезем и да погледаме, лорд Хауард, и ако вие ни придружите, не виждам причина, която да ни попречи. Толкова е интересно, половината от гостите са там!

Лорд Хауард не беше безразличен към хубавите личица, обърнати към него с толкова надежда, но погледна Елизабет колебливо, тъй като се бе вживял в ролята си на опекун, а и на него му се искаше да види със собствените си очи какво става в игралния салон.

— Няма да е непристойно — настоя Валери, — там отидоха и други дами.

— Добре тогава — предаде се той. И с Елизабет под ръка, поведе ятото девойки към мъжката светая светих. Елизабет едва се сдържа да не изкрещи, че не желае да наблюдава как Иън Торнтън се разорява, и с привидно безразличие огледа скупчените около най-голямата дъбова маса хора, скриващи от погледа играчите. Тъмната ламперия и тъмночервеният килим придаваха на салона мрачен вид, особено в сравнение с балната зала. В предната част на залата имаше две билярдни маси с красива дърворезба и големи полилеи над тях. Осем други маси за игра на карти запълваха останалото пространство. Играчи около тях нямаше, въпреки че картите бяха обърнати, а жетоните стояха в средата на масите.

Елизабет предположи, че играчите са прекъснали игрите, за да видят какво става на голямата маса, където се усещаше силна възбуда. В това време един от зяпачите обяви, че трябва да си довършат тяхната игра и четирима мъже се отдръпнаха. Лорд Хауард поведе дамите си към освободените места и Елизабет се озова точно им, където за нищо на света не искаше да бъде — до Иън Торнтън, откъдето идеално се виждаше сцената на финансовото му самоубийство.

Заедно с него играеха четирима мъже, в това число и лорд Евърли, чието младежко лице сияеше триумфално. Освен че беше най-младият от четиримата, той беше и единственият, който издаваше чувствата си. Иън Торнтън обаче изглеждаше спокоен, а лицето му бе невъзмутимо. Останалите трима се бяха съсредоточили в картите си с непроницаем израз. Херцог Хамънд, който седеше точно срещу Елизабет, наруши мълчанието:

— Струва ми се, че блъфираш Торн — усмихна се той. — Още повече, че през цялата вечер не ти върви. Наддавам с петстотин — прибави и бутна пет жетона към купчината в средата на масата.

Два факта поразиха Елизабет: прякорът на Иън бе Торн и негова светлост херцог Хамънд се обърна към него като към приятел. Останалите трима погледнаха Иън хладнокръвно, когато на свой ред прибавиха по пет и на към купчината.

Щом дойде редът на Иън да наддава, Елизабет тревожно забеляза, че пред него има само пет бели жетона. И сърцето й се сви, когато той бутна и петте в средата на масата. Без да иска, дъхът й секна и доста ядосано се зачуди защо здравомислещ човек е в състояние да заложи всичко, което притежава, на нещо толкова безумно като случайността.

Последният залог бе направен и херцог Хамънд свали картите си — двойка аса. Другите двама очевидно имаха по-лоши карти и се отказаха.

— Аз печеля! — заяви лорд Евърли на херцога тържествуващо и свали три попа. После се пресегна към купа с жетони и ги засъбира към себе си, но Иън го спря, като бавно изрече:

— Мисля, че това е мое — и свали картите си; имаше три деветки и две четворки.

На Елизабет й олекна и тя несъзнателно въздъхна. Иън я прониза с поглед, като за пръв път забеляза не само нея, но и тревожните й зелени очи, и се усмихна вяло. После се обърна към другите мъже и каза безгрижно:

— Може би присъствието на толкова прекрасни дами ще ми донесе късмет най-накрая.

Той каза „дами“, но Елизабет почувства… или по-скоро разбра, че думите му се отнасяха само за нея.

За съжаление предсказанието му не се сбъдна. През следващия час Елизабет със свито сърце стана свидетелка как той загуби почти всичките пари, които спечели, откакто тя застана до масата. През цялото това време той седеше все така спокойно отпуснат на стола, а на лицето му не трепваше нито едно мускулче. Въпреки това Елизабет не издържаше да гледа безучастно как той губи и изчака да свърши поредната ръка, за да си тръгне, без да смущава играещите. Щом играта приключи, лорд Хамънд предложи:

— Струва ми се, че нещо освежително ще ни дойде добре.

Той направи знак на лакея, който тъкмо събираше празните чаши, да поднесе на господата напитки. Елизабет реши да се възползва от момента, за да си тръгне.

— Извинете ме — обърна се тя тихичко към лорд Хауард и подхвана полата си. Откакто се пошегува с щастливия обрат на късмета си, Иън повече не даде знак, че я забелязва, и тя предположи, че е забравил за нейното присъствие, но той я погледна право в очите.

— Страхувате се да останете до горчивия край ли? — попита все така безучастно и тримата мъже, които пяха прибрали почти всичките му пари, се разсмяха безчувствено.

Елизабет нерешително се спря с мисълта, че дори да е безумство, усеща, че той желае тя да остане. Помисли си още, че може би си внушава, и храбро се усмихна:

— Само ще си взема чаша вино, господине — измъкна се тя от неудобството. — Вярвам — каза, като търсеше подходящия израз, — че по-нататък ще имате добра ръка — продължи тя, спомняйки си случайно изпуснатите от Робърт думи на хазартен жаргон. Лакеят я чу и се втурна да й поднесе вино. Тя така и не помръдна от мястото си до Иън Торнтън.

Точно тогава тяхната домакиня влезе в игралния салон и с укор огледа играещите. Обърна се към Иън и въпреки блестящата усмивка доста безцеремонно заяви:

— Стига, Торн, самозабравихте се! Приключвайте играта и идвайте в балната зала! — И като че ли с усилие отмести погледа си от него към останалите мъже около масата. — Господа, след двайсет минути прекратявам доставката на пури и бренди.

Повечето зяпачи я последваха от учтивост, въпреки че доста им досади да наблюдават как Иън губи всичко.

— За една вечер играх предостатъчно — съобщи херцог Чамънд.

— Аз също — оттегли се още един участник.

— Само още една игра — настоя лорд Евърли. — У Торнтън останаха от моите пари и имам намерение при идващото раздаване да си ги върна.

Мъжете около масата се спогледаха и лорд Хамънд кимна:

Добре, Евърли, но само една игра и после се връщаме в балната зала.

— Играта е последна и няма да има ограничение на залозите, нали? — попита лорд Евърли, пламнал от страст.

Всички се съгласиха, като че ли това бе най-естественото нещо и Иън раздаде първата ръка. Започнаха с миза хиляда лири. През следващите пет минути сумата в жетони, струпани в средата на масата, нарасна на двайсет и пет хиляди лири. С изключение на лорд Евърли и Иън, другите играчи се отказаха. След обявяване на залозите остана само още едно раздаване. Всички напрегнато мълчаха, а Елизабет тревожно очакваше лорд Евърли да изтегли четирите си карти.

Той ги погледна, после вдигна поглед към Иън и Елизабет видя как очите му триумфално заблестяха.

— Торнтън, тези карти ще ти струват десет хиляди лири, ако ти стиска да продължиш играта.

Елизабет изпита силно желание да удуши богатия лорд и също толкова силно желание изпита да ритне в глезена Иън Торнтън, когато той вдигна залога с пет хиляди.

Елизабет не можа да си обясни поведението му, тъй като дори тя прочете по лицето на Евърли, че картите му са непобедими. Не можеше повече да издържа тази лудост и реши да си тръгне. Но тихичкото прошумоляване на роклята й привлече вниманието на Иън и за трети път тази вечер той я погледна, а за втори път я спря. Докато го наблюдаваше, той почти незабелязано помръдна картите си така, че тя да ги види.

Четири десетки!

Изпита облекчение, но веднага се обърна към лорд Хауард от страх да не се издаде.

— Имам нужда от малко въздух — прошепна му тя, но той беше толкова погълнат да следи реакцията на Евърли и дали ще приеме залога на Иън, че само й кимна. Елизабет разбираше, че като й показа картите си, Иън пое риска тя по някакъв глупав начин да го издаде и да го провали, но не разбираше защо й се довери. Освен това тя стоеше извън полезрението му, но разбра, че той чувства присъствието й и това много му харесва.

След като незабелязано се измъкна, Елизабет се зачуди как да остане в игралния салон, без да привлича вниманието. Разсеяно се приближи до живописните платна, изобразяващи ловни сцени, и се престори, че ги разглежда.

— Твой ред е да залагаш, Евърли — дочу Иън да го подканя.

Отговорът на лорд Евърли я накара да се разтрепери.

— Двайсет и пет хиляди — обяви той.

— Не бъди глупав — избухна херцогът. — Залогът е прекалено голям само за едно раздаване, дори за теб.

Елизабет се приближи отново до масата, тъй като бе сигурна, че вече се владее.

— Мога да си го позволя — с безразличие подчерта лорд Евърли. — Онова, което ме интересува, е дали ти Торнтън си в състояние да покриеш залога, когато загубиш.

Елизабет трепна, все едно оскърблението бе отправено към нея, но Иън само се облегна и впи поглед в Евърли. След няколко доста дълги и напрегнати минути и изрече с опасно мек глас:

— Мога да си позволя да вдигна твоя залог с още десет хиляди лири.

— Ти нямаш други десет хиляди в проклетата си сметка — избухна Евърли — и няма да си заложа парите срещу жетони без покритие, белязани от теб.

— Достатъчно! — отсече лорд Хамънд. — Отиде твърде далеч, Евърли. Аз гарантирам неговия кредит. А сега или приемай облога, или се отказвай.

Евърли погледна яростно Хамънд и после кимна на Иън.

— Десет хиляди отгоре. А сега да видим какво държиш.

Иън безмълвно обърна картите и четири десетки грациозно кацнаха на зеленото сукно в идеална редичка. Лордът побесня:

— Ти, окаян мошеник! Видях те как измъкваш последната карта от долната страна на тестето. Видях, но не повярвах на очите си.

Разнесоха се възбудени гласове при тази непростима обида, но Иън с нищо не подсказа чувствата си, само стисната му челюст едва забележимо потрепна.

— Изпрати секундантите си — изсъска Евърли към Иън.

— Предвид обстоятелствата — с леденостуден тон отговори той — смятам, че правото на удовлетворение е мое.

— Не ставай магаре, Евърли! — възнегодува някой. — Този ще те издуха като перце.

Елизабет дочуваше врявата, но до съзнанието й стигна само едно — ще има дуел, при това безсмислен.

— Грешите, ужасно грешите! — извика неочаквано тя и към нея се обърнаха всички мъжки погледи. Господин Торнтън не е мамил — бързо обясни тя. — Четирите десетки бяха в ръката му, когато той изтегли последната карта. Видях ги преди пет минути, точно когато се оттеглих за малко.

За нейно най-голямо изумление никой в залата не даде знак, че я е чул, както и самият лорд Евърли, който блъсна масата с юмрук и продължи с обидите си:

— Да те вземат дяволите, нарекох те мошеник, а сега твърдя, че си и стра…

— За бога! — изкрещя Елизабет и така не бе изречена думата „страхливец“, която за всеки човек на честта е знак за дуел. — Никой от вас ли не чу какво казах? — умолително се обърна тя към мъжете, застанали прави около масата, тъй като вярваше, че след като не са пряко засегнати, ще вникнат в думите й по-бързо от лорд Евърли. — Казах, че господин Торнтън вече държеше и четирите десетки, когато…

Нито един мъж не показа друго освен високомерие и Елизабет изведнъж осъзна защо никой от тях не се застъпи: в зала, пълна с лордове и благородници, съзнаващи своето превъзходство, Иън Торнтън беше отхвърленият. Беше парвеню, а Евърли беше един от тях и те никога не биха застанали на страната на едно парвеню срещу човек от тяхната класа. Още повече с ироничния си отказ да приеме предизвикателството на Евърли, Иън го направи смешен в очите на другите и те приеха това поведение като лична обида.

Лорд Евърли разбра всичко, още повече се разгневи и още по-безразсъдно се нахвърли върху Иън с убийствен поглед:

— Ако не приемеш да се дуелираме утре сутринта, ще те намеря, ти низък…

— Няма да си го позволите, милорд — възкликна Елизабет. Той отмести погледа си от Иън, за да го впие с гневна изненада в нея и тогава със самообладание, което не подозираше, че притежава, тя се прицели в е единствения мъж в тази зала, на когото може би заради увлечението му към нея би повлияла. Усмихна му се и лекомислено флиртувайки, каза: — Колко сте разсеян, господине, нима ще се съгласите да се дуелирате утре сутринта, след като ми обещахте да ме придружите на разходката до селото.

— Но сега наистина, лейди Елизабет, нещата се про…

— Не, милорд, съжалявам, но настоявам — прекъсна го Елизабет с невинен поглед. — Няма да разреша да ме пренебрегвате като… като… няма да разреша — изрече тя отчаяно. — Аз… аз съм потресена, че си позволявате да нарушите обещанието си към мен.

Той изглеждаше като човек намушкан с вила, докато Елизабет го фокусираше хипнотично със зелените си очи и се усмихваше. Задавен от ярост, лордът каза:

— Ще ви придружа, след като на зазоряване получа удовлетворение от този мерзавец.

— На зазоряване! — възкликна тя с добре изиграна уплаха. — Ако станете толкова рано, ще бъдете много отпаднал и аз едва ли ще мога да разчитам на вас. Освен това дуел няма да има, освен ако господин Торнтън не ви предизвика, което аз съм сигурна, той не би сторил, защото — обърна се тя към Иън Торнтън ликуващо — не би постъпил толкова невъзпитано, като ви застреля и ме лиши от вашата компания утре. — И без да даде възможност на Иън да се противопостави, весело се обърна към останалите мъже: — Ето, че всичко се изясни. Никой не е лъгал на карти и никой никого няма да застрелва. — За своите усилия бе възнаградена от мъжете с разярени и осъдителни погледи, с изключение на двама — от херцог Хамънд, който се опитваше да разбере дали малоумна, или е талантлив дипломат, и Иън, който я гледаше с хладен неразгадаем израз, като че ли чакаше какво още ще й хрумне.

Но когато никой не се реши да направи следващата крачка, Елизабет взе нещата в свои ръце.

— Лорд Евърли, струва ми се, че това е валс, а вие ми обещахте валс.

Мъжете в другия край на салона се засмяха. Лорд Евърли погрешно сметна, че смехът е насочен към него, а не към Елизабет, и се изчерви. Погледна я с презрение и излезе като хала, а девойката, макар и да съзнаваше, че е станала за смях, се почувства освободена и примирена. След като се отърси от смайването си, лорд Хауард невъзмутимо й предложи ръката си.

— Ще ми разрешите ли този танц вместо лорд Евърли? — попита.

Едва когато се озоваха в балната зала, Елизабет си позволи да реагира. Бяха й останали сили колкото да се държи изправена на треперещите си крака.

— Отскоро сте в града — деликатно започна лорд Хауард — и се надявам, че няма да ви огорча, като ви кажа, че да се намесвате в мъжките работи, не е прието.

— Зная — въздъхна тя. — Или поне сега го разбрах. През цялото време си го мислех.

— Моят братовчед — каза мило лорд Хауард, като имаше предвид виконт Мондевейл — е толерантен човек. Ще се постарая да научи от мен истината, преди да чуе клюките.

Когато танцът свърши, Елизабет се извини и отиде в гостната, за да се усамоти. За съжаление там вече се бяха настанили няколко жени, които обсъждаха случката в игралния салон. Мечтаеше за тишината на своята спалня, искаше й се да се измъкне и от вечерята, която щеше да бъде сервирана в полунощ, но благоразумието й надделя, тъй като едно малодушно поведение можеше да се изтълкува много зле. Затова се усмихна и излезе на терасата да се освежи.

Лунната светлина обливаше градината с мъждукащите фенери и Елизабет изпита желание да се потопи в благословената тишина. Тръгна безцелно и срещна няколко двойки, на които кимаше любезно. В края на градината се озова в павилиона и влезе. Гласовете замряха в далечината, дочуваше се само прекрасната музика. След няколко минути пресипнал глас изрече съвсем до нея:

— Танцувай с мен, Елизабет.

Тя се стресна от безшумното появяване на Иън и несъзнателно притисна ръка към шията си. Мислеше си, че той навярно й е ядосан заради историята в игралния салон, но изразът му бе меланхоличен и нежен. Жизнерадостната валсова мелодия се носеше около тях.

— Танцувай с мен — повтори със същия пресипнал глас.

Като насън Елизабет се отпусна в ръцете му, дясната е плъзна около талията й, той я привлече към себе си и тя почувства каква физическа сила излъчва тялото му. Пръстите й се изгубиха в ръката му и изведнъж той я и въртя с небрежната грация на човек, танцувал стотици пъти валс.

Беше снажен и жилав, а ръката му около талията й придържаше като стоманена скоба, малко по-интимно, отколкото позволяваше благоприличието. Би трябвало да се изплаши, особено от факта, че е насаме с мъж, но место това се чувстваше спокойна и закриляна. Все пак и почна да се притеснява и реши, че е редно да започне никакъв разговор.

— Мислех си, че ми се сърдите, задето се намесих — продума тя.

И отговора му се прокраднаха весели нотки:

— Не бях ядосан, а омагьосан.

— Но аз не можех да ги оставя да ви обвиняват, че мамите, когато отлично знаех, че това не е вярно.

— Струва ми се, че ми бяха отправени още по-тежки обиди — отбеляза той, — най-вече от вашия буен приятел Евърли.

Елизабет се зачуди какво би могло да е по-лошо от а да те нарекат мошеник, но възпитанието й не й разрешаваше да обсъжда подобен въпрос. Тя го погледна натъжено и попита:

— Нали нямате намерение по-късно да поискате удовлетворение от лорд Евърли?

— Надявам се — подсмихна се той, — че няма да проявя подобна неблагодарност и да съсипя вашето дело в игралната зала. Между другото ще бъде много нелюбезно от моя страна да го убия, след като вие много ясно му казахте, че на сутринта той е поел обещание към вас.

Елизабет смутено се усмихна, а страните й пламнаха.

— Зная, че наговорих куп глупости, но друго не ми хрумна. Моят брат също е с буен темперамент, разбирате ли? Много отдавна открих, че когато побеснее, ако го подразня или пък полаская, идва на себе си много по-бързо, отколкото ако се опитам да му привеждам разумни доводи.

— Опасявам се — каза й той, — че въпреки това ще останете без кавалерството на Евърли.

— Смятате, че се е ядосал заради това, че се намесих ли?

— Смятам, че в този момент камериерите му са били грубо събудени и им е заповядано да съберат багажа на господаря. След инцидента в игралния салон той повече няма да остане тук, Елизабет. Страхувам се, че го унизихте твърде много в желанието си да му спасите живота, като и аз допринесох за унижението му, като отказах да се дуелирам с него. — Огромните зелени очи на девойката помръкнаха, докато той разсъждаваше: — Независимо от всичко по-добре е жив и унизен, отколкото мъртъв и горд. — Елизабет си помисли, че може би точно тук се крие разликата между родения благородник като лорд Евърли и самоиздигналия се благородник като Иън Торнтън. Истинският джентълмен ще предпочете смъртта пред позора, поне според Робърт, който бе образец на своята класа. — Не сте ли съгласна?

Беше прекалено погълната от своите мисли, за да се безпокои как ще се приемат думите й.

— Лорд Евърли е джентълмен и благородник и навярно предпочита смъртта пред безчестието.

— Лорд Евърли — възрази той — е безразсъден млад глупак, който залага живота си на една игра на карти. Животът е твърде ценен за подобно безумие. Един ден той ще ми бъде благодарен, че му отказах.

— Такъв е законът на честта за всеки благородник.

— Да умреш заради едно недоразумение не е чест, а загуба на човешки живот. Разбирам, ако съзнателно се жертва за кауза, в която вярва, или за да защити хора, които зависят от него. Всички други причини не са нищо друго освен глупост.

— Ако не се бях намесила, щяхте ли да приемете предизвикателството му?

— Не!

— Нямаше ли? Искате да кажете — изненада се тя, — че щяхте да оставите някой безнаказано да ви нарече измамник, без да си мръднете пръста, за да защитите честта си или доброто си име!

— Не вярвам, че честта ми е залог при игра на карти, а дори и да беше, не виждам как щях да я спася, като убия едно момче. Колкото до „доброто ми име“, то неведнъж е било поставяно под съмнение.

— Ако е така, защо тогава херцог Хамънд ви подкрепя, което тази вечер бе очебийно?

Погледът му изгуби мекотата си, усмивката му посърна.

— Има ли значение?

Хипнотичните му кехлибарени очи и ръката му около талията й объркваха Елизабет. В този миг за нея не съществуваше нищо друго освен дълбокия му пленителен глас.

— Сигурно е така — изрече разтреперана.

— Бих му сменил физиономията, ако това ще ви докаже, че не съм страхливец. — После тихо добави: — Музиката свърши.

Едва сега Елизабет осъзна, че вече не танцуват валс, а само пристъпват бавно. Нямаше извинение да стои близо до него повече и за да прикрие разочарованието си, направи крачка назад, но точно тогава оркестърът И подхвана друга мелодия и телата им се извиха ритмично в такт с музиката.

— Тъй като ви лиших от кавалер за разходката до селото утре — каза той след минута, — бихте ли размислили върху едно друго предложение?

Сърцето й заликува, защото си помисли, че той сам ще я придружи. Но Иън отново прочете мислите й, а думите му я натъжиха.

— Аз не мога да ви придружавам.

— А защо не?

— Бъдете благоразумна. Моята компания трудно може да се нарече подходяща за една дебютантка.

На Елизабет чак свят й се зави от усилието да опровергае твърдението му. Ето, например той беше любимец на херцог Хамънд… но въпреки че херцогът минаваше за партия мечта, славата му на развратник плашеше майките толкова много, колкото голямо беше и желанието им да го нарекат свой зет. От друга страна, Шарис Дюмон имаше безупречно име според добрия тон и този прием в извънградската й къща не подлежеше на съмнение. И все пак мнението на лорд Хауард беше различно.

— Затова ли отказахте да танцувате с мен?

— Тази беше една от причините.

— А каква е другата? — полюбопитства тя. Той хладно се усмихна.

— Да го наречем силно развит инстинкт за самосъхранение.

— Не разбирам.

— Вашите очи са по-фатални от дуел с пистолети, скъпа моя — шеговито отговори той. — Могат да побъркат и светец.

Елизабет бе слушала много ласкателства за красотата си, към които се бе отнасяла с любезно безразличие. Но неохотно изреченият и все пак искрен комплимент на Иън й достави удоволствие.

По-късно тя щеше да си даде сметка, че в този момент бе направила най-голямата грешка — беше се заблудила, че може да му вярва като на джентълмен, дори да се чувства сигурна с него.

— И какво предлагате за утре?

— Да обядваме — каза той — някъде насаме, където ще можем да разговаряме и да бъдем заедно.

Лусинда определено нямаше в своя списък за разрешени срещи на лондонска дебютантка таен пикник насаме с мъж и при все това на Елизабет й бе трудно да откаже.

— Навън… до езерото ли? — предположи тя, тъй като идеята, изречена гласно, може би щеше да й се стори по-приемлива.

— Мисля, че утре ще вали, освен това навън рискуваме да ни видят заедно.

— Тогава къде предлагате?

— В гората. Ще ви чакам в единайсет часа в горската хижа, която се намира в най-южния край на имението до потока. Има пътека дотам, отделя се от главния път на около три километра от главния вход.

Елизабет се смути твърде много от подобна възможност, за да се учуди откъде Иън Торнтън познава толкова добре имението на Шарис Дюмон и къде се намират усамотените му хижи.

— В никакъв случай — отговори тя разтреперана от възмущение.

Дори наивността й да стигнеше дотам, че да приеме тайна среща в горска хижа, беше страшно разочарована, че той й го предложи. Един джентълмен никога не би направил подобно предложение, нито пък дама с благородно потекло би го приела. Предупрежденията на Лусинда в това отношение бяха категорични и както Елизабет предусещаше, благоразумни. Елизабет рязко се отдръпна.

Но той я задържа, устните му почти докосваха косата й, когато прошепна:

— Не са ли ви учили, че една дама никога не изоставя кавалера си преди края на танца?

— Това бе краят — със сподавена въздишка каза Елизабет, което и за двамата означаваше не само краят на танца. — Не съм толкова наивна, колкото навярно изглеждам във вашите очи.

Тя мрачно се намръщи срещу белия му нагръдник. Един рубин й намигна между гънките на връзката му.

— Давам ви думата си — каза той тихо — утре да не ви притеснявам.

Странно, но Елизабет му вярваше и въпреки това знаеше, че предложение за тайна любовна среща не може да приеме.

— Давам ви думата си на джентълмен — повтори той.

— Ако бяхте джентълмен, никога нямаше да си позволите подобно предложение — отвърна момичето и се опита да преглътне разочарованието си.

— Има логика в думите ви — отвърна той непреклонно, — но пък от друга страна, това е единствената ни възможност.

— Не бих го нарекла възможност. Дори не е редно да сме тук.

— Ще ви чакам утре в хижата до обяд.

— Няма да дойда.

— Ще чакам до обяд — настоя той.

— Само ще си изгубите времето. Моля, отстранете се, тръгвам си. Всичко бе грешка.

— Тогава нека станат две — каза той дрезгаво и внезапно я притисна към себе си. — Погледнете ме, Елизабет — прошепна, а горещият му дъх докосваше косата й.

Тя се разтревожи. Ако вдигнеше глава, той щеше да я целуне.

— Не желая да ме целувате — предупреди го и това не бе съвсем вярно.

— Тогава веднага се сбогувайте с мен.

Бавно вдигна поглед първо към красиво оформените му устни, после към очите му.

— Довиждане — каза и сама се учуди, че гласът й не трепери.

Иън се взря в нея, като че ли искаше да я хипнотизира, после прикова поглед в устните й. Отпусна ръце и отстъпи.

— Довиждане, Елизабет.

Тя се обърна, направи крачка, но съжалението в дълбокия му глас я накара да се обърне… а не беше ли сърцето й, което се сви, като че ли загърбваше нещо, за което щеше да тъгува. Разделяха ги по-малко от две стъпки, а всъщност помежду им зееше пропастта на социалните условности. Мълчаливо застанаха един срещу друг.

— Сигурно са забелязали, че ни няма — изрече плахо, без да е сигурна извинение ли молеше по този начин, или се надяваше той да я задържи.

— Сигурно. — Изразът му бе безстрастен, тонът хладно учтив, сякаш бе забравил за нея.

— Аз наистина трябва да си тръгна.

— Разбира се.

— Вие разбирате, нали… — гласът й заглъхна от вълнение, докато очите й не се откъсваха от високия красив мъж, на когото обществото отказваше признание само защото нямаше синя кръв и в този миг намрази ограниченията на безсмислената социална система, която имаше за цел да я подчини. Тя направи още един опит да предизвика у него нещо повече от безлично, учтиво отношение — да я подкани да си върви или да й подаде ръка, както когато я покани да танцуват. — Вие разбирате, че нямам възможност да бъда с вас утре…

— Елизабет — прекъсна я той с дрезгав шепот и тогава очите му потъмняха, протегна ръце, предвкусвайки своята победа, преди тя да осъзнае, че е била покорена. — Ела тук!

Ръцете й по своя собствена воля се устремиха към него, той ги пое и я привлече бурно. Прегърна я и едни горещи, търсещи устни откриха нейните. Целувката стана силна, истинска, той я милваше и я притискаше властно, сякаш я притежаваше. Тих стон наруши тишината, но Елизабет не разбра, че се откъсна от нея, тъй като безпомощно търсеше у него опора в свят, сумрачен и наситен с чувственост, където не съществуваше нищо друго освен тяло и жадно впити в нейните устни.

Най-после Иън отдели устните си, но продължи да я прегръща и Елизабет притисна страната си към гърдите му, усещайки как той целува косите й.

— Тази грешка беше много по-голяма, отколкото се страхувах, че ще бъде — каза той и прибави отнесено: — Бог да ни е на помощ.

Странно, но точно тази фраза върна на Елизабет ясния разсъдък, фактът, че според него са отпиши твърде далеч и имат нужда от свръхестествена закрила, й почиства като обливане с ледена вода. Отдръпна се и се зае да оправя роклята си. Когато почувства, че си възвръща самообладанието, го погледна и надменно изрече, което се надяваше да прикрие ужаса си:

— Не трябваше да допускаме това да се случи. Както и да е, ако се върнем в балната зала и се забавляваме с другите, може би никой няма да си помисли, че сме били заедно. Довиждане, господин Торнтън.

— Лека нощ, госпожице Камерън.

Елизабет бе много отчаяна, за да забележи как той нежно й пожела „лека нощ“ вместо „довиждане“, нито пък забеляза, че очевидно не знаеше, че тя е лейди Камерън, а не госпожица Камерън.

Насочи се към една от страничните врати на терасата, вместо към онази, която водеше право в балната зала, отвори я и предпазливо се огледа. Вмъкна се в някаква малка приемна с врата на срещуположната страна, която се надяваше, че се отваря към пуст коридор. След тишината на нощта й се стори, че къщата ще се срути от смеховете, разговорите на висок глас и музиката. Тихичко прекоси стаята.

Късметът изглежда я съпровождаше, тъй като в коридора нямаше никого, и тогава реши да отиде първо в стаята си, за да се оправи набързо. Изтича по стълбите нагоре и тъкмо щеше да прекоси стълбищната площадка, когато от долния етаж дочу гласа на Пенелъпи:

— Някой виждал ли е Елизабет? Трябва да тръгваме за вечеря и лорд Хауард я търси, за да й кавалерства.

За миг се овладя, приглади набързо косата и тоалета си и се помоли дано не й личи, че току-що е била на тайна любовна среща.

— Струва ми се — чу се хладният глас на Валери, — че за последен път са я видели да се скита в градината. Изглежда, че и господин Торнтън също е изчезнал… — Но изведнъж учудено замлъкна, тъй като видя Елизабет да слиза спокойно към тях.

— Господи — усмихна се невинно Елизабет на Пенелъпи и на Валери, — толкова е задушно тази вечер! Мислех си да се поразхладя в градината, но и там е горещо, така че реших да се отпусна за малко в моята стая.

На път за балната зала девойките минаха покрай игралния салон, където няколко господа играеха билярд. Сърцето на Елизабет заби лудо, когато съзря Иън Торнтън с щека в ръце, приведен над най-близката до вратата билярдна маса. Той вдигна поглед и видя трите млади дами, две от които го бяха зяпнали. Кимна им със студена вежливост, след което нанесе удара. Елизабет чу как топките се заблъскаха и едната влезе в джоба, и след това — възторжения възглас на херцог Хамънд.

— Той е дивно хубав по някакъв мрачен, вдъхващ страх начин — призна Джорджина шепнешком. — Около него витае… как да кажа… опасност — добави с изтънчен жест на възхита.

— Така е — с пренебрежение отбеляза Валери, — но беше много права, когато каза, че той няма потекло, добри обноски или пък семейни връзки.

Елизабет с половин ухо чуваше какво говорят. Щастливото стечение на обстоятелствата, които като по чудо я избавиха от неприятности, я убедиха, че Господ бди над нея. Тя му благодари, зарече се да бъде предпазлива и никога, никога да не изпада в подобна компрометираща ситуация. Тъкмо си каза „Амин“, когато преброи четири билярдни топки, които се изсипаха в джоба след неговия удар. Четири! Когато играеше с Робърт, повече от три топки не й се бе случвало да изпрати в джоба. Както изглежда, той бе превъзходен играч.

Чувстваше се освободена и спокойна, докато с лорд Хауард под ръка отиваха да вечерят. Странно, но това настроение бе мимолетно, тъй като то отмина, щом се настаниха на масата. Всички разговаряха непринудено и весело, но Елизабет едва успяваше да запази благоприличие и да не оглежда огромната разточително разкошна трапезария, за да види къде е настанен Иън. Един лакей застана до нея, за да й сервира омар. Тя се възползва от прикритието, което той й осигуряваше, и бързо огледа наоколо. Погледът й се залута сред морето от поклащащи се къдри и букли с проблясващи бижута, втъкнати в сложните прически, всред цялата глъч от хора, които се забавляваха, и тогава го видя — на масата на домакинята между херцог Хамънд и красивата сестра на Валери — Шарис. Херцогът разговаряше с разкошна блондинка, за която се мълвеше, че му е любовница, а Иън с лека усмивка на бронзовото си лице слушаше внимателно какво му разправяше оживено Шарис, а тя собственически бе сложила ръката си върху ръкава му. Той се разсмя на някаква нейна шега и Елизабет отмести погледа си с безразличие, но се почувства като че ли някой я бе зашеметил с юмручен удар. Изглеждаха създадени един за друг — изтънчени, тъмнокоси, самоуверени, нямаше съмнение, че помежду им има нещо, помисли си тя и леко настръхна, а в това време се зае с омара и го прободе с ножа.

Лорд Хауард се наведе към нея и й прошепна:

— Мъртъв е, не забелязахте ли?

Елизабет го погледна неразбиращо и той кимна към омара, който тя продължаваше да раздробява.

— Мъртъв е — повтори той. — Няма нужда да го убивате повторно.

Тя се смути и се зарече до края на вечерта да се посвети само на своите събеседници около масата. Както я бе предупредил лорд Хауард, господата, които не бяха преки свидетели на безумната й постъпка в игралния салон, но вече бяха научили какво се е случило, се държаха значително по-хладно, така че Елизабет, пръскайки чар, се включи с удвоено внимание в разговорите. За втори път в живота си се възползваше от вроденото си очарование; първият бе в градината, когато се запозна с Иън Торнтън, и се учуди с каква лекота пожъна успехи. Мъжете се отпускаха и разговаряха с удоволствие с нея. През цялото време на тази безкрайна вечеря Елизабет имаше натрапчивото чувство, че Иън я наблюдава. Към края на вечерята не издържа и го погледна. Присвити, кехлибарените му очи бяха обърнати към нея и тя не разбра дали осъждаше кокетирането й, или просто недоумяваше.

— Бихте ли ми разрешили да ви предложа да остана утре и вместо братовчед ми да ви кавалерствам на разходката до селото — попита лорд Хауард, когато вечерята бе към своя край и гостите взеха да стават.

В този миг тя трябваше да направи своя избор — дали да отиде на среща с Иън в горската хижа, или да забрави за нея. Всъщност нямаше какво да решава и тя го знаеше. С блестяща усмивка Елизабет отвърна:

— Благодаря, с удоволствие.

— Тръгваме в десет и половина и доколкото разбрах, ще се забавляваме както обикновено — пазаруване, късен обяд в местната кръчма, малко пътешествие в околността.

В този момент на Елизабет й се видя досадно до болка.

— О, колко е хубаво! — възкликна тя толкова възбудено, че лорд Хауард я погледна учудено.

— Как сте, добре ли сте? — попита той, обезпокоен от пламналите й страни и от прекомерно блестящите й очи.

— Никога не съм се чувствала по-добре — отговори разсеяно тя, тъй като копнееше за спокойствието и тишината на своята спалня. — Бихте ли ме извинили, имам главоболие и ще си тръгна.

Вече беше на стълбите, когато се сети какво всъщност каза. Спря за миг, но после бавно продължи по стълбите нагоре, тъй като не държеше особено на мнението на лорд Хауард, а той все пак бе братовчед на годеника й. Чувстваше се отвратително, за да си даде сметка колко ранно е това нейно отношение.

— Бърта, събуди ме, моля те, в осем часа — каза на своята камериерка, която й помагаше да се разсъблече. Без да отговори, Бърта безразборно трупаше дрехи, ръкавици, бижута, бельо където й попадне — сигурен знак, че усилено размишлява за нещо.

— Какво има? — попита Елизабет, докато тя все така мълчаливо й разресваше косите.

— Цялата прислуга шушука за онуй, дето сте сторили в игралния салон и задето остроносата ви гувернантка ще ми откъсне главата, ще видите — завайка се отчаяната Бърта. — Веднага ще рече, че щом ви е изпуснала от погледа си и ви е оставила на моите грижи, сте се насадили на тръни.

— Ще й обясня какво се е случило — обеща изтощено Елизабет.

— Е, и какво се е случило? — извика Бърта, кършейки ръце, като си представяше гнева на страховитата госпожица Трокмортън-Джоунс.

Бърта се успокои от разказа на младата господарка. После отметна розовата кувертюра и помогна на Елизабет да си легне.

— Ето, нали виждаш — с прозявка завърши разказа си Елизабет, — не можах да премълча, когато всички несправедливо обвиниха онзи господин, че мами, само защото не е един от тях.

Светкавици прорязаха небето, последвани от гръмотевици, които разтресоха стъклата на прозорците.

Тя затвори очи и се помоли дано сутрешната разходка не се провали, тъй като идеята да прекара цял ден заедно с Иън Торнтън, без да има право да го гледа или да разговаря с него, бе нещо, за което не желаеше дори да помисли.

„Като че ли съм обсебена“ — помисли си и заспа, смазана от умора.

В съня й нахлуха диви бури, силни ръце, които я спасяваха, а после я захвърляха в бушуващо море…