Ад и рай

22.

Бентнър влезе в трапезарията и постави поднос с кифлички пред Елизабет и Алекс, които обсъждаха снощния бал. Лусинда обикновено не закусваше и спокойно бродираше, облегната на възглавнички в нишата до прозореца, и слушаше разговора им.

Трапезарията, както и всички стаи в просторната къща на Промънад Стрийт, беше обзаведена с мебели в тонове, които според Джулиъс Камерън били „практични“ — кафяво и сиво. Но тази сутрин пространството бе изпълнено с жизнерадостни цветове. Алекс бе облечена с розова рокля, а Елизабет — със сутрешен тоалет с цвета на ментови листа.

Бентнър имаше навика щастливо да се усмихва на подобна прелестна гледка, но тази сутрин го занимаваха важните новини и самопризнания, които трябваше да сподели. И докато поднасяше маслото, конфитюра и кифличките, заразказва:

— Снощи имахме гост — обърна се той към Елизабет. — Затръшнах вратата под носа му.

— Кой беше?

— Оня господин Торнтън.

Девойката едва сподави смеха си, като си представи картинката, но преди да каже нещо, Бентнър продължи:

— След това съжалих! Трябваше да го поканя, да му предложа нещо за пиене и да сипя в питието му пургатив.

— Бентнър — възторжено се развика Алекс, — ти си съкровище!

— Не му подклаждай фантазиите — предупреди я Елизабет. — Бентнър е така обсебен от романите с мистерии и загадки, че от време на време загубва представа за истинския живот. Не си дава сметка, че не може да постъпва като герой от романите си, както постъпи с чичо ми миналата година.

— Да, но след това не го видяхме шест месеца — гордо се похвали старият иконом на Алекс.

— И когато идва — му напомни Елизабет намусено, за да изглежда строга, — не се докосва до храна или напитка.

— И затова никога не се застоява — неустрашимо се защити той. Беше свикнал винаги когато се обсъждаше бъдещето на неговата господарка, да се навърта около нея, за да бъде полезен с някой съвет, и приемаше съдбата й като своя. И тъй като Елизабет винаги си даваше вид, че цени съветите и помощта му, на него не му се виждаше странно един иконом да седне на масата и да вземе участие в разговора, след като познаваше гостенката от дете.

— Говорехме за онзи противен Билхейвън — поднови разговора Александра. — Обсажда ни цяла вечер и гледаше с омраза всеки, който се приближеше към теб. — Тя пренебрежително сви рамене. — И какви влюбени погледи само ти хвърляше. Отвратително! Не — направо страшно!

Старческите очи на Бентнър придобиха замислен вид, когато чу това, тъй като веднага му хрумна идея от неговите романи.

— Предлагам едно малко крайно решение — каза, — но може и да свърши работа.

Младите жени го погледнаха с интерес и той продължи:

— Подсетих се от „Джентълменът престъпник“. С Арон ще го отвлечем, ще го замъкнем на доковете и ще го продадем на комисията за принудителна военноморска служба.

Елизабет с престорено съучастие и явно развеселена отбеляза:

— Страхувам се, че той няма доброволно да тръгне просто така с Арон.

— А пък аз мисля — прибави Алекс, — че няма да го вземат. В донаборната комисия не са чак толкова безразсъдни.

— Може да се приложи и черна магия — продължи Бентнър. — В „Мъртвешка милувка“ героят е заклинател. Извършва старинни ритуали за призоваване на зли духове. Ще ни трябват опашки от плъхове и доколкото си спомням, езици от…

— Не — опита се да го спре Елизабет.

— …гущери.

— Стига — прекъсна го господарката му.

— И прах от изгорена крастава жаба, но този елемент крие известни опасности. В романа не е описано точно как…

— Бентнър — възкликна Елизабет, смеейки се, — ще припаднем, ако веднага не престанеш.

Когато той с лека стъпка си тръгна, за да се отдаде по-спокойно на своите прозрения, Елизабет погледна приятелката си.

— Опашки от плъхове и езици от гущери — подсмихна се тя. — Не е чудно, че Бентнър спи на свещ.

— Сигурно се бои да затвори очи, след като чете такива книги — каза Алекс, но повече я занимаваха събитията от предната вечер. — Едно е сигурно — бях права, като те принудих да излезеш в обществото. Беше много по-тежко, отколкото си го представях, но сега вече ще бъде по-лесно. Не се съмнявам, че до една седмица ще получиш предложения. Така че на нас ни остава да преценим кого харесваш и на кого искаш да дадеш аванси. — Помислих си — мило продължи тя, — че ако още имаш чувства към Мондевейл…

Елизабет бурно протестира:

— Никого не искам, Алекс. Говоря сериозно.

В този миг влезе херцогинята, която бе дошла да вземе Алекс за обиколка по магазините. По петите й ситнеше един лакей, който се опитваше да съобщи за пристигането й, но тя го отпрати с величествен жест.

— Какво каза, Елизабет? — попита херцогинята доста недоволна, че усилията й от вечерта могат да се окажат напразни.

Девойката се стресна от този повелителен глас. Тоалетът на царствената херцогиня бе решен в сребристо-гълъбови тонове, а самата тя излъчваше богатство, увереност и високомерие. Елизабет не беше срещала в живота си жена, която да й вдъхва повече страхопочитание, но подобно на Алекс зад тази фасада усещаше сърдечна топлота.

— Онова, което Елизабет намеква — обясни Алекс, докато херцогинята се настаняваше на масата и оправяше полата си, — е, че току-що само за една вечер я приеха отново в обществото. И след злощастните си преживявания с Мондевейл и господин Торнтън съвсем естествено не е склонна да оказва незаслужено доверие.

— Грешиш, Александра — енергично възрази херцогинята, като изпитателно се взираше в лицето на Елизабет. — Тя намекна, струва ми се, че няма намерение да се омъжва изобщо, сега или в бъдеще, ако може да го избегне.

Усмивката на Елизабет помръкна и тя се притесни, но не излъга.

— Точно така — тихо каза, докато си мажеше кифличката с масло.

— Глупости, мила! Не само, че ще минеш под венчило, но си и длъжна да го направиш.

— Баба казва истината — обади се Алекс. — Не можеш да се движиш неомъжена в обществото, без да изпаднеш в неудобни положения. Повярвай ми, изпитала съм го!

— Съгласна съм — прибави херцогинята и подхвърли идеята, заради която бе дошла така рано: — Ето защо аз реших, че трябва да обмислиш отношението си към маркиз Кенсингтън.

— Към кого? — попита Елизабет, но после си спомни новото социално положение на Иън. — Благодаря, но не — твърдо изрече. — Чувствам се спокойна и съм му благодарна за помощта, но нищо повече.

Елизабет потисна болката, която сви сърцето й при спомена за това колко хубав беше на бала и колко бе нежен с нея. Откакто го познаваше, бе й причинявал само мъка. Беше непредсказуем и властен. И след като стана свидетелка на необикновената привързаност между Алекс и привлекателния й съпруг, Елизабет взе да се пита доколко е справедливо да си избира съпруг само за да е омъжена. Родителите й бяха весела, блестяща двойка, но тя не си ги спомняше много ясно; те безгрижно се появяваха и изчезваха в живота й между срещите и приемите и по тази причина през повечето време отсъстваха от дома.

— Благодарна ли? — повтори херцогинята. — Не бих използвала тази дума. Между другото, ако му беше безразлично, нищо нямаше да направи. И според мен нямаше да те покани да танцувате.

— Ако не беше я поканил, щеше да се погледне с недобро око — неохотно се съгласи Алекс. — Но както и да е, аз съм много доволна, че Елизабет не се интересува от него.

Херцогинята с явно неодобрение попита:

— И защо?

— Аз не намирам сили да му простя болката, която й причини. — После се сети още, че бе подвел Елизабет да си мисли, че домът му е онази скромна къща в Шотландия. — Не мога да му вярвам. — И като се обърна към Лусинда, я помоли да потвърди думите й.

Лусинда знаеше как се е държал Иън вечерта и като вдигна поглед от бродерията си, отговори доста уклончиво:

— Що се отнася до господин Торнтън, ще запазя мнението си.

— Не намеквам — подразни се херцогинята от това, че някой се осмелява да й се противопоставя, — че трябва незабавно да се съгласиш, ако ти направи предложение. Все пак поведението му беше много осъдително, с изключение на снощи. — Тя замлъкна, тъй като на вратата се появи Бентнър и тъжно съобщи:

— Госпожице Елизабет, вашият чичо е тук.

— Какви са тези глупости — скастри го Джулиъс, нахълтвайки в трапезарията — да обявяваш, че съм пристигнал в собствената ми къща.

Елизабет стана с намерението да отиде с него в друга стая, за да чуе във всички случаи неприятните му новини, но чичо Джулиъс вече стоеше на вратата и леко се изчерви, когато попадна в дамската компания.

— Срещна ли се с Торнтън?

— Да, защо питаш?

— Трябва да призная, че съм горд от начина, по който очевидно възприемаш нещата. Страхувах се, че ще се разбеснееш, ако не си уведомена. Става въпрос за много пари и няма да търпя превземките ти, та да си ги поиска той обратно.

— За какво говориш?

— Може би трябва да си тръгваме — предложи Александра.

— Нямаме тайни — отвърна той, а в погледа му просветна одобрение, нещо крайно нехарактерно за него. — На драго сърце ще разговарям с Елизабет пред приятелките й. Не се лъжа, приятелки сте й, нали?

Елизабет с ужас предположи, че той разчита тя да не прави „сцени“ пред чужди хора, както наричаше всяко несъгласие от нейна страна, независимо как е изразено.

— Защо да не се оттеглим във всекидневната? — отправи той покана към дамите, която прозвуча повече като заповед. — Тук има много стаи.

Лицето на херцогинята стана леденостудено при това безочие и липса на вкус, после погледна Елизабет, забеляза как изведнъж тревожно замлъкна и хладно се съгласи.

— Няма смисъл да прибързваме с разговора — каза Джулиъс, когато тръгна по коридора, съпроводен от дамите. Не точно парите го радваха толкова много, той направо триумфираше, че е надхитрил човек със славата на Торнтън и е излязъл победител.

— Струва ми се, че трябва да ни представиш, Елизабет — каза Джулиъс, когато влязоха в дневния салон. Тя разсеяно го представи на херцогинята, тъй като предчувстваше неясна заплаха, и когато чичо й каза, че ще изпие чаша чай, преди да обменят мисли, предчувствието й се превърна в истинска паника. След случката с пургатива той нито ядеше, нито пиеше каквото и да е, сервирано от Бентнър. Чичо й се умълча, за да формулира ясно изявлението си, както правилно се досети Елизабет. А това означаваше само едно — новините, които носеше, бяха изключително важни.

Каретата на Иън трополеше покрай парка на път към къщата, където бе отседнала Елизабет, но той нищо не забелязваше. Вече две дами, с които се бе запознал снощи, му помахаха, но той и тях не забеляза. Обмисляше как да обясни всичко на Елизабет. Тя в никакъв случай не трябваше да си помисли, че той иска да се ожени за нея от съжаление, тъй като, освен че беше красива, беше и много горда, и от гордост можеше да се противопостави на годежа им. Беше смела и упорита и също така щеше безумно да се разгневи, ако узнаеше, че годежът е факт. Разбира се, Иън не би я укорил. Преди две години тя покори лондонската сцена и по-търсена красавица от нея нямаше. Беше призвана за галантно ухажване. Без съмнение търсеше отмъщение, като му каза, че не го желае, и това не го безпокоеше. Те се желаеха от онзи първи миг на тяхното запознанство в градината; оттогава желанието им избухваше всеки път, щом случаят ги срещнеше. Носеше у себе си невинност и смелост; страст и свенливост; ярост и милосърдие. В балната зала пристъпваше спокойно и царствено; с пистолета боравеше умело; в прегръдките му беше страстна и мила. Беше всичко това и още много повече.

И той я обичаше. Ако беше искрен, щеше да признае любовта си още когато тя се опълчи срещу мъжете в игралния салон — принцеса, презряна и низвергната от тях.

И тя го обичаше. Това бе обяснението за поведението й през онзи уикенд и през трите дни, които прекараха заедно в Шотландия. С тази разлика, че Елизабет нямаше неговия житейски опит и възпитание. Беше малка англичанка, отгледана в провинцията, която мислеше, че най-силното чувство, което двама души изпитват или по-точно трябва да изпитват един към друг, е „трайна привързаност“.

Не знаеше и още не проумяваше, че любовта е дар, който те получиха в мига, когато се запознаха в сумрачно осветената градина. Той се усмихна, когато си спомни как се срещнаха; беше в състояние да излезе срещу мъжете в техния светая светих, но когато флиртуваше с него в градината, от притеснение все си притискаше дланите към коленете. Този спомен беше един от най-нежните.

Иън се усмихна иронично. Във всеки друг момент от своя живот беше хладно пресметлив. Но беше ли замесена Елизабет, онемяваше, ослепяваше или напълно обезумяваше, както сега. По пътя спря в най-модния лондонски бижутериен магазин и направи покупки, от които собственикът — господин Финис Уедърборн, изпадна в нещо средно между екстаз и съмнение в собствения си разум. Най-накрая изпрати с поклони Иън чак до входната врата. Всъщност Иън носеше в джоба си годежен пръстен, но нямаше да го сложи на пръста на Елизабет, докато тя не признаеше, че го обича, или поне, че желае да се омъжи за него. Родителите му се бяха обичали пламенно и всеотдайно, без да го крият. От Елизабет искаше ни повече, ни по-малко, мислеше си той с кисела усмивка, тъй като си даде сметка за странния факт, че от Кристина нито бе очаквал същото нещо, нито истински го бе желал.

Само за едно нещо не се тревожеше — каква ще бъде реакцията на Елизабет, когато установи, че вече е сгодена за него, или още по-лошо, когато открие, че на практика е бил принуден да я купи. Нямаше как да знае за първото, а за второто нямаше смисъл изобщо някога да научава. Изрично беше предупредил чичо й да не се намесва и че това е само негова работа.

Всички къщи по Промънад Стрийт бяха бели, с декоративни порти от ковано желязо. Не можеха да се сравняват с неговата на Ъпър Брук Стрийт, но улицата беше хубава, виждаха се елегантни мъже и жени, които се разхождаха.

Щом кочияшът дръпна юздите пред къщата на Камерън, Иън видя, че тук вече имаше две карета и не забеляза файтона зад себе си. Ядосано си мислеше за неизбежния сблъсък с иконома на Елизабет, когато чу Дънкан да го вика по име и се обърна изненадан.

— Пристигнах тази сутрин — взе да обяснява Дънкан, като хвърли подозрителен поглед на две контета, които с превзета походка минаха покрай тях. — Твоят иконом ми каза къде да те потърся. Помислих си… ами това е… чудех се какво става.

— И тъй като моят иконом не знае — заключи Иън развеселен, но леко ядосан, — ти реши сам да наминеш при Елизабет и да видиш какво можеш да научиш.

— Нещо такова си помислих — каза викарият кротко. — Елизабет гледа на мен като на приятел, надявам се. Затова имах наум да я навестя и ако ти не си тук, да й кажа една добра дума за теб.

— Само една ли? — меко попита Иън.

Викарият не винаги бе сговорчив, особено когато въпросът опираше до морал и справедливост.

— Като зная поведението ти спрямо нея, много държа само на една. Как мина срещата с дядо ти?

— Доста добре — отговори Иън, но умът му бе обсебен от предстоящата среща с Елизабет. — Той е тук, в Лондон.

— И?

— И сега вече можеш да се обръщаш към мен с „милорд“ — саркастично отговори племенникът.

— Дойдох тук — продължи неумолимо Дънкан, — за да те нарека „младоженеца“.

Лека досада за миг помрачи лицето на Иън.

— Никога не се отказваш, нали? Вече трийсет години сам се справям с живота, Дънкан. Мисля, че и сега ще се справя.

Вуйчо му прояви благоразумието да се покаже сконфузен:

— Да, точно така. Да си тръгвам ли?

Иън прецени каква благословия е присъствието на Дънкан и махна с ръка.

— Не, и след като си тук, ти се оправяй с иконома. Той не дава да припаря покрай него.

Дънкан почука, като шеговито погледна Иън. След минута вратата се отвори и икономът учтиво погледна Дънкан, който отвори уста да се представи, а после — Иън. За най-голямо изумление на Дънкан вратата за малко не защипа носовете им. Точно преди да се затръшне, Иън я блъсна и икономът полетя с все сила назад.

С нетърпящ възражения глас каза:

— Кажи на господарката си, че съм тук, или сам ще я открия.

Възрастният човек го погледна разярен и много оскърбен, прецени, че не може да се мери по сила с него, и се запъти към една стая, от която долитаха приглушени гласове.

Дънкан иронично се подсмихна.

— По интересен начин се опитваш да спечелиш благоразположението на прислугата на Елизабет.

Гостите възприеха различно съобщението на Бентнър, че: „Торнтън насилствено нахлу в къщата и е тук“. Вдовстващата херцогиня бе очарована, Джулиъс изглеждаше облекчен и поразен, Александра стана по-бдителна, а Елизабет, която още не бе уведомена от чичо си за целта на визитата, изглеждаше онемяла. Само Лусинда не показа никакво чувство, но остави бродерията си и погледна към вратата.

— Въведи го тук, Бентнър — нареди Джулиъс и гласът му прозвуча прекалено високо в напрегнатата тишина.

Елизабет се смая, когато видя, че заедно с Иън в Дневната влиза и Дънкан и още повече, когато Иън пренебрегна всички и дойде право при нея. Той изпитателно се взря в лицето й.

— Надявам се, че снощното изпитание не ви е сломило — каза той с нежен глас, като взе ръката й и целуна пръстите й.

— Благодаря ви, чувствам се отлично — отговори тя, опитвайки се да не обръща внимание на парещата тръпка, която премина по ръката й. Иън неохотно я пусна и Елизабет се зае да ги запознае.

Независимо от привързаността си към Дънкан Елизабет се подсмихна на себе си, когато го представи. Всеки изрази същото учудване, както и самата тя, когато разбра, че Иън има вуйчо свещеник. Чичо й зяпна, Алекс го погледна втренчено, херцогинята се намръщи недоверчиво срещу Иън, докато Дънкан й целуваше ръка.

— Да разбирам ли Кенсингтън — попита тя Иън, — че сте свързан с човек със свещенически сан?

В отговор Иън подигравателно се поклони с иронично вдигнати вежди, а Дънкан, който искаше да разведри обстановката, се пошегува без особен успех:

— Този факт винаги има своеобразен ефект върху хората.

— Не е толкова трудно да се досети човек защо — рязко отвърна тя.

Иън щеше да я скастри грубо, но присъствието на Джулиъс Камерън го притесняваше, а след миг го вбеси. Чичо й безцеремонно съобщи:

— А сега, след като всички сме се събрали, вече няма причини да премълчаваме новината. Бентнър, донеси шампанско. Поздравления, Елизабет. Вярвам, че ще бъдеш добра съпруга, та да не си харчи човекът останалите пари.

Стана много тихо, всички се вкамениха, а стаята пред очите на Елизабет сякаш се завъртя.

— Моля? — едва се отрони от устните й.

— Сгодена си.

Тя цялата пламна от гняв.

— Нима? — с ледено спокойствие попита, като се чудеше за сър Франсис ли става дума или за Джон Марчмън. — За кого?

За нейно изумление чичо Джулиъс се обърна към Иън, който го гледаше убийствено.

— За мен — отсече Иън, без да сваля очи от чичо й.

— Край, всичко е уредено — предупреди я Джулиъс и после, понеже предположи, че и тя ще се зарадва да научи, че струва нещо, изразено в парични единици, добави: — За тази привилегия той плати цяло състояние. Не се наложи да дам и шилинг.

Елизабет нямаше представа, че двамата вече са се срещнали, и погледна объркано Иън.

— Какво казва той?

— Той казва — напрегнато изрече Иън, като още не му се вярваше, че всичките му романтични планове рухват, — че ние сме сгодени. Документите са подписани.

— Защо вие… вие арогантен и непоносим… — Тя се задави от сълзите, които обливаха лицето й. — Защо не си направихте труда поне да ме попитате?

Иън се обърна към Елизабет. Тя така го гледаше, че го заболя сърцето.

— Нека да отидем някъде насаме и да го обсъдим — предложи й той, приближи се до нея и я хвана за лакътя.

Тя подскочи като опарена и се отскубна.

— О, не! — избухна, цялата трепереща от възмущение. — Защо се загрижихте за чувствата ми сега? Правите ме за смях от мига, в който спрях очите си върху вас. Защо не продължите?

— Елизабет — намеси се кротко Дънкан, — Иън просто се опитва да постъпи както трябва, след като научи за печалното положение…

— Млъкни, Дънкан — ядосано му заповяда Иън, но беше твърде късно. Очите на Елизабет се разшириха от ужас, че той постъпва така от съжаление към нея.

— И за какво „печално положение“ става въпрос? — попита тя, а великолепните й очи се изпълниха с ярост и обида. — Мислите ли, че аз съм в това положение?

Иън я подхвана за лакътя.

— Елате с мен или ще ви изнеса оттук.

Щеше да го направи и Елизабет се отдръпна, но кимна.

— Не се съмнявам — каза.

Иън отвори първата изпречила се пред погледа му врата, дръпна Елизабет вътре и затвори вратата. Тя застана сред стаята и се извърна към него.

— Чудовище! — изсъска. — Как се осмелявате да ме съжалявате!

Точно от подобно заключение Иън се опасяваше и точно такава реакция очакваше от гордата красавица, която в Шотландия го заблуди, че животът й е низ от флиртове и приеми и че обитава истински дворец. Като се надяваше да разсее гнева й, той се опита да й обърне внимание на смисъла на думите.

— Има много голяма разлика между съжалявам за нещо и съжалявам някого.

— Как се осмелявате да си играете на думи с мен! — с треперещ от гняв глас каза тя.

Иън се почувства горд от проницателността й. Веднага усети, че иска да я подведе.

— Извинявам се! — смирено изрече той.

Тръгна към нея, а Елизабет отстъпи крачка-две и се блъсна в някакъв стол. Застана срещу него и свирепо го погледна.

— Само истината може да ни помогне в подобно положение — промълви той и сложи ръце на раменете й. И тъй като знаеше, че тя ще му се изсмее в лицето, ако й признае любовта си, й каза онова, в което щеше да повярва.

— Истината е, че те желая. Не съм преставал да те желая от първия миг, в който те видях, и ти го знаеш.

— Ненавиждам тази дума — избухна тя и се опита да се измъкне от ръцете му.

— Съмнявам се, че знаеш смисъла й.

— Зная, че я употребявате всеки път когато ми се налагате.

— И всеки път, когато го направя, примираш в прегръдките ми.

— Няма да се омъжа за вас — ядно каза Елизабет, като бързо премисляше как да намери изход. — Не ви познавам. Не ви вярвам.

— Но ме желаеш — усмихна й се той.

— Престанете да го повтаряте, да ви вземат дяволите! Желая съпруг на възраст, казах ви — дрънкаше тя безсмислици, само и само да го отблъсне. — Желая сама да управлявам живота си. Това също ви го казах. А вие сте ме проследили и… и сте ме купили.

Тя замлъкна, а очите й блеснаха от сълзите.

— Не, не е така — уверено каза той. — Сключих споразумение с чичо ви.

Сълзите й рукнаха.

— Аз не съм беднячка — извика тя. — Не съм беднячка — задавено повтори. — Имам… имах зестра, по дяволите! И щом сте били толкова глу… глупав да се оставите да ви изиграе, така ви се пада!

Иън се разкъсваше между желанието да се разсмее, да я целуне или да убие безсърдечния й чичо.

— Как се осмелявате да правите сделка без мое съгласие! — гореше от възмущение тя, а сълзите капеха от великолепните й очи. — Аз не съм движимо имущество, без значение какво смя… смята чичо ми. Ще измисля начин да се омъжа за Билхейвън — вън от себе си изкрещя тя. — Ще измисля как да запазя Хейвънхърст без помощта на чичо ми. Нямахте право да се пазарите с него. Не сте по-добър от Билхейвън!

— Така е — призна Иън, като изгаряше от желание да я грабне в прегръдките си и да отнеме мъката й, и тогава изведнъж се сети как да сломи съпротивата й и да я накара да забрави унижението си. Спомни си колко гордо им разказваше в Шотландия за своите умения да се пазари с продавачите и се зае да я спечели за едно наддаване.

— Както казахте, притежавате всички качества да се пазарите. — После взе да я изкушава: — Ще се пазарите ли с мен, Елизабет?

— Не — сряза го тя. — Сделката е сключена. Не приемам условията. Край на наддаването.

Щеше да се засмее, но вместо това решително каза:

— Вашият чичо има намерение да се отърве от вас и от разходите по къщата, която толкова обичате, и нищо не е в състояние да го спре. Без негова помощ няма да запазите Хейвънхърст. Разказа ми всичко с най-големи подробности.

Въпреки бурния жест на отрицание Елизабет знаеше, че това е истина, и чувството за неизбежна гибел, което не допускаше, я сломи.

— Един съпруг е единственото възможно решение на проблемите ви.

— Как се осмелявате да предлагате мъж като решение за неприятностите ми — развика се тя. — Вие сте причината за тях! Баща ми проигра на комар цялото семейно богатство; брат ми изчезна, след като ми остави още дългове; годеникът ми ме изостави при първия слух за скандала, чиято причина бяхте вие; а чичо ми се опитва да ме продаде! Доколкото съм разбрала — заключи тя, — мъжете служат само като партньори за танц и за нищо друго. Вие сте противни и ако се замисли човек, което рядко се случва, може само да се поболее.

— За съжаление друг избор жените нямат, ние сме алтернативата — отбеляза Иън. И тъй като на никаква цена нямаше да се откаже от нея, добави: — В случая аз съм вашата алтернатива. Двамата с чичо ви подписахме брачен договор и парите смениха собственика си. Но независимо от това аз желая да се пазаря с вас за условията.

— И защо бихте го направили? — надменно попита тя. Във въпроса й усети същата враждебност, с която се сблъскваше, когато преговаряше с някой горделив мъж, принуден от обстоятелствата да продава нещо, което му е скъпо. Подобно на тези мъже Елизабет се чувстваше безсилна и от гордост щеше да си отмъсти, като го измъчи докрай.

В търговски преговори Иън не издаваше позициите си и не разрешаваше опонентът му да се възползва. С Елизабет имаше намерение да действа по същия начин.

— Искам да се пазарим — любезно отговори той, — заради което всеки се пазари — вие имате нещо, което аз желая. — Отчаяно се стараеше да й докаже, че не е безсилна и че не е с празни ръце, затова добави: — Безразсъдно го желая, Елизабет.

— И какво е то? — предпазливо попита тя, а прелестното й лице вече изразяваше по-скоро изненада, отколкото негодувание.

— Ето това — пресипнало прошепна той, притисна я силно до себе си и бавно пое нежните й устни в неустоима целувка, чувствено ги галеше със своите, нагаждаше ги към своите. Въпреки че упорито отказваше сама да го целуне, тялото й се отпусна и стана по-податливо и Иън веднага й доказа колко безразсъдно и силно го желае. Сграбчи я още по-силно, устните му още по-жадно се впиха в нейните, ръцете му се плъзнаха от гърба към бедрата й. Откъсна устните си от нейните, пое дъх на пресекулки и прошепна:

— Безумно го желая.

После погледна към нея, забеляза издайническата руменина, която плъзна по страните й, смущението в зелените й очи и изящната й ръка върху гърдите му, която тя забрави да отдръпне. Продължи да я притиска към себе си, за да усети тя ерекцията му. Погали страната й и каза:

— За тази привилегия и за други, на които ще имам право, съм склонен да приема всяко разумно условие, което ми поставите. Дори ви предупреждавам — усмихна й се той, — не съм нито стиснат, нито беден.

Елизабет се постара да изглежда безразлична след целувката.

— На какви други привилегии, освен целуването, ще имате право? — подозрително попита.

Въпросът й го озадачи.

— Тези, които предполагат създаването на деца — отговори той, любопитно изучаващ лицето й. — Искам много деца, при вашето абсолютно съдействие, разбира се — уточни той, като се стараеше да бъде сериозен.

— Разбира се — веднага отстъпи тя без капчица колебание. — И аз обичам деца, даже много.

Иън реши да не излага на опасност доброто развитие на нещата и престана да я разпитва. Очевидно Елизабет беше наясно със съпружеския секс, нещо изключително необичайно за добре възпитаните, отгледани като в оранжерии английски момичета.

— Какви са вашите условия? — попита той и с едно финално усилие я убеди, че предимството е на нейна страна. — Едва ли съм в позиция да ги оспорвам.

Елизабет се поколеба, после бавно започна да заявява изискванията си:

— Желая да ми бъде разрешено да се грижа за Хейвънхърст без намеса и без критики.

— Имате го — с готовност се съгласи той, а в себе си усети облекчение и удоволствие.

— Искам да ми бъде отпусната определена сума за тази цел и всяка година да ми бъде предоставяна. След като построя напоителна система в имението, ще изплащам заема с лихвите.

— Съгласен съм — безизразно отвърна Иън. Елизабет се двоумеше, чудеше се дали той може да си го позволи, тъй като поставяше условия, без да знае какво е финансовото му състояние. Снощи бе споменал, че е приел титлата и нищо повече.

— В замяна — внесе тя уточнение от чувство за справедливост — аз ще се постарая да ограничавам разходите до абсолютния минимум.

Той се ухили.

— Никога не издавайте колебанието си, когато вече сте постигнали споразумение, защото това дава предимство на опонента ви при следващото договаряне.

Тя го погледна подозрително, тъй като той се съгласи прекалено лесно с всички условия.

— Желая — решително се произнесе тя — всичко това да бъде написано, подписано пред свидетели и да бъде прикрепено към първоначалния договор.

Иън направи кисела физиономия, но се съгласи не без възхищение. Свидетели колкото щеш в съседната стая, в това число и чичо й, който бе подписал първоначалния договор, както и един викарий, който можеше да се подпише като свидетел на допълнителното споразумение. Реши, че е по-разумно да действа веднага, докато тя не се е отказала.

— Ако ми бяхте станали партньор преди няколко години — пошегува се той, докато излизаха от стаята, — бог знае колко далеч щях да стигна.

Въпреки шегата и въпреки че държеше нейната страна по време на договарянето, направи му силно впечатление колко хладнокръвно и смело изложи исканията си тя.

Елизабет съзря възхищение в погледа му и най-накрая, макар и вяло отвърна на усмивката му.

— В Хейвънхърст аз правя покупките и аз водя счетоводните книги, тъй като нямаме управител. Както вече обясних, научих се да се пазаря.

Усмивката на Иън угасна, като си представи кредиторите, които са я нападнали след заминаването на брат й, и колко смело се е борила с тях, за да не разграбят къщата камък по камък. Неволята я бе научила да се пазари.